Хаим Оливер
Часът на невидимите (27)

Осма глава

в която се запознаваме с вуйчо Дико и с плазмата

Вуйчо Дико още вадеше от куфарите подаръците и разказваше как е минало пътуването от Москва, когато вратата буйно се отвори и вътре като ураган връхлетя Марти, следвана от целия състав на ЛАНИ.

Последваха прегръдки и целувки и Марти запозна своите приятели с вуйчо си. Сетне поиска да види неговата диплома и той скромно я показа, а тенетемистите с благоговение прочетоха, че тя е издадена от Академията на науките на СССР на младия физик Дико за изследванията му върху свойствата на плазмата, заради което го удостоява с научната степен КФН, сиреч кандидат на физически науки.

Накрая кфн връчи на племенничката си подаръка: огромна кукла, която ходеше, плачеше и викаше „мама“. Тенетемистите си умряха от смях, но като получиха и те по едно шарено балонче, сконфузено млъкнаха.

— Е, Марти, върви ли музиката? — попита вуйчото.

— Върви — отвърна тя. — В събота имам даже концерт в читалището, нали ще дойдеш? Само че, знаеш ли какво, аз се разкъсвам между науката и изкуството, защото след като свиря на пиано, аз изобретявам и изобретения. В нашия Завод измисляме електрокар с дистанционно управление, казва се Демончо. С него ще спечелим златен медал и за награда ще заминем за Москва. Освен това ние правим коктейл от абсолютно черна… — Тя млъкна, съзряла убийствения поглед на проф. Кънчо. Но не се смути и невинно продължи: — Вуйчо Дико, хайде ни разкажи за Москва и за твоята лаборатория там!

Тогава вуйчото извади от куфара едно кило шоколадови бонбони „Мишка Косолапий“ и докато ги лапаха, той добросъвестно отговори на всички научни въпроси, като например: вярно ли е, че в Москва зиме замръзват носовете на паметниците и затова ги покриват с кожуси; че в магазин „Детский мир“ продават цели космически станции; че в Кремъл има камбана колкото къща, и прочие и прочие…

Преди да изяде последния бонбон, проф. Кънчо зададе въпроса, който не му даваше мира:

— А какво значи плазма?

— Хм… Как да ви обясня… — почеса се кфн по тила. — Вие сигурно знаете, че материята има три състояния: твърдо като леда, течно като водата и газообразно като парата. Е, добре, има и четвърто, казва се „плазмено“ и съществува само в пламъка, в слънцето, в звездите…

— Като протубераншите — рече важно Митко Едисон и сбърчи носле.

Кандидатът на физическите науки изгледа с уважение страшния-научен сътрудник.

— Точно тъй, като протуберансите. Това са истински взривове от свръхгореща плазма.

Поласкан от похвалата, Митко Едисон добави:

— Аз скоро ще си имам нови зъби.

— Отлично!

— Освен това ние хванахме от протубераншите едно неутринче и скоро ще пътуваме при Левски-Шпартак.

— Трай, бе! — смъмри го проф. Кънчо, но не го шляпна по врата, а продължи: — Другарю вуйчо Дико, а когато плазмата гори, не оставя ли черни сажди?

— Зависи какво изгаря в нея: хартия, кожа, метали… Много черни сажди дават стърготините.

— А ние можем ли да си направим плазма? — не спираше научните въпроси Главния теоретик.

— Не е трудно. Пламъкът на свещта е вече плазма.

— Иха! — възкликна Митко Едисон. — Жначи, като запала свещ, и аз правя плажма…

— Трай, ти казах! — разсърди се проф. Кънчо. — Сега водим академичен разговор! Другарю кандидат на физическите науки, а по-силна плазма от свещта можем ли да си направим?

— Може. Знаете какво е волтова дъга, нали? Тя се образува между два проводника, по които тече ток. Дъгата всъщност е плазма. На този принцип се прави плазмотронът. Но, разбира се, не ви съветвам да си играете с електричество, опасно е. Направете този опит в заводската лаборатория. Там си имате ръководител, нали?

— Да, доцент Пепи Райков… А вие ще ни помогнете ли, като си направим… хм… плазмотрон?

— Когато пожелаете — рече рицарски вуйчото, който само допреди петнайсетина години строеше в махалата звездни кораби от варели.

Преизпълнени с благодарност, тенетемистите се сбогуваха.

След десет минути нахлуха при Борянчето. Тук също още разопаковаха багажа, но това не попречи на прегръдките и подаръците. Марти получи една лакирана дървена ваза за цветя, която веднага породи вълнение: беше невероятно черна!

Впрочем другите също получиха по едно шарено виетнамско балонче. Като благодари любезно, Митко Едисон попита:

— Борянше бе, защо нямаш дръпнати очи?

Макар и несериозен, въпросът налага малко пояснение. Може би сте слушали, че Боряна е дъщеря на наши дипломати в Ханой. Тя изкара във Виетнам цели четири години и бе свидетелка на ужасни бомбардировки. Колко пъти бе се крила в мазето на посолството, колко пъти домът й е бил разтърсван от взривовете, колко пъти бе помагала да изравят изпод развалините детски трупове!… Боряна, единствена от приятелите си в България, бе видяла смъртта и навярно затова бе по-мъдра от тях.

Както се полага при първа среща с такъв интересен пътешественик, тенетемистите отрупаха Борянчето с неизбежните въпроси: вярно ли е, че виетнамските деца са пренасяли оръжие за партизаните и даже са били разузнавачи? Вярно ли е, че от бамбуковите пръчки се правят хубави стрели? И прочие, и прочие.

Дойде редът и на най-важния въпрос, който бе зададен от Главния теоретик:

— Борянче, вярно ли е, че във Виетнам правят най-черните лакове на земята?

— И на целия свят даже! — отвърна тя. — Вижте вазата!

— Ами… не си ли случайно донесла малко черен лак?

— Донесе татко, хем пет шишета, за един негов приятел художник. И на вас ли ви трябва?

Вместо да отговори на въпроса, проф. Кънчо устрои шепнешком светкавичен научен съвет.

— Да я приемем в ЛАНИ, а? — предложи той.

— Добре, но с тайнствено гласуване — добави Дани.

— Никакво тайно гласуване! — възрази проф. Кънчо. — Само явно. Каквото си мислиме, ние си го казваме. Значи — съгласни. — Той се обърна към Боряна и попита: — Слушай, Боряно, ние сме ЛАНИ, което значи Лаборатория на невидимостта. Измисляме начин да станем невидими. Искаш ли да влезеш в нея като равноправен член? Хем ще те направим веднага младши научен сътрудник.

Боряна се почеса по носа и отговори:

— Ще ви кажа другата седмица.

— Защо чак тогава?

— Защото трябва да поискам разрешение от татко, той е трети секретар на посолството.

Свиреп рев разтърси къщата.

— Какво ти посолство, бе! Това е тайна, разбираш ли? Тай-на! От целия свят и даже от министерството на външните работи!

— Ааа, разбрах — каза Борянчето. — Е, щом е тайна, няма да питам никого. Кога ще положа клетва за вярност?

— Има време! — поуспокои я проф. Кънчо. — Ти най-напред ни дай малко от черния лак, дето баща ти го донесе за художника.

— Стига ли ви едно шише?

— Засега стига!… И така значи, днес в три часа се събираме в „Хелиополис“, за да продължим експериментите. Марти, доведи и Борянчето, нека гледа и се учи. Ще правим плазма с плазмотрон и ще опитаме виетнамския лак…

— Не! — произнесе спокойно Дани Берлински.

— Какво „не“? — наежи се проф. Кънчо, който не обичаше много-много да му възразяват.

— Аз казва, не съгласен съм, защото най-напред, преди да конструираме плазмотрон, трябва решим задача на Демончо — невъзмутимо обясни Дани.

Главния теоретик направи гримаса на отвращение:

— Тоя пък: задачата, та задачата! Не бой се, Демончо няма да ни избяга. Нека станем невидими, и ще видиш ти тогава как за миг ще решим задачата и даже с ДЕМОН ще летим при Спартак.

Дани Берлински присви осъдително сините си очи:

— Гут! — рече той студено. — Добре! Вие правете се невидими, а аз отивам в Завод и задачата ще реша сам-самотен. Ауфвидерзеен!

Обърна се и излезе. Сам-самотен.

Остана обвинението на сините му очи.

Другите мълчаха и дори аз не мога да ви кажа за какво са мислили в този момент на изпитание.

— А сега на обед! — разпореди се категорично проф. Кънчо. — И после право в „Хелиополис“!