Димо Кисьов
Открадването на Дионис (9)

Глава девета

Нямаше как, трябваше да се срещна с американката. Търсила ме. Поканила съдиите на коктейл. Предоставила им яхтата си за състезанието. Играе ролята на спортна меценатка. Гледа да се натика в зоната на гонките. Да бъде близо до статуята. Да не възбужда съмнение…

Коста реши да отида с глисера. Щяло да бъде по-удобно…

Омръзнаха ми тия планове, тия тактики. Спортни и криминални. Веднъж да мине състезанието, ще се запилея някъде из планините. Ще дишам боров въздух, ще пия айран, та да изчистя лъжите и мръсотията от себе си.

Блазя им на другите ветроходци. Тренират, ядат, спят. Не мислят за нищо, освен как най-сполучливо да стартират, да ловингуват. Как да надхитрят съперниците си, та първи да пресекат финиша. Приятни тревоги… Аз трябва да бъда лъжец, да заблуждавам, защото още имало пирати. Било ми лесно в „Русалка“. Бягал съм от разпределение. Държавата давала пари да ме издържа в университета, а аз съм си гледал кефа, вместо да кисна в музея и да си подготвям дисертацията… И на мене ми се иска да седна на бюрцето, да се ровя из книжките, да мъдрувам над изкопаните предмети. Кафенце, кинце, телевизорче, вестничета. Бради, очила, симпозиуми. Кандидати, професори. Статийки, докладчета, научни приноси…

Блъскали си главите, наука правили. Нима аз не си блъскам главата до подлудяване. Дали ще изиграем американката. Дали ще се класираме на състезанието. Дали Кавара няма да ми изневери. Дали корабът на Добротица ще види бял свят. Дали Герман ще оздравее…

Успокоява ме. Нищо му нямало. Кой знае какъв камък се е заврял в бъбрека му, за да му прави номера преди състезанието.

Ами ако американката ме накара да остана тая нощ при нея? Коста е категоричен. Да съм останел. Иначе щяла да разбере, че не съм такъв, за какъвто се представям. Лесно му е на Коста. Що той не се пъхне в леглото при нея. Истеричната, мазохистката…

Лесно е да се татуираш, дикизираш, но я някой да ти бръкне в душата, да я стисне до посиняване. Въздух да не ти остане.

По дяволите всички. И Лукул, и Лукулус, и Лукас, и Лукулеску. Проклета да бъде и тая Лукън, дето е дошла през три морета да краде… нашия Дионис.

Андрей, стига си хленчил! Само с мечти няма да се построи корабът на Добротица…

Само Барбароса ми липсваше. Сигурно е дошъл да проверява яхтите. Пак ще ме заплашва, пак ще ме съветва. Добре де, няма да се състезаваме. Да си къса нервите с неговичките, дето цяла година ги угоява. Дето ги следи като детектив да не си изразходват силиците по жени. Да не пият коняк. С кокошките да си лягат. Превръща ги на идиотчета, за да спечелят някакво състезание. За да кажат хората браво на треньора с червената брада!… Браво не го топлело. Да го направели заслужил треньор…

Коста се вълнува. Сега му се е паднало да гледа старши треньор. Като шаран гълта всяка негова дума. Мъдрости, ветроходни тайни…

— А, ти ли си? Трябваше с милиция да те откривам. Къде е Герман?

— Болен е.

— Втасахме я…

— Ще се оправи. Напрежението по време на подготовката не бе малко. Аспиринче, хининче и още от моряшкото…

Барбароса се усмихна. Когато бил в морското училище, с моряшко го лекували. Майсторил го боцманът. Горчиво — отрова, но само като го близнеш, оздравяваш…

Я гледай, значи бил в морското! Там не си поплюват… Пет годинки — гребане, плаване, вахта на учебния ветроход… А защо се е цопнал в Панчаревското езеро.

Далечните плавания били по-интересни и по-доходни, но нали някой трябвало да накара младите да обикнат водния спорт. Нали от ветроходец по-лесно се калъпи морски капитан, отколкото, да кажем, от дискохвъргач… Много от неговите момчета били вече капитани, механици, корабостроители. Станали хора. Само Герман го разочаровал. Стоматолог, антрополог… Земна душичка. Но и той рано или късно…

— Навярно като Луковски?

Барбароса се прави на глух.

— Навярно като Луковски! — повтарям аз.

Да не съм му споменавал повече името. Келеш излязъл. Изгонил го…

— Преди няколко дни ви наблюдавах. Когато ти и Герман се дуелирахте с френската яхта… Биваше ви. Дотогава не вярвах… Хубаво нещо е дуел между две яхти. Американците само това състезание признават. А ние, европейците, пускаме на старта цели стада. И в това има смисъл, проявява се майсторство, но онова е по-вълнуващо. Като при борбата, при бокса… И ние трябва да опитаме с по две яхти, пък нека да си има и стадни състезания.

Накарал Коста да му разчохли холандеца. Трябвало да го прегледа. Цял час се въртял около него. Небрежно сме се отнасяли. На едно място бил подбит, на друго — нещо гладкостта му изчезнала. Дребните камъчета прекатурвали колата. Герман не ми ли е говорил за съпротивлението на водата. А такелажа? С такъв ли ще се явим на състезанието. С фабричния, стандартния! И ветрилата!… Щял да донесе нов комплект. Сам щял да го прогони… Фукали сме се, много сме знаели, а Барбароса още трябвало да ни връзва гащите… Яхтата трябвала да се фризира. Да се издокара…

Коста ми намига да не отговарям. Слага му се. Барбароса е лъв във Федерацията. Каквото каже, става…

Имало някаква надеждичка да се класираме. Вече не говори за съдиите палачи, за спортното съзнание. Разчитал на нас. Били сме по-опитни от неговите. Само дето ни пречела самонадеяността. Да съм си припомнел какво съм направил при първата дистанция, когато съм задминал френската яхта. Ако не бил паднал вятърът, ако ония не били глупаци, нищо нямало да излезе… Сърцето му се скъсало, като ни гледал. По-кротко! Метър по метър. До финала има време. Истинският ветроходец трябва да дебне противника си, да използува грешките му, а не да рискува. Медалите не се дават за красиви гледки, нито за смелост. Съдиите не са естети. Те са книжни плъхове. Държат правилника и си гледат хронометрите. Ако торуци финишират първи, на тях ще окачат медалчетата, а не на умните делфини, които скачат красиво, за да забавляват зрителите.

Брадата му се е прошарила. Сигурно е започнал да разваля втория петдесетак, а очите му гледат още предизвикателно. „Какво искаш: да спорим или да се бием, значи. Или да влезем в холандеца. Да видим кой какво може. Стар съм бил, а? Баба ти е стара. Ако не беше това кръвно в тези разширени вени, ако сърцето ми не беше тъй чувствително… щеше да запомниш Барбароса…“

— Всеки знае да се състезава с махагонови красавици. Я да те пъхна в ония чамови ковчези, да подърпаш конопените въжета, да попсуваш брезентите… И като се върнеш замръзнал, да нямаш къде един чай да изпиеш, да си изсушиш гащите. Яхтклуб! Топли душове, мокет, меки столове. Дипломати. Киноартисти… А някога ние барабите се вряхме в барака, скована от сандъци, и мечтаехме да имаме инструменти, та сами да си направим лодките…

Молим, другари, за базата в Каварна ни трябват пет холандеца, десет фина, два плъзгача и едно катерче. Заявка, подписче, печатче и хоп в търговската централа. Колко доларчета? Трак, трак… Готово. Паспорт, командировъчно за специалиста. За оня, дето ще избира яхтите… Купува ги, пристигат скоро… Защо ли ни са толкова яхти! Виж, от плъзгачите не се отказваме. С тях бързо се отива до ресторанта в Калиакра, до Албена, до Златните пясъци. И то ефектно. Като те видят чужденките, като зрели круши капят… Така ли е?

Коста клати одобрително глава. Обича съпоставките. Какво е било преди години, какво е сега и какво ще бъде някога. Мисля си и аз за оная камъшена колиба, в която някога се вряхме, слушахме прибоя, печехме миди на нажежена ламарина и мечтаехме за едрите звезди над Фамагуста. Тикахме накатранените каици на рибарите с надежда да ни вземат в морето. В онова време, когато никой не идваше в Каварна на курорт. Когато нямаше казино с дансинг и електрически китари. Когато пуканките и слънчогледовото семе бяха единственото развлечение. Освен черниците и зелените сливи от Долината на авлигите през пролетта…

Тогава корабите се движеха по хоризонта. Призрачни, надменни. Ние ги гледахме, те не ни забелязваха. Търсеха големите пристанища, не обръщаха внимание на нашето дървено скеле. Само една стара гемия го уважаваше и ние я посрещахме с „ура“. Гемията, която някога е пренасяла оръжие на добруджанските комунисти.

А сега посрещаме американски яхти, дето само по филмите за Хавайските острови и Филипините бяхме виждали.

Не им стигат чуждият петрол, бананите, кокосовите орехи, ами и на Дионис налитат. Халал да им е генералът. Петдесет хиляди доларчета. Бълха ще ги ухапе…

Барбароса се лепна на „Добротица“. Сложи очила и внимателно разгледа макета. Изненада се, че ние сами сме го направили. Похвали ни и след това започна да развенчава конструкторските ни способности. При пет бала щял да потъне. Намери несъразмерности в пропорциите. Плитко газел, мачтите и платната щели да го обърнат, колкото и тежък да е фалшкилът му. Напипа отнякъде парче тебешир и започна да чертае по цимента на хангара осови линии, ъгли, кривини, формули, уравнения…

Засичам го: едва ли средновековният корабостроител е имал диплома за висше образование. Едва ли е разбирал от кинематика и хидростатика.

Барбароса се подсмихва. Корабостроителите нямали висше образование, но имали практика. И Рафаело, и Микеланджело не били завършили художествена академия, ама на да ги надминат днешните дипломирани художници…

Коста се съгласява с Барбароса. Разкрива се. Разказва му за намеренията ни. За реставрирането на адмиралтейския кораб на деспот Добротица, за морския клуб в него, за музея…

Барбароса го чеше под брадичката, зад ушите и нашичкият преде ли преде. Съвсем се размърка. След малко и двамата започнаха да фантазират. Всяка морска страна си била реставрирала по една фрегата. Англичаните на Нелсън, руснаците на Ушаков, италианците, испанците, та и поляците. Най-красивото състезание било фрегатното. Голям екипаж, солидна подготовка. Вместо поворотни знаци обикалят се острови. Дистанционното разстояние е стотици мили. Бури, урагани. Каюткомпания. Койки. Катерене по мачтите. Спускане на котви… Всичко си има. От капитан до готвач… И спасителни лодки.

— Адмиралтейският кораб на Добротица! Велика идея. Колумбовци… Ще ви помогна. Имам мои хора в корабостроителницата на Варна. Заедно сме киснали в Панчаревското езеро. Ще го направят. По комсомолски… И адмирала познавам. Мед ще му капне на сърцето, като разбере с какво сте се захванали. Предморска подготовка! Какво ще кажете?… Само си трайте! Нека да мине световното и ще видите кой е чичо ви Барбароса. Ненапразно брадата му е побеляла… Ех, как ще се украси този залив! Но всичко да бъде естествено, както си е било… Червени платна. И ония ти ми дълги, дълги флагове, с лястовичи опашки… Качихте ми кръвното… Има ли нещо силничко?

Коста изтича до канцеларията, донесе ром. Барбароса извади цигара, огледа се, да не го видят неговите, и жадно я засмука. Има си човекът скрити пороци, а пред нас демагогствува: хвърля водката зад рамото си, мръщи нос, когато някой запуши…

След втората глътка съвсем се забрави. Мина Босфора, Дарданелите, отправи се към Гибралтар и смело се спусна из океана. Адмиралтейският флаг на Добротица се развява. Наблюдателят от върха на грота осведомява капитана за танкери, за атомни самолетоносачи, за бързи пасажерски кораби. Спокойно! Да не им се обръща внимание. Такива ги има с хиляди. Повече са от акулите. Нашата фрегата е единствената и всички трябва да й сторват път. Ние не сме се упътили да завладяваме света. Ние отиваме да се побратимяваме. Ние не замърсяваме моретата с нефт, нито пускаме в дълбочините му контейнери с атомни отпадъци. Ние сме български спортисти…

Коста отново се подмазва. Предлага Барбароса да бъде първи капитан.

Треньорът отказва. Фрегатата трябвало да има младежки екипаж. Барбароса само щял да наблюдава и да се намесва в случай на авария. Аз или Коста. Имал вяра в нас. Бързо сме щели да научим навигацията, командите…

Май Герман е прав. Барбароса не е случаен. Ненапразно е измъчвал момчетата с формули и конструиране на яхти. Мечтаел е, но малките спортисти не са разбирали мечтите му. И аз не бях го разбрал. Виновен бе Луковски…

Време е да тръгвам. И Барбароса бил получил покана от американката да присъствува на коктейла й. Всички старши треньори и съдии били поканени. Кой ще се откаже от хубаво уиски… Винаги по състезанията се намирал по някой туз, който искал да се пише спортен меценат. Обикновено този меценат бил собственик на фирма за яхти, за ветрила, за непромокаеми екипи. Нали треньорите съветвали търговците откъде и какви спортни съоръжения да закупят… Та и тази американка сигурно е собственичка на фирма. След уискито ще раздаде подаръчета и цяла чанта с рекламни проспекти… Американците си падали по рекламата. Без реклама не можели да живеят. Нали Барбароса бил в Монреал. Рекламите го придружавали от сутрин до късна вечер. Дори в тоалетната…

Коста реши да дойде с нас. Щял да ни отведе и доведе с плъзгача. Да сме си пийнели спокойно… Намигва ми.

Позакъсняхме. Край яхтата на мис Лукън бяха пуснали котва много моторници и лодки. Аз и Барбароса се изкатерихме по трапа. Посрещна ни усмихнат офицер в морски фрак. Осведоми се за личността ни и с тържествена стъпка ни поведе покрай корта за тенис и плувния басейн към каюткомпанията.

Мис Лукън блестеше от диаманти. Косите й бяха платиненобели, но лицето й изглеждаше съвсем младежко.

Много се радвала, че вижда своя стар приятел от „Русалка“. Също се радвала да се запознае и със старши треньора на българския отбор, за когото била чувала само хубави думи.

Изненадах се, когато Барбароса я засипа с куп комплименти на английски. Той пък бил щастлив да се запознае с една приятелка на спорта и при това толкова красива и благородна. Благодари й, загдето е решила да отдели от скъпото си време за състезанието, и още други неща й натръска, та оная се усети, че я будалка, и си набръчка нослето.

— Видя ли дипломация? Опита се да ме напръска с одеколон, ама аз я окъпах с гюлова вода — пошепна ми Барбароса.

— Тоя тип не ми харесва — рече ми мис Лукън, когато се отделихме сами в бара. — Наистина ли е треньор?

— Стопроцентов. Безобидна личност. Надява се да го изберат в ръководството на Международната федерация. Усеща, че имаш влияние, и ти се слага.

— А оня, дето ви доведе с глисера?

— Инструктор е в нашия яхтклуб. Не е зле да му изпратиш някоя бутилка…

— Всичко в ред ли е?

— Обстановката е благоприятна. След състезанието ще има бал. Пиене, илюминации и тогава ние спокойно…

— А по-рано не може ли? Да кажем преди или по време на състезанието?

— Опасно е… Предложи яхтата си на разположение на съдийския състав и я закотви до Дионис… Голяма работа ми отвори. През пролетта имаше силен щорм и се скри в пясъка. Едва го намерих. Спечелих си хубава настинка. Преведе ли парите?

— Бързаш. Нищо не сме свършили.

— Без потвърждението на моята леля няма да си мръдна пръста.

— Станал си нагъл…

— По цели нощи сънувам бесилки. Нашите не си поплюват. Може би в твоята страна да не обръщат внимание на кражбите, но българите…

— Ясно… Тази вечер ще останеш при мене. Ще доуточним плановете.

— Смятах те за по-далновидна. Знаеш, ще се състезавам. Ще забележат отсъствието ми. Първо, червената брада ще вдигне тревога. И моят партньор ще се обезпокои…

— Каяка ли? Оня дръвник…

— Не. Друг ми е партньор… Каяка го натикаха в затвора. Пипнали го с долари.

Лукън замълча. Изпитваше ме. Сигурно знаеше за Каяка и за Герман. Не трябваше да крия нищо.

— Значи имаш нов партньор. Това не ми каза през зимата.

— Дойде през пролетта. Антрополог е. Работи в Одеса. Навих го да тренираме. Скъсах му гайтаните…

— Какво си му скъсал?

— Скъсих му живота от тренировки… Отначало мислех, че е дошъл да ме следи, и пипах внимателно. Излезе шаран… Интересуват го само черепи и кости…

— Мили, страдах за тебе. С нетърпение очаквах лятото, за да се видим… Ти си моят сладък Дионис…

Привлече ме на дивана! Гледа ме с мазен поглед. Устните й са меки, влажни, тялото й е еластично като слабо надута автомобилна гума, но знам, че скоро страстта й ще го напомпи до пръсване…

Безпокоя се. Напразно. И муха не можела да влезе при нас. Хората й били дисциплинирани.

Остри нокти. Зъби на хищник… Мъченик! А Кавара ме ревнува…

После кафе, коняк. Уточняваме се. По време на бала, точно в 22:00 часа, да заведа водолазите до статуята. В 23:00 часа да сме готови. Ако всичко се развива нормално, ще получа съобщение за изпращането на наследството от Атина.

— Не! Съобщението трябва да получа предишния ден.

Замисля се. Съгласява се. Обаче имало кой да разчисти сметките си с мене, ако съм хитрувал.

— Нека ги разчиства. Не ми е минавало и през ум да хитрувам. Важното е статуята да си отиде при истинските й ценители. А рискът трябва да се възнагради честно…

Става, оправя си тоалета. Трябвало вече да отива в каюткомпанията. Да види какво правят ония нахалници, смукачи на уиски…