Димо Кисьов
Открадването на Дионис (5)

Глава пета

Получих покана за телефонен разговор с Одеса. Писмото ми бе развълнувало Феодор Григориевич. Не очаквал българите да запазят останките на един прост руски гренадир, загинал преди век. Да се грижат за гроба му, да му сеят цветя. Знаел за Шипка, за Плевен, за Стара Загора. Обаче там е имало исторически сражения. Загивали са полковници, генерали. Отрядът на Цимерман не се е проявявал особено в Добруджа. Такава чест за селянин мужик!

За Ковтун Пая Петрович! Фантастично…

Благодари ми за новината три минути. На четвъртата вече ме иронизираше. Заключението ми за пътя на индоевропейската раса го развеселило. Представял си стадо стари слонове, тръгнали да оставят кости в слонското си гробище някъде из Добруджа.

Дали оня директор на музей не ме е заразил с местен патриотизъм — дребната шарка на историческата наука? Била прилепчива. Да съм се пазел…

Завиждал ни за историческата игра, в която сме се увлекли. Полезно било човек да раздава своите знания и да печели други. Ех, ако можел и той, старият…

Замълча. Не искаше повече да говори. Само чувах тежкото му дишане.

— Феодор Григориевич! Феодор…

Уж линията нещо прекъснала… Да съм разкажел повечко за новите ми приятели.

— Кавара търси началото на българската история между пластовете на Византия, а Андрей — в античността. Смята траките за коренно население на Балканите, а нас, българите, за техни наследници. Договорът между Аспарух и Костантин Погонат бил юридически акт, с който се слагало само начало на нова държава с ново наименование. Не се задоволява с тринадесет века. Нашата история водела началото си още преди Троя… Андрей сигурно е болен от едра шарка!

Слушалката гръмна от смеха на Феодор Григориевич. Обича да му се връща…

— Заяждат се. Спорят…

Да се заяждали. Да спорели. Истината не се раждала само от един, пък даже и той да е гений. Да съм ги поздравел нарочно от него…

Докладът за некропола му харесал. Но да не забравям и за какво ме е изпратил в Каварна. Картичката с Чиракмана…

— Родителите ми ще почакат… Тренирам с Андрей. Напредваме с холандеца. Смятаме да се явим на световното състезание.

Този път телефонът наистина прекъсна. Обади се телефонистката. На този свят не съм бил единственият аз, който трябвало да говори по телефон. Уж съм бил културен човек, пък…

 

 

В неделя, когато бяхме измъкнали яхтата от хангара и я тикахме към водата, върху главите ни се стовари гумен дюшек.

Десет дена Кавара остана неухажвана и реши да нагази в морето.

Беше се престрашила да смъкне загадъчните си дънки. Значи те не са скривали криви крака! Кавара се оказа сто пъти по-красива по бикини.

Въпреки привлекателния й вид не й се зарадвахме. А тя, горката, си въобразяваше, че ни доставя удоволствие с присъствието си. Жена, злоупотребява с кавалерството ни. Удобно се настани на дюшека. Беше си скрила луничките под тъмни очила. Колко хубаво щяло да бъде, ако е нощ и платноходката да се плъзгала по лунната пътека. Някой да свирел на китара.

— Романтиката няма да бъде пълна без лебеди — измърмори кисело Андрей.

— Може — съгласи се Кавара. — Особено, ако ми изпеят лебедовата си песен…

Водеха си техен разговор, с любовен шифър. Припомняше му за нещо и го заплашваше с нещо. Коста ни наблюдаваше от най-горната палуба на яхтклуба, разкрачен по моряшки. Хвана погледа ми с бинокъла си и тръсна ръка. С Кавара работата е умряла — искаше да каже. Кимнах му в знак на съгласие.

За да не скучая, подеха разговор за оня скелет — баскетболисткия. Сякаш на обущаря трябва да се говори за обувки, на антрополога — за черепи…

Антропологът бил по-особен. Не произвеждал. Заяде се с мене Кавара. Ех, ако съм бил ясновидец.

Андрей се мъчи да подкачи друг разговор. Апашки. Как римляните ни откраднали Тракия заедно с елинските бисери по Черноморието.

Представих си Тракия по туника, украсена с бисери. Момата си мие краката, идват римляните и я открадват.

Андрей говори непрекъснато за кражби. Уплашил се е от присъдата на Каяка. Или за себе си се страхува. Тази мисъл не ме напуска. Днес Феодор Григориевич я подсили. Предупреди ме да внимавам, да се пазя от провокации. Е, чак дотам пък да се е стигнало… Та кой съм аз? Какво представлява Андрей? Кавара? Млади хора, родени в мир, които някои плашат с война. Като са забъркали кашата, сами да си я сърбат. Вместо да се засрамят, да млъкнат, все за нея — войната, дума отварят. Където седнат, където станат. Хем я проклинат, хем с нея се хвалят. Иди ги разбери…

Да оставим войните в кафенетата на пенсионерите. На нас, младите, ни предстои друга работа. Да спорим и мирно да си разрешаваме споровете…

И да спортуваме! Не само за дълголетие. Не само защото професорът на Андрей е умрял в разцвета на творческите си сили. Състезателят не мисли за внуци и правнуци. Иска да се радва. Да се вълнува. И когато работи, да не му тежи работата… Много му идват танковете, бомбите. Стигат му автомобилните катастрофи и отровните газове на комините…

„Ха, ха, ха!“ — Ще се изсмее някакво хилаво човече с робовладелчески морал край червен телефон в дълбок бункер, защитен от всякакви бомби.

Ще го убием с инфаркт.

 

 

В първите дни Андрей ме мразеше. Не ми го казваше, но си личеше. Софиянецът се увърта около Кавара. Харесва я. Ще я изпапа. А може и да е инспектор, дошъл да доизясни случая с Каяка. Главоболие, тревоги… Има си квартира в града, а плащаше легло в къмпинга. Следеше ме. Нямаше ми вяра…

А сега ме гледа нежно. Готов е, дето се казва, на едно легло да спим с Кавара… Обикнах го и аз. Какво от това, че се навъртал около милионерките, че си докарал магнитофон от Гърция. И аз, ако имам леля в Атина… Директорът на музея му се сърдел, загдето още не бил разчел надписите. Много важно. А прочели ли сме всичко разчетено? Менингит ще ни хване.

Морето ни сприятели. Ако бяхме бегачи — пистата. Топката побратимява футболистите. Копието, диска… Въобще спортът. Той не изисква победеният да умре. Презира нечестния победител. Награждава с медали силните и смелите, без те да са убивали, без да са гладували и киснали в окопи. Той ни прави добри и по детски мъдри. Иначе как ще се ровя в некрополите. Как ще измервам черепите на хиляди умрели, без да се поддавам на мисли за безполезността на този живот. Без да ме поблазни мистиката за задгробния…

Кавара и Андрей отново ме забравиха. Тя продължава да го заплашва, а той поглежда към мен и й прави знаци по-тихо да говори. Дочувам: щяла всичко да ми разкаже за американката. Най-сетне трябвало да съм разберял какъв ми е партньорът…

Андрей отново повежда разговор за костите на баскетболиста трак.

— Навярно са на Максимин Трака, когото убиха в Италия, но неговите хора не оставиха трупа му да гние в омразната земя на римляните. Ушиха огромен кожен мех, напълниха го с пчелен мед, пъхнаха императора си в него и го пренесоха в Бизоне. Въпреки забраната на Лукулус…

— Кой Лукулус? Дуксът на Малка Скития ли?

— Да, потомък е на крадеца на статуи Марк Лукул, когото освободих на връщане от Александрия…

— Ако бях на твое място, щях да го убия с пиратския кинжал. Оня с орела и лебеда на дръжката… За да не страдаме от семето му.

— Спомняш ли си състезанията?

— Разбира се. Те се състояха през август на двеста тридесет и осма година, когато Лукулус бе дукс на Малка Скития. Римският мръсник мразеше всички, които не бяха римляни. Смяташе народа си за богоизбран да властвува над света. Създаваше управленчески шаблон, по който стотици след него се мъчеха да кроят… Максимин бе по-друг. Познавам го. Бяхме земляци и водех търговските му сметки…

— И Максимин бе един простак — прекъсна ме Андрей. — Той също ненавиждаше културата. Уважаваше само простите селски нрави и единствено гайдата можеше да го разнежи… И бойните маршове на легионите…

И все пак светът се възхищаваше от него, защото боговете го бяха надарили с бързите крака на елена, с мощните гърди на бика и с осем стъпки височина. Още не беше пълнолетен, а имаше сила на десет здрави мъже… На обед изяждаше четиридесет либри месо и изпиваше по една капитолийска амфора с неразредено вино…

— Селяните не можеха да го изхранят. Да му извозят тора — изсмя се Андрей.

— Още ли вярваш на римските измислици?… Истината е съвсем друга. Максимин ми я разказа.

Веднъж, когато пасял овците, при него изтопуркал кон и с човешки глас му заговорил: „Тракиецо, защо още стоиш тука? Не сме ти дали нечовешка сила, за да пазиш стадото от вълци, а да браниш народа си от поробителите. Дарзала те определи да бъдеш император. Тръгвай за Рим! И гледай да не повториш грешките на Спартак…“

Конят бил самият Херос. Максимин веднага зарязал овцете, надянал торбата на гегата си и тръгнал. Много дни и нощи вървял — прекосил поля, гори и планини, прецопал буйни реки, но тъй като всички пътища водят за Рим, не се объркал и дори налетял на самия император Септимий Север. Императорът устройвал военни игри по случай рождения ден на сина си Гета и определил сребърни гривни, огърлици и пояси за награди на победителите. Максимин преборил шестнадесет войници и бил причислен към войската. На другия ден Септимий Север забелязал тракиеца да си подсвирква и подскача. Заповядал на трибуна да го обуздае, а нашенецът се провикнал и му обяснил, че подскача, защото не знаел къде да дене силата си. Тогава императорът, за да изпита издръжливостта му, препуснал коня си и много кръгове направил, а младежът продължавал да тича след него.

„Кажи какво искаш?“ — запитал го, когато конят му спрял от умора.

„Да се поборя.“

Септимий Север се учудил на отговора му, но заповядал да се пребори с най-силните му борци. Максимин ги изтръшкал набързо и отново заподскачал.

Императорът наградил мъжагата със златна огърлица и го назначил за свой телохранител…

И тъй непознатият тракиец изведнъж се прочул. Той не бил само силен, но и храбър. В битките поразявал най-много противници. Не влизал в спорове, а действувал. Презирал буквите и се гордеел с неграмотността си. Не се потрудил даже да изучи латинския. Походите, военните учения и битките били стихията му.

— Максимин наистина бе някакво човешко изключение по ръст и по сила — каза Андрей, — но му липсваше друго, което вашият Дарзала не му бе дал… А може би и богът не го е притежавал. И нашият Зевс не беше много умен. Умееше само да трещи с гръмотевиците си и да задиря чуждите жени. Обаче ние имахме Атина. Тя ни даряваше с разум…

— Не си криви душата. Ти бленуваше за някогашното елинско величие и пишеше епиграми срещу римляните. Наричаше ги делови простаци, решили да превърнат културата в помия за римските свине.

— Римляните не обичаха хумора, когато бе насочен срещу тях. Те без усмивки бяха завладели света и искаха светът да им се подчинява със сериозност — каза Андрей.

— Все пак римляните умееха да управляват и да строят — реших да бъда обективен аз.

— Да управляват! Да строят! — наежи се Андрей. — Римското право узакони безправието. Знаменитите римски пътища бяха прокарани от нас, за да маршируват техните легиони. В красивите обществени сгради се роди държавният бюрократизъм. Римляните замениха театрите с многохилядни хиподруми и превърнаха ценителите на изкуството в ревяща за зрелища тълпа. Водопроводите, мраморните бани, вилите, украсени със статуи, се строяха за победителите, а народът живееше в бедняшки хижи… Мразя Рим, защото под триумфалните му арки премина унижено цялото човечество…

Андрей бе взел позата на древен оратор. Всяка дума подчертаваше с ефектен жест — сочеше виновните с пръст, заканваше им се с юмрук, сечеше ги с длан. Обърна се към брега и разпери безпомощно ръце.

Платната се бяха отпуснали. Леките вълни си играеха с руля. Яхтата мързеливо дрейфуваше из залива.

От три века Бизоне на елините и траките лежеше под водата. Чиракман бе опустял. Римляните бяха силни. Не се катереха по височините. Не издигаха крепости по тях. Нямаше от кого да се страхуват. На ниското, до самия морски бряг, си построиха своите светилища и вили.

С внушителните си колони и мраморен фронтон главният им храм всяваше респект на пристигащите от морето търговци и воини. В него седеше на позлатен трон докараният от Ефрат Юпитер Долихен. Рея — богинята на земята, беше осиновила това азиатско чудовище, а крилатата Виктория му даряваше победи. Рим разделяше и владееше народите, но сумираше боговете им в единствен римски бог…

Нашият град не се гордееше с храма, а с таверната на Кавара. Тя бе наследила от майка си — Понтийската мида, добре разработена винарска изба с публичен дом. Жреците на Юпитер Долихен й завиждаха на оборота.

Та кой ли не бе се наслаждавал от виното и чара на Кавара! Даже и мрачният Лукулус, когато идваше в Бизоне, се отбиваше при нея. Забравяше височайшата си длъжност и плюеше на римския морал…

Максимин — също, когато още беше жива Понтийската мида. Преди да стане император. Преди да разочарова римските сенатори, които виждаха в него само гладиатора. Но щом Максимин бе избран от войниците за император, започна да избива благородниците и раздаде длъжностите им на траки. Не влезе нито веднъж в сената. Бил курник, натъпкан с надути пуяци, с кукуригащи петли. Бродеше с легионите си по земята, за да закриля селяните. Да изстисква златото на богаташите като от гноен цирей…

Веднъж, още като трибун, дойде да инспектира легионите на Малка Скития, влезе в кантората ми и я запълни с огромното си тяло. Поиска вино, седна до прозореца и се замисли. Можех спокойно да разглеждам силните му плещи, едрата му глава, завършваща с поляна от гъсти косми, лицето, изсечено сякаш от брадва, правият му нос и енергично свитите му устни. Набразденото му с бръчки чело ми говореше за много изпитани мъки и преодолени препятствия. Той за миг повдигна глава и аз видях очите му — сиви, дълбоко вкопани в черепа, забулени със зловеща мъгла, под която надничаше неувереност и съзнание за очаквана опасност…

— Какво си ме зяпнал? — стресна ме той. — Остарял съм. И да командуваш не е лесно… С вино ли искаш да ме залъжеш? Я повикай Понтийската мида!

— Почина, господарю…

Лицето му се вкамени.

— Но дъщеря й наследи таверната. Хубавицата на Бизоне — бодро подвикнах аз, за да подобря настроението му.

Изпъшка.

— Познавам хубостта на днешните жени. Заешки бутчета, празни пазви, хлътнали коремчета — не можеш да ги различиш от момчетата. Римската мода ги порази. Изражда се народът, Германе! Да бъде лека пръстта на Понтийската мида. Тя беше жена. Речеш да я погалиш — ръмжи. Ощипеш я — отвърне ти с плесник. Целунеш я — без устни останеш… Но щом разбере, че я заслужаваш, като те сграбчи, като те метне в горещите си пазви — изгаряш, брате… Видях твоята хубавица да клечи пред таверната. Сухар. Чудя се как оная страшна орлица е излюпила такова пършиво врабче!?

— И врабченцето е птичка — рече Кавара и изду банския си костюм. — За Максимин бях пършиво врабче, но за главния жрец на Долихен — лебед. Същият лебед, който бе изобразен върху дръжката на жертвения нож: сладострастно отпуснал глава, зашеметен от бурните целувки на един зеленоок орел… Главният жрец бе търгаш, но умееше да говори с жените. А твоят Максимин нахълта в таверната ми като диво животно, разпищоли се, захвърли тогата си и остана по туника, за да се любувам на косматите му крака и гърди. Донесох му секстарий вносно — намръщи се. Поиска от тукашния нохан. Опита го, премляска от задоволство и си поръча цяла амфора заедно с два овнешки бута и три варени кокошки. Изцука виното, изплюска месото и започна да ме оглежда. Не ме одобри. Трябвало да ме щипе с пинсети… Започна да възхвалява прелестите на покойната ми майка и накрая ме запита дали не е останало нещо от нейната порода. Реших да му отмъстя… На брега живееше самотно глухоняма рибарка със слонски крака, с кравешко виме и със задник голям колкото жертвен камък. Беше свирепа, докачлива. И най-силните мъже се страхуваха от нея. Всички на подбив я наричаха Сестрата на Херакъл…

Намерих я да дреме в камъшената си колиба, нарисувах й с клечка върху пясъка за какво я търся и тя, щом разбра, зарита от ярост, втурна се в таверната, затисна вратата със задника си, да не би трибунът да избяга, и разтресе напращялото си виме, сякаш искаше да каже: „Ето ме! Хъ, какво сега ще правиш?“

— А той — нетърпеливо запита Андрей.

— Зарадва й се, сякаш видя самата Венера. Застла пода с тогата и като борците започна да я дебне, да пляска с длани. А и оная се поприведе, плю на ръцете си и затупа сланинестите си бедра. Избягах…

След малко от таверната се разнесе вълчи вой, а глухонямата така квичеше, сякаш колеха свиня…

Цяла нощ пируваха. Трибунът назоваваше глухота чудовище с такива нежни имена, каквито никой мъж още не беше ми казвал! От любопитство и от срам нито аз, нито момичетата мигнахме тази нощ… На сутринта Максимин отрупа дебеланата със злато, а на мене подхвърли шепа денарии, задето съм му довела истинска жена… Германе, голям герой излезе твоят земляк!

— И ние можехме да бъдем герои, но ти не ни обръщаше внимание — подхвърли Андрей.

Кавара го погледна закачливо.

— Обичах и двама ви. Не исках да се скарате заради мене. От опит знаех: мъжката любов цъфти, когато я поливаш с обещания. Мъжът люби с въображението си. Вдъхновява го непостижимото. За своята любима той е готов да плете стихове, кръвта си да пролива за честта й, но щом обладае плътта й, музата му залинява, перото пресъхва, мечът — ръждясва. Домързява го да люби…

— Всяка вечер киснехме в таверната й. Дебнехме се, ревнувахме се, а тя от опит знаела как да си играе с чистите ни чувства… Чоп трябваше да хвърлим кой да се разкара. Тогава малката нямаше да хитрува…

— И без чоп исках да ти я предоставя, но ти не се съгласи — казах аз.

— Бях вече свикнал да ревнувам. И ревността е преживяване…

— Лъжеш! Намерихте си мъжки занимания. И ме забравихте… Да бъде проклета лодката ви и гребните ви състезания! — Кавара май че беше права.

Един следобед, когато ми омръзна да броя кожи и чували с жито, затворих кантората и реших да се разходя. Задминах рибарските колиби и зад Зеления нос видях група младежи да се въртят около спортна лодка. Те всяка година се състезаваха с гребците на Дионисопол, но винаги излизаха втори и не можеха да се класират за наградата на дукса. Младежите бяха отчаяни. Денят на състезанието наближавал, а те още не можели да попълнят състава си, защото най-добрият им гребец бил запрян и отведен в Новиодунум. Жрецът го обвинил във вероотстъпничество — видял го да се кръсти и гласно да възхвалява учението на Христос. Докато момчетата ми се оплакваха, пристигна Андрей и ми предложи аз да съм гребял вместо запрения.

Този следобед беше най-кошмарният в живота ми. Едва се отделихме от брега и започнах да повръщам. Гребците имитираха звуците ми, присмиваха се и ме плискаха с вода. За да потисна срама, гребях с всичка сила и след няколко мили шишове сякаш пробождаха кръста ми, мускулите ме боляха, по дланите ми бяха излезли червени мехури от твърдата дръжка на веслото. Когато слязохме на брега, момчетата с бодър смях изтеглиха лодката, а аз усещах как земята се огъва под глинените ми крака. Паднах на пясъка и не знам колко време съм лежал в безсъзнание, но когато се свестих, момчетата си бяха отишли и при мен стоеше само ти.

— Жал ми стана за тебе. Имаше качества, но не беше тренирал.

— Нощта премина в кошмари. Страдах, умирах и възкръсвах като Христос. На другия ден не отворих кантората и клиентите ме намериха в дома ми. Щом ме видяха, уплашиха се. Започнаха да ме съветват да пия билки, да се помоля на Долихен.

— Прогоних ги. Помогнах ти да се облечеш и те поведох към минералната баня. В горещия басейн, после в студения. Пак в горещия, пак в студения. Ококори се. Уж беше умрял, а вечерта изяде цяла кокошка в „Понтийската мида“!

— Тази вечер за пръв път не те дебнех и не те ревнувах от Кавара. Дори щях да бъда доволен, ако тя тебе избереше…

— Голяма дума казваш — изсмя се Кавара.

— Наистина приятелството е голяма дума. Ахил се разбра с Агамемнон за хубавата Бризеида, но не можа да прежали приятеля си Патрокъл.

Кавара грабна вода и ме напръска.

— И после какво стана? — подкани ме тя.

— Следващия път не ми се повдигаше, но тялото пак ме болеше и позаздравелите ми длани отново закървяха. Вечерта кокошката на Кавара ми се стори божествена и виното й по-сладко от нектар. Заспах с чисти мисли и не сънувах Христос.

Яви ми се Дионис…

В първите дни работата ми не спореше, но после я свършвах бързо и тичах към лодката. Мускулите ми се настървиха. Оставех ли ги да мързелуват — протестираха. Все нещо им се искаше да вдигат, да мятат и се успокояваха в хладния басейн на банята. Чак сега ми ставаше ясно защо римските благородници спортуват и правят бани… В кохортата, където бях служил, ни караха да тичаме в пълно въоръжение. Да въртим меч, да хвърляме копие и да стреляме с лък, но това не доставяше удоволствие на мускулите ми. Вечер си лягахме на наровете с вкиснати от пот тела и не сънувахме, а просто изпадахме в несвяст от умора.

Въпреки редовните тренировки и тази година пропаднахме и гребците на Дионисопол отидоха в Томи. Отчаяхме се. Подигравките на нашите съграждани не бяха малко. Все пак имаше нещо, което да ни окуражава — този път лодката на Дионисопол ни изпревари само с един лакът. Но това не топлеше момчетата. Цял месец след състезанието се мразехме. Уж в морето бяхме единни и еднакво мислехме, а на брега всеки се проявяваше по своему. Един ругаеше вулгарно, друг плачеше от безсилна злоба, трети киснеше до късно в таверната и играеше на кости, четвърти принасяха жертви на Юпитер Долихен. Жреците ги бяха излъгали, че са грешни, затова богът не ги е дарил с победа. Загубихме, защото пихме вино…

— Виното беше старо, най-хубавото от склада на баща ми — напомни Андрей.

— Все пак е вино и замайва главите…

— Не търси телето под вола. Бяхме слаби. Не тренирахме достатъчно… Военните не са глупави, когато дават вино на гребците преди сражение.

— Виното прогонва страха, но не дава сили — упорствувах. — По себе си разбрах. Когато ни раздаде виното, с боен вик натиснахме веслата, но те сякаш вече не ни слушаха. И аз, уж бях радостен, пък започнах да се задъхвам…

— Така ти се е сторило. И онези от Дионисопол пиха вино, но може би в тяхното е имало чудотворни билки…

Гребците преболедуваха мъката си и започнаха отново да се въртят около лодката. Потегнахме я, боядисахме я и изведнъж решихме отново да си опитаме късмета.

На следващата година победихме Дионисопол и се класирахме за Томи. Този път ти ме послуша: вместо вино даде на момчетата да пият вода.

Заедно с победата дойде и радостната вест за провъзгласяването на Максимин за император. И друга — беше наредено заключителните състезания по гребане да се състоят в Бизоне вместо в Томи.

На Лукулус краката се разклатиха след избирането на новия император. Подмазваше ни се. Нали Максимин беше от нашия край.

 

 

Градецът ни набъбна. За състезанието се стекоха запалянковци от вътрешността и крайбрежието. Таверната на Кавара работеше денонощно. Гражданите разтвориха гостоприемните си домове, във всеки двор лумтеше огън, въртяха се агнета, вареше се рибена чорба.

Пристигнаха екипите на Калатис, на Томи, на Истрос и на Новиодунум — миналогодишните победители, водени от русо конте — братът на дукса. Заклехме се да умрем, но да не оставим римляните да излязат пред нашата лодка.

В първия ден на състезанието щяха да премерят сили военните дромони от Томи и от Новиодунум с либурните от бреговата охрана, стануващи в залива на Акре.

Мустакатият Коста бе капитан на дромон. Той искаше на всяка цена да спечели състезанието, за да докаже на дукса, че неговият екипаж от траки е достоен за своя император. Беше уверен, че с възкачването на Максимин ще настане прелом в управлението на страната. Говореше за залеза на Рим, за възстановяване на предишното тракийско величие. Военното състезание бе интересно, но не вълнуваше народа. Повечето гости бяха дошли за състезанието на градовете и за него правеха големи облози. Жреците на Юпитер Долихен, по произход таврийци, потриваха ръце от радост, защото облозите се сключваха пред олтаря на бога и храмът вземаше за услугата десет процента от заложените суми.

Състезателните лодки бяха подредени до пристана и тълпи от запалянковци се навъртаха край тях. Почукваха ги, интересуваха се от какво дърво са направени, възхищаваха се на украсата им.

Многоочакваният ден дойде. Светъл, трептящ от нетърпение. Зеленият нос бе настръхнал от народ, пристигнал отрано, за да завземе сенките на редките дръвчета. До специално построения сенник за дукса се издигаше гербът на Скития Минор. Под него се въртяха златошлеми офицери и благородници в бели тоги с пурпурни ивици. С факел дадоха знак за започване на състезанието и от Акре тръгнаха корабите. Беше им разрешено да използуват и платната си. Вятърът бе благоприятен и флотилията се носеше като разноцветен облак над пяната от веслата. Народът мълчаливо наблюдаваше морската мощ на римляните, без да знае кого да окуражава — дали дромоните с червените платна или либурните с мостове на предните мачти, които ту се накланяха, ту се издигаха, сякаш нещо кълвяха с железните си клюнове.

Щом корабите стигнаха заливчето на Тимум, вятърът промени посоката си и платната им се заувиваха около мачтите като парцаливи тоги. Моряците засноваха по палубите. Тревожно задумтяха чуковете на капитаните. Засвистяха бичовете на надзирателите. Робите трябваше да умрат над веслата, но да донесат победа на своите господари. И в тези минути на суетене един дромон връхлетя върху челната либурна. Чу се трясък, разхвърчаха се парчета от весла. Бордът на либурната бе пробит и тя бързо потъна. В морето сякаш се отвори дупка, към която се устремиха всички кораби. И дромонът се наклони, изсипа екипажа си, след което заби мачта във водата. Като далечно ехо долетя предсмъртният вик на прикованите гребци. Заливът почерня от главите на давещите се моряци.

Дуксът заповяда състезанието да продължи. Рим беше богат. Два кораба са нищо. Двеста моряци — също. Робите не се смятат. Те са инвентар.

Отново корабите, се впуснаха, без да обръщат внимание на давещите се. Само либурната на капитан Коста не изпълни заповедта; пусна лодки и започна да ги спасява.

Победи адмиралтейският кораб. Та кой друг. На него бяха подбрани най-младите и най-силните гребци. Екипажът му се състоеше само от римляни. Единствени те бяха достойни за голямата награда.

Капитан Коста бе разжалван, загдето бе се осмелил да прекъсне състезанието. Дуксът заповяда да бъде окован в каторгата на адмиралтейския му кораб, но докато трае състезанието, да стърчи изправен срещу слънцето за срам на траките.

На другия ден дойде нашият ред. Уж се бяхме подготвили добре, а изведнъж загубихме вяра в силите си.

Андрей дъвчи ноктите си, другите сърдито мълчат и бузите им нервно подскачат…

Коста стърчи пред храма на Юпитер Долихен, охраняван от намусени легионери. Посреща и изпраща слънцето. Големи мухи изпиват лицето му…

С пресилена бодрост Андрей дава последните си нареждания. Гласът му фалшиво скрипти. Кавара ни нахлузи муски на вратовете — торбички с осветени камъчета, от тия, дето жреците продават за победа.

Строихме се пред лодките в очакване на дукса. Ето го! Зададе се със свитата си от трибуни, ограден е с яки телохранители. (Народът е послушен, но не бива да му се вярва.) Дуксът бавно мина покрай нас, огледа ни с празен поглед. Свитата му се разпери, превърна се на паунова опашка. От постоянно напрежение телохранителите са станали разногледи. Очите им подскачат на всички страни, ръцете им здраво държат голите мечове. Лукулус изпъна ръка в римски поздрав и ние изревахме бойния вик на Скития Минор.

На малка масичка блестят наградите: златна статуетка на Виктория, лаврови венци и медальон на Юпитер Долихен, мечта на всеки заради привилегиите, които носи. Притежателят му не може да бъде осъждан, не може да бъде продаван в робство, нито изпращан в каторга, освен ако не е извършил престъпление срещу империята. Наградата е една — ние сме десет, затова медальонът може да се продава. Първият срещнат сараф би платил за него десет фунта, без да се пазари. Рим уби спортния идеализъм. А някога на олимпиадите спортистите на Елада са се подготвяли с години, за да спечелят само една маслинова клонка…

Оттук ще тръгнем, ще вземем пръчка с номер от закотвената либурна навътре в залива и след това ще се върнем на пристана. Който пристигне пръв и подаде пръчката…

Главният съдия надълго ни обяснява правилата. Не забравя да похвали дукса — върховния арбитър на състезанието. Изтикваме лодките във водата и ги подреждаме в една редица. Главите ни са увенчани със свежи клонки от топола. Рано е още за лавров венец. Извитите плещи на гребците лъщят от маслото, усърдно натикано в порите. Нашето е маслиново, от лодката на Новиодунум долита миризма на непознат балсам. Здраво стискаме веслата и замрели чакаме сигнала. Муската на Кавара подскача върху гърдите ми. От нетърпение сърцето ми бие настървено.

Най-после тръбата прозвучава, лодките злобно изсъскват и литват напред. Сякаш гласът на хилядите ги тласкат навътре в залива. Не жалим дланите, веслата разбиват водата на пяна, носът разпаря морето и килът оставя зад себе си снежна пъртина. Всички тактуваме с вик, а трябваше само Андрей. Аз и другите сами се окуражаваме, викаме като един, бързаме и жадуваме за победата.

Изпреварихме другите лодки, но се страхувам: първи ще стигнем либурната, дали обаче ще ни останат сили за връщане? Андрей се надига, протяга се, струва ми се, че ония нарочно се бавят да му подадат пръчката. Грабва я, захвърля я в краката си и бързо командува за връщане. Уж бяхме доста изпреварили съперниците си, а ето, лодката на русото конте ни настига.

— Напред, момчета! — вика Андрей.

Кърмата потреперва от силата на мускулите ни. Подгонено, морето бяга. Дъхът ни вече не е дъх, а нажежена пара. Очите жадно питат за съда с вода. Не го взехме, защото всяка секунда е скъпа. Потта е солена, не уталожва жаждата. Ръфаме устните си, ближем кръвта им…

От брега долита рев. Нашите ни окуражават. И друг рев, който ободрява гонещите ни. Двата вика се карат, цепят залива…

„Напред, момчета! Победата е наша. Наша е славата…“

Нищо не казвам, само си мисля, но всички ме чуват, защото, вярата в победата винаги побеждава…

 

 

Отдавна фанфарите бяха известили края на състезанието, а нашата лодка продължаваше да се люшка до пристана като чайка със скършени крила. Сълзи мокреха подутите ни длани. От щастие се бяхме схванали…

Съвзеха ни прегръдките на приятелите. Народът ликуваше, сякаш победата бе негова. Девойките ни обсипваха с цветя и ни се отдаваха с погледите си. Старейшините на града ни благославяха просълзени. Жреците откриха вратите на храма, та да може и Юпитер Долихен да ни се порадва. Братът на Лукулус с презрителна усмивка се мъчеше да омаловажи победата ни…

Дуксът окачи медальона на Андрей и пъхна статуетката на Виктория в ръката му. Дума не отрони.

Цялото множество се бе стекло към нас, а Коста като самотен дъб стърчеше срещу слънцето.

Андрей свали медальона и запита дали може да го подари на най-достойния. Лукулус погледна към брат си и кимна. Контето направи две крачки напред. Андрей го задмина, приближи се до разжалвания капитан и окачи медальона на шията му. Контето се спусна и дръпна муската му. От нея изпадна малко дървено кръстче. Опита се да го вземе, но Коста здраво го заключи в юмрука си…

Дуксът ми заповяда да принеса жертва на Юпитер Долихен и без да изчака края на тържеството, се отправи към пристана.

Беше предвидил, че Максимин ще ме назначи за свой легат на Скития Минор. И не се излъга.

Медальонът спаси Коста от каторга, но не му върна чина. Той се озлоби и избяга при християните на Яйлата.

 

 

Бяхме загубили доста време. Андрей ми намигна да не продължавам и насочи яхтата към брега.

Кавара усети номера му и ме запита какво е станало после.

— Нищо.

— Как нищо — заклати многозначително глава тя. — Я си припомни какво се случи след три години, по време на портуналиите?

— Седмица преди празниците пристигна куриер от Новиодунум. Лукулус нареждаше портуналиите да бъдат тържествено чествувани в Бизоне не само от населението, но и от цялата войска на Малка Скития. Преди месец бях отпуснал средства за чествуване на нептуналиите от войската в Новиодунум и нямах право да разходвам повече пари за празненства. Максимин забраняваше да се пилеят средства за излишни парадности, но не посмях да се възпротивя на дукса, за да не ме упрекне в незачитане на Юпитер. А и да се заяждам с войската, бе неразумно. Трибуните лесно се обиждаха и бързо действуваха, когато някой ги засегнеше.

Главният жрец бе поласкан от хрумването на дукса и стареите на града го подкрепиха. Опитах се да ги разколебая, но напразно. Прочетох им заповедта на императора за икономии, но те държаха на своето.

Понякога нарушението на заповед било израз на уважение към онзи, който я бил издал. Лукулус знаел, че Максимин не само нямало да се разсърди, но щял да се зарадва, ако тържествата се състоят в родния му край. Подмазваше се на императора чрез нас. Та нали неговите роднини Гордиановците загинали и нямало кой вече да го подкрепя в сената. Напразно съм се страхувал. От три години Бизоне не е печелил голямата награда, може би сега пак е дошло времето. Новата смяна гребци не били по-лоши от нас…

Наистина дуксът бе загубил своите покровители, но на стареите не бе известно, че загиналите Гордиановци се били провъзгласили за императори с благословията на сената. И друго не знаеха, но не можех да им го кажа: След като Максимин бе потушил бунта на Гордиановци, бе се отправил за Рим, за да накаже истинските виновници, но още нямах сведения дали походът му е излязъл успешен. Страхувах се да не би Лукулус да ми прави клопка.

На другия ден опасенията ми се засилиха. По улиците на Бизоне се появиха конниците щитоносци от Сукидава. Край Червената могила се разпънаха палатките на Първи Юпитеров легион. По обед при мен пристигнаха префектите на морския бряг, чиито дромони щяха да се състезават за наградата на дукса.

Прекомерно любезното държане на префектите не ми хареса. Те винаги бяха въздържани към мене, а сега се надпреварваха да хвалят виното ми, да се възхищават от разположението на Бизоне и непрекъснато вдигаха наздравици за императора, без да споменават името и отличията му, както бе прието. А стареите разискваха световните проблеми с такива важни муцуни и префектите ги слушаха с такава смешна сериозност, че се вбесявах. Хвалбите им нямаха край: Бизоне бил най-красивият град в империята; по сила и по вкус виното ни съперничело на родоското; водата ни била чудотворна — подмладявала и разхубавявала. От чешмата под Чиракмана някога пиел Лизимах, а Митридат Евпатор я пренасял с мехове до Мала Азия… С хвалбите си се издаваха колко малко познават света и че от чучурите на Бизоне нищо повече не са видели през живота си.

Чудесно време се бе открило за празниците. Небето чисто, заливът спи. Топло беше, пък се дишаше леко. Народът, пременен и празнично възбуден, черпеше войниците и почукваше с пръсти медните им брони. Къщите бяха украсени с килими. От ранна утрин магаретата пренасяха вода, за да не се вдига прах, когато колесницата на дукса премине през главната улица. Хорът репетираше похвалните стихове за императора. Аз мърдах безшумно устни и преповтарях приветственото си слово.

Лукулус се зададе. Придружаваха го конници с посребрени острия на копията, високо издигнати блестящи орли на легионите. Зад тях потракваха подкованите сандали на пехотата. Тръгнах пред нагиздените стареи, за да посрещна дукса, и в това време видях, че в залива навлизат дромоните, които по това време трябваше да чакат сигнала за стартиране в Акре.

Разбрах. Максимин бе загубил…

Вратите на храма се отвориха и народът падна по очи пред мраморния Юпитер Долихен, до когото стърчеше статуята на императора Максимин. Жреците изнесоха ритуалните съдове, измиха с чиста вода жертвеника и отвсякъде го окадиха с тамян. Здравеняци довлякоха бял бик, окичен с цветя, повалиха го и му вързаха краката, сякаш да го подковат. Лукулус пое жертвения нож и бързо преряза гърлените вени. Жреците напълниха съдове с шурналата кръв и поръсиха с нея народа и войниците. Хорът запя. Главният жрец разпра корема на животното, извади вътрешностите му и ги издигна нависоко, за да видят всички, че са чисти и здрави. Мухите на Бизоне се полепиха по тях. Вечно гладните гларуси се разкрещяха тревожно.

Следваше да се отдадат почести на императора. Дуксът заповяда да му изнесат статуята от храма. Донесоха чук. Лукулус разби главата на статуята и предаде чука на първия префект. Той разтроши дясната ръка на Максимин и предаде чука на втория префект. И тъй, от дукса до знаменосците, всеки отломи по нещо от статуята на императора.

„Да живее божественият Гордиан императорът, внукът на божествения император и мой братовчед Антони Гордиан императора!“ — извика дуксът и войската му отвърна с рев.

Народът започна да се разотива, но копиеносците го върнаха на площада. Бяха завардени всички изходи към долината. Ти се опита да избягаш по стръмната пътека на Чиракмана, но стрелите бяха по-бързи от тебе.

Отнеха ми меча и ми подадоха жертвения нож. Онзи с орела и лебеда.

На дукса му се искаше да погледа какво ще направи с ножа един трак, личен приятел на сваления император.

Отрязах си ушите. Стъпках ги.

— Да бъдат проклети, загдето вярваха на римляните!

Избодох очите си.

— Бъдете проклети, загдето гледахте римското вероломство и се правехте на слепи.

Останаха ми малко сили и за сърцето…

 

 

— Браво! Браво! — изръкопляска Кавара. — Все вие сте герои, а аз трябваше да се моля на Дионис, за да се въплъти в един от двамата, за да ме подмята в леглото. Аз трябваше да бъда съдържателка на публичен дом…

Обичали сте ме. Лъжа е. Обичах ви аз, а вие обичахте само себе си. И мъничко пола ми. Затова трябваше да се разголвам. Забранявахте ми да протестирам, да споря, да побеждавам и да умирам като вас — геройски…

В онзи проклет ден Герман се съмнявал в нещо, опасявал се за нещо, учудвал се на любезността на префектите, възмущавал се от дърдоренето на стареите… Мислел, разсъждавал, но не му дошло на ум да заповяда на пристанищния комендант да подготви бърз кораб, с който да избягаме от Бизоне.

Мъдруваше, без да си мъдър. Съмняваше се в себе си и никому не смееше да довериш мислите си. Като Максимин. Като всички траки…

Коста се ядосал и станал християнин. Заврял се в дупките на Яйлата. Лигльо, отказал се от живота и се превърнал на тревопасно животно, само защото не му възвърнали капитанския чин… Но нали е мъж, изкарахте го мъченик…

Ти, Андрей, пишеше епиграми против Лукулус, а когато видя копиеносците му, си глътна езика. Побягна и безславно те надупчиха стрелите.

Герман също се изкара герой. А можеше ли да бъдеш друг? Обстоятелствата те принудиха да бъдеш такъв. Да си режеш ушите, да си вадиш очите. Да спекулираш със смъртта си. Да бъдеш ефектен, та дано историята запише именцето ти…

Сто копия се забиха в тялото ти и го издигнаха нависоко. Кървав дъжд заваля върху шлемовете на легионерите, а дуксът презрително се усмихваше. Луций Сцевола бе един и всеки след него, който иска да му подражава, би изглеждал смешен.

Русото конте, братът на дукса, не си поплюваше. Той подбра и подкара към корабите най-хубавите жени и най-силните мъже на Бизоне. Щеше да ги продаде в робство, за да получи стократно стойността на отнетата му награда. А колко мъничко трябваше да направите, за да бъдат всички доволни и да не страда народът. Ако Андрей подареше медальона на контето, дуксът щеше да се разнежи и да върне чина на Коста. Тогава епиграмите ти щяха да бъдат само хумор, а не политическа сатира. А ти, Германе, ако беше по-умен, щеше пръв да счупиш статуята на убития император… Мъжете казват: трябвало да изядеш чувал сол с един човек, за да го опознаеш. Жената може да опознае мъжа само за една нощ.

Аз бях спала с Лукулус. Той не бе глупак.

Уплашеният жрец грабна дарове и начело на своите служители се отправи към Лукулус, да изрази верността си.

Върху коляното на Юпитер Долихен бе сложен жертвеният нож, с който Герман си бе рязал ушите и вадил очите. Лебедът бе умрял и орелът вече го кълвеше… Обрах цветята от олтаря и с най-прелестната си усмивка тръгнах след шествието на жреците.

Старците на Бизоне изсекнаха носовете си и хвърлиха мръсотията им върху мене.

Продължавах да вървя усмихната.

Главният жрец подреди даровете в краката на дукса и високо го благослови. Хорът запя хвалебствения химн на императора, като поспираше объркано, когато трябваше да произнесе името на Гордиан вместо Максимин. Лукулус ме опипа с погледа си и аз обещаващо му кимнах. Благоволи да ме повика. Изтичах към него. Разтвори ръце да ме прегърне, цветята се разпиляха и лъсна ножът…

Аз, слабата, невежата във военните дела хетера, успях да го пронижа…