Александра Маринина
За всичко се плаща (6)

Глава 6.

Помещението на катедрата не бе приспособено за провеждане на заседания, затова онези, които искаха да прекарат времето си в що-годе комфортни условия, идваха по-рано и си заемаха удобни места. За удобни се смятаха столовете до масите, където човек можеше да извади книжата си и тихомълком да върши някаква своя работа, като се преструва, че внимателно слуша. Не успееш ли да седнеш до маса, трябва да седиш, както казваше Юрий Оборин, с голи колена. Не можеш да извадиш нито книга, нито вестник, камо ли ръкопис, върху който трябва да поработиш. Много преподаватели по наказателно право по време на такива заседания проверяваха курсови или дипломни работи — за да не си губят времето напразно.

Оборин дойде двайсет минути преди началото на заседанието и успя да заеме място до най-хубавата маса — до прозореца в ъгъла. Той беше аспирант трета година и идваше в катедрата само в дни за заседания или когато имаше определена среща с научния си ръководител. Третата година от аспирантурата беше най-свободната. Докато през първата трябваше три пъти седмично да посещава задължителните занятия по философия, чужд език, социология и още доста предмети, а през втората го товареха с най-трудните групи, в които трябваше да води семинарни занятия и упражнения, тъй като всеки аспирант беше длъжен да отработи и педагогическата си практика, то третата година изцяло бе посветена на написването на дисертацията. Смяташе се за неприлично аспирантите трета година да бъдат занимавани с несъществени задачи.

Почти веднага след Оборин в катедрата дойде доцент Прохоренко — пълна, вече на възраст жена с гръмовен глас и неприятен характер.

— Юра! — зарадвано се завтече тя към Оборин. — Хайде набързо да прегледаш тези работи, ще им бъдеш рецензент. — Тя сложи пред него няколко папки и хвърли отгоре им бланки за рецензии.

— Какво е това, Галина Ивановна?

— Студентски конкурсни работи. Нали всяка година провеждаме конкурс за най-добра студентска работа, забрави ли? Катедрата предава най-добрите от тях за факултетския конкурс, после отиват на междуфакултетски тур, а след това — на междувузов. Хайде, Юра, недей да спиш, прегледай ги, попълни бланките и после ще кажеш няколко приказки.

На Оборин не му се четяха студентски работи.

— Защо аз? — мрачно попита той. — Няма ли други хора в катедрата?

— Не си само ти, раздала съм на всеки по пет-шест работи. Знаеш ли колко студенти пишат по наказателно право? А мене Черненилов ме натовари да отговарям за първия тур, в катедрата, та сега се чудя какво да ги правя — толкова много участници! Като че ли си нямам друга работа. От моите участват само четирима души, а трябва да отговарям за всички.

На Юра му се искаше Галина Ивановна по-скоро да млъкне — от виковете й го заболяха тъпанчетата, — затова с въздишка придърпа купчинката и отвори първата работа. Хората постепенно прииждаха, стаята се изпълни с гласове, беше му трудно да се съсредоточи. Най-сетне с петнайсет минути закъснение дойде и завеждащият катедрата — Черненилов: млад, енергичен доктор на науките, вечно зает с нещо и вечно закъсняващ. Което си е право, винаги се извиняваше за закъсненията си и това правеше впечатление на новаците. След третия път всички започваха да разбират, че тези извинения по никакъв начин не говорят за уважение към хората, които Черненилов викаше за определен час и ги караше да чакат. Вариантите бяха само два: колата му попаднала в задръстване при кино „Ударник“ или вагонът на метрото спрял в тунела. При което варираше само времето на принудителното забавяне — от двайсет минути до един час. Тъй като Черненилов ръководеше катедрата вече четвърта година, на нечий глупав въпрос: „Къде е шефът?“ — околните редовно отговаряха: „Заседнал е в метрото“ или „Попаднал е в задръстване“. Всички бяха свикнали със закъсненията му, както и с неискрените извинения и лъжливите обяснения.

— Моля за извинение, колеги, двайсет минути седях в метрото — съобщи Черненилов, без да поглежда никого, докато си проправяше път към мястото си. — Да започнем работа! Днес в дневния ред имаме четири точки. Започваме от най-краткия въпрос. Трябва да препоръчаме научен ръководител на нашата нова аспирантка…

При тези думи Оборин вдигна очи от текста и се огледа. О, в катедрата се е появила нова аспирантка! Ами да, ето я там, хубава като картинка.

Момичето почувства погледа и се обърна към него. Оборин разбра, че го е засякла и сега бързо преценява — струва ли си? Добре, щом е тъй, значи не е тъпа, улавя проблема в движение и вероятно има готов комплект решения. Юра намигна на момичето и отново заби нос в работата за правовото регулиране на отговорността за лъжлив фалит.

Естествено за научен ръководител на красавицата определиха самия Черненилов, който още от времето, когато бе старши преподавател, се бе сдобил с прякора Нито една фуста без внимание.

По втора точка трябваше да обсъдят междинния отчет по тема, чийто ръководител бе доцент Прохоренко. Галина Ивановна започна да докладва надълго и нашироко какво е изпълнено, колко статии са написани, колко научни съобщения са направени на събрания, какви внедрявания има по темата. Оглушени от баритона й, всички започнаха да си бъбрят и да си разменят новини, защото зад шумова завеса като речта на Галина Ивановна можеха и песни да пеят без риск да си навлекат забележка от страна на завеждащия катедрата.

Когато стигнаха до четвърта точка, Оборин вече бе прегледал всички работи по диагоналния метод и бе успял да си създаде достатъчно ясно мнение за тях.

— Ние с вас, уважаеми колеги, трябва да направим равносметката от катедрения тур на конкурса за научни работи на студенти и да решим кои от тях са достойни да бъдат изпратени на факултетския конкурс — обяви Черненилов. — Галина Ивановна, кои са рецензентите?

Прохоренко изброи шест имена и по лицето на завеждащия катедрата плъзна неприкрита сянка на досада. Предстоеше им да изслушат шестима, а той очевидно вече бързаше за някъде.

— Добре, да започнем по старшинство. — Черненилов кимна към професор Дишев. — Ако обичате, Борис Фьодорович.

Оборин съобрази, че щом ще се изказват по старшинство, той има още време. Дори не бе забелязал кога му бе кипнало и сега изпитваше нужда да се изкаже остро и строго, а за целта му трябваха не общи фрази, а факти и цитати. Ами добре, щеше да се заеме с това в оставащото му време. След петнайсет минути Юрий чу своето име.

— Слушаме ви, Юрий Анатолиевич. Какво можете да кажете за работите, които получихте за рецензиране?

Той стана и дълбоко си пое въздух:

— Мога да кажа, че пред погледа ми се разкри тъжна картина. Нито една от тези работи не може да бъде представена за факултетския тур на конкурса. Нещо повече — аз изобщо не разбирам как тези работи са били включени дори в катедрения тур. Това не са просто неиздържани научни работи — те не стават и за обикновени курсови. Това са реферати, и то изпълнени небрежно и недобросъвестно.

— Какво имате предвид? — навъси се завеждащият катедрата.

— Имам предвид, че реферирането предполага анализ на литературата по проблема, тоест систематизирано изложение на чужди публикувани мисли с посочен източник и задължително със собствена оценка на изложеното. Ако студентът не е достатъчно подготвен, за да изрази съгласие или несъгласие с една или друга гледна точка, той трябва поне да използва фразата: „Както личи от изложеното, мненията на авторите по проблема съществено се различават по еди-какво си и еди-какво си.“ Тук липсва и това. Тук има преписани монографии и учебници без споменати източници. С други думи работите, представени за катедрения тур, не са нищо повече от конспекти, които добрите студенти си правят като подготовка за семинари и изпити. Няма и най-малка следа от самостоятелна творческа работа. И всичко това е още по-печално, като се знае, че всяка от тези работи има научен ръководител, член на нашата катедра.

— Защо пък да е печално? — нададе глас старият Мирошкин, когото търпяха в катедрата само от уважение към белите му коси. На своите шейсет и три години той продължаваше да работи като обикновен преподавател, без да има научна степен. Никога не бе писал книги или статии, а през последните десет години и не четеше, а възгледите му не помръдваха встрани от принципа на партийността в наказателното право.

— Защо е печално ли? — повтори думите му Оборин. — Ще обясня. Ето две конкурсни работи, те са написани от две студентки от една и съща група. С други думи — от две приятелки. Написани са под ръководството на един и същ научен ръководител — професор Лейкин. И заглавията на тези работи са еднакви: „Смъртното наказание като изключителна наказателна мярка“. Отваряме тези две работи и виждаме, че и двете са изцяло преписани от една и съща книга със заглавие „Кога държавата убива“, която ние всички не само сме чели и използвали в работата си, но сме я и рецензирали, когато я подготвяха за издаване. Двете работи се различават само по степента на детайлизиране при преписването, както и по това, че едното момиче добросъвестно се позовава на източника почти на всяка страница, а другата пренебрегва тази дреболия. Вероятно презумпцията тук е, че рецензентите и конкурсната комисия, преглеждайки тази работа без позовавания, трябва да смятат, че самата тя е толкова умна, ровила се е в архивни материали и е чела чуждестранни първоизточници. Не разбирам как е възможно научният ръководител да не е забелязал това. Създава се впечатление, че изобщо не е виждал тези работи — дори отдалеч. А между другото той си отчита този труд като лекторски часове.

— Е, нека смятаме, че това е досадна случайност — примирително каза Черненилов. — Естествено работите трябва да се дисквалифицират.

— Не бих нарекъл това случайност! — ядно тръсна Оборин. — Да вземем друга една работа, написана под ръководството на друг член на нашата катедра. От нея научаваме зашеметяваща новина. Оказва се, че хроничният алкохолизъм е правонарушение, което има обективна и субективна страна.

В стаята се възцари тишина, внезапно разкъсана от звънлив кикот, искрен и весел, какъвто може да се чуе само след наистина хубав виц. Смееше се новата аспирантка, красавицата. Нали още беше далеч от вътрешнокатедрените интриги и взаимоотношения, на нея приведеният от Оборин цитат й бе прозвучал като явна нелепост и идиотизъм. И то нелепост, каквато всеки що-годе образован юрист просто не може да не забележи. Това беше точно толкова идиотско, колкото например да твърдиш, че квадратът има радиус или че телефонът прекъсва, когато в жилището изгорят бушоните.

— Може би Галина Ивановна специално е подбрала за мен най-значимите работи? — с метални нотки в гласа попита Оборин. — Ако е така — добре. Но ако работите, попаднали при мен за рецензиране, са избрани от общата маса случайно, имам всички основания да подозирам, че и другите работи, за които преди малко се изказаха уважаемите рецензенти, с нищо не са по-добри. А от предишните изказвания не чухме нищо друго, освен похвали. Натрапва се само един извод: научните ръководители не четат работите, а не го правят и рецензентите. Аз свърших.

— Благодаря, Юрий Анатолиевич — спокойно каза Черненилов. — Седнете, моля. Ами тогава, уважаеми колеги, въпросът отпада от дневния ред като неподготвен. Галина Ивановна, кога е последният срок за представяне на работите за факултетския тур?

— Утре — измънка Прохоренко. — Всъщност днес, но ми разрешиха — срещу честната ми дума — да представя работите заедно с рецензиите утре сутринта.

— Защо тогава обсъждаме резултатите от катедрения тур едва днес, а не го направихме миналата седмица? Миналата сряда имахме заседание на катедрата, за конкурса се знаеше още преди два месеца… Защо тогава, Галина Ивановна, протакахте до последния ден? Кога раздадохте работите на рецензентите?

— Преди две седмици — бързо отговори Прохоренко и по физиономията й пролича, че лъже.

— И на нашите рецензенти не са им били достатъчни две седмици, за да прочетат работите? Срамота, колеги! Не можем да не участваме в конкурса — ние сме една от водещите катедри. Кой от рецензентите е прочел поне една работа от кора до кора и може да ми гарантира, че е съвсем прилична? Има ли такива?

Отговорът беше пълна тишина.

— Повтарям въпроса си: има ли поне една работа, която можем с чиста съвест да изпратим на конкурса? Юрий Анатолиевич, вие май сте прочели всички работи? Открихте ли такава?

— Не — отговори Оборин.

— Тогава ще действам с административни методи — твърдо заяви завеждащият катедрата. — Колко са всичките работи, Галина Ивановна?

— Трийсет и една.

— Колко души присъстват тук в момента? Дванайсет? Прекрасно. Галина Ивановна, раздайте работите на всички — освен на Оборин — и никой няма да си тръгне оттук, докато те не бъдат прочетени. И имайте предвид, че за положителна рецензия всеки от вас ще отговаря лично. Ако препоръчате за конкурса работа, в която е написано нещо като онова, което преди малко ни цитира Юрий Анатолиевич, ще поставя въпроса за служебни наказания. За отговорността на научните ръководители за тази немарливост ще си поговорим отделно.

Черненилов стана и тръгна към вратата, като направи знак на Оборин да го последва. Юрий си проправяше път между масите, усещайки изгарящите от омраза погледи на членовете на катедрата. Естествено те са имали някакви планове, всеки е трябвало да бърза за някъде, а сега ще седят и ще четат тези бездарни текстове, търсейки по-прилична работа и притиснати от страха да не пропуснат някоя идиотщина.

Юрий излезе в коридора след завеждащия. Без да се обръща, Черненилов отиде до вратата на кабинета си, отключи и побутна Оборин да влезе пръв.

— Защо направи тази сцена? — яростно засъска той, когато се озоваха в кабинета. — Мислиш ли изобщо какво вършиш? Не можа ли да дойдеш при мен предварително и да ми кажеш? Защо трябваше да вдигаш скандали на заседанието?

— Не можех да дойда по-рано — спокойно отговори Юрий. — Получих работите от Прохоренко петнайсет минути преди началото на заседанието. А пък ако си бях премълчал, утре сутринта работите щяха да отидат на факултетски тур. Представяте ли си какъв позор ще бъде, ако в конкурсната комисия се намери поне един добросъвестен рецензент?

— Прохоренко каза, че е раздала работите на рецензентите преди две седмици — каза Черненилов.

— Не е вярно.

— Ах, дъртата крава! — гневно възкликна завеждащият катедрата. — Така си и знаех — рано или късно ще ме изложи. Ами ти, ти защо се набърка във всичко това? Ти ли си най-съвестният тук?

— Не обичам да ме правят на идиот. Не обичам да участвам в колективна измама. И за вас ми е жал, Валерий Борисович. Свикнали сте нищо да не проверявате и да вярвате на всички безусловно, а те пък са свикнали да ви мамят. Година след година катедрата представя за конкурсите не знам какви глупости и досега ви е спасявало само обстоятелството, че и във факултетската комисия работят същите безделници и немарливци. Но нали рано или късно може да се натъкнете на някой идиот като мен, попаднал в тази комисия! Тогава отговорността ще падне не върху Прохоренко, която от сто години никому не е притрябвала, а върху вас — младия ръководител. Никой не иска да бъде доцент и всеки ден да влиза в аудиторията, но за вашето място винаги ще се намерят желаещи.

— Всичко, което казваш, е така — позасмя се Черненилов. — Но не си прав. Благодаря ти, задето пазиш репутацията ми. Обаче не биваше да вдигаш скандал. Ако мълвата плъзне извън нашата катедра, деканът може да започне извънредна атестация. И пръв ще пострада професор Лейкин, защото ти го спомена изрично — и онези, които ще преразказват историята, също ще го споменават. Кой е научният ръководител на оня студент, дето е писал за хроничния алкохолизъм? Защо не спомена и него, щом вече започна? Сега ще разнасят само Лейкин.

— Научен ръководител на работата с хроничния алкохолизъм сте вие, Валерий Борисович. Трябваше ли да го кажа пред катедрата?

— Не трябваше, не трябваше! — ядосано отвърна Черненилов. — Но не биваше да закачаш и Лейкин. Той е стар, болен човек, девет месеца в годината боледува, заслужил учен е, с неговите учебници сме израснали. Да, той не влиза в аудиторията, не чете лекции, няма никаква полза от него, обаче името му! Лауреат е на държавна награда за научната си дейност в областта на наказателното право, а знаеш ли колко юристи имат това звание? Петима! Само петима! И един от тях работи при нас. Ние трябва да треперим над него, а не да го заливаме с кал за дреболии. Разбра ли ме?

Естествено Оборин прекрасно разбра всичко. Старият професор Лейкин беше един вид гаранция за Черненилов. Очакваше се до края на годината близък приятел на Валерий Борисович да защити докторска дисертация и Черненилов планираше да го вземе като професор в катедрата. За целта Лейкин трябваше да се удържи на професорската длъжност още една година, после бързо да го изпратят в пенсия и новоизпеченият доктор веднага да заеме мястото му. Ако Лейкин се пенсионира, преди приятелят на Черненилов да защити докторската дисертация, за свободното място ще се започне битка. Веднага ще се намерят ръководители с мераци да уредят на професорска длъжност свои познати и роднини. А пък ако Черненилов дълго упорства с оправданието, че всички предлагани кандидати не се вписват в нуждите на катедрата, може изобщо да му отнемат бройката и да я дадат на друга катедра, където завеждащият има реални кандидати за професорска длъжност. Една свободна бройка за професор е нужна на всички. Напоследък в политическа дейност се впуснаха много доктори на науките, които — наред с основните си парламентарни ангажименти — на драго сърце си докарват добри пари като лектори или преподаватели на половин щат в различни вузове. Така че свободната бройка, за която своенравният Черненилов дълго време не може да подбере подходящ професор, ще се превърне в ябълка на раздора. Тутакси при декана ще се затърчат от катедрата по международно право, че и от гражданското, с викове: Дайте да отнемем от престъпниците вакантната длъжност и да я поделим между нашите почетни преподаватели на половин бройка! Не, Валерий Борисович Черненилов няма намерение да допусне това. Той трябва да крепи в катедрата стария Лейкин непосредствено до защитата на своя приятел. Но за целта е нужно поне дотогава никой да не клати стола под неработещия професор. Чуе ли се нещо такова, деканът ще вземе сведенията за натоварванията и ще установи, че за цялата минала година Лейкин няма нито един реален лекционен час. Поставят го в програмата, а в аудиторията влизат други хора, защото Лейкин ту боледува, ту е в санаториум за укрепване на здравето. Вместо него лекции четат професори и доценти, пак те пишат всички фондови лекции, които по план се водят на Лейкин, а вместо тях — на свой ред — преподаватели и аспиранти мъкнат на гърба си семинарните занятия и другите непрофесорски ангажименти. Юрий си спомняше, че миналата година обемът на неговата педагогическа практика се бе оказал два пъти над нормата и не му оставаше никакво време за дисертацията. Той знаеше, че претоварването с часове и групи е причинено от постоянните замествания на Лейкин, и се вбесяваше от факта, че катастрофално му липсва време да се занимава със собствената си научна работа.

— Валерий Борисович, а защо всички си премълчаха, когато Прохоренко излъга, че е раздала работите на рецензентите преди две седмици? Нали така излезе, че и те са същите немарливци като научните ръководители, без всъщност да са виновни. Тя им е раздала работите едва днес — естествено е, че не са могли да ги прочетат. Защо я прикриват?

— Абе ти да не падаш от Луната, Юра? — искрено се смая Черненилов. — Че кой ще надигне глас срещу Галина? Какво приказваш изобщо?

— Не ви разбрах.

— Нали мъжът й е първият проректор на вуза, който има военна катедра! Схвана ли сега?

Военна катедра — да, това е могъща работа, дума да няма! След завършването на този вуз студентите са освободени от казарма — затова в този смисъл е нужно и полезно да си приятел на съпругата на проректора. Но нали не всички членове на катедрата имат синове, нещо повече — Оборин знаеше, че само двама негови колеги са загрижени от проблема за предстоящата на децата им казарма. Синовете на останалите бяха или съвсем малки, или вече пораснали, другите колеги пък просто имаха момичета.

— Ти изобщо ли си тъп? — съчувствено поклати глава завеждащият катедрата. — Та те всички правят пари чрез Галина. Собствените им синове — едно на ръка, обаче нали има и чужди! Знаеш ли каква е тарифата?

— Каква тарифа?

— Тарифата, по която се избягва влизането в казарма. Пет хиляди долара. Или ще платиш на приемната комисия на държавния вуз, в който има военна катедра, или — за обучение в частен, което пак ще ти струва пет хиляди или дори малко повече, само че ще трябва да вадиш служебни бележки, че детето учи в институт с военна катедра. От всеки, който е влязъл с протекция, съпругът на Галина получава пет бона. А колко получават хората, които са направили връзката с него? Представи си например, че трябва да уредиш някое твое момче. Отиваш при Галина и казваш, че, нали, дали не може… и така нататък. Тя казва: Може, плащането е според тарифата. Тогава ти отиваш при своя познат и му казваш, че всичко е наред. Но понеже не си идиот, няма да му кажеш, че това струва пет бона. Ще кажеш… колко? Шест? Седем? Десет? Както прецениш. Пет от тях даваш на Галина — за мъжа й, а останалите са за теб. Кой при тази ситуация ще вдигне ръка срещу Галина? Та тя им дава възможност да припечелват, макар че и тя не остава на сухо. А аз какво мога да направя? Не мога да изгоня Галина, пък и, общо взето, няма за какво, защото всички ще рипнат да я защитят, дори може да напуснат заедно с нея в знак на протест.

След като излезе от кабинета на завеждащия, Оборин отиде в бюфета, взе си кафе и сандвичи и седна на една маса до млада двойка — те се гледаха само един друг и не забелязваха нищо наоколо. Беше му гадно след разговора с Черненилов. Но Юрий не изпитваше угризения на съвестта. Нека ръководството решава проблемите си, както намери за добре, само не и за негова сметка. Той, Оборин, няма намерение да играе по чужда свирка и да праща по конкурси явни глупости. Нека те да пращат тези работи на конкурси, па ако ще и да кандидатстват за Нобелова награда — той няма да възрази, но няма и да се преструва, че работите са добри. Поискаха мнението му — той го каза, а щом на членовете на катедрата им е безразлично, че студентите ги смятат за идиоти, на които можеш да пробуташ плагиат и компилация — това са си проблеми лично на членовете на катедрата. Той не желае и на никого няма да позволи да го смята за глупак.

Влюбената двойка до него насочи мислите му към новата хубавичка аспирантка. Сега сигурно седи с всички, чете конкурсни работи и проклина Оборин. Дали да не се върне в катедрата, да седне до нея и да поеме част от нейните работи? Добър повод да се сближат. А после какво? Да я заведе вкъщи? Вероятно ще трябва — тя не прилича на момиче, свикнало на дълги романтични ухажвания. Мисълта за момиче, което би завел в леглото си, му напомни за Тамара. По дяволите, трябва най-сетне да изпълни молбата й и да прибере колата й в своя гараж. Може вече да са я откраднали? Тамара ще му откъсне главичката.

Всъщност Юрий не бе забравял за колата на Тамара Коченова, но все не се наканваше да отиде пред нейния блок и най-сетне да направи това, за което тя го бе помолила. Алармата не работеше и всеки момент можеше да откраднат колата, а пък нямаше кой да хукне да се оплаква в милицията. Но никак не му се искаше да кара чужда кола без пълномощно. Тамара му бе оставила ключовете и талона, Оборин имаше книжка, но ако се случеше да го спрат катаджии, щеше доста да се поизпоти. Нямаше да може да докаже, че колата не е открадната, защото единственият човек, който би могъл да потвърди, че Оборин не е крадец, беше самата Тамара, собственичката на колата. А къде беше тя? Изчезна също тъй внезапно, както се появи. Живя у него четири дни, а после Юра се прибра и намери на масата бележка: Заминавам, получих работа извън Москва, моля ти се, прибери колата ми. Целувам те и ти благодаря, че ми помогна и ме приюти. И толкоз. С една дума — беше го страх да прибере колата на Тамара. Но не можеше и да не я прибере — като нищо щяха да я задигнат.

Историята с конкурсните работи толкова го бе ядосала, че страхът да не го хванат катаджиите отиде някак на заден план. И без това денят ми е пропилян, каза си Оборин, какво ще се занимавам с тази аспирантка, тя няма къде да избяга, ами я по-добре да отида до Тамара и най-сетне да прибера колата. Поне едно главоболие по-малко.

 

 

Николай Саприн вече губеше търпение. Шоринов му даде за помощници двама души и тримата на смени наблюдаваха колата на Тамара Коченова. Това беше последната нишка, чрез която Саприн се надяваше да намери човека, с когото Тамара бе общувала след завръщането си от Виена. Нали все някъде е живяла! Този човек трябваше да знае за къде е заминала.

Чакането нервираше Саприн, той беше човек на действието и принудата безсмислено да дебне край блока на Тамара, облечен всеки ден с различно идиотско яке с качулка, скриваща гъстата му черна коса и ярките сини очи, го изкарваше от кожата му. Заваляха есенните дъждове, въздухът беше влажен и студен и той още не можеше да се съвземе след тежкия грип. Наболяваше го главата, от време на време вдигаше температура, краката му омекваха и не го слушаха, в устата му стабилно се бе настанил металният привкус. Но въпреки това Николай дочака.

До колата на Тамара приближи най-обикновен младеж на трийсетина години или малко по-малко, с мрачна физиономия и притеснен поглед, отключи вратата и седна на шофьорското място. Саприн веднага се втурна към своята кола, която бе оставил зад ъгъла. След два дни вече знаеше всичко за човека, който прибра колата на Тамара — достатъчно, за да действа по-нататък. Преди да реши дали да влезе в контакт с него, Саприн искаше да огледа жилището му, тъй като влизането в чуждо жилище открай време не бе проблем за него.

Николай изчака Оборин да тръгне за университета, после внимателно отключи и влезе в апартамента. Човекът живееше сам — това си личеше от пръв поглед, но тук идваха жени — често и различни. Беше леко разхвърляно, но подът беше чист и прахът — избърсан. С една дума — нормален човек: нито педант, нито откачен, малко разпилян, но нищо прекалено.

Първата работа на Николай беше да потърси следи от пребиваване на Тамара тук, но не намери нищо, нито един предмет, който би могъл да познае. Прелисти тефтерчето до телефона с надежда да открие някакви стари координати на Коченова: може по старите адреси и телефони да се намерят хора, които знаят за Тамара нещо интересно, и да му дадат някакви нови следи. Но телефонът беше само един — на майката на Тамара. Явно Оборин си го беше записал още по времето, когато Тамара е живеела с нея. Странно, новият й телефон липсваше. Нима толкова дълго не са се виждали? Защо тогава Тамара се е втурнала при него, при човека, с когото не е общувала най-малко пет години? Отговорът беше очевиден: уплашила се е. Разбрала е с кого си има работа и е знаела, че ще я търсят не дилетанти, а професионалисти, от които отърваване няма. Тъй че трябва да се крие при човек, за когото сегашното й обкръжение не знае нищо. Да, Саприн излезе прав. Тя наистина беше опасна, беше разбрала прекалено много и се налагаше на всяка цена да я намери и да я премахне.

Застана на колене, наведе се и надникна под дивана. Чудесно — там се белееше някакво листче. Николай легна на пода, протегна ръка и го извади. Веднага позна почерка на Тамара: беше я гледал, когато попълваше митническите декларации, и беше запомнил начина, по който тя изписваше цифрите. Та какво телефонче е записано тук? Ах-ах-ах, Тамарочка, забравила си листчето на масата, а течението го е духнало под дивана. Все пак домакинът е нормален мъж, не бърше праха под дивана всеки ден. Николай реши да не рискува — преписа си номера в бележника и хвърли листчето обратно, където си беше. Знае ли човек — може домакинът да е видял, че листчето е отлетяло под дивана, да го е домързяло да се навежда, но да е запомнил, че то е там. Не е нужно да знае, че в жилището му са влизали външни хора.

Доволен от находката, Николай Саприн тихичко излезе от апартамента, слезе по стълбището и си тръгна.

 

 

Не му беше нужно много време, за да разбере чий е телефонният номер, записан на листчето. Привечер Саприн вече знаеше, че Тамара Коченова е сключила договор с фирма „Интернефт“ и е заминала за Средна Азия. Е, оставаше съвсем малко, нещата се задвижиха.

Късно вечерта се обади сестра му.

— Как си, Колюша? — попита го нежно, но Николай разбираше, че тя се интересува не толкова от него, колкото от развитието на своите проблеми.

— Добре съм — отговори й бодро. — Утре отлитам в командировка, ще се върна след около седмица и веднага ще ти пратя парите. Не се тревожи, Иришка, всичко ще бъде наред.

— Дай боже! — въздъхна тя. — Хлапето вече съвсем се разлудува, рита ли, рита, а аз все го придумвам да почака. Вуйчо Коля, казвам му, още не е пратил пари, така че не бързай.

Николай се разсмя. Душата му се стопляше винаги когато си говореха за бъдещия му племенник. Да можеше да уреди всичко така, че да живее близо до семейството на сестра си, да дундурка хлапето, вечер дълго и спокойно да си бъбрят по мъжки с Леонид, докато жените шетат в кухнята или си приказват за женски работи. Жените? Ами да, как иначе! Ирочка и неговата съпруга. Не, не онази, за която беше женен навремето, а друга. Катя. Катюша. Да я изтръгне от лапите на Шоринов, да я направи своя съпруга. И тя да му роди две деца. Не, по-добре три. Не, трябва да почакат, тя да си почине малко, нали му бе разказала, че цял живот все с това се е занимавала — да се грижи за по-малките си братя и сестри…

Николай ядно се позасмя на мислите си, но веднага разбра, че неудържимо желае да види Катя. Майната му на Шоринов, тоя плешив Дусик — той иска да я види! Саприн решително отиде до телефона и набра нейния номер.

— Коленка! — зарадва се Катя. — Защо не се обаждате? Тревожех се как сте, нали бяхте болен, а вие се изгубихте — ни думичка от вас. Бива ли да правите така!

— Мислех, че Михаил Владимирович ви е казал, че всичко е наред. Нали той знае, че съм жив и здрав. А вие наистина ли се тревожехте?

— Наистина. Защо не ми се обадихте?

— Страхувах се да не ви ядосам.

— Защо? Защо трябваше да се ядосам?

— Ами представете си, че в този момент бяхте с Шоринов? Щеше да се наложи да му давам обяснения.

— Така ли? — В гласа й прозвуча явно недоумение. — Съвсем не бях мислила за това. Защото Дусик не идва тук всеки ден, далеч не всеки. И после — бихте могли да му кажете, че търсите него.

— Катя, а може ли да дойда сега? — неочаквано попита Саприн.

— Сега? — слиса се тя. — Но вече е почти нощ!

— Именно затова. Катя, трябва да ви видя. Дори не можете да си представите колко ми е необходимо да ви видя. Може ли?

— Добре, елате.

Николай би заложил главата си, че в този момент тя се усмихва.

Той мигновено взе душ, избръсна се, извади от гардероба чиста риза, внимателно се огледа. Ставаше.

По пътя на няколко пъти спира край станции на метрото, слиза в подлезите с надеждата да открие поне един закъснял цветар, но не му провървя — подлезите бяха пусти. Тогава направи леко отклонение и спря пред един нощен клуб. Точно така — тук имаше колкото искаш цветя. Николай купи огромен букет разноцветни хризантеми — небесносини, розови, виолетови, зелени, жълти, бели. Можеше да вземе и рози: имаше и от по-евтините, дето са на малки букетчета, и съвсем разкошни — с дълги дебели дръжки и безумно скъпи. Но той не обичаше рози. Изглеждаха му претенциозни и натруфени и кой знае защо, будеха у него асоциации с майка му.

Докато се качваше с асансьора, Саприн си помисли, че отдавна, още от ученическите си години, не се бе вълнувал толкова преди среща с жена. Дори постоя няколко секунди пред вратата, преди да натисне копчето на звънеца. И най-сетне позвъни.

Вратата пред него се отвори и първото, което той видя, бяха грейналите очи на Катя. Всъщност и последното, защото през целия следващ час Николай вече нищо не виждаше. Затвори очи и само се наслаждаваше на любовта си към тази млада жена, за която изведнъж страстно бе пожелал да се ожени. Когато дойде на себе си, страшно се учуди, че двамата лежаха, голи, на огромното легло, а по пода наоколо бяха разхвърляни разноцветните хризантеми. Как бе влязъл тук от антрето, кога бе успял да се съблече — това не помнеше.

Катя лежеше на хълбок, обърната с лице към него, и тихо се усмихваше. Едва сега Николай можа да види, че лицето й е съвсем чисто, без грим, макар че по-рано винаги когато бе идвал тук, тя беше грижливо гримирана. Значи от самото начало е знаела за какво ще дойде той и как ще свърши всичко. Знаела е, но му разреши да дойде и отвори вратата с грейнали очи. Такова чувство на пълно, безпределно щастие той никога не бе изпитвал.

— Би ли могла да напуснеш твоя Шоринов? — попита Николай, като галеше нежно рамото й.

— Бих могла, стига да имаше къде да отида — без да се замисли, отговори Катя. — Но къде мога да отида? Този апартамент е купен от Дусик и ако го напусна, не мога да остана тук.

— Смяташ, че ще те изгони ли?

— Аз не мога да остана тук. — Тя натърти на първата дума. — Аз. Разбираш ли? Би било нечестно. И после — ние с татко издържаме мама и пет деца. Вярно, татко се старае с всички сили, изкарва пари отвсякъде, откъдето може, но той не е бизнесмен, не го бива за такава работа. Ремонтира апартаменти, строи вили. Жал ми е за него. А Дусик ми дава пари за семейството. Не е нужно аз да крънкам или да им давам нещо тайно, а той сам всеки месец ми ги наброява — така сме се разбрали от самото начало. Танто за танто.

— Интересно: какви са условията? Неговото танто е апартаментът и парите за семейството ти. А в какво се състои твоето — освен дето спиш с него?

— Именно в това. Само спя с него. Неговото условие е: никакви приказки за развод, за собствени деца пък да не говорим. Нужно му е едно гнездо, хралупа, в която може да се вмъкне, за да се отпусне на тишина и спокойствие, да помълчи, да бъде такъв, какъвто е. Е, и да се поглези в леглото, разбира се, ако му се доще. Ако ли не — не, аз нямам претенции. Мен не е нужно да ме извежда в обществото, да ме води на курорти по Средиземно море или по Атлантика. Може да не ми се обажда по три-четири дни и аз не му се сърдя. За сметка на това може да доведе тук сериозни хора, защото аз съм чудесна готвачка, ще ги обслужа не по-зле, отколкото в ресторант.

— Нима това ти харесва?

— Харесва ми. — Тя отново се усмихна меко и гальовно. — Разбери: никога не съм имала такова нещо. И нормално детство не съм имала. От тринайсетгодишна бях и готвачка, и шивачка, и бавачка, и лекар, и чистачка. Тясно, шумно, врява, някой плаче, някой играе, тича, някой вече е счупил нещо — лудница! А аз нямах време да прочета една книжка, едва успявах да си уча уроците, изкарах училището само с тройки. Вярно, после си наваксах, когато помагах на малките за техните уроци. А сега съм сама, сред тишина, тук е просторно, спокойно. По цели дни чета книги и гледам филми. Сигурно ще ти бъде смешно, но за пръв път прочетох Конан Дойл едва миналата година.

— А ако аз ти предложа същото? Ще напуснеш ли Дусик?

— Какво значи същото? — Тя се надигна на възглавницата. — Ще ми купиш апартамент и ще идваш два пъти в седмицата?

— Да речем — уклончиво отговори Саприн. Идеята не му хареса. Той изобщо не искаше да прави от Катя държанка, искаше да я направи своя съпруга.

— Така няма да се съглася.

— Защо?

— Защото с Дусик имаме договор и когато него го няма, не страдам. А теб ще те обичам и посещенията ти два пъти седмично ще ме обиждат. Нали не си женен?

— Не, не съм. Тоест разведен съм.

— То е все едно. Тъй че ако знам, че не си женен, живееш сам, а мен ме държиш някъде отделно и идваш два пъти седмично, ще полудявам от ревност и яд. Не се сравнявай с Дусик, с теб не може да стане така.

— А ако се оженя за теб?

— Без да ме попиташ? — насмешливо отвърна тя.

— Извинявай, не се изразих правилно. Ако те помоля да се омъжиш за мен? Ще се съгласиш ли?

— И да ти пера ризите и всеки ден да ти готвя?

— И да ми раждаш деца.

— Не.

— Защо?

— Остави ме да си почина, Коля. Поне две години. Нека се посъвзема.

Той легна по гръб и пъхна ръце под главата си. Слънчевото настроение постепенно се топеше, споходи го чувството, че е опрял челото си в стена.

— Катя, мога да ти обещая, че няма да ти е трудно. Искам да бъдеш с мен всеки ден и всяка нощ. Можеш да не переш ризи и да не готвиш, аз твърде отдавна живея сам и съм свикнал всичко да правя сам. Но не искам да продължаваш да живееш с този смрадлив Дусик. Не искам.

— Недей така, Коля — тихо каза тя. — Дусик е добър и почтен човек. Ако не беше той, къде щях да бъда сега? Какво щеше да стане с мама и децата? Ами татко? Знам ли, можеше да се забърка в нещо престъпно, за да спечели пари, ако Дусик не ми ги даваше. Слава богу, татко не е в затвора, мама не е в приют за инвалиди, братята и сестрите ми са нахранени и облечени. Може би ти знаеш за Дусик нещо лошо, но аз знам само хубави неща за него.

— Извинявай. — Той отново се обърна към нея и свря лице в рамото й. — Извинявай, мила. Не исках да те обидя. Знаеш ли, утре заминавам по работа, няма да е за дълго, най-много за седмица. Ще ми липсваш. А ти ми обещай, че докато ме няма, ще помислиш върху думите ми. Бива ли? Помисли, прецени как да направим така, че да се чувстваш добре, но и да бъдем заедно. Както ти кажеш, така ще направим.

 

 

В десет сутринта Николай Саприн излезе от блока, където живееше Катя, и едва не се сблъска с Шоринов. Беше неочаквано и неприятно.

— Николай? Да не си бил при Катя? — недоволно попита Михаил Владимирович.

— Отбих се, търсех вас. Мислех, че нощувате при нея — бързо реагира Саприн.

— Винаги нощувам вкъщи — отговори студено Шоринов. — Какво искаше?

— Исках да ви кажа, че днес заминавам. Научих къде е Тамара.

— Браво! — омекна Шоринов. — Действай, както се разбрахме. Кога заминаваш?

— Довечера. Още вчера си взех билет за самолета.

— Е, успех!

Николай се прибра вкъщи, приготви се бързо и дори успя да поспи три часа, преди да тръгне за летището.

Летище Домодедово винаги го бе изумявало с мръсотията и лошата си организация, както и с множеството хора, които поради отложени полети седяха и спяха направо на пода. За щастие неговият самолет май излиташе навреме — Николай погледна таблото и започна да си проправя път към гишето за регистрация.

— Коля! — чу той женски глас някъде отстрани.

Извърна се рязко и видя майката на Тамара, Алла Валентиновна.

— Алла Валентиновна — лъчезарно се усмихна Саприн.

— Каква среща! Какво правите тук?

— Изпратих една приятелка. А вие, Коля, ще летите ли?

— Отивам в командировка — кимна той. — Какво става с Тамара? Как е тя? Да е споменавала нещо за мен?

— Между другото, Коленка, в момента Тамара е много търсена жена — разсмя се Алла Валентиновна. — И други я търсят. Изглежда, отхвърлила е и друг поклонник, но той явно е по-настоятелен и дори е наел частен детектив, за да я намери. Представяте ли си?

Саприн изстина. Ето, започна се. Знаеше си той, че ще стане така.

— Какъв детектив? — Постара се учудването и недоумението му да изглеждат правдоподобно. — Защо пък детектив?

— Знам ли защо! Навярно този поклонник е сметнал, че така е по-сигурно — не да я търси сам, а да възложи това на професионалист. Тази Тамара съвсем се е развихрила, честно ви казвам — оплака се жената. — Завърта главите на почтени хора, дава им аванси, а после изчезва. Още я владее някаква детинщина, Коленка, не й се сърдете. Мисля, че като се върне от Австрия, ще ви се обади и всичко ще се оправи. Аз, от своя страна, обещавам да ходатайствам за вас. — Намигна му закачливо и с лек майчински жест го погали по главата.

Саприн изчака Алла Валентиновна да изчезне от полезрението му и се втурна към телефонната кабина, като молеше съдбата Шоринов да вдигне слушалката. Прекият му служебен телефон даваше свободно, мобилният — също, а секретарката с неприятен сух глас съобщи, че Михаил Владимирович бил на банкет. Саприн изруга наум и тръгна да търси своята опашка за регистрация. Опашката беше огромна, изцяло от азиатци с неизброим багаж, поради което се придвижваше бавно, и Николай още няколко пъти прескача до телефона. Шоринов не вдигаше. Най-сетне той стигна до гишето и подаде билета и паспорта на името на Николай Первушин.

— Багаж? — морно попита госпожицата, облечена във възтясна униформа.

— Без багаж.

— Идете в залата за отвеждане към самолета.

Той направи още един опит да се свърже, но пак не му провървя. Излезе от сградата, запали цигара. По високоговорителя вече за втори път обявяваха, че регистрацията за неговия полет приключва, трябваше да върви. Захвърли недопушената цигара и бързо тръгна към залата за отвеждане. След като подаде чантата си за преглед, направи жална физиономия и с изпълнен с трагизъм глас попита служителя:

— Слушай, командир, няма ли някъде тук телефон? Буквално за половин минута, ще кажа само две думи. Много ми се налага, честна дума. Нали виждаш, до последната минута не идвах, час по час тичах до телефонната кабина. И като напук — само заето, заето…

Дали трагизмът дойде в повечко, или Саприн просто извади късмет, но само след три минути той стоеше до един телефон. И отново му провървя. Шоринов най-после вдигна слушалката.

— Аз съм — бързо изрече Николай. — Още някой търси Тамара. Някакъв частен детектив. Вземете мерки колкото може по-бързо, за да не се лепне подире ми.

Бързо изброи на Шоринов хората, чрез които могат да се хванат дирите на Тамара, и почти тичешком се завтече към автобуса, който трябваше да го заведе до самолета.

Николай Саприн отлиташе за Средна Азия, отнасяйки в душата си неприятния отзвук от разговора си с Катя и една остра тревога.