Хаим Оливер
Хелиополис (14)

2. Въпроси и отговори

Той застана на прага и се загледа в мен. Аз също се взрях в него. И между нас затрептя онова невидимо течение, онзи ток на необикновена симпатия и непреодолима отчужденост, който щеше да ни обвърже като верига и който само смъртта щеше да разкъса.

Първото и основно впечатление от него бе усещането на нечовешка мощ, на изключителна, неземна сила на разума.

Физически той беше преди всичко едно огромно чело, издуто по средата от бързо пулсираща артерия, и под него — две големи, студени, сиви очи. Другото — носът, устните и тясната брадичка, която образуваше заедно с черепа един триъгълник — нямаше значение, то сякаш не съществуваше. Не съществуваше като че и тялото — крехко, с дълги тънки крайници, облечено в бяло трико. Кожата на лицето му бе бледосивкава, с по-болнав вид, дори от доктора, но това високо чело, което заемаше половината от главата, недвусмислено унищожаваше израза на хилавост, така силно подчертан у лекаря.

Изглеждаше трийсетгодишен, можеха да му се дадат и петдесет, едва по-късно узнах, че е по-млад от мен…

 

 

Без да сваля поглед от мен, той кратко каза:

— Аз съм Виктор Ес номер 99–99, физик. Наредено ми е да бъда на разположение на госта пришелец.

Това безлично, ледено обръщение към мен за миг ме дезориентира, но веднага побързах да отвърна:

— Приятно ми е да се запозная с вас, колега. Моето име е Александър Димов, също физик. Викат ми Алек.

Протегнах десница. Забелязах смущението у него. Не отбягна от вниманието ми и лекият поощрителен знак на Мартин. Виктор неловко подаде ръка. Тя бе малка, слаба, и дори не стисна моята. Нима никога не се е здрависвал?

— Ние си отиваме — обърна се той към доктора. — Има ли Мартин Пе 17 да каже нещо?

В неговия изговор имаше онази старинна напевност, каквато долових у доктора, но още по-подчертана.

Старецът се засуети, взе да бърка в шкафа, извади някакви прахове, пъхна ги в ръката ми:

— Това ще взимате преди спане. И ще идвате тук на преглед… — Погледна Виктор, сякаш искаше разрешение, и продължи: — Понякога ще ви посещавам и аз… Може би…

— Довиждане, докторе, и благодаря — казах аз и протегнах ръка. Той я грабна:

— Довиждане, довиждане! И гълтайте соларина! Непременно!

Виктор само кимна и се обърна. Стената пред нас се разтвори. Излязохме. Вън, изправен пред вратата, стоеше болногледачът. Спрях се пред него.

— Довиждане — казах. — И благодаря за грижите.

Той дори не ме погледна.

Закрачихме по коридора, от който няколко дни по-рано исках да избягам. Не се вълнувах. Болестта навярно бе притъпила моята чувствителност. Но в главата ми се въртяха десетки въпроси, на които, надявах се, следващите часове щяха да дадат отговор. Като стигнахме края на коридора, Виктор Ес опря длан на една едва изпъкнала точка на стената. Образува се отверстие, излязохме. Зад нас стената се затвори.

Намирахме се във висока галерия, подобна на ония в прокълнатия остров. Същият циментов под, същият заоблен, светещ свод, същите гладки стени и дори същите релси на теснолинейката. Разликата се състоеше само в цвета — тази галерия беше изцяло бяла, а релсите покрити с тъмночервен лак. Реших да не правя никакви изводи от приликата и мълчаливо последвах своя водач.

Върху релсите чакаше малко превозно средство, не беше нито автомобил, нито вагонче, твърде много напомняше по формата си на бръмбар. Подобни електромобилчета от края на двайсетия век има в музея на транспорта в София. Виктор вдигна капака и седна. Седнах и аз.

Тогава забелязах робота. Той бавно крачеше напред-назад пред входа, скърцайки с металическите си стави.

Доктор Мартин бе прав: това бе една твърде стара машина, претоварена с желязо и излишни органи, с които конструкторите я бяха надарили в стремежа си да й придадат човешки облик. Ръцете й завършваха с кукообразни пръсти, на челото й имаше тръба, очевидно лазерна. Подобни роботи отдавна вече не се произвеждаха, те се оказаха непрактични, но един от тях бе убил професор Том Бъркли, един от тях ме бе ослепил и понесъл нанякъде… Накъде?

Виктор Ес натисна ръчката на двигателя. Бялото бръмбарче стремително се понесе по релсите. Загледах се през прозорчето.

Сякаш се движех в старо метро. На няколко пъти пресякохме други галерии, в които хора в черни трика и сребристи такета работеха на някакви изкопи. Край тях караулеха роботи. Тук-таме срещнахме електромобили, които се движеха с голяма скорост по релсите, и в тях успях да зърна бели дрехи.

На едно кръстовище, което твърде много напомняше голяма станция на подземна железница, ние трябваше да изчакаме един дълъг ешелон от вагонетки, пълни с пръст, навярно руда. В последната полупразна вагонетка съзрях трима работника. Двама лежаха, третият седеше. Успях да разгледам отблизо и тримата. Лежащите нямаха липа — само спечена кръв… Като чичо Том! Третият пък поразително приличаше на моите болногледачи — синкавочерен, слаб, с негърски черти и празни очи. Той не обърна абсолютно никакво внимание на нашата кола. Виктор също не го погледна, не погледна и лежащите, сякаш не съществуваха.

— Но те са мъртви! — възкликнах аз неволно.

— Ембрии… — отвърна равнодушно той.

Пресякохме още едно сводесто помещение. Въпреки скоростта, с която минахме, успях да зърна покрай релсите купчини лимоненожълт прах и до тях — опрян на стената, един неподвижен робот, също лимоненожълт. „Болни са“ — спомних си думите на чичо Том.

Да, доказателствата бяха вече предостатъчни, но аз все още не вярвах, не исках да вярвам… Всичко това бе прекадено невероятно, за да бъде истина.

При едно просторно кръстовище, боядисано изцяло в зелено, завихме към широка бяла галерия. Спряхме. Пред стената сновеше робот. Виктор положи длан на стената, тя се отвори, влязохме.

Озовахме се в малко, сферично помещение, чиито сребристи стени, осеяни със стотици лампички, излъчваха мека, зеленикава светлина.

— Гостът да се съблече! — заповяда Виктор.

Останахме голи под лъчите. Чувствувах как те проникват дълбоко в мен и ме изпълват с благотворна топлина.

Зърнах любопитния поглед на Виктор върху себе си. В сравнение с него аз бях истински атлет. А той, макар и хармонично сложен, бе тънък, нежен като юноша. Само челото, това страшно чело, му придаваше мъжественост.

След облъчването Виктор ме поведе из дълъг бял коридор. През няколко метра от двете страни, на височина на гърдите, по стените блестяха стъклени точици. Виктор се спря пред една от тях.

— Гостът да покрие с дясната си длан този окуляр — каза той — и да я държи неподвижно пет секунди.

— Фотоклетка ли? — попитах.

— Сега вече само гостът ще може да влиза в своята стая — отвърна той, като отмина моя въпрос.

След пет секунди стената пред мен се разтвори и ние влязохме в „моята“ стая. Беше същата килия като болничната, с едно легло, масичка, видеофон и лампа-слънце, и встрани — тоалетна с душ, всичко безукорно чисто. Грижеха се за комфорта ми. Но защо все още не ме питаха дали го желая?

— Аз живея в съседната стая — каза Виктор Ес. — Така е наредено, за да използуваме по-рационално времето си.

— Играете ли шах? — попитах.

Той обърна към мен сивите си очи, в които проблесна любопитство.

— Не… Но съм чел за тази игра.

— Трябва да се научите. Няма по-отморяващо занимание за физици и математици от шахмата.

Той не каза нищо повече и отново ме поведе по дългия коридор.

И тогава видях онези три неща, които ме зашеметиха и станаха причина дълго време да не зная какво решение да взема. Този ход на господарите на Виктор доказа колко проницателни бяха те.

Най-напред беше документацията. Никога не бях виждал насъбрана на едно място и класирана с такава вещина толкова много научна литература. Няколко гигантски зали с безкрайни галерии и коридори бяха претъпкани с книги, които можеха да се доставят чрез автомати само за минути. Електронни машини с неограничена памет даваха сведения за всевъзможни научни проблеми, а цял един отдел съдържаше микрофилми и микрозаписи, които по желание можеха да се прожектират на стереоекран или прослушат на стереофон. Имах чувството, че тук, в тия пещери и тунели, са събрани всички познания на човечеството, откакто то съществува.

Хранилището се обслужваше от няколко души в бели трика. Настанени пред пултовете за управление, те наблюдаваха сигналите по екраните и разпределяха исканите материали. Навярно ни очакваха, защото веднага дойдоха насреща ни, загледани с нескрито любопитство в мен.

Те също, както Виктор, както доктор Мартин, както и всички останали в Хелиополис, бяха слаби, блели, дребни и носеха емблемата на слънцето на ръкавите си. Нямаха повече от трийсетина години и лицата им бяха необикновено интелигентни.

— Сапии — обърна се към тях Виктор Ес, — това е нашият гост. Казва се Алек, физик.

Протегнах ръка за поздрав, но сапиите само кимнаха и тя увисна.

Дойде ред и на лабораториите… Не знам дали някога физик е виждал по-обширни, по-съвършено оборудвани места за научни изследвания от тия блестящи тихи салони, потънали в мека светлина, в които, струва ми се, нищо, абсолютно нищо не липсваше: от най-различни електронни микроскопи до сцинтилационни спектроскопи и йонизационни камери с невиждана мощност и прецизност. Нещо повече — в тях имаше апарати и уреди, чието предназначение ми беше напълно неизвестно.

Тук също работеха малко хора, подпомогнати от десетки кибернетични машини, които нямаха нищо общо с ония допотопни роботи навън. Виктор Ес ме представи на сътрудниците в лабораториите — всички бяха сапии, и съпроводени от любопитните им погледи, минахме нататък. Почнах да се виждам в ролята на екзотично животно, което развеждат пред публика, и аз полагах немалко усилия да не издам хаоса от мисли и чувства, който бушуваше у мене.

Но когато стената пред нас отново се разтвори, моята сдържаност рухна. Потърках очи: какво е това — стереоекран с фантастичен филм или действителност?

Под колосален светещ свод се простираше система от научни съоръжения, навярно, от рода на синхрофазотроните. Тя се бе проснала като космическо чудовище на огромна площ. Около основното съоръжение се издигаха реактори, трансформаторни станции, вериги, електропроводи, многотонни пултове, просторни екрани, великански табла. Сред тях като бели джуджета се движеха сапиите.

Погледнах Виктор Ес. Той стоеше изправен, мълчалив, лицето му не трепваше, но в очите му блестеше гордост. Изведнъж ми се стори, че всичко това около нас — хранилищата, лабораториите и този колос насреща — всичко може да се побере зад неговото чело.

— Това е Сигма-минус — произнесе той тихо. — Модификатор на материя.

Върнахме се в стаята му, която по нищо не се отличаваше от моята. Още не можех да дойда на себе си от видяното. То изтри от мозъка ми чичо Том, безръкия робот, мъртвите ембрии във вагонетките… Чаках. Чаках обясненията на моя водач, който бе седнал на столчето и ме гледаше със студените си очи. А на масата лежаха моите земни предмети: антиберът, броячът, пистолетът, парите, тетрадката и всичко останало от моите джобове.

Виктор прокара пръсти по антибера:

— Добра работа — каза той.

Усещах как се изчервявам от удоволствие: никога похвала не ме е засягала така силно. Искаше ми се да я чуе и чичо Том.

После той взе едно смачкано синьо бележниче, повъртя го между пръстите си, отвори го:

— А това е голямо постижение.

Бележничето бе изписано с молив: формули, цифри… Бележникът, който чичо Том бе успял да пъхне в ръката ми, преди да загине! Бях го забравил. Нима Виктор Ес смята, че изчисленията са мои?

— Истинско откритие — добави той и бих се заклел, че в гласа му имаше завист. — Гостът пришелец е голям физик.

Наведох очи. Не признах, че тия формули не са мои… Суета? Не знам. По-скоро стеснение. Или чувство за самосъхранение.

Това мълчание ме спаси.

Виктор Ес продължи да прехвърля вещите ми. Той взе едно малко квадратно картонче. Видях как лицето му се изкриви в насмешлива усмивка, но заедно с това видях и блясъка в сивите очи, които сякаш добиха синия цвят на смарагда. Понадигнах се, погледнах: беше подвижната фотофонна стереоснимка на Моана. С ослепителната усмивка, с черната къдрава коса, която на вълни падаше върху голите рамене, с мургавото лице, което се обръщаше ту наляво, ту надясно, и с топлия алт, който тихичко повтаряше: „Здравей, мили!“

Той забеляза моя поглед, обърна снимката, остави я на масата.

— Коя е тази жена?

— Моана.

— Съпруга?

— Още не, но ще стане. Веднага щом се върна в Хонолулу.

Очите му отново добиха своя леден израз. Той бутна с ръка вещите ми към края на масата — един пренебрежителен жест, с който слагаше край на досегашния ми живот — и равно каза:

— Гостът пришелец ще трябва да забрави тази жена.

— Странен маниер да се бъркате в личния ми живот — забелязах аз усмихнато. Исках да добавя още: „И още по-странен начин да ме наричате гост пришелец и да ми говорите на това старо, рязко и пренебрежително учтиво трето лице“, но млъкнах: това обръщение в устата му не звучеше обидно, дори не държеше на разстояние. То като че бе негова естествена форма на разговор.

Той не реагира, помълча, сетне бавно подхвана:

— Натоварен съм да съобщя следното решение: от днес гостът пришелец Алек остава да живее и работи в Хелиополис.

Очаквах всичко, но не и тази прелюбезна покана. Очевидно наближаваше стълкновение. Приготвих се за борба въпреки чувството за несигурност, което ме обземаше, когато сивите очи се спираха върху мен.

— Извинете, колега — продумах аз с цялата си вежливост, на която бях способен, — но аз нямам никакво намерение да променям нито своето местожителство, нито работата си.

— Това вече не зависи от вашите намерения — каза той незлобиво.

— А от кого?

— От Архонта.

— Непозната на мен гръцка личност. Моля да ми обясните.

Лицето му още повече се затвори:

— Архонтът е върховният ръководител на Хелиополис — каза той.

— Тъй… А Хелиополис?

— Показах на госта част от него. Показах му и сектор Еф, сектора на физиците. Гостът не харесва ли Хелиополис?

— Не е лош — казах. — Какви други сектори има?

— Всички основни раздели на науката. Един ден, ако гостът пришелец го заслужи, ще посети и тях.

— Много любезно от ваша страна… И тъй, ако ви разбирам добре, Хелиополис е град на науката, нещо като огромен научноизследователски център, така ли?

— Хелиополис е съкровищница на човешката наука въобще. Той е наследник на всичко, което най-големите умове на човечеството са оставили през вековете. Хелиополис е и бъдещето на света…

— Аз съм учен, но за първи път чувам за него — казах аз, прекъсвайки неговата тирада.

— Тъй и трябва да бъде. Хелиополис е далеч от хората.

— Защо?

— Хората не го заслужават. Поне хората, които живеят сега горе.

— Горе?

— Да — каза той просто, — Хелиополис е под земята.

Не се изненадах, отдавна чаках тия думи, но въпреки това настръхнах: за миг пред очите ми изникнаха мрачните галерии под Прокълнатият остров, окървавеният чичо Том, сияещите кости в пещерата с поточето…

— Къде? — попитах аз.

— Не знам.

— Не ви разбирам, колега. Как тъй да не знаете къде се намира градът, в който живеете?

Той стана, направи няколко крачки из тясната стая, спря се пред мен, бавно произнесе:

— Аз съм роден тук.

— Под земята?

— Под земята.

— И никога не сте излизали горе?

— Никога. Но това е без значение.

— И никога не сте виждали слънце?

— Никога. Аз не знам какво е слънце… Освен от книгите… Но и това е без значение.

— Тогава… тогава… хм… наистина не разбирам… Защо наричате вашия град Хелиополис? Слънцеград!… Подигравка някаква…? Ирония?

Той поклати глава:

— Не. Само символ. Един ден именно ние от Хелиополис ще извоюваме слънцето завинаги.

Погледнах го: очите му се бяха разширили. Безумец ли е този човек? Или само фанатик, който изповядва непозната на мен религия?

— Колега Виктор, може ли да ви задам още няколко въпроса?

— Може.

— Доктор Мартин, и той ли е роден тук?

— Доктор Мартин е пионер пришелец.

— Има ли много като него?

— Вече не. Повечето умряха. Не издържаха. Те бяха велики умове, но слаби физически и още по-слаби духом.

— А тия черни работници с мрежестите такета — попитах аз, — те откъде са?

— Те са конструирани тук.

— Нима не са хора?

— Не. Те са ембрии. Само пионерите, пришелците и сапиите са хора.

— Но тия ембрии… как са конструирани те? И кой ги е конструирал? Те тъй поразително наподобяват човешки същества…!

— Не знам — каза той. — С тях се занимават в сектора по биология.

Беше напълно искрен, в това бях напълно убеден. Впрочем Виктор не можеше да лъже. В начина му на мислене имаше някакво детско простодушие, което обезоръжаваше въпреки зловещите разсъждения, които често се промъкваха в него.

В главата ми се въртяха още десетки, още стотици въпроси, но не знаех как да продължа. Имах нужда да остана сам, да приведа в ред мислите си.

— Колега Виктор — казах, — а ако не желая да остана тук?

— Въпросът е решен.

— Но аз желая да си отида!

— Когато си отидем всички.

— Искам да си отида сам, веднага.

Той лекичко се усмихна, поклати глава:

— Оттук не е излизал никой.

След тази простичка декларация, от която по гръбнака ми полазиха мравки, аз дълго мълчах. Какво да кажа сега? Имах чувството, че всяка моя дума по-нататък ще бъде глупост. Най-после проговорих:

— А ако откажа да работя за вас?

— Ще съобщя за този отказ на Архонта — каза той сухо. После изведнъж седна до мен и заговори бързо с неочаквана за тези студени, сиви очи енергия: — Но гостът не бива да отказва! Той трябва да остане. Тук той ще има неограничени възможности за работа. Аз знам какво се прави там горе. Смешно! Тук гостът ще получи всичко, каквото пожелае. Всичко! Неговата формула за неутронните превръщания е такова начало, което може да насочи цялата енергетика по нов път. И когато настъпи времето, заедно ще излезем горе… — Помълча и тихо добави: — Това може да стане скоро, а с помощта на госта — още по-скоро… И тогава той ще се ожени за своята Моана… Но сега ни трябва енергия! Енергия!

Последните думи Виктор изрече с едва сдържано напрежение.

— Но ако все пак откажа? — хвърлих аз.

— Архонтът ще изпрати госта пришелец в Енергариума — отвърна той. — И това ще бъде много нелогично и нецелесъобразно.

— Хм… — Перспективата да послужа като средство за някаква нелогична и нецелесъобразна постъпка никак не ме блазнеше. Не ми харесваше също и тази дума „Енергариум“. Казах: — Искам да видя този ваш Архонт.

— Ще го уведомя за това искане.

Той веднага стана, натисна един бутон на големия си видеофон, бавно произнесе:

— Говори Виктор Ес номер 99–99. Съобщавам, че гостът пришелец от Горния свят желае да види Архонта.

Оттатък нещо забръмча и след няколко секунди се обади равен металически глас, очевидно възпроизведен запис:

— Решението утре.

Виктор изключи видеофона.

— А сега трябва да спим — каза той. — Предлагам на госта да помисли върху моите думи.

— Добре — отвърнах аз, — ще помисля. Лека нощ!

И с привично движение подадох ръка. Той се поколеба, но все пак протегна десница.

— Лека нощ… — промърмори той. Личеше, че за първи път произнася тия думи.