Хаим Оливер
Часът на невидимите (32)

Първа глава

с четвърта експедиция на ДЕМОН в съвременността

ДЕМОН безшумно и невидимо се носеше над гигантски планински масив, чиито върхове блестяха с ледените си калпаци.

На хранографа се появиха знаците

ХИМАЛАИТЕ ДНЕС

— Летим над Чомолунгма — съобщи шофьорът Дани Берлински. — Пакистан е отзад! Пригответе се да кацунем!

Ланистите се раздвижиха и облякоха абсолютно черните ризници с коефициент сто на сто. Вече не се боядисваха. Събитията след бягството на опитните животни от „Хелиополис“ доказаха, че този способ за оневидимяване не е практичен и затова си ушиха тия великолепни ризници.

След като се оневидимиха, те се заеха да приготвят нещата за разтоварване: мрежи и кошници с бонбони „Мишка Косолапий“, кутии с овесени ядки, буркани с мармалад от шипки, орехови сладкиши…

ДЕМОН закръжи над безутешна, сива равнина, по която тук-таме се мяркаха къщурки и кладенци.

— Тук! — заповяда Хомо Невидимус.

Хронокарът стъпи на земята и невидимусите излязоха, всеки с кошница или мрежа в ръка. Продуктите, разбира се, бяха видими и сега те плуваха като предметите в куклената приказка „Петя и Вълкът“.

Хомо Невидимус хвърли поглед наоколо. Навсякъде почвата бе суха и напукана, рядката тревица посивяла от жестокото слънце. Край кладенците — празни и черни — се търкаляха скелети на животни. Около къщурките, сред праха, клечаха дечица с тъжни очи и надути от глад коремчета.

— Попаднахме на място — рече той. — Обявявам акцията „Помощ за гладуващите пакистански деца“ за открита. Тръгвайте!

Невидимусите се пръснаха из полето.

А там, на централния кръстопът с петте кьошета, стоеше лично старшина Марко и като регулировчик с палка в ръка даваше път на невидимусите и им сочеше кой накъде да се насочи. Явно единствен той ги виждаше и това странно обстоятелство извънредно много ги учуди. Само Главния теоретик намери това за напълно естествено: та нали старшината беше техен верен съюзник — той знаеше всичките им тайни и сега им се притичваше на помощ!

Невидимусите се пръснаха по къщите, оставяйки тук кутия с овесени ядки, там кесийка със сладкиши и буркани с конфитюр от шипки, и кутии с бонбони, и пакетчета с бисквити, и гевреци…

Децата с подутите коремчета плашливо се приближаваха до падналите сякаш от небето продукти, учудено ги опипваха, недоверчиво лизваха от тях, после лакомо ги изяждаха, страхувайки се, че могат ненадейно да отлетят.

Скоро мрежите и кошниците се изпразниха и невидимусите се върнаха край ДЕМОН. Бяха омърлушени.

— Трябва да дойдем пак — каза Марти Щурчето. — Аз преброих още сто и петдесет гладни деца.

— В Пакистан има пет милиона гладуващи — въздъхна Боряна. — А в целия свят цял половин милиард. Това е заради войните.

— Ами откъде да вземем толкова пари за продукти? — попита Йогата. — В касата на ЛАНИ останаха само 17 стотинки.

— Аж ще си продам моите летни кънки — обади се в тишината Митко Едисон.

— Аз моите аутомобили — добави Дани Берлински.

— Аз книгите си! — провикна се Сисулу Софийски.

— Аз — телескопа!

— Аз — перископа!

Предложени бяха за продажба още сума ти скъпоценни вещи и когато направиха сметка колко ще получат за тях, стигна се до цифрата 49 лева и 25 стотинки.

— Малко са — рече скептично Йогата. — С тия пари не можем да нахраним даже триста хиляди деца.

В този момент яростен рев разтърси околността. Невидимусите се огледаха. И изтръпнаха. Иззад една колиба изскочи господин Хикс, а след него се показа и Александър Трети. На главата си той носеше колониална каска, на пояса огромен маузер, а в ръката си — камшик. Александър Трети пък не беше познатият котарак, а истински тигър, покрит с черна броня. Двамата бяха страшни.

— Ааа! Ето ги чуждите агенти и смутители на световния ред! — изкрещя господин Хикс. — Дръж, Сашко, дръж ги! — И пронизително засвирка.

Със страхотен скок Александър Трети се понесе напред.

Невидимусите си плюха на петите и се втурнаха към входа на ракетата. Заблъскаха се пред вратата, задръстиха я, надавайки панически викове.

Само Хомо Невидимус като истински капитан остана последен. Изчака другите да влязат и едва тогава се вмъкна и той. Но беше късно: той усети как Александър Трети го захапа за дъното на панталоните и го задърпа назад… Кънчо се устреми напред, онзи отново дръпна назад… Назад-напред… Назад-напред…

— Сашко, дръж го! — крещеше отсреща господин Хикс и свиркаше.

— Татко, помощ! — нададе вик Кънчо, отчаяно впи пръсти в рамката на вратата, събра последните си трохи енергия и с нечовешки замах се устреми напред.

Почувствува как панталоните му се разпарят, после как се откачва от зъбите на Александър Трети, като куршум полита напред и си фрасва главата в металическата стена на ДЕМОН.

— Ох! — изпъшка той и отвори очи. Свирукането продължаваше.

Беше в леглото си с глава, опряна на стената. Опипа челото си — под косата се беше вдигнала внушителна цицина. Опипа и дъното на пижамените си панталони: бяха цели. В съседното легло Митко Едисон кротко спеше. Но свирукането продължаваше. Идеше от улицата.

Проф. Кънчо скочи към прозореца, погледна: на тротоара стоеше Гошо Йогата.

— Абе какви сте вие спанчовци! — извика той — Ставайте! Пак закъсняхме!