Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (12)

Дванадесета глава
Повелителката на зверовете

— Боже мой! — чух да казва Мерседес, когато старият ван на баща ми изръмжа нагоре по пътя. — Каква е тази антика?

Излязох на двора и застанах до нея наред с останалите момичета, които чакаха родителите си. Очаквах единствено татко. Мама се обади рано тази сутрин, за да ми каже, че няма да може да дойде, защото хванала някакъв грип. Звучеше ужасно.

— Зная. Прекрасен е нали? — отвърнах. — Много стар модел. Изключителна рядкост. Последният, останал в целия свят.

Таша се засмя, но не злобно. Смееше се на шегата, а не за да ми се присмива като Сара, Мерседес и Луис.

— А забелязахте ли онова нещо отпред? — подигравателно подметна Сара.

Вторачих поглед във вана. На предната седалка до шофьора, с муцуна, изкарана през прозореца, седеше най-хубавото нещо, което виждах за седмицата.

— Бърти! — извиках.

Сара направи високомерна физиономия.

— Добре ще е, ако не ме доближаваш с това отвратително нещо — каза тя. — Алергична съм към животинска козина, а той, изглежда, има нужда от баня.

— Бърти е страшно чист — отвърнах — и не е нещо, а куче.

Бърти погледна към мен и изджафка радостно. Татко му отвори вратата, а той, въртейки опашка, се втурна към мен и се опита да скочи в ръцете ми.

— Прилича малко на теб. Да не би да ти е брат? — попита ме Сара. — Забелязвам семейната прилика — с тези рошави коси.

Чашата преля. Нямаше никакво основание да се отнася така ужасно с мен. Направих всичко възможно да се държа приятелски с нея и компанията й. Но реших, че повече няма да търпя подобно отношение. „Бъди себе си!“, ми каза д-р Кронос, „Бъди боеца, който по природа си“, каза Херми. Това и щях да направя. Да се бия. Никога преди не съм се оставяла да ме мачкат в старото ми училище, а откакто дойдох тук, не съм на себе си. Благодарение на Рут, Неса и Херми обаче си стъпих отново на краката. Не съм от онези, които се изживяват като жертви. Аз съм Момиче на зодиака и повелителка на зверовете. Рррр!

Пристъпих от единия си крак на другия и я погледнах със съжаление.

— Сара, та той е куче. Повтарям — КУЧЕ. Да не би да не си виждала такова нещо през живота си или си малоумна? Кой нормален човек би си помислил, че това куче ми е брат? Не се излагай! Но може би не трябва да те притеснявам. Не е твоя вината, че си напълно безмозъчна. А главата ти е толкова празна, че ако включа фенерче в нея, светлината ще блесне през очите ти.

Сара остана с отворена уста, цялата почервеня и за момент изгуби звук и картина.

— Я изчезвай оттук… ти… свинска… — успя най-накрая да изпелтечи тя.

— Свинска какво, Сара? — попитах. — Свинска закуска? Свински обяд? Свински мозък? Хайде, изплюй камъчето! Какво се опитваш да кажеш?

— О, няма значение — отвърна Сара и се изпари заедно с Луис.

Мерседес хвана Таша под ръка.

— Е, може и да си си направила косата, но още нямаш никакви приятели тук.

— Напротив, имам — отвърнах. — Рут ми е приятелка.

Започвах да харесвам Рут. Е, не беше забавна като старите ми приятелки, но беше чувствителна. В нея имаше нещо, което ме караше да я закрилям. Като тази сутрин например. Стана ми жал за нея. Понеже родителите й работеха в чужбина, никой нямаше да й дойде на посещение цяла година. Поканих я да прекара деня с мен и татко, но тя отказа. Каза ми, че щяла да ни пречи и каквото и да съм й говорела, нямало да я убедя в обратното. Изглеждаше толкова мъничка и тъжна, свита на леглото си, толкова самотна.

— Пфю! — каза Сара. — Онази мишка.

— По-добре мишка, отколкото крава като някои хора — отговорих аз.

Сара остана като попарена, докато Таша едва сдържа смеха си. Когато Мерседес дръпна Таша настрана, забелязах, че Таша изтегли ръката си от нея, след което се обърна към мен и каза:

— Извинявай!

След малко и татко дойде. Разведох го навсякъде из училище и му разказах за първите си две седмици. Кратката версия. Доста мислих, откакто бях тук, и вече не бях толкова сигурна, че искам да си тръгна. Чувствах се много по-силна. И много по-добре. Искаше ми се да поостана още малко. Не само защото отидох на разкрасяване. Естествено, беше страхотно да изглеждаш яко, да те гледат захласнато и да получаваш комплименти, но аз си бях все същата — и с права, и с къдрава коса. Без значение със старомодни или гъзарски очила, все аз гледах през тях. Не ми трябваше хората да ме харесват, защото изглеждах готино. Исках да ме харесват заради това, което съм. Отвътре. И изведнъж ми се видя страшно маловажно това, че не се сближих със Сара и компанията й, и се зачудих как съм могла да се тревожа за мнението им. Та аз дори не ги харесвах. Макар че започвах да си мисля, че Таша не беше лошо момиче, стига да не се движеше със Сара.

Имаше и други момичета в училище, които бяха приятни. Сигурно щеше да отнеме малко време да се сближа с всички тях, но нямах намерение да се откажа само защото някакви гаднярки ме бяха взели на мушка.

След обиколката отидохме за кафе и датски сладки в столовата, където бяха останалите гости. Докато хапвахме, телефонът на татко звънна и той излезе да говори.

— Джема — каза той, връщайки се минута по-късно, — извинявай, но се налага да те оставя за час-два. Като се върна по-късно, може да пием чай. Станал е инцидент и аз съм най-близо. Някаква кола е закъсала долу на магистралата и има нужда от помощ. На петнайсет минути оттук е, така че ще отскоча дотам, ще видя с какво мога да им помогна и ще се върна обратно.

— Мога да дойда с теб — казах. Искаше ми се да прекарам колкото бе възможно повече време с него, но той не се съгласи и се заоглежда наоколо за някого.

— Хей, къде е Бърти? — попита той.

— Сигурно е задрямал под някоя от масите. Нали го знаеш.

Претърсихме всички места, на които евентуално би се скрил, но никъде го нямаше.

— Ох, ами сега! — възкликна татко, като погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Не мога да оставя хората да ме чакат на пътя. Дано Бърти не се е забъркал в някоя каша. Къде се е запилял?

Решихме да се разделим и да го търсим поотделно. Предложих да поема градината. Вън беше започнало да ръми, така че се качих до горе да си взема яке. Когато отворих вратата на стаята, Рут ме погледна и ми се усмихна. В скута й се бе се сгушил Бърти и двамата изглеждаха като стари приятели.

— Той е великолепен — каза тя, а Бърти я близна по лицето. — Познах го от снимката ти.

— Но къде…? Как се озова тук?

— Реших да сляза до долу да си взема нещо за пиене и за да избегна всякакви срещи, минах през театралната зала. Стори ми се, че чух Сара и приятелките й и се скрих между костюмите, докато отминат. Тогава го видях. Спеше на една купчина театрални костюми. Взех го със себе си в стаята. Мисля, че ме харесва.

— Татко замалко да получи инфаркт заради него — разсмях се аз. — Представяше си го нахълтал в кухнята да ръфа вечерята. Аз пък го виждах, подгонил Борис.

Рут заклати глава.

— Не, не, няма такова нещо. Беше много послушен. Той е страхотно куче.

Докато я гледах как го роши, си помислих, че никога досега не я бях виждала толкова щастлива. Изведнъж ми светна какво означаваше това, че съм повелителката на животните.

— Рут — казах аз, — мисля, че току-що ми хрумна гениална идея.