Хаим Оливер
Хелиополис (26)

14. Пратеникът на Хелиополис

На прага стоеше Виктор Ес. Слаб, с триъгълното си лице, с продълговатите си сиви очи и слънчевата емблема на ръкава си.

Не ми се усмихна, не ми подаде ръка. Само ме погледна и каза:

— Ела!

Значи — той! Разбира се, трябваше да се сетя по-рано. Кой друг, ако не Виктор — този най-фанатичен измежду фанатиците в подземния град — можеше да бъде пратеник на Хелиополис? Кой друг бе в състояние да защити каузата на поборниците на Слънцето по-добре от Виктор Ес №9999? Кой друг, ако не той беше най-сполучливата креатура на полковниците, най-съвършеното създание, конструирано там, в ония боксове, под лъчите на електронните облъчители?

Всичките ми борчески оптимистични планове рухваха.

— Ти ли? — попитах.

— Да — каза той лаконично. — Да вървим!

Тръгнахме по пустия коридор с резедавите стени. Виктор крачеше с особена, неприсъща нему лекота, а лицето му бе озарено от мрачен, тържествен блясък. Разбира се — развълнуван е, че е тук. Разбира се — възбуден е от мисълта за предстоящата мисия: за първи път ще излезе на слънце.

Тъй поне си мислех, а всъщност Виктор се връщаше от Архонта…

В тези мигове в коридора с особена сила почувствувах колко дълбока е бездната, която ни разделя. Струваше ми се, че тя е по-непреодолима от онази, която лежеше между мен и железните роботи.

Влязохме в огромно книгохранилище. На кресло пред бюрото седеше Ван Дам с лист в ръка.

— А, ето ви най-после — каза той, без да поздрави.

Съзрях израза на сдържана надменност, който се изписа върху лицето на Виктор.

— Вземете — продължи полковникът, като ми подаде листа. — Тук са отбелязани всички въпроси, които следва да разработите с Виктор Ес. Аз ви оставям. Трябва да бързате!

Пак, без да поздрави, той се упъти към вратата. На прага се обърна към мен и като изкриви дясната си буза в предполагаемата усмивка, добави:

— Димов, не забравяйте, че отговаряте с живота си. — И затвори след себе си.

Най-напред хвърлих поглед върху бюрото: видеофонът беше там. Изкушението да му се изплезя се появи отново…

Застанах с гръб към екрана, зачетох белия лист. В десетина лаконично формулирани точки бяха концентрирани най-важните сведения, които един жител на друга вселена следваше да знае, преди да навлезе в Слънчевата система… За всеки друг овладяването на този въпросник би отнел месеци, ако не и години. Познавайки обаче Виктор, съзнавах, че моята педагогическа задача няма да трае повече от няколко седмици. Отначало се поблазних от мисълта да протакам, дори да заблуждавам, но скоро се отказах от това намерение: без съмнение резултатите от моя инструктаж ще бъдат проверени. Пък и не е Виктор ученикът, който ще се остави да бъде заблуден въпреки наивните представи, които има за Горния свят.

Започнахме веднага: бях крайно любопитен да узная с какви материали разполагат тук.

Действителността надмина всичките ми очаквания. Така както в хранилищата на Сектор Еф беше натрупано цялото научно наследство на човечеството в областта на физиката, тъй и тук беше събрано всичко, отнасящо се непосредствено до ежедневието на хората от Горния свят — като се почне от историята и се свърши с модата.

Единствената и много съществена разлика се състоеше в това, че докато Сектор Физика далеч надхвърляше съвременните земни постижения, то архивите на Сектор Пе секваха някъде преди четиридесет-петдесет години и поради това даваха една остаряла представа за човешката цивилизация. Задачата ми се състоеше в това да прекрача тия десетилетия и да обрисувам пред Виктор картината на съвременния свят, в който той скоро щеше да навлезе като истински младенец.

Единственото, което архивите притежаваха като информация за обстановката на Горния свят през изтеклите петдесетина години, бяха кратки, очевидно получени по радиото сведения, всички свързани с живота на големите държави. Тези информации бяха точни и даваха ясна представа преди всичко за положението на Централната държава и Републиката. Те съдържаха данни за Републиката, които ме удивиха: очевидно бяха изпратени от хора, които добре познаваха родината ми. Но и тези информации свършваха някъде преди два-три месеца и това веднага ме накара да си припомня разговора с Архонта и неговите думи, които се повтаряха като лайтмотив в целия ни диалог: „Липсва информация за последните два месеца“.

Потънал в догадки, аз се ровех в библиотеките, фонотеките и филмотеките, като се стараех да намеря някаква връзка между тия две прекъсвания и събитията, разразили се на Горния свят.

Скоро открих: първото прекъсване съвпадаше с подписването на Договора за забрана на ядреното оръжие, а второто се покриваше напълно с времето на моето проникване в Хелиополис.

От тия констатации произтичаха някои изводи, които изискваха потвърждение: бомбардировката над Бахоа е гигантски блъф, целящ да прикрие съществуването на подземния град и да унищожи всяка възможна връзка между него и света, а радиоактивността на острова е защитно средство срещу всякакви опити да се стъпи на неговата повърхност; след Договора никой не е имал достъп в Хелиополис. И още — моето случайно влизане в Хелиополис е причинило последици от голямо значение за полковниците и Архонта, иначе те нямаше да прекъснат връзката с Горния свят.

На всички тия въпроси никакви обяснения не даваха хората, с които бяха в контакт. Докторът идваше всеки ден да ме превързва и си отиваше, без дори да ме поглежда в очите. Капитан Долански мълчаливо сновеше край мен със своя лазер на пояса и ми носеше соларин и неизменния плод, а понякога — съгласно обещанието на Ван Дам — ме извеждаше на разходка из слънчевата оранжерия. Полковникът минаваше от време на време да провери хода на обучението, Хулио Рамирец не виждах, а Виктор не бе същият сапий, когото познавах от Сектор Еф.

Впрочем той често отсъствуваше. Мислех, че се уединява, за да усвои уроците. Лъжех се: той нямаше нужда от това. По-късно узнах, че Виктор следва и друга изтощителна програма, за която не можех и да се досетя дори.

След такива отсъствия той се връщаше уморен, но поизправен, по-здрав, със загар на лицето. Буквално пред очите ми хилавият бледен мъж с неопределени години се превръщаше в енергичен момък, какъвто може да се срещне в който и да е град на света. И само ненормално високото му чело и ледените сиви очи си оставаха същите и издаваха, че той не е жител на който и да е град на света, а само на Хелиополис.

Почвахме рано. Сядахме в библиотеката, кинозалата или фонотеката. Автоматите ни донасяха исканите материали: фотографии, предмети, филми, всички отпреди петдесетина години, и аз коригирах видяното, като разказвах как то изглежда сега.

Виктор възприемаше действителността, която му поднасяха книгите и филмите, без изненада. За съжаление всички те рисуваха един свят, който твърде малко се отличаваше от познатия му добре свят на Селището на пионерите, и в негласния спор, който Виктор и аз водехме, картината натежаваше в полза на сапия. Що се отнасяше до Републиката, то в архивите нямаше нищо или ако имаше, то беше недостъпно за нас. Оттук обаче вадех заключение, че обект на мисията на Виктор не е Републиката, а по всяка вероятност — Централната държава.

Дните минаваха и аз унило установявах колко съм безсилен да променя и чертичка от набелязаната програма, как всички мои благородни намерения да спечеля на своя страна пратеника се сгромолясват и как волею-неволею ставам отличен инструктор и с това — съучастник в нечувано престъпление от планетарен мащаб.

Разбира се, аз непрекъснато търсех случай да разбия преградата между мен и Виктор и се стремях да стигна до ония струни, които на времето, когато играехме дългите партии шах, предугаждах. Всичко бе напразно. Той мълчаливо отблъсваше всички опити за сближение, пък и окото зад видеофона сковаваше моите инициативи. Един-два пъти при по-продължителни прекъсвания на тока, когато знаех, че видеофонът е сляп и глух, аз атакувах по-енергично. Виктор седеше в мрака и ме слушаше, без да реагира. Навярно не намирах точните думи. Те бяха твърде много напоени с емоции, а не емоции бяха необходими за тази логически мислеща високоразумна машина.

Веднъж постъпих иначе.

— Виктор — заговорих аз шепнешком, усещайки в тъмнината присъствието на капитан Долански зад вратата, — не знам при кого отиваш и какво ще търсиш горе, но аз съм убеден, че мисията ти няма да спомогне за постигането на твоите цели.

— Откъде вадиш това заключение? — попита той.

— Познаваш ли отблизо полковник Ван Дам?

— Не, но каква връзка има това с моята мисия?

— Той е военен.

— Какво от това?

— Той изпълнява чужда заповед.

— Какво от това?

— Чужда заповед значи — чужда воля, чужди цели.

Той тихичко се засмя в мрака и този смях криеше цял един свят от асоциации и мисли, който ме обърка. Нима и Виктор е в течение на истинските цели на полковниците?

— Виктор — продължих аз горещо, изпадайки в безпомощна емоционалност, — тук има и един друг полковник. Казва се Хулио Рамирец номер Две. Той е един деградирал алкохолик, който няма нищо общо с твоите представи за величие на духа и грандиозност на целите.

— Знам — прекъсна ме той. — Пришелците са такива. Но това няма никакво значение.

— Но, не разбираш ли, Виктор, че в такъв случай ти си само сляпо оръдие в ръцете на тия нищожества? Ти, Виктор Сапий — Разумният!

— Не — продума той тихо и с онази мрачна тържественост, която ми направи впечатление още в първия ден, когато идвахме насам. — Аз не съм тяхно оръдие. Аз не изпълнявам тяхната воля, аз изпълнявам само волята на Архонта.

— Видя ли се с него? — попитах недоверчиво.

— Аз разговарях с него — отвърна той с интонацията на вярващия, който си спомня за срещата със своя бог.

— Аха… — промърморих и си спомних за моя разговор с Архонта.

— Да, разговарях с него и се убедих в неговата непогрешимост. В неговата абсолютна непогрешимост. Убедих се, че целите, които той чертае, са единствените цели на Хелиополис.

В този миг осветлението се върна. По лицето на Виктор играеше далечна, многознаеща усмивка.