Хаим Оливер
Часът на невидимите (1)

Първа глава

с първа експедиция на хронокара ДЕМОН

ДЕМОН безшумно изплува от виолетовите спирали на времето и бавно закръжи в синьото пространство на миналото.

Долу се простираше грамаден бял град.

Пътешественикът хвърли поглед върху хронографа. На екрана трептяха знаците:

РИМ, ГОДИНА 70 ПРЕДИ НАШАТА ЕРА

Хронометърът показваше точно 12 часа.

„Дано този път съм попаднал навреме — помисли Пътешественика. — Книгите за Спартак, пък и филмът не казват съвсем точно кога е избухнало гладиаторското въстание. Трябва да бъда внимателен при слизането, за да не попадна сред римляните.“

И натисна хроноспирачките.

Под прозрачните облаци личаха мраморните патрициански дворци, жълтите пясъци на цирковите арени, пъстрите пазарища за роби, стройните колонади на Сената, изящните арки на Форума.

А на юг се очертаваше правата линия на оня прочут път, наречен Виа Апия. След кратко колебание Пътешественика зави към него и кацна сред една сгушена в гората полянка. Тази предпазливост никак не беше излишна — хронокарът със своя ослепителен платинен корпус можеше да привлече вниманието на римските патрули и да провали експедицията.

Зорко огледа околността: местността беше безлюдна, наблизо блестеше езерце. При езерцето спря да пийне вода. И както бе наведен, съзря отражението си: кръгло, бузесто лице; леко вирнат нос, който обичаше да бърчи; остра, чорлава коса; широки, неприсъщи за възрастта му плещи, опасани с патронташа на лазерните батерии… Тъжно въздъхна: той никак, ама никак не се харесваше. Мечтаеше да бъде по-голям, съвсем голям, но какво да се прави, когато времето пълзи тъй бавно? Защото, уви, макар че с помощта на ДЕМОН да можеше да прескача с лекота хилядолетията и да пътува като нищо в миналото и бъдещето, той не беше в състояние да ускори нито с минутка собствения си растеж. И като че ли все си оставаше десетгодишен…

Отново горестно въздъхна, изправи се, напипа лазерния пистолет в джоба, закрачи към храстите и стъпи на Виа Апия.

И разбра, че е закъснял.

От двете страни на пътя се издигаха високи дървени кръстове и на всеки кръст имаше разпънат човек. Разпятията бяха хиляди и бележеха като зловещи знаци разстоянието от Рим до Капуа — градът, в който Спартак бе запалил огъня на въстанието.

Тия кръстове означаваха, че бунтът на робите е смазан. Очевидно последното сражение между въстаниците и римските легиони на генерал Марк Крас е отшумяло, Спартак е убит и робовладелческият строй е оцелял. Каквото и да се предприеме сега, Римската империя ще просъществува още цели осем столетия — това го знае всеки, който има тромбе по история…

Да, закъснял е точно с пет години. Но това няма никакво значение, защото той, Хомо Ваганс, има средство да прескочи още по-назад във времето и да завари Спартак жив и здрав… И без да се бави, изтича към ДЕМОН.

Влезе в хронокара, натисна хронолоста, хронотронните мотори завиха, блесна светкавица, по-ярка от хиляди слънца, и знаците върху екрана на хронографа отново вихрено затрептяха:

71 ГОДИНА ПРЕДИ НАШАТА ЕРА… 72… 73… 74… 75… КАПУА

ДЕМОН плавно се носеше над малък бял град. Пътешественика натисна хроноспирачките и развълнувано погледна в бездната.

Там долу някъде се намира гладиаторската школа, където е затворен Спартак. Там долу някъде Спартак почти всеки ден води гладиаторски боеве на живот и смърт, там долу в близки дни ще пламне най-голямото въстание на робите в древността!… Пътешественика стремително спусна хронокара под прозрачната пелена на облаците и кацна в един дълбок овраг край крепостните стени.

С хиляди предпазни мерки, избягвайки многолюдните улички и готов всеки миг да измъкне лазерния пистолет, той проникна незабелязано до гладиаторската школа. Тя бе също като във филма: голям плац, заобиколен от висока каменна ограда, и на плаца — групи гладиатори, които тренираха с всевъзможни оръжия под бдителното око на многобройната стража.

Спартак беше там. Пътешественика го забеляза веднага. Пък й как няма да го познае, когато бе гледал филма тъкмо седем пъти и бе чел книгата два пъти и половина! Мрачен и мълчалив, Спартак изкусно мушкаше с меча си едно чучело, което подскачаше с главозамайваща бързина под грамадно колело.

На Пътешественика му се доплака, толкова бе покъртен. Та той е единственият човек от бъдещето, комуто съдбата е отредила да види Спартак жив и здрав! Ех, защо си няма сега един фотоапарат, та да се снима с вожда на гладиаторите и после да покаже снимката на Гошо Йогата, дете все не му вярва, че може да пътува с хронокар във времето и пространството!

И неволно вдигна ръка и дружелюбно помаха на Спартак. В същия миг две тежки лапи го сграбчиха за раменете и преди да успее да извади пистолета, на ребрата му опря стоманеното острие на копие.

Пред него стоеше генерал Марк Крас в пурпурната си мантия.

— Ааа, хванахме те най-после, шпионино, дето идеш да разузнаваш в Римската империя! — извика той. — Казвай, кой те прати тук!

Пътешественика мълчеше, изненадан не толкова от внезапното появяване на Марк Крас, колкото от неговия вид и глас. Такова безжизнено лице, такива прозрачни и изцъклени очи, такъв леденостуден глас имаше само един човек на тази земя и това бе доносникът господин Хикс, страшилището на мало и голямо в махалата…

— Значи мълчиш, така ли? — усмихна се със злокобна ирония Марк Крас. — Добре, ние знаем как да те накараме да си отвориш устата. — Опипа мускулите на ръцете му и пренебрежително добави: — Слабак! Но нищо, ще те видим на арената. Водете го!

И Пътешественика бе хвърлен в средата на огромна арена с тежък боздуган в ръка. Наоколо, по скамейките на трибуните, седеше хиляден народ, ядеше семки и пиеше лимонада, а в главната ложа, полулегнал и сърбайки червено вино, наблюдаваше борбите самият Марк Крас.

Затръбиха фанфари, на арената се появи противникът: негър с тризъбец в едната ръка и с рибарска мрежа в другата. И приличаше той ужасно много на Сисулу Софийски, приятелчето от заводския кръжок на ТНТМ: същата бяла усмивка, същите тъмни, умни очи, същите къси къдрави коси, само че този беше къде-къде по-едър, истински великан.

— Аве, Кънчо! — поздрави той и гласът му бе също като гласа на Сисулу Софийски. — Тия, които ще умрат, те поздравяват.

Пътешественика се учуди до немай-къде.

— Откъде знаеш името ми? — попита той.

Негърът разкри още повече снежнобелите си зъби.

— Че как няма да го зная! Нали сме в един кръжок. Ти си проф. Кънчо, дето загуби мача от детския футболен шампионат в квартал Редут и сега бягаш с машина на времето в миналото, защото те е срам да се показваш пред хората. Но ти не се бой, аз никому няма да кажа кой си. Само ще те убия и готово!

Публиката нетърпеливо засвирка. Тя искаше кръв, а не приказки. Негърът зае позиция за бой.

— Слушай, гладиаторе — попита Кънчо, — а не може ли вместо с боздуган да се бия с лазерен пистолет?

— Не може — отвърна черният гладиатор. — Лазерът ще бъде открит чак през 1960 година.

— Вярно бе… — въздъхна тъжно Кънчо. — Но кажи ми ти, какво става с вашия вожд Спартак?

— В карцера е! — Лицето на негъра помръкна. — Марк Крас разбра, че идеш да го спасиш и го затвори. А на мене ми заповяда да те направя на решето ей с това! — И размаха тризъбеца. — Хайде, приготви се за бой!

— Добре… — рече примирено Кънчо. — Щом е тъй, да почнем.

Публиката неистово зарева. С невероятно усилие Пътешественика вдигна боздугана и се опита да пристъпи напред, но преди да направи и крачка, над него изсвистя рибарската мрежа. Миг след това той се мяташе в нея като току-що хванат във водата шаран.

Циркът сякаш експлодира:

— Уууу! Въъъън! Уууу! Смъъъърт!

И свирки, и бомбички, и кречетала. И всичко проникваше в мозъка на Пътешественика и го задавяше. Опита се да стане, не успя. Сграбчен в хилядите възли на мрежата, той лежеше на земята, а над него се хилеше негърът с усмивката на Сисулу. Боляха го гърдите, идеше му да зареве от мъка и яд. Прехапа език, за да не заплаче, разкъсван от мисълта, че завинаги е опропастил възможността да спаси Спартак.

Ех, да можеше сега да изчезне! Да изчезне от хилядите очи на тази озверена публика, от този негър с белите зъби, от онзи надменен генерал Марк Крас, който там, в ложата си, сега ще даде знак да го промушат с тризъбеца, а после и да разпънат Спартак…

Защо не съм невидим! Не-ви-дим!

Кънчо направи отчаяно движение да се освободи от мрежата, измъкна изтръпвалата си ръка изпод възглавницата, обърна се по гръб, отвори очи, погледна: беше в стаята си.