Александра Маринина
За всичко се плаща (19)

Глава 19.

Старши оперативният пълномощник на Министерството на вътрешните работи Николай Селуянов обичаше своя рожден ден и редовно го празнуваше — независимо какво бе състоянието на кесията или на душата му. Този път празникът се случи в делничен ден, но това не смути Коля и дори през ум не му мина да отложи тържеството.

— Довечера сте у нас — каза той на Коротков и Лесников още сутринта. — Изобщо не искам да чувам за някакви си спешни дела. И не забравяйте Аска.

Особеното на рождените дни на Селуянов беше, че той никога не канеше съпругата или съпруга. Или поне откак се разведе. Но никой не му се сърдеше, всички разбираха, че един детектив, който само при много късмет уцелва два пълноценни уикенда на месец, изпитва големи затруднения и няма време да поддържа дома си в ред, при който да не го е срам да покани много гости.

— Аха, пак аз ще готвя — промърмори Коротков.

— Ако искаш да живееш, ще сготвиш — отбеляза философски Селуянов. — То и аз мога да заджуркам нещо, но от моята кулинария ще измрете като мухи.

— Слушай — сподели идеята си Игор Лесников, — я да сложим в кухнята Анастасия. Нали тя и без това не е на работа! Да отиде у вас по-рано и докато дойдем и ние, всичко да е вече готово. Какво ще кажеш?

Идеята бе шумно подкрепена, Коротков взе ключовете от жилището на Селуянов, качи се в колата, забра Настя и я закара в просторната кухня, където — освен мебелите — нямаше нищо подходящо.

— Ами от какво ще готвя? — попита тя, оглеждайки празния хладилник.

— Ето ти пари, купи каквото сметнеш за нужно. Ние ще допълзим към седем часа — отвърна Коротков. После помисли и предвидливо добави: — Ако рече господ.

До седем часа Настя се занимава с организирането на рождения ден. Тя не обичаше да готви, но заради Селуянов реши да се постарае и още преди пристигането на уморените и гладни детективи, жилището се изпълни с разнообразни и твърде апетитни миризми на месо, зеленчуци и подправки. Наистина на няколко пъти й се наложи да се обажда вкъщи на Льошка и да го моли за консултация, но в края на краищата под неговото деликатно телефонно ръководство тя подреди трапеза за чудо и приказ.

Пръв забеляза това Коротков, който беше чест гост в семейството на Настя. След като огледа приготвените мезета, той веднага бръкна с лъжица в паницата със салата.

— Та това е фирменото блюдо на Чистяков! — изломоти той с натъпкана уста. — Аска, ти по никакъв начин не можеш да приготвиш такова нещо. Признай си истината.

— Такава е истината, такава — покая се тя и въздъхна. — Има ли смисъл да крия?

— Голямо прасе си, Каменская! — гневно я скастри Селуянов. — След като не го поканихме, поне да не беше се съветвала с него за готвенето. Нали ще се обиди.

— Кой ще се обиди? — От подобно чудовищно предположение Настя чак изпусна ножа от ръката си. — Чистяков да се обиди? — повтори тя и вдигна падналия нож. — Какви ги приказвате, граждани? Чистяков е човек с нормална психика, той прекрасно разбира всичко.

— Хайде все пак да го поканим — предложи Селуянов. — Не, наистина — някак неудобно се получава.

— Покани го. — Настя сви рамене. — За мен дори е по-добре, после ще си ме прибере с колата, а така ще трябва да се лашкам с метрото и автобуса.

Въпросът със съпруга на Настя се реши бързо и гуляят започна. Първият тост, както е редно, беше за рожденика, вторият — за родителите му. Преди да стигнат до третия тост, разговорът пое в обичайното русло в стил производствено съвещание.

— Саприн е пристигнал — съобщи Настя. — Странното обаче е, че той не издирва Оборин, макар че по мои сведения се е наел да изпълни поръчката на Денисов.

— А какво прави? — поинтересува се Коротков.

— Представи си — стои си вкъщи. Хем според идеята не може да игнорира задачата — става дума за много пари. Денисов е поставил размера на заплащането в зависимост от срока на изпълнението на задачата — специално се разбрахме за това. Така че за Саприн трябва да е изгодно да намери Оборин колкото може по-бързо.

— И какво е твоето обяснение? — попита Лесников, на когото Гордеев всеки ден триеше сол на главата, задето разследването на убийството на Карина Мискарянц не помръдва нито крачка напред.

— Може да има много обяснения. Например: Саприн може да знае къде се намира Юрий Оборин, но да не може да стигне до него. За сметка на това може да знае кога и къде ще се появи в най-близко време. Разбира се, той е заинтересован да влезе в контакт с Оборин и да докладва за изпълнението на задачата колкото може по-бързо, тъй че неговото бездействие може да се обясни с две причини. Или до мястото, където се намира Оборин, наистина не може да се стигне и Саприн прекрасно знае това, тъй че дори не се опитва да го направи. Или Оборин ще бъде достъпен в най-близко време. В най-близко. От всяко положение, след като ние с вас нямаме нито сили, нито време да търсим Оборин, ще почакаме Саприн да ни заведе при него.

— Много те бива, сестро, да вадиш кестените от огъня с чужди ръце — поклати глава Селуянов. — Не ти стига служебното разследване, ами и не преставаш да се занимаваш с твоя Денисов. Авантюристка такава.

— Стига, каква авантюра е това! — възрази Настя. — В случая разчитаме на легендарната алчност на Шоринов. Подмамихме го с големи пари — и той извика Саприн в Москва, забрави за Коченова. Той изобщо забравя за всичко, щом размахаш под носа му пари. А на Саприн му трябват пари, и то, както се разбра — спешно: сестра му скоро ще ражда, така че по моите сметки трябваше да се заеме с търсенето на Оборин с огромно удоволствие. И аз щях да бъда последна глупачка, ако не бях помолила Денисов да организира всичко това. Без неговата помощ щяхме да търсим Саприн и Оборин, докато свят светува.

— И после какво? — попита Селуянов, докато си режеше солидно парче от свинското печено.

— Ами после ще видим — неопределено отговори тя. — И така, и така не можем да арестуваме Саприн — няма за какво. На територията на нашата страна той не е извършил нищо престъпно, за което да знаем. Може би Денисов ще се свърже с приятеля си Кнепке от Виена, онзи ще отиде в полицията и по-нататък всичко ще се задвижи по официалните канали — разбира се, ако австрийската полиция пожелае. Посолство, Министерство на външните работи, Интерпол и така нататък.

— Ами ако го провокираме за нещо, така че да имаме повод за арестуване?

— Коля, престани да си играеш на Робин Худ — намръщи се Игор Лесников, който си бе мълчал до този момент.

— Разследването на убийството на Карина Мискарянц не помръдва, трябва да намерим нейния убиец. А той определено не е Саприн. Остави го на мира.

— Между другото, Игорьок, какво става с убийството на депутата? Изясни ли се нещо? — попита Настя.

— Положението е все същото. И този случай е в застой — въздъхна Лесников. — Я да пийнем.

— За какво ще пием? — с готовност се отзова Коротков и напълни чашките.

— За прекрасните, чудесни, необикновени случайности, благодарение на които успяваме да разкрием едно-друго — мрачно се пошегува Игор. — На мен например някакво шесто чувство ми говори, че Дроздецки е убил депутата, но не мога да го докажа. Алибито му е желязно. Представете си какъв кеф ще е да се окаже, че в телефонната централа, която обслужва района на Дроздецки, в деня на убийството е имало някаква авария. Дроздецки и неговият приятел в един глас твърдят, че Голубцов се обадил на Дроздецки вкъщи и му определил среща, за да отидат на онази вила. И изведнъж да се окаже, че това не може да е станало, защото този ден в този район телефоните не са работели. Тогава бихме могли да си поговорим по-строго. Но аз чувствам, че Бог няма да ми изпрати такава невероятна случайност и съм осъден да човъркам убийството на депутата Самарцев до дълбоки старини.

— Как го каза? — изведнъж попита Настя. — Как беше името на човека, с когото Дроздецки ходил извън града?

— Голубцов, Василий Викторович. Да не би да го познаваш?

— Да — отговори тя със странно променен глас. — Голубцов. Ами да, Голубцов. Живее на „Болшие каменшчики“. Готов си, Игорьок, Дроздецки е твой.

Лесников постави пълната си чашка на масата и внимателно погледна Настя.

— Майтапиш ли се?

— Без майтап. Поразмърдай Славка Дружинин от Южния район. Той е слаб, ще пропее. Голубцов случайно е станал свидетел по делото за изнасилването на едно момиче точно в деня, когато уж е ходил на вилата с Дроздецки. И е помолил Дружинин да изтрие името му от всички документи. А аз случайно пипнах Дружинин. Ах, дявол да го вземе! Хем момчето не е лошо! И като оперативен работник си го бива. Жалко, че се е продал.

— Да не грешиш нещо за Дружинин? Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Момчета, учете се да използвате компютъра както трябва, инак и вие може да се изложите някой ден.

— Господи, с какво намерила да се шегува! — размаха ръце Коротков. — Пепел ти на езика! А какво общо има тук компютърът?

— Дружинин е проникнал в жилището ми и е изтрил от компютъра името на Голубцов. Но в службата си той ползва стара версия на „Нортън“ — там при включване от двете страни на екрана се появяват икони на програмите, а на него и през ум не му е минало да провери каква версия имам аз в компютъра си — просто защото и понятие си няма от това. При версията, с която той е свикнал да работи, е невъзможно при включването на компютъра да се определи с какви файлове е работил ползвателят, преди да го изключи. Затова Льошка се изненада: два дни поред на компютъра беше работил само той, а когато го е включил, отляво на екрана е видял моите файлове. Ако беше малко от малко грамотен, Дружинин щеше да запомни какво е имало на екрана при включването на компютъра и да върне всичко, както си е било. Той обаче презира книгите. И както виждате, резултатът е печален.

— Всичко това е прекрасно — обади се Лесников, — но как ще доказваме? Защото Дружинин не е толкова глупав, че да си признае.

— Аз ще измисля как ще доказваме, ти нямай грижа — обеща Настя. — Нали за това ме държите при вас.

— Дума да няма, не е за да ни готвиш — намеси се Селуянов. — Твоят благоверен нещо се забави.

Настя внезапно избухна в смях. Детективите се спогледаха недоумяващо, после мълчаливо изпиха чашките си и дружно поклатиха глави. Не, никога няма да разберат Анастасия Каменская. Как ли е устроен мозъкът й?

 

 

Докато пътуваше в колата, седнала до Алексей, Настя мълчаливо пушеше, вперила невиждащи очи някъде през прозореца. Спомни си за Дружинин и отново се разсмя.

— Какво има? — обърна се към нея Льоша. — Знаеш ли кой се смее без причина?

— Аха. — Тя избърса сълзите, избили от очите й. — Спомних си как кастрих онзи дядка от кантората, задето неговите хора са влезли у нас. Господи, какъв строг тон му държах!

— И какво смешно има тук? — не разбра Чистяков.

— Ами направил го е друг човек, не неговите хора. Но аз едва днес разбрах това, а колко бях разгневена тогава! Представям си каква бъркотия е настанала в кантората им заради тази история. И да съм искала, нямаше да мога да го измисля.

— Е, нищо де, ще му се извиниш за недоразумението — пошегува се той. — Сега преди лягане сигурно ще ти се обади.

— Хайде де! — пак се разкикоти Настя. — Ще му се извинявам, как ли пък не! Ще го тормозя до изнемога с този взлом. И още нещо от сорта ще изобретя, съвсем ще го довърша. Ще наколадя Тришкан. Ще измисля какво да го излъжа.

— Ася, укроти се — умолително каза Чистяков. — Моля те, стига лудории. Детективският хъс наистина е хубаво нещо, но не ти ли бяха достатъчно неприятностите? Хайде ние със Саша да проследим твоя дядка, да научим къде живее, ти ще изясниш кой е той и по-нататък работете официално. Не му се навирай в очите, не го дразни.

— Да не му се навирам в очите ли? — Тя стана сериозна и впери поглед в мъжа си от упор. — Да не му се навирам? — повтори тя вече със съвсем друг тон. — Забрави ли как с теб стояхме заключени и се молехме на Господ нищо да не се случи с дъщеричката на Ларцев? Забрави ли как я бяха отвлекли и цяла седмица я тъпчеха с препарати, та едва не умря? Забрави ли, че баща й осакатя? Тогава нищо не можах да направя на тази гадна кантора, защото животът на момичето беше по-важен от всичко и всяко мое непредпазливо действие можеше да доведе до необратими последствия. Днес обаче ръцете ми са развързани. И знаеш ли защо? Защото те искат нещо друго от мен. Не някакво конкретно действие, за което биха могли да ме принудят, като например заплашат теб или Дашка, или — което е още по-ужасно — малкия Санечка. Можеш да не се съмняваш — те имат пълния списък на моите роднини и близки и като ме сплашат с някакво покушение над тях, могат да ме вземат с голи ръце. На този странен старец му трябвам аз, именно аз. Не знам за какво съм му потрябвала. Знам обаче едно: мразя ги. Но няма да ми стигнат силиците. И не си мисли, моля те, че вие със Санка бихте успели да проследите стареца. Не си прави безплодни илюзии, слънчице, той не е за нашата уста лъжица. Забележи ли, че го следят, след два часа ще ме извикат да идентифицирам труп — твоя или на Саша. Той е зубър — умен, хитър, опитен и невероятно опасен. Единственото, което мога да се опитам да направя, е да внеса смут в редиците на противника и така да му отнема малко от силите. И същевременно да го откажа от мерака да ми диша във врата.

— И сигурно знаеш как да го направиш?

— Засега не съвсем точно, само в общи линии. Но ще опитвам. Във всеки случай той сам ще ми даде убиеца на Карина Мискарянц.

 

 

Вкъщи Настя веднага се преоблече в топлия си мъхест пеньоар, но не се настани в леглото, макар вече да беше дванайсет.

— Какво чакаме? — попита Алексей, който ставаше рано и очите му вече се затваряха.

— Ти си лягай, Льошик, а аз ще поседя още малко, ще помисля. И без това този тип ще ми звъни, ще ме събуди.

— Смяташ ли, че ще ти се обади пак?

— Какви ще ги дъвчи. — Настя отчаяно махна с ръка. — Нощните му обаждания вече се превърнаха в традиция.

— Е, ти си знаеш.

Льоша се намести в леглото и известно време мъжествено се опитва да чете някакъв нов криминален роман, но много скоро очите му се затвориха, а книгата падна на пода. Настя на пръсти отиде при него, зави го, угаси лампата и се върна в кухнята, като затвори плътно вратата след себе си.

И тъй, какво донесе днешният ден? Само догадки. Разпитът на роднините на творческите работници, които бяха починали през последните няколко месеца, показа, че някои от тях малко преди скоропостижната си кончина са се лекували в клиниката, където работеше Олга Решина. Може да се предположи, че именно там, в тази клиника, се работи по възстановяването на препарата на професор Лебедев. Един добър следовател вероятно би могъл да докаже вината на лекарите и да ги привлече под отговорност. Но за това са нужни силни доказателства, и то многобройни. Сега е безсмислено да ровят в клиниката — ако отделението се води санаторно или, както е прието да се казва, кризисно, смъртността в такова отделение не може да не бъде забелязана от главния лекар. При нормално положение на нещата смъртността там трябва да бъде минимална, дори нулева. Щом главният лекар не бие тревога, значи участва в далаверата. Затова не бива да се разговаря с него, те веднага ще прикрият всички следи. По-нататък: има и патоанатом. Ако причините за смъртта изглеждат съмнителни, той също трябва да се разтревожи. Щом мълчи, значи и там нещата са изпипани. Как тогава да бъдат хванати? Как да се намерят доказателства за престъпната им дейност? Май засега никак, тъжно констатира Настя. Доброволно никой няма да пропее, глупаци няма. Свършиха се.

Сега — Оборин. По всичко личи, че той наистина се е скатал някъде и без много шум си пише дисертацията. Бил е в контакт с Тамара Коченова след завръщането и от Австрия, това е съвършено ясно, и е прибрал в гаража си нейната кола с повредената алармена инсталация. Но защо кантората не го закача? Нали те са накарали дори нещастната Карина да млъкне завинаги, защото Карина е знаела за къде е заминала Тамара. Защо не са закачали Оборин? Или все пак са си имали работа с него? Купили са мълчанието му? Не, тук не се връзва. Ако кантората е открила Оборин като човек, който знае нещо за Тамара, те нямаше да допуснат колата й да стои в неговия гараж. Твърде предпазливи и пресметливи са, за да допуснат такава грешка. Та нали именно чрез колата на Коченова милицията откри Оборин като човек, свързан с Тамара. Те трябваше да предвидят това. Какво ли е станало? Трябва колкото може по-бързо да разберем, защото Оборин ще се появи на хоризонта всеки момент и точно до този момент трябва да има изработена линия на поведение спрямо него.

Телефонен звън прекъсна напрегнатите й размисли. Настя погледна часовника — един без петнайсет. Доста късничко. Дядката започва да си позволява твърде много.

— Гласецът ви е тъжен, Анастасия Павловна — гальовно каза той. — Неприятности ли ви притискат?

— Притискат ме — призна тя. — Между другото, ако моите затруднения не са ви безразлични, бихме могли да сключим сделка с вас. Нали се опитвате да ме уверите, че сме приятели? Хайде докажете го.

— Винаги готов — благодушно отвърна баритонът. — Вашите условия?

— Условията ми са прости. Трябва да разкрия убийството на Карина Мискарянц. И съм сигурна, че можете да ми помогнете за това.

— Може би, може би. А какво ще получа в замяна?

— А в замяна ще ви кажа кой е изпратил на моето ръководство снимките, на които аз вечерям с Денисов. Сигурна съм, че искате да научите това.

Получи се толкова продължителна пауза, че Настя се уплаши дали не е направила гаф.

— Права сте — най-сетне каза старецът. — Наистина искам да го знам. Но, драга моя, разликата между вас и мен е, че аз ще науча това и без вашата помощ, а вие не можете да разкриете убийството без моята. Е, какво, ще продължим ли пазарлъка?

— Ще го продължим — твърдо отговори Настя. — Имам какво да ви предложа в замяна на убиеца на Карина.

— Предложете го — великодушно разреши старецът.

— Тъй като спрямо мен и без това се води служебно разследване, едно неразкрито убийство в повече не ме заплашва с нищо катастрофално. При всяко положение ще си получа строгото мъмрене. Но ако вие не ми помогнете, ако не ми предадете убиеца на Карина Мискарянц, аз ще напиша докладна записка до ръководството, в която ще посоча кой кога и при какви обстоятелства ме е фотографирал с Денисов. И тогава вече по отношение на този човек ще започне служебно разследване, защото моето ръководство е страшно заинтересовано да научи от какви съображения един служител на органите на вътрешните работи ме е следил, фотографирал и е изпратил снимките в Главното управление на вътрешните работи, и то анонимно. Искате ли?

— Направил го е ваш служител? — В гласа на стареца прозвуча неподправено изумление.

— Направил го е ВАШ служител. Да ви кажа ли името или сам ще се досетите?

Отново настъпи пауза, този път още по-продължителна и тягостна.

— Разбирам, че ви е трудно да се досетите — прекъсна мълчанието Настя. — Сред вашите хора има твърде много служители на милицията, за да можете веднага да се сетите кой от тях ви е напакостил така. Но помислете си до утре, аз не бързам. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна баритонът, който вече бе възвърнал предишната си увереност и самообладание.

 

 

Никога досега времето не бе текло за Юрий Оборин толкова бързо. Вечерта неумолимо наближаваше, нямаше повод да отлага излизането си от клиниката, а така и не се бе ориентирал в случващото се. И страхът го обземаше все повече и повече. Тук, в клиниката, искаха някак да му навредят и само по чудо той го проумя навреме и престана да пие отровата. Но защо сега искаха да се прибере вкъщи? Може би там го чака смърт?

В девет и половина отново дойде Олга. Тя беше толкова напрегната, че дори не можеше да го скрие.

— Е, това е, Юрочка, смяната ми свършва. Ще се приготвяш ли?

— Знаеш ли, нещо се чувствам зле — каза той. — Може би има смисъл да пренощувам тук? А утре ще се срещнем, както се бяхме разбрали.

— Их, Юра! — Олга се нацупи и му обърна гръб. — Така се бях настроила утре рано сутринта да дотичам при теб… Вече всичко съм измислила, исках двамата да си направим празник, а ти…

— Добре, добре, Оленка — побърза да се съгласи той. — Утре сутринта ще си бъда вкъщи. Обещавам. Сега ще се приготвя малко по малко и ще си тръгна.

— Наистина ли? — зарадва се тя. — Честна дума?

— Честна дума — усмихна се Оборин.

— Значи да предупредя Серьожа, че си тръгваш?

— Разбира се, предупреди го. Да не вземе да заспи и да не чуе, че му звъня.

Олга го млясна по бузата и изтича навън. Оборин стана от леглото и започна бавно да подрежда книжата си. Да, ще си отиде оттук тази вечер, но ще го направи така, както смята, че трябва. Интересно — къде ли го чакат неприятности: вкъщи или по пътя от клиниката? От всяко положение сега няма да се прибере вкъщи. Колкото до пътя, шахматният гений Серьожа вероятно ще трябва да уведоми някого, че Оборин е напуснал клиниката. И тогава ще го посрещнат. Впрочем може и да не чакат сигнал от Серьожа, а просто някой да дебне близо до клиниката и спокойно да причаква олюляващия се от слабост Оборин. Може би. Вероятността е петдесет на петдесет. Но ако все пак има някакъв шанс, той не бива да го пренебрегва.

Юрий методично преглеждаше ръкописите, поставяше в различни купчинки беловите, черновите, работните бележки, статистиката, изчисленията. Трябваше да остави тук всичко ненужно, за да не мъкне излишен товар — чувстваше, че изобщо няма сили. И непременно трябваше да намери в стаята нещо тежко, но малко — да се събира в ръката му. Оборин внимателно прегледа багажа си, погледът му се спря върху плоската разглобяема ютийка. Горчиво се усмихна на собствената си наивност: глупак, повярва на Олга, искаше да изглежда добре пред нея, да не ходи с омачкани ризи, домъкна тук ютия. Какво пък, ще му влезе в работа. Пластмасовата дръжка и шнура пъхна в сака, а плоската метална част сложи под възглавницата си. Е, май всичко е готово. Вдигна сака — стори му се цял тон. Боже, колко е изнемощял! Но трябва да се измъкне. Трябва!

В единайсет без петнайсет в стаята надникна Серьожа:

— Юрий Анатолиевич, готов ли сте? Олга Борисовна ме предупреди, че ще си тръгвате. Аз ще ви придружа до изхода.

Оборин се отпусна на леглото в изнемога.

— Виж, Серьожа, нямам сили. Уморих се, докато се приготвях. Би ли ми донесъл нещо за хапване? И силен сладък чай. Да се подкрепя преди тръгване, хем ще изиграем с теб един последен блиц на сбогуване. Ще си почина малко и тръгвам.

— Разбира се, Юрий Анатолиевич. Студена пържола със салата става ли? Или да ви донеса сандвичи?

— Дай пържолата, с повечко хляб.

След десет минути Серьожа отново пристигна с поднос и с шахматната дъска. Оборин седеше на леглото, до себе си предвидливо бе поставил малката масичка, на която до чинията и чашата наместиха и дъската. На Серьожа не му оставаше нищо друго, освен да седне във фотьойла отсреща.

От вида на храната на Юрий му прилоша, но си наложи да имитира апетит и старателно започна да се тъпче с месо, салата от прясно зеле с моркови и стафиди и хляб, като при това пиеше топъл чай. Когато за пореден път посегна за чашата, с лакът бръсна фигурите и те се изсипаха на пода.

— Ох, извинявай! — възкликна огорчено. — Колко съм непохватен!

— Нищо, аз ще ги събера — веднага с готовност отвърна Серьожа и скочи от мястото си.

Той приклекна и започна да събира пръсналите се по пода фигури. Оборин замижа за миг, събирайки кураж, после бързо извади изпод възглавницата металната плочка и с всички сили я стовари върху доверчиво подложения тил. Серьожа беззвучно рухна на пода, като закачи крака на масичката. Шумът на падащите чинии и дъската с останалите фигури се стори на Оборин същински грохот, който би събрал цялото отделение. Но нищо не се случи.

Той се наведе над момчето и пребърка джобовете на престилката му. Там имаше само два ключа, и двата във вид на дръжки, които очевидно се пъхаха в стърчащи от бравите щифтове. Сечението им показваше, че формата на тези щифтове е различна.

Оборин приседна за няколко секунди, за да укроти сърцето си, което блъскаше лудо, после взе сака и тихичко излезе от стаята. В коридора се огледа — никой. Само врати от двете му страни. Опита ключовете — единият стана на неговата врата. Внимателно завъртя дръжката и със задоволство чу познатото щракване. След като огледа коридора, ядосан откри, че не си спомня в коя посока е изходът. Но пътят надясно беше по-кратък и той реши да тръгне натам. Движеше се бавно, като се стараеше да стъпва безшумно, но тежкото му дишане му се струваше оглушително. Когато минаваше покрай една от вратите, чу гласове и замря на място. Господи, дано не излезе някой! Тук нямаше и къде да се скрие — пуст прав коридор, долу се стелеше мек килим, горе светеше ярка лампа — това му беше целият интериор.

Когато стигна до края на коридора, Юрий с отчаяние разбра, че е избрал неправилната посока: зад вратата в дъното имаше тоалетна. Облян в пот, той пое обратно, като ужасен си мислеше, че сега пак ще трябва да мине покрай вратата, зад която имаше хора. Първия път му провървя. Ами втория?

Връщането назад по коридора му се стори като път към Голгота — също толкова страшно и тежко. Сакът тежеше неимоверно много, а шума от собствените си стъпки и дишане усещаше като ужасен грохот. Ето я онази, опасната врата. Оборин едва се сдържа да не ускори крачка. Не биваше да бърза, можеха да го чуят.

— Пьотър, извикай Серьога да пием чай — чу глас иззад вратата.

Оборин замалко не припадна. Край, свърши се. Сега невидимият Пьотър ще излезе…

— Той играе шах с юриста — отвърна друг глас. — Като загуби и тоя път, ще дойде да пие чай.

Юрий си пое дъх. Сякаш му се размина. Пьотър май беше съпругът на медицинската сестра Марина? Виж ги ти, семейство до семейство. Олга и мъжът й, Марина и мъжът й… Компания от близки хора. Какво ли се върши тук?

Той понечи да продължи, когато отново чу глас отвътре:

— Чашите пак са оставени неизмити. Каква е тая свинщина бе! Петка, някой ден ще те убия.

— Сега ще ги измия, стига си викал.

Юрий отново замря. Нима Пьотър сега ще тръгне за тоалетната да мие чашите? Тогава всичко е загубено. Чу звънтене на съдове и плискане на вода. Слава богу, в стаята на лаборантите имаше мивка. Оборин отново пое напред. Ето я най-сетне вратата към стълбището. Заключено. Потърси с очи ключалка, но не откри. Как е възможно? Дървената повърхност беше абсолютно гладка.

Зави му се свят и Оборин в изнемога се подпря на стената. Нима всичко беше напразно? Той няма да може да излезе оттук без чужда помощ. Би могъл да се сети и по-рано. Те не са такива глупаци. Но не, не може да бъде. Трябва да потърси по-старателно.

Стегна се, опита се да надвие обзелото го отчаяние и още веднъж внимателно огледа вратата. Разбира се, ето тук има някакви жици. Електрическа брава. Но къде е дръжката, която я задейства? Ето я, зад завесата на прозореца. По дяволите, дори са две!

Оборин натисна поред и двете копчета. Първия път нищо не се случи, при второто натискане се чу тихо бръмчене. Той сграбчи дръжката и я дръпна — вратата тежко се поддаде и Юрий разбра, че е стоманена. Той излезе и внимателно я затвори. Отново бръмчене и леко щракване. Вече нямаше път назад. Сега, ако бе сбъркал нещо, не би могъл да се върне.

Стълбище обаче нямаше и Оборин се зачуди как ли ще слезе долу. Може би с асансьора. Натисна копчето за повикване и след няколко секунди кабината спря пред него. Но вратата не се отваряше. О, господи! Той панически дърпаше дръжката, но — нищо. Край, с него е свършено. Няма път назад, напред — също. Доплака му се.

Краката му се подкосяваха от слабост, Юрий остави сака на пода и седна на него. Беше неудобно да седи, нещо болезнено се впиваше в бедрото му. Ключът. Ама разбира се, вторият ключ, който той машинално бе пъхнал в задния джоб на панталона. Сигурно беше от някоя друга стая. Оборин вече се канеше да го прибере в сака, когато погледът му се спря върху отверстието под дръжката на вратата на асансьора. От отверстието стърчеше щифт. С треперещи ръце той се опита да вкара ключа в щифта — не смееше да повярва в успеха. Нищо не стана. Формата на щифта не съвпадаше. Отново безсилно се отпусна на пода, като се опря с лакти на сака. И отново го смаза непреодолимо отчаяние. Не му върви.

Ами ако опита втория ключ, онзи от неговата стая? Хрумна му безумната мисъл, че може би те имат само две разновидности ключове, тъй че сигурно два са достатъчни, за да се отварят всички врати?

Да, този път успя. Открай време знаеше, че най-важното е да не падаш духом. Трябва да се надяваш до последно. Само тогава можеш да разчиташ на успех, на благосклонна помощ от съдбата. Вече бе влязъл в кабината на асансьора, когато изведнъж се сети нещо за стоманената врата, която водеше от отделението към изхода. Дръпна ципа на сака и извади мъничко джобно ножче. Потърси с поглед жиците и бързо и внимателно ги преряза. После затвори вратата на асансьора и тръгна надолу.

Оказа се прав — сполуката спохожда само онези, които не се отчайват. Входната врата се отвори лесно, само един бегъл поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че и тя е с електрическа брава. Значи второто копче до изхода от отделението бе предназначено за управляване на вратата на първия етаж. Жицата, която бе прерязал, най-вероятно водеше именно до него. За всеки случай той преряза жицата и тук, след което излезе навън и с цялата си тежест се облегна на вратата. Щрак — и езичето на бравата меко се прибра на мястото си. Точно така, сега няма да е толкова лесно да се излезе оттук.

Студеният есенен въздух, изпълнен със ситни дъждовни капчици, му се стори като райски балсам. Юрий вдиша дълбоко, веднага му се зави свят, и то толкова силно, че за миг му притъмня пред очите. Не, за нищо на света — та нали вече го бе направил, бе се измъкнал от клиниката, не бива да се предава, когато победата е толкова близо. Не бива! Трябва да върви! Но накъде? Не е важно, нанякъде, само да е по-далеч оттук и от собствения си дом. Да се скрие, да изчака известно време.

Не, това не е правилно. Не да се крие и да изчаква, а да отиде в милицията. Да разкаже за неразбираемите тъмни дела, които се вършат в отделението — те да разследват. Да, така ще е правилно.

Той докрета до изхода на парка, който заобикаляше клиниката, и тръгна към метрото. Имаше чувството, че успехът му вля сили, че се чувства далеч по-добре, отколкото си бе мислил, когато лежеше в стаята си. Може би е истина, че бездействието и страхът отнемат силите на човека, а започнеш ли да правиш нещо и бавно да се придвижваш към победата, силите прииждат. Свободата го опияняваше, успехът, който бе постигнал сам, му вдъхваше вяра в собственото му могъщество и непобедимост. Оборин дори закрачи по-бързо и започна да се усмихва сам на себе си.

Слезе в подлеза и доста бързо стигна до метрото, спря пред гишето на касата и започна да рови в портфейла си за банкнота от хиляда рубли, за да си купи жетон. Отначало дори не разбра какво става. Банкнотите в портфейла му бяха различни на цвят, но на всички бе изписано едно и също число — 200…

— Младежо — чу глас, долетял някъде отдалеч. — Младежо, чувате ли ме?

Той с усилие отвори очи и видя милиционер с униформа и жена, които — неизвестно защо — не бяха пред него, а сякаш над него. После съобрази, че лежи, а те двамата са се навели над главата му.

— Младежо — настойчиво го викаше жената, — да ви извикам ли линейка или си имате лекарство?

— Двеста — изломоти Оборин с вдървени устни. — Не знам защо — все двеста…

— Ей, Шурик, тук наблизо има болница, защо не се обадим там? — попита жената, като се обърна към милиционера. — Защото „Бърза помощ“ може да я чакаме до сутринта. Нали знаеш как се придвижват сега. Гледай, момчето съвсем е пребледняло, да не вземе да умре…

Оборин със сетни сили напрегна гласа си.

— Моля ви се — заговори жално, — само не в болница. Много ви моля. Нещо за сърце… Случва ми се. Уморен съм. И от нерви… Нитроглицерин или нещо друго…

— А може да е пиян? — изведнъж предположи милиционерът. — Я ми дъхни.

Оборин послушно му дъхна. Милиционерът подуши и се намръщи.

— Май не мирише на алкохол. Не може да се търкаля тук. Не е редно. Я сега, човече, решавай: или ставаш и изчезваш оттук, или ще се обадя в болницата, тя е наблизо, на две крачки от тук — те да те приберат.

— Ще тръгвам — отново заломоти Оборин. — Благодаря ви за грижите, извинете, че паднах, не съм искал… Случайно… Вече всичко е наред, мина ми.

Като се олюляваше, той се довлече до ескалатора и не видя как контрольорката съчувствено поклати глава, прибра се в своята будка и вдигна телефонната слушалка:

— Рая? Едно момче слиза надолу, май е със сърдечна криза. Погледни го, да не падне някъде по пътя. Не, не е пиян, Шурка го подуши. Абе нали го знаеш Шурка, какво да го правим? За него хората са нищо. С кафяво яке, много бледо, виждаш ли го? Аха… Аха, той е. Не го гони, нека поседи на някоя пейка, дай му някакви капки за сърце. Че не дай си боже да…

Милозливата контрольорка се оказа права — Оборин наистина излезе на перона и седна на най-близката пейка. Сякаш нещо тежко бе притиснало гърдите му, постоянно му притъмняваше пред очите и той не беше способен да мисли — къде ще отиде в това състояние, къде ще нощува и как ще стигне до милицията. Но не му трябваше милиция, където работят хора като този Шурик — тъпи, мързеливи и безжалостни. Такава милиция няма да го разбере и няма да му повярва. Трябва му друга милиция — най-добрата, в която работят умни и сърдечни детективи, за каквито пише в книгите. Такава милиция, каквато в реалния живот няма. Глупак, наивен глупак! На какво разчиташе, когато бягаше от клиниката? Че първият срещнат милиционер ще се окаже добър, умен и внимателен, че търпеливо ще изслуша накъсания му разказ и веднага ще вдигне всички на крак и ще се захване да разобличава престъпната лекарска шайка? Хайде де, много има да чака! Те всичките са като този Шурик. Махай се оттук с нещастието си, не е редно, не може да се въртиш наоколо. Или си пиян и аз те задържам, докато изтрезнееш, или си болен и те предавам на лекарите — аз да си нямам работа с теб. Ако не си пиян или болен — чупка оттук, да не съм те видял повече. Какво ти има? Изпаднал си в беда? Всички сме зле, на всички животът ни е тежък. Ама някой те обидил? Всички сме обиждани. Сложили ти отрова в лекарството? Така ти се струва, момче, не си на себе си, имаш мания за преследване, значи все пак си болен и аз сега набързо ще те предам в близката болница… Господи, защо всичко вечно става така?

Той замижа и почувства как изпод плътно стиснатите му клепачи бликват сълзи.

— Какво ти е, синко? — чу до себе си ласкав глас. — Случило ли ти се е нещо? Обиди ли те някой?

Нечия ръка докосна рамото му и аспирантът Юрий Оборин, двайсет и девет годишен, едър и силен мъж, изведнъж зарови лице в нечии гърди и изхлипа. Болестта, страхът и напрежението от последните два дни бяха съсипали нервната му система.

— Поплачи си, синко, поплачи си — продължи да говори същият глас. — Хубаво е, че можеш да плачеш. Виж, аз не мога. Искам, но не става.

— Извинявайте. — Юрий се извърна и избърса лицето си с ръце. Срамуваше се, не смееше да се обърне и да погледне жената. — Извинявайте — повтори пак.

От тунела се чу грохотът на приближаващ влак. Той понечи да стане, но се олюля и отново седна.

— Хайде, синко, да идем в моята колибка, ще ти дам капчици — имам всякакви: и за сърце, и за нерви. Къде ще ходиш такъв!

— Няма къде — внезапно каза Оборин. — Няма къде да отида. Затова плача.