Александра Маринина
За всичко се плаща (5)

Глава 5.

Едуард Петрович Денисов замислено се взираше в листа, който лежеше пред него върху полираната повърхност на бюрото. Манфред Кнепке бе удържал на думата си, бе наел частен детектив, който бе свършил огромна работа. И ето резултата от тази работа: един стандартен лист със списък от имена. Трийсет и четири имена, две от тях — на убийците на Лиля и сина й. Кои две точно?

Детективът Уве Петер, без да прибягва до помощта на полицията, бе направил невъзможното. Беше намерил хората, които в онази ранна дъждовна съботна сутрин бяха видели колата, излязла с голяма скорост откъм посоката на Визелбург на шосето Залцбург — Виена. Методично бе обиколил всички агенции, даващи коли под наем, и бе събрал сведения за хората, наели напоследък джипове с цвят мокър асфалт. Търпеливо бе издирвал тези хора и бе намерил всички — освен едного. Този човек с чешко фамилно име не бил известен на австрийските посолства нито в Чехия, нито в Словакия. Манфред бе използвал връзките си и бе изяснил, че човек с такова име не си е оформял виза за влизане в Австрия в същите посолства. Това само бе потвърдило първоначалната догадка, че убиецът е използвал фалшиви документи, като си е приписал славянската националност, за да оправдае акцента си. Вероятно е човек, достатъчно опитен и изкусен, който знае, че акцентът почти винаги издава кой е родният ти език. Англичанин говори немски съвсем различно от французин или италианец. Или славянин.

Петер, отработвайки хонорара си, бе спал по три часа в денонощие и бе работил с невероятна скорост — благодарение на факта, че като шеф на детективска агенция имаше помощници. По хотелите изобщо не бе търсил следи от загадъчен чех: щом паспортът е фалшив, в него няма печати за пресичане на границите, а в хотелите обикновено обръщат внимание на това. Налагало се е да търсят услугите на мотелите, където порядките са много по-свободни. И на опитния детектив са му били достатъчни три дни, за да намери мотела, чийто собственик си е спомнил съпружеската двойка с чешки имена: красива брюнетка с права коса до раменете и съпруга й — синеок, с черна коса. Много ефектна двойка. Пристигнали в сряда, 13 септември, и заминали рано сутринта в събота — така било записано в регистрационната книга. А как му се е сторило, наистина ли са били чехи? Май че да. Говорели с акцент. Наистина говорела най-вече жената, мъжът през повечето време мълчал. Поляци? Възможно е, откъде да знае той! А може би сърби? Може и сърби, защо не! Да, били с кола — тъмен джип. Не, нищо особено не си спомняли, обикновени гости, пътешествали из страната — явно не били много заможни, щом са отседнали в мотел, а не в хотел.

Значи са били двама. И се бяха появили — макар и оскъдни, — но все пак външни белези. Освен това у Манфред се бе затвърдило убеждението, че са били руснаци. Ако ги е наел отмъстителният Югенау, който дълги години е работил в Москва, не може да са били други освен руснаци. Следващата стъпка е била да получи списъците на лицата с червени и сини съветски паспорти, пристигнали в Австрия между 10-и и 13-и септември (Уве се бе застраховал с по-широк отрязък от време) и отпътували в събота и неделя, 16-и и 17-и. За обработка на списъка бяха отишли още няколко дни: бяха зачерквали хора, които явно не са подхождали възрастово, двойки с деца, туристически групи и някои други категории. Най-сетне бяха останали трийсет и четирима.

С това частният детектив Уве Петер бе приключил работата си. Сега бе ред на Едуард Петрович Денисов да се включи в издирването на убиеца.

 

 

На прага на своята седемдесетгодишнина Едуард Петрович Денисов крачеше в живота уверено, вдигнал високо своята едра, беловласа глава и без да се измъчва от болестите и болежките, присъщи на възрастните хора. Беше приказно богат, но не обичаше да демонстрира излишно това и не се увличаше по разкоша, макар че понякога харчеше капиталите си за някои на пръв поглед абсолютно ненужни неща. Мразеше да дава пари назаем и да помага на по-слаби финансисти, но можеше, без да се замисли, да похарчи огромни суми за организиране на голям празник в града, за подкрепа на интернат за надарени деца или за подаръци на стари приятели. Денисов бе започнал да печели и да трупа този капитал от средата на 60-те години. На два пъти бе разследван и дори веднъж делото бе стигнало до съдебната зала, но всичко бе останало в далечното минало. Едуард Петрович обаче добре си спомняше ужаса, който го бе обзел, когато съдията и народните заседатели се оттеглиха на заседание преди произнасяне на присъдата. Минаха повече от два часа, преди те да се върнат в съдебната зала, и през тези два часа Денисов успя много неща да премисли и да си даде дума, че ако всичко завърши благополучно, той непременно един ден ще влага парите си в благотворителност, защото в края на краищата няма нищо по-скъпо от човешката благодарност. И удържа на думата си.

През последните няколко години беше пълновластен господар на симпатичен уютен град, чистичък и спретнат. Той бе поставил свои хора на всички ръководни постове в общината, Градската дума, в органите на управлението. С желязна ръка бе изхвърлил от града разните престъпни шушумиги, които не признаваха конвенционалните норми и предпочитаха да си изясняват отношенията с войни помежду си, из корен бе изтребил рекета и бе поделил всички сфери на инвестиране между бизнесмени, в чиято лоялност и преданост не се съмняваше. Всички тези предприемачи естествено си плащаха за това — че как иначе! Но не на рекетьори, а на самия Денисов, който осигуряваше тяхното спокойствие и безопасност. При това Едуард Петрович живееше, погледнато отстрани, много скромно: не в богатска къща, а в обикновен девететажен блок — вярно, на цял етаж, след като бе премахнал стените между апартаментите. Но жилището му, макар и доста просторно, беше далеч от разкошните апартаменти, по които се увличат някои нови руснаци. В него нямаше нито фонтани, нито басейни, нито сауна, нито зимна градина. Имаше три спални — една за домакините и две за гости. Огромна кухня — навремето гарсониера, в която пълновластен господар беше Алан, лауреат на много кулинарни конкурси. Голямата трапезария бе предназначена за светски мероприятия, когато броят на поканените надхвърлеше петнайсет души. В малката трапезария се сервираше ежедневно, независимо дали на масата сядаха само домакинът със съпругата си — Вера Александровна, или и техни гости — синът на Денисов със семейството си, или пък приятели. Царството на Вера Александровна — дама доста светска и заобиколена с безброй познати — беше прелестният хол, обзаведен с мека мебел, ниски масички и огромни вази, поставени на пода. В противоположния край на апартамента беше кабинетът на Едуард Петрович, в който той приемаше посетители, провеждаше делови съвещания и преговори и изобщо прекарваше по-голямата част от времето си.

Той и сега беше в кабинета си, гледаше листа с трийсет и четирите имена и се изненадваше, че на своите шейсет и осем години още е способен да изпитва такава болка. Лиля я няма вече! Преди две седмици, застанал до своя отколешен делови партньор Манфред Кнепке, той хвърли шепа пръст върху ковчега й. Не, нямаше в какво да се упреква. Добре бе постъпил, като бе омъжил своето момиче за богатия австриец. Самият той, Денисов, не би могъл нищо да й предложи. Да се ожени за нея? Изключено! С Вера Александровна живееше вече четирийсет и пет години. Тогава, в най-трудните за него времена, когато беше под следствие и го съдиха, тя беше секретар на районния комитет на партията и позорно я изхвърлиха от работа и й отнеха партийната книжка още преди да е изсъхнало мастилото на протокола от предварителния разпит на съпруга й. И въпреки това тя нито с дума не упрекна Денисов, заради чиито постъпки партийната й кариера рухна — напротив, подкрепяше го с всички сили, окуражаваше го, търсеше хора, на които би могла да даде подкуп, и хора, които биха предали този подкуп. Затова пък, когато всичко свърши и Едуард Петрович остана на свобода, каза:

— Надявам се, че всички наши мъки няма да са напразни.

Денисов без каквито и да било коментари разбра какъв смисъл е вложен в тази кратка реплика и също както в очакване на присъдата си бе дал дума да харчи парите за добри дела, си даде още едно обещание: каквото и да се случи, няма да изостави съпругата си, освен ако тя самата пожелае да го напусне. Вера му помогна да запази силата на духа си, свободата и част от капитала (другата все пак се наложи да подарят на държавата) и сега има пълно право да се възползва от всичко това. Да има богат, свободен и уверен в силите си съпруг. Още повече че след като изхвърча от райкомовската ясла, тя бе принудена да започне работа като начална учителка, тъй като образованието й беше педагогическо — нещо, което по време на активната й партийна дейност всички някак си бяха забравили.

Денисов не можеше да се ожени за Лиля, но не му се искаше и да я държи дълго край себе си като любовница. Тя беше млада жена, трябваше да има свое семейство, съпруг, деца, дом. Той нямаше право да я лишава от всичко това само заради стари задължения към собствената си съпруга. Когато разбра, че Манфред е харесал Лиля, Денисов си помисли, че едно такова сватовство би било най-добрият изход от положението, а за Лиля — достойна награда за петте години преданост. Тогава, на шейсет години, Едуард Петрович беше още твърде глупав и си мислеше, че Лиля му е била вярна и предана заради парите, които харчи за нея, и за удобствата, с които я заобикаля. Тогава още си мислеше, че предаността може да се купи и че за нея можеш да се отблагодаряваш. Едва по-късно, след като я изпрати в Австрия, разбра, че тя го е обичала. Не си е отработвала парите, а наистина го е обичала. Макар като разумен човек да е разбирала, че не е възможно да бъде съпруга на Денисов — дори Вера Александровна да я нямаше: прекалено голяма бе разликата във възрастта им и на практика не съществуваха никакви шансове да отгледат заедно общи деца. Затова пък шансът да остане млада вдовица бе дори много голям. А какъв е смисълът да се омъжваш, ако не за да градиш семейство, в което ще живееш до старини? Щом няма да е до старини, за цял живот, тогава може и просто така — да бъдеш любовница. Каква е разликата — законно ли ще си лягаш с човека или не? Не това прави сладостта.

А ето че сега Лиля вече я няма. И той повече нищо не може да направи за нея. Само едно: да намери убиеца и да го накаже. О, господи, защо боли толкова!

 

 

Анатолий Владимирович Старков, началник на контраразузнаването на Денисов, както обикновено, беше точен до минутата. Заедно с него в кабинета на Едуард Петрович влезе нисък, малко тромав човек на около трийсет и пет години, с явни признаци на оплешивяване и с въздълъг нос. Но когато хвърли поглед към госта, Денисов веднага оцени неговите внимателни, умни очи.

Денисов стисна ръцете на двамата и направи знак на Старков да остане в кабинета, а непознатия докосна по рамото — като покана да го последва — и го преведе през целия апартамент до гостната на жена си.

— Верочка, запознай се — това е нашият нов помощник. Развличай го известно време, ако обичаш, докато ние с Толя си поговорим по делови въпроси. След един час ще обядваме.

Върна се в кабинета си, мълчаливо седна във фотьойла и погледна Старков в очакване.

— Как се казва? — попита най-сетне.

— Тарадин. Владимир Антонович Тарадин.

— Какви препоръки има?

— Прекрасни, Едуард Петрович.

— Образование?

— Виеше юридическо.

— Професионален опит?

— Осем години в службата за криминално разследване, после две години като следовател. Напуснал е органите. Има лиценз за частен детектив.

— Защо е напуснал? Отрицателни мотиви? Уличен ли е в нещо?

— Нищо подобно. Бил е поканен за преподавателска работа в Калининградската милиционерска школа, а началството му се опънало и не искало по никакъв начин да го пусне. Посъветвали го да напусне, а после да се върне отново. Ръководството на следственото управление не може да възрази срещу напускането — все пак у нас няма крепостно право! Само докато си офицер могат да те държат и да не те пускат, а щом не искаш да бъдеш офицер, не могат да те накарат да останеш в системата. В Калининград му обещали да го възстановят на служба до един месец. Володя напуснал, а на другия ден, като напук, претърпял автокатастрофа и четири месеца лежал в болница. Тук има един нюанс, Едуард Петрович. Ако след уволнение са минали по-малко от три месеца, при възстановяването не е нужно да минаваш през медицинска комисия. А заради тази авария в неговия случай минали четири. Наложило се да се яви пред комисия, и то след тези четири месеца в болница. И комисията не го одобрила. Нали разбирате — в наше време няма абсолютно здрави мъже на трийсет и четири години, винаги има за какво да се заядат, стига да искат. А явно са искали. Бившите му началници са си направили сметката защо той напуска и ръководството на медицинското управление е получило съответното сигналче.

— Има ли семейство?

— Съпруга и дъщеря.

— На колко години е детето?

— На шест. Тръгнала е в първи клас.

„На шест години! — внезапно си помисли Денисов. — Почти колкото Филип. Само че Филип вече няма да тръгне на никакво училище.“

— С какво се занимава жена му?

— Работи в Спестовната каса, има икономическо образование.

— Още един въпрос. Случвало ли му се е да стреля на месо?

— Не. Специално се поинтересувах. Знам вашите изисквания — меко се усмихна Старков.

— Какво, за осем години като криминалист нито веднъж не е стрелял?

— Нито веднъж — уверено потвърди Старков.

— Дори във въздуха?

— Дори във въздуха.

— А защо, интересно? Може би е страхливец и е избягвал да участва в силови мероприятия?

— Какво говорите, Едуард Петрович! — отново се усмихна Старков. — Не бих довел при вас страхливец. Володя е убеден противник на употребата на оръжие. Смята, че оръжие използва само човек, който не иска и не умее да разсъждава. Защото не е необходим много ум, за да извадиш патлака и да обезвредиш противника или да го накараш под дулото да направи каквото желаеш. А виж, да го надхитриш, да го измамиш, да го уловиш в капан и да го задържиш без шум и пушилка — ето това е висш пилотаж. Разбира се, има екстремни положения, когато човек не може да мине без стрелба — той не възразява срещу това, но досега някак е успявал да ги заобиколи.

— Но инак умее да стреля, нали?

— Блестящо. При три изстрела прави двайсет и седем точки, при пет — четирийсет и осем. Това е сега, а когато е работил в милицията и е тренирал редовно, през всичките осем години е бил победител.

— Странен човек — замислено сви рамене Денисов. — Да не би да е луд случайно?

— По този въпрос нека се произнесе съпругата ви.

— Ами добре тогава. — Денисов въздъхна и се надигна от фотьойла. — Да отидем да видим как Вера Александровна развлича твоето протеже. Обаче внимавай, Толя, отговаряш за него с главата си. Между другото — има ли връзки в милиционерските среди в Москва?

— Не знам. Но и да има, не вярвам да са на нивото на ръководството. Какъв е бил той? Обикновен детектив, и то в нашето провинциално градче.

— Но ще се нуждае от помощ. В списъка има трийсет и четири души и двайсет и шест от тях са московчани. Естествено ще трябва да започне от Москва. Ще помоля Каменская да му помогне.

Старков внезапно спря насред коридора:

— Едуард Петрович, не правете това!

Денисов бавно се извърна към него и внимателно се взря в очите му:

— Защо, Толя?

— Не бива. Не я закачайте.

— Защо? Вече й нямаш доверие? Знаеш ли нещо?

— Знам само едно: тя ще се тормози. Прекрасно си спомням колко тежко й беше да приеме вашето предложение тогава, преди две години, как се измъчваше. Защото знаеше кой сте и какви пари въртите. А след това, когато загина синът ви, тя започна да се чувства ваша длъжница и няма да може да ви откаже.

— Ами прекрасно — да не ми отказва! Да помогне на Тарадин.

— Едуард Петрович, моля ви, не закачайте Анастасия. Тя знае, че сте затънали до шия в криминалния бизнес, че сте крупен бос сред престъпните финансисти, и понеже няма възможност да ви откаже, ще прави това, за което ще я помолите, но ще полудее. Искате да я накарате да страда ли? Спомнете си колко ни помогна тя преди две години. Мисля, че направи достатъчно за всички ни.

— Я виж, много се застъпваш за нея! — позасмя се Денисов. — Да не би да си влюбен?

Лицето на Старков неволно се разкриви и Денисов разбра, че е улучил болното място. Я гледай, а той не бе забелязал тогава. Чак сега това изплува… Виж го ти нашия Толя!

— Аз й дадох сина си — бавно изрече той, загледан втренчено в очите на началника на контраразузнаването. — И имам право да я помоля за услуга, па макар и молбите ми да се изпълняват с цената на нейните страдания. Не се тревожи, престарели ми Ромео, няма да я моля за нищо незаконно. Това момиче ми харесва и аз ще го пазя.

Обърна се и продължи по коридора към гостната, сигурен, че Анатолий Владимирович Старков послушно го следва. Отвори вратата и видя жена си и Тарадин, увлечени в непринуден разговор.

— Толенка! — радостно възкликна Вера Александровна, която от целия екип на мъжа си отдаваше предпочитание на Старков, изпитваше искрени симпатии към него и го смяташе за единствения интелигентен човек от обкръжението на Едуард Петрович. Тя леко се надигна от дивана и с царствен жест подаде на Старков своята набръчкана, покрита с пигментни петънца, но все още изящна ръчица, която той галантно целуна. — Сърдита съм ви, Толенка — закачливо усмихната, каза Вера Александровна. — Защо сте крили от мен съкровище като Володя? Защо никога не сте го водили у нас? За половин час разговор с него изпитах удоволствие, каквото не съм изпитвала за цял месец.

— С какво толкова покорихте съпругата ми? — поинтересува се Денисов и отново заразглежда Тарадин. Очакваше, че гостът сега ще си отвори устата и ще изтърси нещо банално, но за учудване на Едуард Петрович, Тарадин мълчеше, сякаш не бе чул въпроса.

— Оказа се, че Володя има задълбочени познания по история на костюмите и ми разказа много интересни неща.

— Така ли? — скептично промърмори Денисов. — Ами прекрасно, много се радвам. След половин час Алан ще ни сервира обяда, а дотогава можем да пийнем нещо. — Той отиде до вградения бар и отвори вратичката му. — Какво да ти налея, Верочка?

— Мъничко кампари.

— А на теб, Толя?

— За мен нищо, благодаря.

— А на вас? — Денисов се обърна към Тарадин в очакване на отговора му, като си помисли, че до този момент дори не бе чул гласа му. Е, сега няма да може да пренебрегне въпроса и да не отговори.

— Уиски със сода.

Гласът на Владимир се оказа нисък и плътен, което някак не се връзваше с неугледната му тромавост. Едуард Петрович подаде чашите на жена си и на госта, на себе си ливна джин само на дъното и седна на бежовото диванче, до Вера Александровна. Старков улови строгия му поглед и веднага отведе Тарадин в другия край на голямата гостна, като привлече вниманието му към окачената на стената картина — натюрморт, изпълнен с маслени бои.

— Е, какво ще кажеш? — тихичко попита Денисов, когато те се отдалечиха достатъчно.

— Добре е, Едик — кимна Вера Александровна. — Много добре. Според моето дилетантско мнение — просто превъзходно. Умее да изглежда скован и стеснителен, а същевременно да бъде обаятелен чаровник. Може да омае всяка жена, прекрасно хоби си е избрал — история на костюма. Малко жени не биха клъвнали на това. За мъжете има друга въдица — история на лова. Как хората са ловували някога, какви животни, с какво оръжие, какви били традициите и така нататък. А гласът му! Чу ли гласа му? Просто невероятен! Ако с такъв глас говори каквото трябва, човек напълно би забравил за външността му.

— Умен ли е?

— Безспорно.

— И тъй, ти си разбрала какъв може да изглежда. А какъв е в действителност?

— Грубиян, Едик. Най-обикновен грубиян, като деветдесет и пет процента от мъжката половина на човечеството. Нежните душевни трепети са недостъпни за него.

— Грубо ли се държа с теб?

— Боже опази! — Вера Александровна се разсмя. — Беше необикновено мил. Но на моята възраст, драги, вече ми е време да разбирам кое е игра и кое е естествено.

— Благодаря ти, Верочка, твоите оценки винаги са точни. Понаблюдавай го и докато обядваме, а после аз ще взема решението си.

— И какво искаш да чуеш от мен? За каква работа го готвиш?

— Той е частен детектив и ще работи за мен именно в това си качество. От него се иска съобразителност, но най-важното — стабилност и самообладание. Не ми трябват хора, готови за нищо и никакво да вадят пистолета. Не обичам, когато около мен и моите помощници се започва стрелба.

Денисов стана, остави празната чаша на масичката и отиде при гостите, които от натюрморта бяха преминали към следващата картина, нарисувана като подражание на поанталистите и изобразяваща финалната сцена на „Алените платна“ от Грин.

 

 

Вечерта, след като изпрати Старков и Тарадин, Едуард Петрович се върна в кабинета си. Решението бе взето, тази нощ Владимир Тарадин щеше да лети за Москва и от утре щеше да започне работата върху списъка.

Денисов отвори бележника си и намери в него телефонния номер, който му трябваше. Но вече протегнал ръка към апарата, внезапно изпита нещо като неудобство. Спомни си лицето на Толя Старков, когато той го молеше да не закача Каменская. Спомни си и думите на жена си за Тарадин: най-обикновен грубиян, за когото нежните душевни трепети са недостъпни. И какво излиза значи, че и той, Едуард Денисов, е обикновен грубиян, щом за него са недостъпни нежните душевни трепети на Старков. Или все пак са достъпни, но просто Денисов не се издава? Може би Толя е прав и не бива да въвличат Анастасия в тази работа?

Глупости, пресече тези мисли Едуард Петрович — той не иска от нея нищо противозаконно, просто малка помощ, от чисто справочен характер. А пък ако тя сметне за свой дълг да направи повече — той само ще й бъде благодарен. И ако при това направи някакви нарушения, той, Денисов, няма да има никаква вина за това. В края на краищата нали когато миналата година Анастасия го помоли за помощ, Денисов не я попита доколко е законно частното разследване, което бе започнала! Той й беше длъжник и веднага щом тя пожела, й изпрати група от своите хора — начело със собствения си извънбрачен син. А синът му, изпълнявайки задачите, поставени от Каменская, загина. Разбира се, Денисов не я смяташе за пряка виновница, но все пак… Нека сега тя се почувства негова длъжница.

Вдигна слушалката и решително набра номера.

 

 

Анастасия Каменская отиде на работа в отвратително настроение. След снощното обаждане на Едуард Петрович Денисов тя не спа цяла нощ, на няколко пъти ходи в кухнята, пи чай, пуши, опитва се да се успокои, повтаря си, че нищо страшно не се случва. И същевременно разбираше, че това е празна утеха. Преди година, когато загина синът на Денисов, нейният началник — полковник Гордеев — каза, че сега тя до края на дните си ще връща този дълг. Думите му май започваха да се сбъдват. Макар че на пръв поглед Денисов не искаше нищо особено.

— Разбирате ли, Анастасия — каза й той снощи по телефона, — в Австрия е убита жена, която означаваше много за мен. Австрийската полиция не е намерила престъпниците, а на мен ми се струва, че те са в Москва, и искам да се опитам да ги открия със свои сили. В това няма нищо лошо, нали?

— Така е, няма — предпазливо се съгласи тя.

— В Москва пристига един човек, който има списък на заподозрените и трябва да издири всички и да се опита да изясни има ли някой от тях отношение към убийството. Лошото е обаче, че в списъка има само имена — нито адреси, нито някаква друга информация. Трите имена и годината на раждане. Затова той всъщност ще трябва да търси не конкретен Иванов, а да проверява всички Иванови с тези имена и година на раждане, а те са стотици, ако не и хиляди. Молбата ми към вас е да му помогнете в тази проверка.

— Колко души са в списъка ви?

— Трийсет и четири, от тях московчани са двайсет и шест.

— Та това е страшно много работа! — изпъшка Настя. — Да проверяваме съименниците на всеки от двайсет и шестимата.

— Анастасия, ако беше лесно, нямаше да се обърна към вас. Е, ще му помогнете ли?

— Ще му помогна — отговори тя и в този момент изпита чувството, че е тръгнала към ешафода.

Досега Едуард Петрович Денисов не й бе сторил нищо лошо, напротив, отнасяше се прекрасно към нея, пък и, честно казано — и тя към него. Но Настя Каменская прекалено добре си представяше какво представлява Денисов, за да гледа с добро око на молбите му.

Те се запознаха преди две години, когато Настя почиваше в санаториума в същия град, където живееше Денисов. В този санаториум стана убийство и Денисов я помоли да помогне при издирването на престъпника. Помоли я, защото у него се бяха зародили солидни подозрения, че на неговата територия са се появили външни лица, които уреждат кървавите си сметки тук. Появяването на престъпна групировка, която оставя след себе си трупове, можеше да предизвика пристигане на детективи от Министерството на вътрешните работи, а Денисов никак не искаше да си има работа с чужди, неподкупени и неопитомени лично от него милиционери. Знае ли човек какво биха могли да изровят, докато се занимават с тези убийства!

Тогава Настя преживя много неприятни часове, докато се мъчеше да разбере какво е накарало могъщия мафиот да потърси помощта й при разкриването на престъпленията. Дали не искаше да я използва за престъпните си цели? В края на краищата се съгласи, макар че взе това решение много трудно. След като бандата убийци бе обезвредена, Денисов й каза: „Анастасия, аз съм ваш длъжник. Можете да ме молите абсолютно за всичко и помнете — няма нещо, което не бих направил за вас.“

Една година по-късно по молба на брат си тя трябваше да се заеме с едно частно разследване, потрябваха й помощници и тогава се обърна към Денисов. Едуард Петрович се отзова с готовност, но всичко завърши трагично. Именно тогава нейният началник й каза, че се превръща в пожизнена робиня на мафията на Денисов. И очевидно излезе прав. Мина се още една година и ето че Едуард Петрович поиска тя да помогне на негов човек. А един господ знае какво се крие зад тази задача и как ще свърши всичко. Но не можеше да откаже. Настя прекалено добре си спомняше как бе плакала, хванала ръката на умиращия Сергей Денисов, как бе затворила очите му и го бе целунала за последен път. И досега при спомена за това буца заставаше на гърлото й. Как да откаже?

Мисълта дали не е попаднала в капан не я остави да заспи и задълго отрови настроението й. Когато отиде на работа, първо си свари кафе, обхвана горещата чаша с две ръце и тъпо се втренчи в прозореца. Между девет и десет трябваше да й се обади човекът на Денисов — Владимир Антонович Тарадин. Дано се обади по-скоро, та поне да се появи някаква яснота! Тя ще вземе от него този списък и ще го прегледа, за да разбере дали Едуард Петрович не я мами с тази сърцераздирателна история за неговата любима, убита в далечна Австрия. Ако списъкът се състои изцяло от хора, свързани с престъпния свят или със структурите на властта, това ще означава, че в средите на организираната престъпност е започнала някаква грандиозна битка за преразпределение на сферите на влияние. Тогава тя ще трябва да измисли нещо, някаква солидна причина, поради която няма да може да помага на Денисов. Ако пък списъкът се състои от обикновени хора, тогава…

Потропване на вратата прекъсна мислите й, влезе нейният приятел и колега Юра Коротков:

— Аска, днес няма да има оперативка, можем да се поотпуснем и да запалим по цигара.

— Какво се е случило? Житената питка да не се е разболял?

Хората от отдела за борба с тежките престъпления срещу личността наричаха Житената питка своя началник — Виктор Алексеевич Гордеев.

— Ами, ще се разболее той! — промърмори Коротков. — По-скоро ние с теб ще се пенсионираме.

И наистина — през всичките години, откак работеше в отдела, Настя не си спомняше случай Гордеев да си остане вкъщи поради заболяване, макар че като всички боледуваше и от ангина, и от грип.

— Нали днес стават девет дни, откак почина онзи певец — Гирко. Получи се оперативна информация, че на гробищата ще се събере цялата шайка, а някои хора ще си разчистват сметките. Изобщо позната история — всички от отдела са изпратени там за подкрепление.

— Ами ти? — учуди се Настя. — Теб не те ли пратиха там?

— Нали все някой трябва да остане в кантората — усмихна се Коротков.

Олег Гирко беше популярен композитор и певец, ръководител на известната рок група „Желязната пета“. Отдавна се знаеше, че той по някакъв начин е свързан с наркобизнеса, но до този момент нищо не бе доказано, и не само доказано, но дори достоверно изяснено. Известно беше също, че — кой знае защо — престъпниците много обичат да използват погребенията и помените за подялби и разчистване на сметки. Може би защото при тях празно място не остава и всеки свързан с мафията покойник означава незабавно прегрупиране и преразпределение на силите.

— Слушай, а от какво почина Гирко? — попита Настя, за да поддържа разговора и да отпъди неприятните си мисли за Денисов и тягостното очакване на телефонното обаждане. — Та той беше млад.

— Така е — малко над трийсет. Сигурно наркотици. Нали знаеш, при тях това е мода — всички наред се боцкат, дишат нещо, гълтат хапчета.

— Но не е убийство, така ли?

— Не, починал е в болница. Няма ли да ме почерпиш с кафе, скръндза такава? Ти пиеш, а мен ми текат лигите…

— Ох, извинявай! — сепна се тя. — Сега ще ти направя. — Защура се някак напосоки, наля от каната вода в голямата керамична чаша, дълго търси бързовара, който беше буквално под носа й, несръчно се извърна и събори на пода кутията със захарта. — По дяволите, какво става с мен? — промърмори ядосано, приклекна и започна да събира разпилените по пода бучки.

— Наистина, сестро, какво ти става днес? — подзе Коротков, вперил в нея внимателния си поглед. — Просто не си на себе си. Случило ли се е нещо?

— Не, всичко е наред. Просто не съм в настроение.

— Лъжеш, Аска, и дори не се изчервяваш! Като черен облак си. Казвай бързо какво ти се е случило!

— Ще ти кажа, ако обещаеш да мълчиш.

— В смисъл — да не казвам на никого? Обиждаш ме — гроб съм!

— Не, в смисъл да не коментираш и да не ми даваш съвети. Попита ме, аз ти казвам — и толкоз.

— Добре, казвай!

— Виж: Едуард Петрович Денисов ме помоли за помощ…

— Кой Денисов? — чак подскочи Юра. — Онзи същият ли?

— Същият. Изпратил е в Москва някакъв частен детектив и ме помоли да му помагам. А аз естествено се страхувам, че иска тихомълком да ме използва за някакви нечисти дела.

— А не можеш ли да му откажеш? Задължена ли си му с нещо?

— Там е работата я! Спомняш ли си миналогодишната история с убийството на милиционера Костя Малушкин?

— Спомням си я. И какво?

— Имах един-единствен свидетел, който бе видял Костя заедно с убиеца. Но този свидетел не искаше да дава показания, искаше лично да убие онзи човек — Ерохин, — който бе застрелял Костя. Имал си свои сметки за разчистване с Ерохин, много стари сметки. С една дума — страхувах се, че той наистина ще убие Ерохин, вместо да даде показания срещу него и да ни позволи да го арестуваме. И помолих един човек да върви по петите на този свидетел и да не го остави да извърши убийството. Наистина Ерохин се оказа по-бърз и уби и двамата — и свидетеля, и моя човек, който го пазеше. Та така: този човек беше извънбрачен син на Денисов.

— Мале мила! Защо не си ми казала нищо за това? Аска, ама ти не разбираш ли, че си се накиснала вовеки веков?

— Абе разбирам, разбирам! — От напрежение тя дори повиши тон, без да забележи. — Прекрасно разбирам всичко. И какво ще ми предложиш да сторя? Да си скубя косите ли? Станалото — станало, Житената питка ме беше предупредил още преди да се обърна към Денисов за помощ, а аз, глупачката не го послушах. Сега е късно. Именно затова ти казах: без съвети и без коментари! Ако от тази ситуация имаше изход, Житената питка още преди година щеше да ме посъветва какво да направя и как да го направя, та да не могат да ме използват. А сега какво? Направо ми иде да напусна органите, пък да става каквото ще, дявол да го вземе!

— И това не е изход, сестро — резонно отвърна Коротков. — Ако си им нужна, от всяко положение ще те докопат. Ще те накарат, ще те придумат. Има едно желязно правило: не давай повод. А щом вече си дала повод, можеш всеки момент да очакваш неприятности, независимо дали си офицер от милицията или портиер.

— Ето че дочаках — мрачно констатира Настя. — И има да патя.

Коротков си отиде, а тя отново потъна в тъпото си вцепенение. Тарадин се обади точно в десет и Настя разговаря с него сухо и сдържано:

— Откъде се обаждате?

— От хотела.

— Слезте на рецепцията и помолете за разрешение да използвате факса. Искам първо да видя списъка, а после ще реша как ще работим с вас.

— Защо? — В гласа на Тарадин прозвуча насмешливо недоумение. — Помолили са ви да ми помогнете, ако трябва, а не да оглавявате моето разследване и да ме ръководите. Или нещо не сте разбрали?

— Очевидно изобщо нищо не съм разбрала — хладно отвърна Настя. — Вие Денисов ли се казвате?

— Не, казвам се Тарадин. Владимир Антонович. Нима не ви казаха?

— Казаха ми. И тъй като името ви не е Денисов, няма вие да ми диктувате условията си. Право на това има само Едуард Петрович, не и вие. Ясно ли ви е това?

— Горе-долу. Та какво искате да направя?

— Искам да ми пратите по факса вашия списък и заедно с него — лиценза си за частна детективска дейност. Добре ще е да пратите и разрешението си за носене на оръжие, ако имате такова. Запишете си номера.

Продиктува му номера на факса — имаха машина в секретариата. Не й харесваше този Тарадин, впрочем даваше си сметка, че тази неприязън едва ли е свързана с личностните качества на Владимир Антонович. Не й харесваше ситуацията, в която се бе озовала, ето защо изпратеният от Денисов частен детектив я дразнеше още преди да го е опознала. Ами гласът му! Докато слушаше ниския, дълбок, добре звучащ глас, Настя си представяше едър, як, разглезен от живота мъж, който гледа околните с презрително пренебрежение. О, господи, изобщо не искаше да вижда този Тарадин!

Тя звънна на секретариата:

— Любаша? Каменская се обажда. Миличка, приеми един факс за мен, без много шум, а? Трябва да представлява списък и лиценз на частен детектив. Може да има и трети лист — разрешение за оръжие. Ще го направиш, нали? Обаче тихомълком.

След като взе от секретариата документите, Анастасия се качи в кабинета си, чувствайки как ядът в нея отново се надига. По дяволите! Откъде й се стовари на главата този Тарадин с неговия списък! На глупачка ли иска да я прави? Добре, да видим колко ще успее.

Тя хвърли листовете на бюрото, отново седна до телефона и само след минути разговаряше с един от ръководителите на отдела на милицията в летище Шереметиево:

— Жорочка, веднага ли ще ме убиеш или ще почакаш малко, докато ти донеса подаръка?

— Ооо, Настася, изгубена душо! — разсмя се Георгий. — А ние те чакахме, чакахме, цял час не пусках хората до гишето, мислех, че всеки момент ще довтасаш, а ти, гадинка такава, изобщо не се весна. Как ще се оправдаеш сега?

— С любовта, Жорик — с какво друго! С вечната си любов към теб. Съвсем честно се канех да дойда, купих ти подарък — още бълбука в сейфа ми. Но не стана. Нали го знаеш лудешкия ни живот!

— Знам го, знам. — Георгий изобщо не се беше обидил, той прекрасно знаеше, че оперативният работник не е господар на времето си. — Защо се обаждаш тогава? В любов ли ще ми се обясняваш?

— Имам една молба към теб. Неприлична.

— Интересно, интересно. Давай, казвай молбата си.

— Жора, ще ти прехвърля по факса едно списъче, а ти провери полетите за Виена от 10 до 13 септември. Интересувам се колко имена от моя списък са летели в тази посока.

— Само до Виена или и през Виена за друга дестинация?

— И за друга, разбира се.

— И колко бързо ти трябва?

— Именно това е най-неприличната част от молбата ми.

— Ах ти, гадииинке! — проточи Георгий. Това беше любимата му думичка, с нея заменяше безброй други съществителни в руския език и я произнасяше някак особено — с фрикативно „г“ и дълго, изразително и, поради което тя звучеше ласкаво и далеч не сърдито.

След като се разбра с Георгий, Настя звънна на още две-три места и като се възползва от приятелските си връзки, помоли да проверят лиценза на Тарадин и неговото разрешение за притежаване и носене на оръжие. „Тъй, тъй, драги ми Владимир Антонович — каза си тя. — И няма да се срещна с вас, преди да получа отговори на запитванията си.“

Колегите от лицензионно-разрешителната служба й се обадиха първи и съобщиха, че всичко е наред — и лицензът, и разрешението за оръжие са действителни, и двата документа са издадени през февруари 1995 година в Управлението на вътрешните работи в града, където живееше Денисов. Георгий от Шереметиево се обади, когато вече беше почти осем вечерта.

— Е, какво, Жорочка? — нетърпеливо попита Настя.

— Май всички са отлетели. Тю-тю…

— Сигурен ли си? Всички до един?

— Да. С различни полети, в различни дни, но са отлетели. Във всеки случай в твоя списък няма нито едно име, което да не фигурира в списъците на пътуващите. Имената и годините на раждане съвпадат.

— Благодаря ти. Зарадва ме.

— Сериозно? Аз пък мислех, че ще се огорчиш, задето всички са духнали. Е, бъди здрава, Настася, и на никого да не наливаш подаръка ми, аз тия дни ще прескоча лично, ще имам път към вас.

Настя затвори телефона и почувства, че напрежението я е поотпуснало. Дотук нищо не противоречеше на легендата, която й бе дал Денисов. Частният детектив Тарадин наистина се готвеше да проверява хората, отлетели в определени дни за Виена. Но не биваше да бъде твърде лековерна. Ами ако във Виена, както навремето в една вила в Подмосковието, са се събирали някакви престъпни босове и далавераджии? Ами ако са решили да проведат своята сбирка-съвещание-битка-подялба в някой комфортен европейски хотел? Трябва да провери списъка още веднъж. Нека му хвърлят опитно око колегите от управлението за борба с организираната престъпност. И ако не кажат, че всички имена от този списък са им познати — тогава всичко е наред. Тогава може би наистина цялата работа е в жената, която Денисов е обичал и която е била убита в Австрия.