Хаим Оливер
Хелиополис (19)

7. Нощен разговор

Виктор се прибра веднага: денят се оказа тежък за него. Затова пък доктор Мартин използува моето неразположение и ме задържа до късно. Той също търсеше човешка близост. За мен това беше добре дошло. Изчаках да се съвзема и без стеснение започнах:

— Доктор Мартин, мога ли да ви смятам за свой приятел?

— Доколкото в Хелиополис съществува приятелство — уклончиво отвърна той. — Защо е този тържествен увод?

— Защото искам да бъда откровен с вас.

— Откровеността не винаги е полезна в Хелиополис.

— Аз съм земен човек, докторе, вие също. Ние мислим еднакво, чувствуваме еднакво. Когато съм с Виктор или с други сапии, имам усещането, че сме от различни планети.

— Не сте много далеч от истината.

— Ето защо вие сте единственият човек тук, с когото мога да говоря открито.

— Кажете все пак.

— Докторе, видяхте ли днес?

— Видях.

— Какво мислите по това?

— Не ви разбирам, Димов.

— Тия стотици хора, които загинаха в лавата по заповед на един глас… Та това е чудовищно престъпление!

— Те са ембрии.

— Но те са хора. Хора!

Докторът не каза нищо. Продължих:

— Видях очите им, когато стъпваха в лавата. Човешки очи…

След дълго мълчание той продума тихо, сякаш на себе си:

— Предполагам, че за А1 е нямало друг изход. Такава ужасна катастрофа се случва за първи път… макар че, струва ми се, няма да е последна. Тия аварии с енергията… ако така продължи… Но трябва да разберете, Димов, че понякога се налага да жертвуваме жива сила, за да съхраним техниката. Иначе край!

Той пак млъкна, очевидно бе казал много.

— Доктор Мартин, искам да ми помогнете.

— Стига да мога, сине — отвърна той вяло.

Започнах направо:

— Доктор Мартин, какво се върши в Хелиополис?

— Не ви ли обясни Виктор Ес?

— Запазване съкровищницата на човешката наука от безумието на Горния свят? След днешната случка? Приказки за деца. Или бълнуване на фанатик. Искам да зная истината.

— Димов, не мога да ви кажа нищо повече.

— Аз зная някои неща, за други се досещам, желая само някои пояснения.

— Не мога… Не бива…

Виждах как се измъчва.

— Докторе, обещавам ви, няма да си отворя устата пред никого…

— Не заради себе си, Алек, а заради вас — прекъсна ме той. — Никаква полза няма да имате от подобни обяснения. Обратно. Аз искам да ви спестя страдания. Пък и не всичко знам…

Чувствувах, че отстъпва. Засилих натиска:

— Доктор Мартин, вие сте пионер или пришелец номер седемнайсет. Ако не се лъжа, това означава, че вие сте един от първите хора от Горния свят, дошел тук. Вие не може да не знаете какво точно се върши в Хелиополис, какви са неговите действителни цели, кой ги ръководи…

— Архонтът… А №1…

— Да, Архонтът, А №1, митичен, тайнствен, когото никой досега не е виждал. Кой и този А1? Къде е той?

Прекъсна ме познатото бучене. Стените лекичко затрепериха. Докторът не му обърна внимание. Казах:

— Сега горе залязва или изгрява слънцето.

— Откъде знаете? — попита той удивено.

— Докторе, на брега на остров Бахоа осем изкусно замаскирани мощни реактори излъчват убийствени радиоактивни лъчи на много километри наоколо, и то само от изгрев до залез-слънце. Нощем те угасват или биват изтеглени долу и сега знам защо: пести се енергия. Тези реактори отблъсват всеки възможен контакт с хората от външния свят. Знаете ли как горе наричат Бахоа? Прокълнатият остров! Кажете ми: защо сте се заровили вдън земя под такава смъртоносна защита? Защо се криете? От кого?

— Прокълнатият остров? — повтори замислено докторът. — Не знаех… Всъщност правилно…

— Вие сте номер 17. Един от първите — продължих аз упорито. — Защо сте дошли тук? Или са ви докарали насила?

— Дойдох доброволно. Дори договор подписах.

— Но защо? Защо?

Той тъжно сви устни, лицето му се сбърчи:

— За пари.

— За пари? Защо ви са тук пари? Доколкото съм забелязал тук никъде и нищо не може да се купи с пари.

— Сине — продума той и в гласа му имаше много тъга, — преди да дойда тук, аз бях млад способен лекар, но без работа, без петак в джоба. Ангажираха ме, отначало само за пет години, дойдох тук, дадоха ми прекрасни условия за работа, много пари… Сега разполагам със злато на стойност пет милиона долара. Господарят плаща, той е честен човек…

Навярно изразът на лицето ми е бил твърде глупав, защото доктор Мартин се засмя:

— Виждате ли колко съм богат? Когато изляза оттук, ще живея нашироко, няма да работя. Ще си построя собствен замък с конюшня, ще си купя яхта, ще имам слуги и безброй жени…

Отминах жестоката ирония на тия думи, попитах:

— И сапиите ли получават злато за своята работа?

— Не. Те не се нуждаят от пари. Те са идеалисти.

Не можах да доловя истинския смисъл на последното изречение, но в него положително имаше страх и ненавист.

— Докторе — казах, — а ембриите?

— Ембриите са средството, с което постигаме целта.

— А целта?

— Слънцето, сине! — каза той с болка и насмешка.

Не искаше да говори. Но аз не можех вече да спра:

— Доктор Мартин, не знам какви в края на краищата са вашите цели и какво всъщност правите, но аз не мога да остана повече тук. Дори да ми дадете най-прекрасните условия за работа, дори да ме позлатите. Аз съм решил да се махна. На всяка цена!

Той неодобрително поклати глава:

— Алек, вие трябва непременно да избиете от главата си всякаква мисъл за излизане оттук. Иначе ще полудеете. Вярвайте ми, аз добре знам това. През ръцете ми в болницата са минали не един и не двама, обзети от болезнената идея-фикс да избягат. Те обезумяха и всички до един отидоха в Енергариума.

— Щом съм влязъл, ще мога и да изляза оттук.

— Никой, никой не е излизал от Хелиополис! Нито дори А1! През първите години след моето идване тук имаше няколко опита за бягство, всички пропаднаха.

Една мисъл ми хрумна, не съвсем ясна още, но реших да я хвърля в спора:

— Не, докторе. Оттук преди много години са избягали двама души: една жена със своето дете. Негри. Ембрии. Казвали са се Номба и Кени.

— Нима са успели да стигнат? — изрече той слисан.

Как да продължа? Една лъжа можеше да усложни моето положение: знаех ли дали въпреки цялото си добро отношение към мен докторът няма да съобщи за нашия разговор на прословутия Архонт? Казах истината:

— Не, те са загинали. Но горе, на брега, почти на свобода.

— Виждате ли? — продума той със съжаление. — Тук или горе, изход няма.

— Но все пак, как са стигнали горе?

Той ме погледна в очите:

— Димов, вие искате премного от мен. Пък и да знаех, нямаше да ви кажа.

Дълго мълчах. Той взе мълчанието ми за обида, погали с малката си сбръчкана длан ръката ми, ласкаво каза:

— Алек, сине, чуйте ме добре… Аз ви обикнах. Може би защото ми донесохте полъха на зелените гори от Горния свят. А може би защото виждам във вас сина или внука, който можех да имам… Вие сте единственият млад човек в Хелиополис, искам да кажа — единственият нормален млад човек… Ето защо ще ви дам един бащински съвет: потърпете, подчинете се, вършете си работата. Има всички признаци, че периодът на нашето затворничество е към края си. Ние или ще излезем всички, и то скоро, или ще загинем всички… Както загинаха днес толкова сапии и ембрии… А ако не загинем от експлозии, ще измрем постепенно и тук няма да остане никой.

— А сапиите? — попитах. — Те нали се раждат тук?

Той тъжно поклати глава:

— От двайсет и шест години в Хелиополис не се е родил нито един човек. Тук жени вече няма.

— Защо?

— Измрели са… От облъчванията… В биокамерите…

Да питам ли още? Все едно — отново ще се завъртя в омагьосания кръг и ще се върна към изходната точка: кой и защо — два въпроса, на които доктор Мартин не искаше или не можеше да отговори. А тази вечер въпреки своя страх и нежелание той ми бе казал достатъчно. Реших да не насилвам хода на събитията.

— Докторе — казах шеговито, — ще имам предвид вашите бащински съвети. Но сам или с всички — на мен ужасно много ми се иска отново да видя нашето мило земно слънце.

— Отлично. А сега върви да спиш.

До сектор Еф ме придружи един мълчалив сапий: все още нямаха доверие в мен.