Александра Маринина
За всичко се плаща (10)

Глава 10.

На Юрий Оборин му предстоеше да свърши много неща — защото смяташе да мине в нелегалност поне за две седмици, а ако извади късмет — и за месец. В аспирантските среди такива бягства бяха доста разпространени. Когато младият учен набереше достатъчно количество материали и трябваше да започне сериозно да ги систематизира, анализира и описва, като напук се случваха разни непредвидени неща, които му пречеха да се съсредоточи и задълбочи в работата. Това беше като зла орис, надвиснала над аспирантите от юридическия факултет, а може би и от целия университет. Щом се стигнеше до написването на абзац или глава, преподавателите от катедрата тутакси или се разболяваха и се налагаше веднага да зарежеш всичко и да водиш занятия вместо тях, или върху катедрата се стоварваше невероятно количество поръчки за рецензиране на някакви монографии, дисертации, законопроекти и тем подобни творения и в работата се включваха всички, включително аспирантите първа година (те още не умеят да рецензират, но поне могат да отпечатат текста). Много популярно беше измъкването под претекст на внезапно пристигнали роднини, които няма къде другаде да отседнат, освен у въпросния аспирант. В светлината на необходимостта интензивно да поработиш върху текста на дисертацията много изгодно изглежда всяка, дори миниатюрна промяна в законодателството, защото незабавно след публикуването на нов закон във вестника трябва, първо, да грабнеш фондовите лекции, второ — ръкописите, подготвяни за издаване, и бързо да нанесеш корекциите. За подобни спешни случаи също вдигаха на крак всички — и болните, и некадърните. А при положение че за приемане на нов наказателен и наказателно-процесуален кодекс се говореше вече от три години, но вместо цялостни и вътрешно логични кодекси, Думата постоянно приемаше някакви закони, внасящи частични промени, като несръчно кърпеше дрипите на остарялото законодателство, то постоянното преправяне на учебните и научни материали, програми, ръкописи, методически ръководства висеше над служителите от катедрата по наказателно право като дамоклев меч.

С една дума, ако искаше да напише що-годе смислен текст, аспирантът се принуждаваше да мине в нелегалност, тоест — да стане недостъпен, да не излиза от къщи и най-важното — да не вдига телефонната слушалка. За да се избегнат недоразумения, преди изчезването той трябваше да предупреди всички заинтересовани лица, та да не се тревожат и да не звънят в милицията с писъци за безследно изчезнал човек, да не идват и да не трошат вратата. Освен това трябваше да свърши някои неща, неподлежащи на дълго отлагане, да направи всички задължителни посещения и да си купи продукти. След това можеше смело да подреди на бюрото книжата и да седне пред пишещата машина или компютъра.

Оборин не бе планирал нелегалност за началото на октомври. Първата глава на дисертацията му беше напълно готова, беше събрал емпиричен материал за втората и дори бе написал теоретичния абзац, така че за да я довърши, му оставаше да анализира емпириката, а после да я опише. От резултатите от този анализ щяха да произтичат теоретичните положения и практическите препоръки, които трябваше да изложи в третата глава. И Оборин си бе съставил график, според който до Нова година щеше да завърши обработката на емпириката, а после — да се скрие от всички за около месец и половина и спокойно да допише всичко. Всъщност още от сега му беше ясно какви именно изводи произтичат от събрания материал, така че можеше да напише третата глава веднага. Но правилата изискваха емпиричният материал да бъде представен в определен вид — с таблици, диаграми, изчисления, с подробно описание къде и как са били изучавани наказателните дела, по каква анкета. Тази работа не изискваше голямо интелектуално напрежение, можеше да се върши на парче — колкото време откъснеш през деня, и именно с това Оборин възнамеряваше да се занимава през предстоящите три месеца, чак до Нова година.

Но появата на Олга в живота му накара Юрий да нанесе корекции в грижливо разработения план за довършване на дисертацията. Те прекараха заедно четири упоителни дни, а после се наложи той да се изправи пред суровата действителност в лицето на ревнивия съпруг на Олга. И дума не можело да става медицинската сестра да напусне поста си и да си тръгне по време на дежурство. След смяната съпругът строго контролирал всяка нейна крачка.

— Защо да не идвам при теб в службата ти, когато си нощна смяна? — предложи Юрий. — Нали нощем в болницата всички спят.

— Да не си луд — тъжно се усмихна Олга. — Целият персонал на отделението познава мъжа ми, с профилактична цел той се запозна с всички. Дежурният лекар веднага ще му докладва, че си дошъл.

— Какво да правим тогава? — объркано попита Оборин. — Да не искаш да кажеш, че повече изобщо не можем да се виждаме?

— Нали те предупреждавах, че ще стане именно така.

— Да, разбира се — кимна той. — Но все трябва да има някакъв изход. Не може да няма.

— Не знам — сви рамене Олга. — Лично аз не виждам никакъв изход.

В подобни безполезни телефонни разговори минаха два дни, докато накрая на Юрий му хрумна една идея:

— А не може ли да постъпя на лечение в твоята болница?

Тя с усилие сдържа облекчената си въздишка. Господи, колко дълго време му бе нужно, за да се сети за това! Олга вече беше започнала да се страхува, че Юрий няма да може самостоятелно да стигне до тази проста мисъл. Но сега тя трябваше да направи точен ход, с нищо да не прекали, за да не го подплаши.

— Ами всъщност… — смотолеви уж колебливо. — Това може да се уреди. Но ще струва пари, и то доста. Ще можеш ли да платиш?

— За подкуп ли става дума?

— Не, не ме разбра. Нашето отделение е частно, лечението се заплаща. Горе-долу сто долара на денонощие. Ще издържат ли финансите ти?

— Господи, та от какво толкова лекувате срещу тези луди пари?! — смая се Оборин.

— Абе от нищо — разсмя се Олга. — Някога то е било закрито отделение към Четвърто главно управление на Министерството на здравеопазването, тук са извеждали от запои членове на ЦК и правителството и техни роднини. Възстановявали са психиката на съпругите им след стрес, на децата им — след опити за самоубийство. Лекували са ги от наркотична зависимост. Имало е и хора, които са сменяли всичките си зъби, изваждали са старите и са си имплантирали нови, но след изваждането на собствените им зъби е трябвало да се скрият някъде, та никой да не види тази небесна красота. Тъй че в нашето отделение са лежали не само видни членове на партията и правителството, но и народни артисти, любимци на публиката, телевизионни водещи. При нас стаите са едноместни, разкошни, тип луксозен хотел, храненето е като в ресторант — по предварителна поръчка, но в съответствие с предписаната от лекаря диета, грижите са първокласни, даваме витамини, имаме поддържаща терапия. Само че навремето това е било за сметка на данъкоплатците, а сега — за сметка на желаещите да укрепят здравето си.

— И кой се лекува сега при вас? Пак ли членове на правителството и техните семейства?

— Не казвам.

— Как така? — слиса се Оборин. — Защо не казваш?

— Не може. — Тя ласкаво се засмя. — Това е едно от условията за престой в нашето отделение. Запазваме пълна анонимност. Дори стаите се заключват отвън, та пациентите да не се разкарват из коридорите и да не се отбиват на гости при съседите си. Всеки наш пациент може да бъде напълно сигурен, че в стаята му няма да влезе никой освен медицинската сестра и лекаря и нито един външен човек няма да научи, че той лежи при нас.

— Значи когато ти си на дежурство, в моята стая не може да влезе никой освен теб и лекаря? — зарадва се Оборин и Олга разбра, че е захапал стръвта. Беше казал моята стая, мислено вече лежеше в клиниката.

— Никой — категорично потвърди тя. — Но нашите пациенти са хора капризни, не обичат да ги безпокоим, защото има дневен режим, който никога не се нарушава. В девет сутринта идва медицинска сестра, която донася сутрешните лекарства и закуската. В три часа — следобедните лекарства и обяда, в осем — вечерята. Преди вечеря, от седем до осем, лекарят обикаля стаите и разговаря с всеки пациент. При нас визитациите са вечерни, а не сутрешни. Така е тръгнало от самото начало. Та това е то. Никой друг няма да влезе в стаята ти. Три пъти сестрата и веднъж — лекарят. Всички останали посещения ще са по твое повикване. Във всяка стая има копче за повикване на медицинската сестра и отделно копче за лекаря. Можеш например да звъннеш на сестрата и да поискаш чай или кафе, или пък нещо за хапване, ако си гладен и диетата не го забранява. С една дума при нас наистина е хубаво, но и скъпо. Така че дори не знам, Юра, дали има смисъл…

— Господи, ама разбира се, че има! — разпалено я прекъсна Оборин. — Дори няма нищо за мислене. Ще намеря пари, поне за две седмици, не се притеснявай. Какво трябва да направя? Да взема някакво направление? Предварителни изследвания?

— Нищо не е нужно, Юра. Ще те запиша за консултация при завеждащия отделението, ще отидеш и ще му кажеш, че искаш да полежиш две-три седмици в нашата клиника. Че трябва да завършиш дисертацията си, а работата не ти върви. Нещо там… слабост, вялост, главоболие, безсъние, не можеш да се съсредоточиш. Абе сам измисли основанията си — можеш да кажеш всичко, което пожелаеш, диагнозата няма значение, защото при нас, както вече ти казах, от нищо не лекуваме, просто укрепваме здравето на хората, оставяме ги да си отспят, да оправят нервите си, да съберат сили. Разбираш ли? Ще кажеш на Александър Инокентиевич, че трябва спешно да допишеш дисертацията си, сроковете изтичат, а мозъкът ти не работи. Това ще бъде достатъчно, за да те вземе при нас. А по-нататък всичко е лесно. Ще си вземеш книжата, ще дойдеш в отделението, по цели дни ще работиш върху дисертацията си, а аз ще идвам при теб винаги щом намеря свободна минута.

— Супер! — зарадва се Оборин. — А пък докато лежа при вас, току-виж — измислили сме и нещо за бъдещите си срещи.

— Завиждам на оптимизма ти — засмя се в слушалката Олга. — Е, да те запиша ли за консултация или още ще си помислиш?

— Какво има да мисля! — отсече той. — Запиши ме, разбира се.

— Кога ти е удобно?

— Ако щеш — веднага.

— Мечтател… Добре, ти си с връзки, ще те уредя за утре, десет и половина. Запиши си адреса.

Тя му обясни подробно къде се намира болницата и как да намери кабинета, в който Александър Инокентиевич Бороданков приема за консултации. Готово, помисли си, хвана се. Сега няма къде да избяга. През тези четири дни тя така се бе постарала и в леглото, и извън него, че двата последвали без среща с Олга дни се видяха на Оборин мъчителни и горчиво-безрадостни. Трябваше ли животът на един мъж да се превърне в искрящ от радости празник, Олга Решина нямаше равна на себе си.

През четирите дни тя не бе успяла да научи дали Юрий знае къде е Тамара. Той не я спомена нито веднъж, на каквито и теми да подхващаше разговор Олга — за старите приятели, за грешките на младостта, за първото студентско влюбване, за лекомислието, поради което човек като нищо може да се заплете в нещо престъпно. Дори за автомобилите — че не бива да си купуваш кола, ако не можеш да осигуриш безопасността й. Веднъж, вече съвсем отчаяна, тя много внимателно подхвана разговор за преводачите. Но Юрий мълчеше, сякаш никога не бе познавал преводачка на име Тамара Коченова, с която поради лекомислието й се е случило нещо неприятно и с която го е свързвала стара юношеско-студентска любовна история. Но не беше възможно той да не я познава. Нали беше прибрал колата й от онзи двор и я бе вкарал в своя гараж!

Ако бе успяла да установи със сигурност, че Оборин не знае абсолютно нищо, че Тамара е живяла при него три-четири дни, без нищо да му обясни или пък с откровението, че се е скарала с любовник, а после е заминала неизвестно къде, Олга щеше да го остави на мира. Просто щеше да престане да му се обажда по телефона и да изчезне от живота му. Или щеше да се оправдае с ревнивия си съпруг. Или щеше да провокира скарване. Това не беше проблем, не беше там работата. Лошото беше, че тя не успя да установи нищо със сигурност. Оборин мълчеше за Тамара и изобщо не се разбираше дали тя му е разказала за събитията в Австрия и за къде заминава или не. Ето защо въпросът с Оборин трябваше да се реши кардинално.

Първо, налагаше се да разбере какво именно му е казала Тамара и ако все пак нещо му е доверила, да научи дали Оборин го е споделил с друг човек. С една дума — трябваше да установи докъде е стигнала информацията за тройното убийство на шосето за Визелбург. И, второ — да помогне на Оборин да замълчи завинаги.

 

 

След като приключи с неотложните и неотменими работи, Юрий започна да се подготвя за болницата. Първо внимателно прегледа книжата си, за да не мъкне излишни неща, но същевременно да не забрави вкъщи нещо необходимо. Сложи в папка цял пакет милиметрова хартия, на която много удобно се чертаят графики и диаграми и се съставят таблици. Взе от библиотеката дебелия тъмнозелен „Справочник по математика за научни работници и инженери“. Огледа внушителната купчина, която се извиси на бюрото му. Май това беше достатъчно.

Извади от гардероба лека, но обемна пътна чанта и започна да опакова багажа си — книги, листове, бележници, папки, бельо, тоалетни принадлежности, разни дреболии, с които бе свикнал и без които не желаеше да мине — като например миниатюрното стъклено мишле с дълга, увита на спирала опашчица. Преди няколко години бе купил това мишле от една изложба-базар в Измайлово. Всъщност бе отишъл там за подаръци по случай 8 март за всички познати жени, видя сергия със стъклени фигурки и просто не можа да не купи очарователното мишле. Влюби се в него от пръв поглед.

След мишлето сложи в чантата малката сребърна лъжичка, която си беше донесъл от Кипър. Дръжката й беше изработена във формата на острова. Към лъжичката бъдещото светило на юриспруденцията също изпитваше нежни чувства, защото тя му напомняше за седмицата безоблачна почивка в компанията на едно момиче, в което беше много влюбен и което бе оставило в душата му най-приятни спомени. Вземаше със себе си лъжичката при всяко пътуване — както на курорт, така и в командировка.

Най-накрая Оборин се сети, че трябва да си вземе и нещо за четене. Бързо огледа стаята за наскоро купени, но непрочетени книги и след като се поколеба няколко секунди, сложи в чантата „Килията“ и „Клиентът“ на Джон Гришам. Наистина беше чел „Клиентът“ вече три пъти, но с удоволствие щеше да я препрочете пак. Правовите перипетии, описани в романа, успешно пробуждаха у Оборин научната юридическа мисъл — неведнъж бе забелязвал това.

Какво пък, сега беше напълно готов да прекара две седмици в отделението, командвано от Александър Инокентиевич, в което работеше така желаната Оля. Оборин очакваше от предстоящите две седмици само безкрайно удоволствие. Съсредоточена спокойна работа върху дисертацията, без суетня и странични грижи, ежедневни срещи с Олга на място, където не е нужно да готви и да мие чинии — за какво повече може да мечтае един обикновен, не твърде преуспяващ аспирант? Разговорът с Александър Инокентиевич вчера премина точно както му го бе предсказала Олга. Оборин се оплака от необяснимо безсилие, което му пречи да завърши дисертацията си, категорично отказа да се подложи на изследвания, като се позова на преумората и необходимостта да допише дисертацията си в най-кратки срокове. Александър Инокентиевич честно го предупреди, че в неговото отделение няма да могат да установят причината за оплакванията му, камо ли да го излекуват, но щом става дума за необходимост да завърши творческа работа въпреки здравните си проблеми и в доста съкратени срокове — моля, той е готов да вземе Юрий в отделението си и да му създаде максимално благоприятни условия за интелектуален труд. Той, Александър Инокентиевич, е разработил собствена оригинална методика за психотерапевтично стимулиране на творчеството и интелектуалния труд, която дава много добри резултати. Юрий Анатолиевич Оборин може да бъде приет в клиниката веднага щом пожелае.

— Сега имаме свободни места — нали разбирате, есен е, хората току-що са се прибрали от отпуските си, изпълнени са със сили и бодрост, още не са набрали умора. Виж, в разгара на пролетта ще има големи опашки — зимният витаминен глад се отразява много силно на творческите способности, да, да, не се смейте, самият аз не го вярвах, докато не се заех с проблема сериозно — говореше лекарят и добродушно се усмихваше на Оборин.

Разбраха се Юрий да уреди неотложните си работи и още утре да постъпи в клиниката.

— Няма да ни намерите — предупреди го Александър Инокентиевич. — Нали знаете, че нашето отделение е било създадено за обслужване на елита, тук не може да се влезе случайно, по погрешка или със зъл умисъл. Затова елате тук, в главната сграда, и ми се обадете от чакалнята — ще изпратя някого да ви посрещне.

— Кажете ми номера — приготви се да го запише Оборин.

— Портиерът го знае — махна с ръка лекарят. — Той има под стъклото списък на вътрешните телефони. Не си товарете паметта, той и без това няма да ви разреши да го наберете сам. Ще ви попита кого търсите и ще ми позвъни да потвърдя очакваме ли такъв човек. Работи при нас още от времето, когато тук не са се лекували простосмъртни, дори не са пристъпвали прага на клиниката. Само държавният елит. А нашият дядка, портиерът де, естествено тогава е работел в КГБ, бил е дори сержант. Така че школовката му е стабилна. Мишка не може да се промъкне покрай него.

И ето че сега, събрал багажа си и поел бодро към метрото, Юрий Оборин си мислеше, че най-сетне е разбрал какво означава чувство на дълбоко удовлетворение. Това беше един от онези редки моменти, когато му се струваше, че всичко в живота му е прекрасно. Просто няма накъде повече.

 

 

Очертаването на профила на Олга Решина вървеше по-бавно, отколкото Настя би искала. Тя имаше изненадващо спокойна, дори някак безцветна биография. Ученичка, студентка в Медицинския институт, лекар-интернист, лекар-ординатор, кандидат на науките, доцент в катедрата по психиатрия. Омъжена немного отдавна, съпругът й също е лекар и също психиатър, нямат деца. В момента работи в частно отделение в една от престижните клиники. Подобни отделения се наричат санаториални или кризисни. Не е била замесена в никакви престъпления.

Настя не можеше да се ориентира как трябва да подхване разговор с такава жена. Разбира се, ако тя не знае нищо за Тамара, стратегията няма значение. Но ако Решина знае нещо и иска да го скрие, Настя трябва да има в ръцете си някакво оръжие, за да не се предаде без бой. Беше абсолютно неясно откъде да вземе такова оръжие — очевидно с тази Решина нямаше за какво да се хване.

Настя събра търпение и реши да изчака още ден-два. Не беше привърженичка на прибързаните действия — може би защото самата тя мислеше бавно. Да се действа припряно, казваше тя, има смисъл само през първото денонощие след извършването на престъплението — докато самият престъпник е още изнервен и може да направи очевидна глупост, чрез която да го пипнем. Мине ли едно денонощие — край на припрените действия, защото престъпникът вече се е успокоил, разбрал е, че не са го хванали и нищо страшно не се е случило. И самият той, и милиционерите, както се казва, са преспали една нощ с нещастието, а на сутринта всичко изглежда съвсем различно.

През двата дни, които Настя си бе определила, за да си създаде окончателна представа за Олга Решина, постъпи само една нова информация: Олга се срещнала с някой си Михаил Владимирович Шоринов. Гордеев веднага даде команда да установят кой е той и какво отношение има към Решина. Привечер се обади на Настя вкъщи.

— Шоринов й е бивш любовник — съобщи й Виктор Алексеевич. — Станал е бизнесмен, купил си е конверсионен завод, произвежда разни стоки за широка употреба, но много качествени, а цените му са три пъти по-ниски от вносните аналози. Главно битова химия, пластмасови изделия, но качеството, както ми казаха, било изключително високо. Явно, когато заводът още е работел за отбранителната промишленост, там е имало мощна химическа лаборатория.

— А откъде сте сигурен, че й е бивш, а не настоящ любовник? — попита Настя.

— Ами защото, драга моя, са се срещнали в апартамента на сегашната любовница на Шоринов, в нейно присъствие. Или как е прието сега при вас, младите? Чаят на четири очи, а сексът — на шест?

— Е, какво пък — въздъхна Настя, — по-добре нещо, отколкото абсолютно нищо. Ще помисля какво мога да измъкна от тази информация и утре сутринта ще отида да си поговоря с Решина. Момчетата ми казаха, че днес тя работи нощна смяна, значи в десет сутринта ще се освободи, та ще я пресрещна по пътя откъм клиниката.

 

 

Полковник Гордеев започна работния си ден в седем и половина и до девет свърши маса необходими, макар и безполезни неща, които бе отлагал ден след ден и които — незнайно защо — имаха свойството да се трупат, а не обратното. Бяха свързани с канцеларщината, безинтересни, но колкото и да бе печално, трябваше да се свършат.

Точно в девет и две минути телефонът на бюрото му иззвъня.

— Мога ли да говоря? — чу той познат глас.

— Можеш. Какво ще ми кажеш?

— Допълнителна информация за Шоринов.

— Казвай, слушам те.

Виктор Алексеевич слуша няколко секунди, после изведнъж лицето му пламна, той тресна слушалката и веднага вдигна другата — от апарата за вътрешна връзка.

— Коротков, светкавично намери Анастасия, незабавно! Разбра ли? Тя искаше тази сутрин да говори с Решина, смяташе да я пресрещне по пътя от работата й за вкъщи. Не бива дори да се доближава до нея! — крещеше Гордеев. — Дори на километър! Спри я. На всяка цена я спри!

Коротков се спусна презглава по стълбището, изскочи на улицата и хукна към своята вехта, постоянно закъсваща кола. Клиниката, в която работеше Олга Решина, се намираше много далеч от „Петровка“, на края на Москва, и докато преди седем сутринта този маршрут можеше да се измине за двайсетина минути, то между девет и десет с капризния си двигател той смело можеше да се обзаложи за един час път. Но един час изобщо не можеше да го задоволи — Коротков трябваше да стигне до клиниката, преди оттам да излезе Олга. И то не просто да стигне, а да намери някъде наблизо Аска и да я отдалечи от това място. Той шофираше, като нахално заобикаляше задръстванията ту по тротоара, ту по платното за насрещно движение, и постоянно се обливаше в пот от ужас, всеки миг очакваше челен удар и чуваше долитащите от другите коли изразителни пожелания за дълъг щастлив живот, както и крайно ласкави оценки за умствените му способности и познанията му върху правилата на уличното движение. Това вероятно беше един от най-кошмарните часове в живота му, но Коротков успя. Когато излезе на улицата, на която се намираше клиниката, беше десет без десет. Сега трябваше бързо да намери Анастасия. Но къде да я търси?

Той слезе от колата и пое навътре в парка, заобикалящ клиниката. Територията се оказа учудващо голяма и грижливо поддържана, с прави алеи, обрамчени с високи дървета. Алеите не бяха твърде многолюдни, но така и не видя Анастасия. Гледаше да не се отдалечава много, държеше постоянно под око изхода на парка.

Като се стараеше да не изглежда нервен, за да не бие на очи, той обиколи алеите близо до изхода, като се ядосваше, че не си представя добре външността на Решина. Беше виждал нейни снимки, но понякога това не е достатъчно. Човек невинаги успява да види добре отдалеч едно лице, а с какво трябваше да бъде облечена Олга — това Коротков не знаеше. Най-добре щеше да бъде да намери Аска. Но къде бе изчезнала тя?

И внезапно видя Решина само на някакви си три-четири метра от себе си. Кой знае защо, Коротков бе очаквал, че тя ще излезе от стоманената врата на централната сграда, а тя се бе появила някъде откъм дъното на парка и приближаваше към изхода по алея, перпендикулярна на онази, по която се разхождаше Юра. Но къде беше Анастасия?

Коротков се лепна за Олга и я следва чак до метрото, когато пред него се мерна яркосиньото яке на Аска. Той се втурна напред, разблъсквайки минувачите и бъбрейки някакви извинения.

— Кръгом — и към метрото! — тихо нареди той, прегърнал Настя като младеж, закъснял за среща със своята дама.

Настя послушно се обърна кръгом, хвана го под ръка и двамата бързо закрачиха през подлеза. Но вместо да се качат на ескалатора, Коротков я изведе на улицата, на отсрещния тротоар.

— Почакай тук, можеш да запалиш една цигара. Сега ще докарам колата.

Без да й даде възможност да отговори, той почти се затича към клиниката. Настя се огледа, забеляза наблизо вестникарска будка и купи някакви вестници. Купуваше ги безразборно, просто поиска от продавача всички вчерашни и днешни вестници. Винаги постъпваше така, когато беше много ядосана или напрегната. Четенето на вестникарските статии, набрани със ситен шрифт, изискваше зрително напрежение и то й помагаше да се разсее и успокои.

След няколко минути до нея спря вехтата кола на Юрка. Настя седна отпред и яростно затръшна вратата.

— Какво има? — попита ядосано.

— Не знам — сви рамене Коротков.

— Юра!

— Абе наистина не знам. Минаваше девет, когато Житената питка се разкрещя спешно да те намеря и че не бива дори да се доближаваш до Решина.

— И нищо не ти обясни?

— Нищо. Нямаше време. Сега ще отидем там и ще разбереш всичко.

През целия път до „Петровка“ мълчаха. Настя — сърдито, вперила поглед във вестниците, Коротков — уморено.

Когато стигнаха в службата, заедно се качиха по стълбището и по дългия мрачен коридор отидоха до кабинета на полковник Гордеев точно в момента, когато той приключваше сутрешната оперативка. Постоянното място на Настя беше заето, на любимия й стол в ъгъла седеше капитан от отдела по борба с кражбите и тя разбра, че в разследването на убийството на стария колекционер са се включили специалисти по търговия с ценни предмети. Тъкмо се канеше да седне на единствения свободен стол до вратата, когато Виктор Алексеевич каза:

— Свободни сте. Каменская, остани. Лесников и Коротков, бъдете наблизо, след половин час ще ми потрябвате.

Когато останаха в кабинета двамата с Настя, Гордеев излезе иззад бюрото си и седна до дългата маса за съвещания, а на нея даде знак с ръка да се приближи. Тя седна насреща му, от другата страна на масата.

— Не влезе в контакт с Решина, нали? — попита той.

— Не успях. Коротков ме спря.

— Това е добре. Разбираш ли, детко, тази сутрин научих нещо неприятно. Михаил Владимирович Шоринов, приятел и бивш любовник на Олга Решина, има леля, родна сестра на майка му. И тази леля се казва Вера Александровна. Да ти кажа ли фамилното й име или сама ще се сетиш?

— Кажете го — спокойно помоли Настя, която не очакваше нищо лошо.

— Фамилното име на тази Вера Александровна е Денисова.

— Не! — Думата излетя от устата й, преди тя да успее да осъзнае смисъла на казаното от полковника.

— Да, детко. А съпругът на Вера Александровна се казва Едуард Петрович. Разбирам, че ти е неприятно да го чуеш, но не можем да си затваряме очите пред този печален факт. И нещата около нас далеч не изглеждат красиво. От една страна, Денисов изпраща в Москва свой човек с някаква задача и те моли да му помогнеш. От друга страна, той е свързан с компанията, която има отношение към изчезналата Тамара Коченова. Как можеш да обясниш това?

Настя мрачно мълчеше, втренчила поглед в полираната повърхност на масата.

— Нямаме твърди доказателства, че Решина има отношение към бягството на Коченова — глухо продума тя. — Решина е просто една от московските познати на Тамара, нищо повече.

— Добре — въздъхна Гордеев. — Упорството ти е достойно за уважение. — Той протегна ръка към вътрешния телефон и набра номер. — Игор? Ела тук.

След половин минута в кабинета влезе Игор Лесников, един от най-красивите детективи на „Петровка“ — винаги сериозен, той много рядко се усмихваше.

— Иди на „Зубовская“ и поискай справка кога и с кои градове са се свързвали тези три телефона. — Гордеев подаде на Лесников едно листче. — И по-бързичко.

Игор мълчаливо взе листчето и излезе, а Житената питка отново тежко въздъхна, свали очилата си и започна да почуква дръжките им една о друга. Неритмичните меки потропвания изведоха Настя от вцепенението, тя вдигна глава и погледна началника си право в очите:

— Телефоните на Шоринов ли му дадохте?

— Домашния, служебния и телефона в апартамента, където живее любовницата му — потвърди полковникът.

— Значи сте сигурен, че Денисов е предприел нещо гадно спрямо мен?

— И ти си сигурна в това — кимна Гордеев. — Умно момиче си, не може да не го разбираш. Просто трябва да се примириш с факта, че твоят Денисов не е толкова чистоплътен по отношение на теб, колкото ти се иска да се надяваш. Погледни истината в очите и хайде най-сетне да започнем нормална работа. Първо ми кажи — за какво мислиш сега?

— Спомням си как плачех в кабинета му, а той ме утешаваше и ми се извиняваше, че ме е забъркал в разследването на онези страшни убийства.

— Престани! — внезапно избухна началникът. — Забрави тези твои сълзи и сополи! Денисов е жесток мафиот, който е насъскал кантората срещу теб и с това преследва свои цели. Разбира се, ти си готова да му прощаваш всичко, но аз, драга моя, не съм ти. И не смятам да му прощавам каквото и да било. А ти ще правиш каквото ти кажа аз, защото все още аз съм ти началник, а не Денисов. Ако мислиш различно от мен, очаквам оставката ти до десет минути. Е, какво решаваш? Да ти дам ли лист и химикалка? Ще пишеш ли оставка?

Настя бавно се надигна и отиде до прозореца. Есента все още размисляше — дали да заживее с пълна сила, или да помързелува, като даде на лятото възможност да се порадва на илюзията за собствения си дълъг живот. Няколко дни наред бе валял дъжд, ситен и гаден, а сега отново грееше слънце и листата не капеха, и небето беше яркосиньо. Докога в края на краищата? Всичко е очевидно, двойната игра на Денисов е налице, а тя като щраус крие главата си в пясъка и се брани от неприятната действителност със спомени за добротата и благородството на Едуард Петрович. Да, болно й е, да, много й е тежко, но нали не може до безконечност да позволява да я правят на наивна идиотка!

Тя силно замижа — под клепачите й засноваха жълти петънца, които приемаха причудливи форми. После рязко се извърна към Гордеев и се усмихна:

— Край, Виктор Алексеевич, готова съм. Какво става с онези телефонни обаждания?

— Лесников току-що тръгна — предпазливо издума Житената питка.

— О, я стига! — Тя се разсмя. — Поне вие не ме правете на глупачка. Никъде не е тръгвал, вие вече сте получили тази справка по телефона, докато Коротков ме е търсил. Нали знам, че си имате на „Зубовская“ цели две лелки, които ви дават всички справчици по телефона само за минута и половина. Какво, не е ли така?

— Знаела била — измуча Виктор Алексеевич. — С теб оправия няма, Настася. С една дума — слушай сега! От тези телефони са се обаждали до града, в който живее Денисов, и то веднъж — с интервал от един час. Шоринов му се е обаждал два пъти от апартамента на своята любовница точно в деня, когато майката на Тамара срещнала на летището синеокия хубавец на име Николай. Ти предполагаш, че този Николай е Саприн, нали така?

— Така предполага Тарадин. Той е сигурен, че го е изчислил правилно.

— Аз дадох нареждане този ден да се проверяват талоните от билетите за всички полети от Домодедово. Или тази жена нещо греши, или Саприн не е отлетял. Или това изобщо не е бил Саприн, а твоят Тарадин е сбъркал.

— Или той има още един фалшив паспорт — продължи предположенията му Настя. — По вътрешните авиолинии не се заглеждат много-много в тях, това да не е Шереметиево.

— Добре, да допуснем, че е отлетял този ден. И същата вечер Шоринов се обажда на калеко си, и то два пъти. А след още един ден убиват Карина Мискарянц. Все още ли се съмняваш?

— Ами аз винаги се съмнявам, Виктор Алексеевич, нали знаете? Но това не променя същината на работата. От всяко положение тук има нещо гнило, а Денисов е замесен солидно.

Те седяха в кабинета на Гордеев почти два часа, като уточняваха и коригираха плана, в съответствие, с който можеха да опитат да затегнат примката около врата на самия Едуард Петрович Денисов. Настя с всички сили се стараеше да мисли строго и логично, без да позволява на болката да замъглява очите й и да се намесва в разсъжденията й. Но когато се върна в своя кабинет, изпита чувството, че са изтръгнали душата й, насекли са я на малки късчета и са я напъхали обратно в пълен безпорядък. Да, тя ще прави всичко така, както го планираха преди малко, ще подхване сложна игра срещу Денисов, като използва за тези цели същата кантора, с чиято помощ той самият се опитва да й извие ръцете. Но преди да започне играта, ще предприеме една последна стъпка. Макар да е глупава и рискована, поставяща цялата грижливо разработена комбинация под заплаха от провал, тя ще я предприеме. Длъжна е. Инак просто ще престане да уважава себе си.

 

 

Още първата нощ, която Оборин прекара в отделението на доктор Бороданков, съвпадна с нощно дежурство на Олга. И докато през първите часове Юрий ужасно се нервираше от обстоятелството, че вратата на стаята му бе заключена отвън, то когато към дванайсет през нощта при него дойде Олга, той напълно го забрави, а когато си спомни, изводът му беше, че в края на краищата това не е чак толкова глупаво. Ами ако на някого му стане лошо през нощта или му се доще топло чайче, вземе, че натисне копчето за повикване на медицинската сестра, а когато тя не дотича, излезе от стаята си и тръгне да я търси? Много красиво ще се получи, ако спре в коридора и чуе… а после види как от тази друга стая излиза сестрата.

Стаята беше просторна и удобна, със собствен санитарен възел, хладилник и голямо бюро. Вечерта му донесоха вкусна вечеря и чаша с някаква течност.

— Какво е това? — попита Оборин хубавата сестричка с колосана престилка.

— Комплекс от витамини и разни билки — отговори тя, кокетно усмихната.

— Сигурно е горчиво?

— Нищо подобно, вкусът е много приятен. Вярно, мъничко нагарча, но нали билките винаги нагарчат. Хайде опитайте го.

Оборин отпи малка глътка. На вкус настойката малко приличаше на слаб чай от кантарион. Хареса му.

— А вие до колко часа сте на работа? — попита той със съвсем невинен тон.

— До десет вечерта. В десет застъпва друга медицинска сестра.

Той знаеше, че тази друга сестра ще бъде Олга и му се искаше времето да лети по-бързо — толкова се беше затъжил. През последните няколко дни само бе разговарял с нея по телефона и сега, изгаряйки от нетърпение, очакваше момента отново да я прегърне, да я разсъблече, да се взира в нейните разширяващи се от страст очи, да слуша пресекливото й от вълнение дишане.

Когато тя най-сетне дойде, той дори не намери в себе си сили да поговори с нея — нахвърли й се като луд и едва после, когато се успокои, се сети, че не бе разменил с Олга нито дума, бе се държал като грубо животно. За щастие тя изобщо не се беше обидила.

— Божичко — прошепна Олга, като галеше с длан гърдите му, — дори не бях подозирала колко съм се затъжила за теб!

Когато тя си тръгна, Юра заспа дълбоко и на сутринта се събуди, абсолютно щастлив. За закуска му донесоха кашкавал, извара, конфитюр, омлет и кисело мляко, а също и поредната чаша с нагарчащ, но приятен на вкус чай. Той с апетит изяде всичко, гаврътна тъмната течност и се захвана за работа. Когато донесе закуската, Олга го предупреди, че в десет, когато свършва смяната й, в отделението вече ще има лекари, тъй че тя няма да се отбие, за да му каже довиждане. Това не е прието и може да се приеме с учудване.

— Кога ще се видим? — попита Оборин.

— На работа съм утре от десет сутринта, смените ни са по дванайсет часа, така е по-удобно.

— Колко много време! — простена Оборин. — Няма да го доживея. Ще умра от тъга по теб.

— Няма. — Тя тихичко се засмя. — Ти ще работиш върху дисертацията си и дори няма да забележиш как ще отлети времето.

Разбира се, Оборин не й повярва, познаваше своята влюбчивост и определено знаеше, че никаква, дори най-интересната работа не е в състояние да го накара да забрави обекта на въжделението си през онзи първи период, когато чувствата още не са се притъпили. И въпреки това след закуска добросъвестно се захвана за работа, подреди на бюрото анкетите, извлеченията, бележките си и започна да съставя таблиците, в които грижливо вкарваше данните от емпиричното изследване. Отдавна не бе имал възможност да поработи спокойно, без нищо да го разсейва, и дори се изненада от удоволствието, което му доставяше работата. В три часа нова медицинска сестра, която той виждаше за пръв път, му донесе обяда и чашата с лекарствения чай с витамини. Оборин припряно изгълта борша и печеното пиле със салата от зеле и цвекло, изпи чая и отново се нахвърли на книжата си.

Денят отлетя, въпреки всичките му очаквания, незабелязано и когато си лягаше, той с удоволствие си помисли, че утре отново ще види Олга. Не, дума да няма, идеята да влезе в болница се оказа повече от добра.