Димо Кисьов
Открадването на Дионис (7)

Глава седма

На днешната тренировка Андрей дума не обели. Беше разсеян, избягваше погледа ми, някак си гузно мълчеше и въпреки постигнатия между нас безгласен синхрон на действия и мисли не можах да разбера какво го е разтревожило. Едва на брега, когато видяхме хангарите препълнени с чужди спортни яхти, проговори.

Българските състезатели вече бяха пристигнали. Ранната дата на състезанието ги принудила да форсират тренировъчните си етапи. Цяла зима кръстосвали топлите заливи. Сигурно вече са влезли в запланираната им спортна форма и са дошли на място да се ориентират. Българските треньори не вярвали в чудеса и затова изисквали от отбора да се класира поне в шесторката. Скромни хорица…

Прекосихме форума на римския Бизоне, наполовина изяден от пълнеещото с всеки век море. Върху основите на някогашната таверна бяха израсли коронести ясени с преждевременна посърнали листа от прикачените към клоните им високоговорители. Някакъв потомък на Понтийската мида гощаваше клиентите си с кебапчета, гарнирани с адска музика. Грозен тухлен склад се бе разположил върху основите на Юпитеровия храм. Асфалтовият паркинг бе разчистил два квартала от античния град, а къмпингът — останалите. Средновековните варвари бяха разрушили вилите на богатите римляни, а модерните булдозери бяха разпилели останките им. Тук-таме по Зеления нос се припичаха тромавите летни къщи на румънските чокои, сред които се пъчеше фалшивото замъче на някакъв си кралски генерал.

При автобусната спирка зърнах Барбароса. Някогашният ми инструктор по ветроходство. Великолепната му червена брада вече се бе прошарила и розовееше. Той разговаряше с друга брада — младежка, черна, която, щом се приближихме, се метна в тръгващия автобус.

— Старшият треньор е вече долетял… Витошки шоп. Виждал е морето само на картинка, а говори за него, сякаш е син на Посейдон. Нямало да ме допусне до състезанието и турско да станело. Въобразява си, че без неговите поучения никой не може да стане ветроходец… Познаваш ли го?

— Отдавна. Той не е син на Посейдон, но е бог на сладките води.

— Тогава да си лови шарани…

Андрей се заблуждаваше. Барбароса бе един от създателите на ветроходния спорт у нас и бе обучил няколко поколения спортисти. Отначало с лично измайсторените си яхти, доста капризнички и демодирани госпожички, а по-късно и с чуждестранните красавици.

Отначало на нас, децата, спортната яхта изглеждаше проста лодка в сравнение с гемия, но щом я поразгледахме по-подробно, изумихме се от сложния й тоалет, състоящ се от толкова части, колкото е имал и корабът на Колумб. И не подлежаха на зубрене. Докато ги научиш, трябва да си прищипеш пръстите, да простинеш, сто пъти да се изпотиш и да си изкълчиш езика, за да ги произнесеш.

Барбароса не миряса, докато не ни накара да декламираме и насън морския речник. След това му хрумна да ни направи конструктори; раздаде ни триони, рендета, бургии и започнахме под зоркия му поглед да майсторим моделчета на яхти. А щом усети, че в училището сме се понагълтали с аритметиката, домъкна черна дъска и с тебешир реши да ни доказва каква трябвало да бъде хидростатиката, устойчивостта, аеродинамиката и хидродинамиката на ветрохода, та той да бъдел бързоходен, да избягвал съпротивлението на триенето и лесно да можел да преодолява вълновото, въздушното и всяко друго съпротивление. При това викаше за помощ Архимед, физика Рейнолдс и математика Бернули.

За две години Барбароса успя да прогони половината от момчетата, но упорито продължи да тероризира останалата половина, сякаш си бе поставил за цел да избие от главите ни мисълта, че можем някога да станем ветроходци. В началото на четвъртата година останахме само десетина „физико-математици“ и „конструктори“ на яхти, но продължихме да отиваме на езерото, за да разберем докъде ще стигне нахалството на нашия инструктор.

И в един майски ден любопитството ни бе задоволено. Бяхме привършили с поредната си тренировка, зачохлили яхтата и пред възхитените погледи на група ученички тръгвахме към автобусната спирка за София с издути мускули, с каучукови диафрагми, с юфтени кожи и със самочувствието на големи мореплаватели. Барбароса ни върна в яхтклуба. Върху моделната маса бе подредил сандвичи, шишета с лимонада и панер с ранозрейни череши. Трапезата се командуваше от бутилка ром, окичена със златни дегустаторски медали. Стъписахме се от това разточителство. На републиканското за юноши спечелихме първото място, но тогава бяхме възнаградени само с по чаша боза.

Сигурно на Барбароса се е родил втори син или нещо подобно. Или вече го е ударил четирийсетака?…

Щом ометохме масата, Барбароса отвори бутилката с ром и вля на всекиго по малко.

„Досега бяхте юнги, произвеждам ви в моряци! Ако потраете още някоя година, от вас ще направя и състезатели.“

Били сме юнги, произвежда ни в моряци! Та нима не сме вече капитани?!

Станали сме добри техници, моряци, но не и спортисти. Още не ни бил запознал с тайните на ветроходството.

За наша изненада тайните започнаха с изучаването на правилника. Зубрехме го педантично — изречение по изречение, дума по дума, сякаш той не беше обикновен спортен правилник, а кодекс, чийто закони ръководеха света…

Андрей не бе достатъчно подготвен „спортен юрист“ и имаше късмет с мене…

— Не ми е приятна срещата, а сигурно и на Барбароса — рече той, като се поспря. — Видя ли черната брада как избяга? Ще бяга, я. Такъв пердах му ударих… Помощник-треньор! Тип. В лагерния стенвестник ме бе изкарикатурил, облечен в евзонска униформа. В едната си ръка държа макет на яхта, а в другата — история. Под карикатурата бе написал, че Андрей Василев е най-добрият ветроходец между византийците и най-добрият византиец между ветроходците…

— И мене горе-долу така ме бяха изкарикатурили. Не обръщай внимание.

— Нямам нищо против смешното, но не мога да понасям нечестното…

Барбароса ни видя.

— Я, дезертьорът се завърнал!? — разпери ръце той и след като ме избоде с брадата си, запита ме къде съм изнамерил този ветроходец побойник.

— Той самият ме изнамери. Поразчеса старата ми краста и тя пламна…

— Как пламна? Обяснявай по-подробно! Ела да поседнем в закусвалнята…

Седнахме. Обясних му за намеренията ни. Не се зарадва.

Състезанието било световно и не се организирало от Института по история, нито от Института по антропология, а от Международния съюз по ветроходство. Дали ни е известно?

— Известно ни е.

А известно ли ни е, че в състезанието ще участвуват повече от тридесет страни?

— Морето е широко.

— Широко е, но на някои ще им се види тясно, когато се напълни с майстори.

— Ще се помъчим и ние нещо да измайсторим — рекох аз и Барбароса ме изгледа така, сякаш искаше да ми каже: „И ти ли сине, Бруте?“

Да сме оставили шегите на шегаджиите. Без треньор не можел да ни допусне на гонките. Само с вятър и амбиции не се печелила победата. Нужни били подготовка, ум и хитра тактика. Ще бъдем шкартирани още на старта. Познавал съдиите от Канада. Палачи. Извадят секирите и докато от сто яхти не останат тридесет, не се успокояват. Правили си естествен подбор, за да не се занимавали после с кретенчета… А на нас ни скимнало сами да се подготвяме! Трябвало да кани Андрей с бъклица, за да се яви на сбора. Дошъл, колкото да набие помощника му, и си отишъл. Герман се върнал от Съюза и не се обажда. Къде е възпитанието? Къде е спортният морал?

Андрей се понаведе, сякаш да види дали не се крият под масата. Барбароса качи кръвното. Лице и брада се сляха в един цвят. Уплаших се.

— Учителю благи, напълно си прав — подхванах гальовно и му потърсих ръката. — Виновни сме, но късно се опознахме. Сега тренираме задочно, по твоя метод. Включи ни в екипа, та поне краят на подготовката ни да бъде под твоето ръководство.

Сритах Андрей да не възразява.

— Уж вече си нещо, пък говориш по хлапашки — размекна се треньорът.

— Нали ветроходецът трябва да бъде хем разумен, хем по хлапашки ентусиазиран? Нали за ветроходци и космонавти не се избират юноши, нито мъже, а мъжища? — цитирах някогашните му думи и той капитулира.

Поръчах три водки и три швепса.

— Довечера идете при Луковски да ви даде екипи и да ви запише за стола.

— Как Луковски? Кой Луковски?

— Хайде де. Не познаваш ли зъболекарчето? Онова, дето го сви на републиканското.

Главата ми се завъртя, преди да съм изпил водката.

— Луковски юнашки е пипнал момчетата. Гони ги до дупка. Слага ги в леглата с „Лека нощ, деца!“… Късмет извадих с него. Всяко зло за добро…

— Кое зло е за добро?

— Ами след онова постановление нашичкият продължил да си бачка частно. Някой мръсник го издал и му отнели правото да вади зъби… Много важно! В нашата страна се намира работа за всички. Сега момчето си е паднало на мястото.

Изглежда съм пребледнял, защото Андрей ми напъха в ръката швепса.

Барбароса вдигна чаша за нашия бъдещ успех и демонстративно я плисна зад гърба си.

— Треньорски номера. Смята се за голям педагог — измърмори Андрей, след като треньорът ни остави. — А на тебе какво ти стана?

— Нищо. Оказа се, че и моят, и твоят карикатурист е един и същ… откога ли си е пуснал брада? Благодаря ти, загдето си го набил. И на мене някога ми се искаше да го натупам, но времената не бяха подходящи за това. Тогава Луковски бе някакъв Робеспиер и ме водеше в списъците на буржоазните отрепки… Нали баща му бил убит от полицията…?

— Убит за мародерство по време на бомбардировките… С мръсна кръв е тоя тип и ако…

— Чак сега разбрах, защо си ми говорил за Лукул, Лукулус, мис Лукън! Това съвпадение на имена не е било случайно.

— Не само антропологията, но и етимологията разкрива някои основни човешки белези. В бъдещата си дисертация ще докажа сходството между характер и мисли на лица, живели в различни епохи, чиито имена са съставени от корена „лукав“…

Тръгнахме по пътя за Чиракман, стигнахме до горичката с диви череши и поседнахме. Гъмжилото на курорта бе останало под нас. Хората се бяха превърнали на мравки, бунгалата — на детски къщички играчки. Бяхме се изкачили само на стотина метра и вече животът се откъсваше от нас.

Усетих нужда да му разкажа за осиновяването си. Изслуша ме внимателно, но без да прояви видима изненада. Обеща ми да ми съдействува в издирването, обаче след завършването на състезанието.

Трогнах се.

— Съжалявам за онази вечер в бара. Вклиних се между двама ви. С трима играта не е интересна. Ще се помъча да попълня карето с някоя чуждестранна мадама.

— Не бива! Ще понижиш самочувствието на Кавара…

— От Коста подразбрах нещичко. Да не би да се страхуваш от следователя? Нали Каяка…

Андрей махна ръка презрително.

— Каяка е дребна риба… Някои се възмущават от незначителните валутни машинации, от кражбата на продавачката, от намаления грамаж на кебапчетата, въобще от всичко, засягащо покупателя, но ако някой открадне цял век от историята ни или достойнството на нацията ни, не би се развълнувал… Работата е по-дебела: преди две години се запознах в „Русалка“ с един италиански журналист. Интересуваше се от нашия фолклор, записваше тукашните легенди. Преданието за потъналия в морето Дионис с изумрудените очи му хареса и когато се завърна в родината си, го публикува. Чел си го…

Миналото лято в „Русалка“ пристигна мис Лукън. Със собствен спортен самолет. Надхвърляше тридесетте, но беше хубава и елегантна. Скоро се запали по ветроходството и всеки ден ме караше да я водя при потъналия Бизоне, при скалата на Гибралтар, както наричаше Чиракмана… Веднъж ме запита дали съм чувал за някаква потънала статуя. Пошегувах се, че дори съм я виждал на морското дъно, когато съм се спускал да ловя рапани. Подарих й една голяма черупка от рапана. Американката плати за нея сто долара…

— И ти ги взе? — като неопитен следовател избързах с въпроса си аз.

— Защо не?! Вечерта дойде в стаята ми и ми наброи още сто долара за две антични монети. Поразговорихме се и когато узна за гръцката ми жилка, много се зарадва. Майка й била гъркиня. Преминахме на гръцки, за да не я измъчвам с английския си.

— Да не я измъчваш с английския си?! Доколко знам…

— Нарочно й се представих за простоватичко момче, научило стотина английски думи по пристанищата… Оказа се, че американката е колекционерка на старини. Калифорнийската си вила била превърнала в музей. Обеща ми голямо възнаграждение, ако й помогна да измъкне статуята от морското дъно. Отначало се дърпах, но когато заудря по античната ми струна, капитулирах. Статуята нямала нищо общо с българите и трябвало да се върне на гърците. Поисках й петдесет хиляди долара.

— Петдесет хиляди!?

— Нима един Дионис с изумрудени очи не струва толкова?

— Ако наистина се открие такъв, той ще бъде безценен, обаче…

— Аз й поисках само петдесет хиляди… Толкова ми трябваха, за да построя адмиралтейската кога на Добротица…

— Това пък какво е?

— Детска мечта. Видял си модела й. Мечта на двама хлапаци — Коста и аз, които след буря намериха изхвърлени на брега части от кораб, обшити с медна ламарина. И с надпис „Добротица“. Сърцата ни се палнаха и се заклехме да реставрираме кораба на добруджанския деспот. Да го превърнем в клуб за подводни изследвания и с него да обиколим света…

— А как ще получиш доларите?

— По законен начин — чрез леля си, от Атина. Наследство.

След много гмуркания Андрей уж успял да открие статуята. Лежала полузаровена в пясъка на дъното срещу Чиракмана. Мис Лукън го научила как да снима с подводна камера и той филмирал облепения с миди и с водорасли Дионис. Отчупил две парченца от него. Едното се оказало мраморно, а другото — от слонова кост. Мис Лукън полудяла от радост. Отрупала го с подаръци. Решил да я издои докрай. Убедил американката световното по ветроходство да се състои в залива на Каварна. Така по-лесно щели да измъкнат статуята. Планът й харесал и тя се заела да действува. Успяла. През есента се получило съобщение, че световното първенство по ветроходство ще се състои тук. На Андрей му се искало да стане спортна звезда на роден небосклон. Затова усилено тренирал с Каяка…

— Всичко ми се струва наивничко скроено.

— Парченцето слонова кост, което отломих от тирса на Дионис, наистина бе двухилядолетно. Това лесно можеше да се установи с въглерод четиринадесет, а и структурата на мраморното парче ясно показваше произхода си… Било наивно скроено?! Когато мис Лукън пристигне със своите водолази, когато пъхнат статуята в надуваеми възглавници и я издигнат на метър под повърхността на водата, когато яхтата отнесе Дионис в международни води, тогава няма да мислиш така… Нали по наивен начин бяха измъкнати Иван-Александровото евангелие, Манасиевата хроника и още много древнобългарски паметници, с които се гордеят музеите и библиотеките на много държави?… Сега мъчно се завладяват чужди земи, но все пак има начин да им се открадне нещичко от историята…

През зимата отишъл в Атина, за да „вържел“ доларите и да уточнят с американката плана за открадването на Дионис. Отначало мислел да действува сам, но когато се завърнал от Гърция, размислил и всичко разказал на Коста.

— А той? — наострих уши.

— Запали цигара и в настъпилата тишина дочух как мозъкът му щрака. Ненадейно смачка цигарата, скочи и два пъти обиколи канцеларията, като поклащаше глава. Разбра ме. И на него му се искаше световното да се състои в нашия залив. И той мечтаеше за адмиралтейския кораб на Добротица.

Съставихме план на действие. Заради кораба решихме да издоим нахалната американка. Трима знаехме тайната. Сега ти си четвъртият.

— Кавара ли е третата?

— Баща ми. Той произведе генерал Лукулеску в Дионис.

— Сега пък генерал!

— Румънски генерал от запаса. Потомък на Лукулус. Като нямало кого да командува, назначил баща ми за свой ординарец и изливал всичките си военни добродетели върху гърба му. Било по времето, когато на румънската кралица й хрумнало да си построи резиденция в Долината на пастирите. Дворцовите ласкатели решили да бъдат наблизо до своята покровителка и се втурнали да издигат вили на Зеления нос. За няколко месеца израсли ей ония малки замъчета с кулички, с мавритански прозорчета, с английски камини, с френска мебелировка и с римски колони. Градинари засадили смокини, кипариси и магнолии. Пристигнали строителите на бъдещата кралска резиденция, но каварненци ги прогонили със сопи. Не разрешили някогашната българска столица да се мърси от чужд владетел. Кралицата се обидила и си направила дворец в Балчик. Замъците останали да стърчат на Зеления нос като паметници на ласкателството…

След като нашите прогонили кралицата, генералът Лукулеску се произвел за дукс на Добруджа, надянал тога с пурпурна ивица и пъхнал краката си в римски сандали. Когато склерозата му понапреднала, повикал известен букурещки скулптор и му поръчал да извае образа му в позата на Цезар от една древна колона. Тази статуя стърчала над залива до четиридесетата година и щом Южна Добруджа се завърнала към родните предели, баща ми я бутнал в морето… Измъчихме се доста, докато я измъкнем, докато я натоварим на сал и тайно да я спуснем между останките на Бизоне. Шефа…

— Всичко трябва да кажеш на Кавара, иначе, щом дойде американката…

— Не бива да я намесвам в играта. Жена е…

— Тогава се подготви да понесеш последствията.

— Ще ги понеса. Първия удар ще ми нанесе чрез тебе.

— Едва ли ще се осмели.

— От векове жените отмъщават на любимия си, като му изневеряват с най-близкия му приятел. Тази тяхна тактика важи и за гагаузките…

 

 

Минаха бригадирите в облак прах. Те тътреха уморените си крака и пееха единствения марш, който знаеха. От командира им узнахме, че директорът на музея извикал Кавара на съвещание. Андрей реши да отиде в „Русалка“, а аз — да се обадя на колегите си в Одеса. Цял час парфюмирах илюстрованите картички с поетични сравнения и отидох да ги пусна в пощата. Курортът се веселеше, но без моите приятели изглеждаше скучен. В бара Барбароса разстрелваше с опънат пръст гърдите на своя брадат помощник. Прииска ми се и аз да му кажа няколко думи, но жалкият му вид разсея злобата ми. Коста пиеше своя двоен ром с кола, великодушно предоставил татуираните си ръце на погледите на две полякини. Беше се надул като петела от гагаузкото знаме и с палеца на левия си крак почесваше петата на десния. Кученце от неизвестна порода жонглираше под масата с джапанките му. Към пристана тичаха деца, за да посрещнат едно наперено корабче. Свих към частния пазар, за да си купя някой плод. Под върбите на малката рекичка бяха разпрегнати магарешки каручки, докарали ягоди, подредени в пластмасови касетки. Сламата в каручките още миришеше на миналогодишните пъпеши, с които, казват, Каварненският край се славел. Приядоха ми се ягоди с кисело мляко и купих касетка с ароматичните плодове. В магазина нямаше кисело мляко, пъхнах ягодите в багажника на Лада и забръмчах към града. И в тамошните магазини киселото мляко се бе свършило. Изкупили го пенсионерите. Пуснах картичките за Одеса и с ягодите се упътих към ресторанта с надежда там да ми намерят кисело мляко.

От музея изскочи Кавара. Поканих я да влезем в ресторанта.

Не била за там. Косата, — рошава, дънките — прашни. Баба й се запасявала с кисело мляко. Да сме отишли у тях. Отдавна искала да си поговори с мене насаме…

Спрях Лада пред висок каменен зид с огромна дървена врата, през която можеше да мине кола със слама. До нея имаше друга — малка, скована от дъбови дъски с широкоглави цигански пирони. Щом се упътихме към нея, тя сама се отвори и пред нас застана бабата. Смени очилата си с други и подробно ме разгледа. Пусна ме да вляза и поех по калдъръмена пътечка, през топчести хортензии, засадени в бурета, към едноетажна каменна къща.

— Добре е, че баба ми те одобри. Иначе трябваше дълго да преговаряме, за да те пусне. Влизай, но първо си събуй обувките, за да не я обидиш. Държи на старите провинциални навици.

Намерих се в стая със скокливо желязно легло, украсено по ъглите на рамките с месингови топки. Стените на стаята бяха украсени със снимки, между които се открояваше една поставена в рамка, облепена с морски охлювчета и миди. Снимката бе на младежа от музея.

Бабата ми поднесе сладко от смокини, каза ми „буюрум“ и изчезна, без да се мерне повече. Кавара ме остави с шише кайсиева ракия и отиде да приготви вечерята. Дали ракията ме замая или дъхащата на цветя вечер, но когато тя се появи в тънък пеньоар, стори ми се, че ще става нещо приятно. И наистина тя седна до мене и хвана ръката ми. Изпих ракията на един дъх, но не усетих да идва куражът. Младежът от рамката с мидите сякаш ми се присмиваше. Зърнах върху етажерката с книгите кутийка, изплетена от слама, и като удавник се хванах за нея. Отворих капака и някакъв картонен механизъм издигна от дъното й снимка на ученичка с дълги плитки.

На нея Кавара била кръстена. Навремето такива сламени кутийки са си подарявали влюбените. Сламата и мидите били на мода… Баща й обичал ученичката, а тя се омъжила за младежа в рамката с мидите.

— В Андрей ли?

Бях запомнил името му от музея.

— В него.

Нощна пеперуда се втурна в стаята и започна лудешки да се върти. Уголемената й сянка неприятно подскачаше по стените. Подгоних я, но тя не искаше да излезе. Кавара загаси лампата.

И ученичката от сламената кутия е била обичана от двама.

— Аз само те ухажвам. Андрей е влюбен в тебе.

— Затова ли ми изневери с една американка? Електротехникът на „Русалка“ ги видял да спят заедно.

— Пеперудата изхвръкна. Да запалим лампата, а?

— Така е по-романтично. Хайде да си полегнем и ние на кревата, да си приказваме, да гледаме луната.

Скочих и запалих лампата. Кавара се изсмя.

— Я не ме използувай за катализатор! — срязах я аз. — Чрез мене ли искаш да ускориш любовния си процес с Андрей?… Мразя провокаторите.

— Аз пък ги обичам, защото моят баща е бил провокатор. Дори така са го наричали — Герман Провокатора. Обаче…

Запъна се. Навярно търсеше как да го оправдае. Разбра, че това не може да направи с една-две думи, и започна отдалеч. Преди половин век в тази къща се била родила ученичката от сламената кутия. Майка й минавала за най-хубавата жена в града. Баща й бил гемиджия. Андрей, оня от снимката, бил незаконен син на ратайка, която при раждането му умряла. Чифликчията нямал деца и затова осиновил малкия Андрей…

Изглежда, Кавара беше нещо понаучила за моето осиновяване и затова ме провокираше. Не я прекъснах, за да разбера докъде ще стигне с измислиците си.

Провокатора, Кавара и Андрей били на една и съща възраст, едновременно завършили Каварненската прогимназия и заедно отишли да следват гимназия в Добрич.

— Там Кавара се влюбила в Андрей. Баша ми беснеел от ревност. В писма до неверната си любима заплашвал, че „щял да убие коварния й любовник“, „щял да го предаде на полицейския комисар…“

Заплахите не били изпълнени, защото Кавара и Андрей били заловени, когато разпространявали противодържавни позиви. Не ги съдили — били още малолетни, но ги изключили завинаги и от всички училища на Румъния.

Гемиджията успял да прехвърли дъщеря си в България, за да продължи образованието си. Имал роднина в София, който й станал настойник. По това време и Андрей изчезнал от градеца. Къде е скитал, един бог знае, но когато отново се появил, гемиджията го взел за механик на гемията си… Кавара вече следвала история…

— Хубаво съвпадение на имена и на професии!…

— Не съвпадение, а решение. Мама настоявала да нося името на баба си Христина, а ме записала Кавара. Искаше да следвам английска филология, а завърших история. Упорит човек е баща ми… Когато Андрей работел като механик на гемията, в Каварна вилнеела бандата на някой си Горчо. Разбойникът обирал безнаказано, защото делил плячката си с комисаря. През деня се криел в пещерите на Чиракман, а нощем нападал къщите на по-заможните каварненци. Мръкнело ли се, всеки залоствал портата си.

Една нощ, когато Андрей бил на път с гемията, Горчо нахлул в къщата на Кавара. Бандитите завързали гемиджията и го измъчвали да каже къде е скрил златото си. Човечецът някога имал пари, но отдавна те били похарчени по следването на дъщеря му. Горчо претърсил цялата къща и вместо злато открил сандък с нелегална литература. Майката на Кавара се опитала да го подпали, но бандитите я усетили и започнали да се гаврят с нея пред очите на мъжа й. Като се навилняли, си отишли, отнасяйки сандъка с книжата…

Не можех да проумея защо Кавара така упорито ме занимава с родословието си, като при това намесва моето име. Поисках паспорта й. Наистина се казваше Германова. Все пак тя гонеше някаква цел, но още не можех да разбера каква е. А може би само искаше да ми се изфука с прогресивния си произход!

Едва когато се съмнало, пристигнали румънски полицаи, развързали гемиджията и го подкарали към участъка. Жената била припаднала и с нея не се занимавали. Гемиджията бил изпратен в Букурещ, където бил разстрелян при опит за бягство. От мъка и срам майката на Кавара се обесила…

На третия ден след грабежа се появила гемията. Тя не се отправила както обикновено, към скелето, а пуснала котва в залива далеч от брега. Към нея тръгнали две лодки с полицаи, но щом я наближили, тя се наклонила и изведнъж потънала. Обвинили Андрей, че нарочно е потопил гемията, защото в нея имало контрабандно оръжие. Откарали го за Добрич. По пътя той успял да избяга.

— Пуснал се слух: Андрей и Горчо били станали съдружници, а Герман, който вече бил чиновник в Добричката община, бил съобщил на румънците за сандъка с нелегалните книжа. Заради този слух баща ми едва не загинал от ножа на един българевец…

Изглежда, каварненци си измислят легенди и после сами вярват в тях. Не трябваше да идвам. Кой дявол ме накара да ям ягоди с кисело мляко!

Кавара упорито продължаваше.

Виждали Андрей да снове из Яйлата, из Чиракмана. Бил си пуснал брада, ходел с ямурлук и рунтав калпак. Вместо гега носел пушка. Веднъж овчарчета открили в Долината на пастирите два трупа на бандити. В Божурец бил заклан още един разбойник. В същата нощ куршум пронизал някакъв полицейски доносчик. Ятаците на Горчовите бандити се уплашили и издали на комисаря скривалището им. Нямало как, полицията трябвало да действува. Обградили входа на посочената им пещера, стреляли, викали, но никой не се обаждал. Най-сетне се престрашили и влезли. Петима бандити лежали убити край още неизгасен огън. Около тях били разхвърляни карти за игра и пари.

Горчо успял да избяга и да се укрие в нивите. Андрей намерил и него, вързал му краката, блъснал го в едни кръстци и ги запалил. Селяните се втурнали да гасят пожара и намерили главатаря на разбойниците с изцъклени очи…

След месец пристигнали българските войски. И с тях — Кавара. Назначили я учителка в едно от близките села…

— Андрей и Кавара се оженили и както в приказките заживели щастливо. Така ли?

— Не заживели щастливо. Румънският комисар разказал на българския полицейски началник за потопената гемия и за нелегалните книжа в сандъка. Влюбените трябвало да се срещат скрито…

— А баща ти? Провокаторът…

— Самият той ще ти доразкаже тази история. След десетина дни си идва от чужбина.

Минаваше полунощ. Автобусите се бяха прибрали да спят и аз трябваше да извървя пеш трите километра до къмпинга. Не ми се надуваше балончето на катаджията, който страдаше от безсъние и като таласъм бродеше до късна доба…