Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Приглашение на казнь, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пенка Кънева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011 г.)
- Разпознаване, корекция, форматиране
- NomaD (2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2016 г.)
Издание:
Владимир Набоков
Покана за екзекуция
Рецензент: Сергей Райков
Руска
Първо издание
© Владимир Набоков, наследники
Машенька. Защита Лужина
Приглашение на казнь
Другие берега (Фрагменты)
Художественная литература, М., 1988
Превод © Пенка Кънева
Послеслов © Сергей Райков
Народна култура, София 1989
С-3
Литературна група — ХЛ. 04/9536329611/5532-77-89
Редактор: София Бранц
Художник: Росица Скорчева
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1989 г.
Подписана за печат: октомври 1989 г.
Излязла от печат: ноември 1989 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 33.
Издателски коли 27,72
УИК 32,08
Цена 3,68 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
IX
И отново денят бе открит от шумен говор. Родион мрачно се разпореждаше, помагаха му други трима служители. На свиждането бе дошло цялото семейство на Марфинка с всичките си мебели. Не така, не така си бе представял тази дългоочаквана среща… Как нахлуха само! Старият баща на Марфинка — огромна плешива глава, торбички под очите, каучуково потропване на черния бастун; братята на Марфинка — близнаците, напълно еднакви, но единият със златни мустаци, а другият с катранени; дядото и бабата на Марфинка по майка — толкова стари, че вече прозираха; трите наперени братовчедки, които обаче, кой знае защо, не ги пуснаха в последната минута; децата на Марфинка — куцият Диомедон и болезнено пълната Полина; най-сетне самата Марфинка в празничната си черна рокля, с кадифена лентичка на бялата студена шия и с огледало в ръка; до нея неизменно се намираше много коректен младеж с безукорен профил.
Тъстът, като се подпираше с бастуна, седна в пристигналото заедно с него кожено кресло, постави с усилие дебелия си велурен крак върху малката пейчица и като клатеше злобно глава, впери очи изпод тежките си клепачи в Цинцинат, който бе обзет от познатото мътно чувство при вида на ширитите, украсяващи дебелата кабинетна пижама на тъста, бръчките около устата му, като че изразяващи вечно отвращение, и моравите петна върху слепоочието му с изпъкнали жили и подутина върху жилата колкото едра стафида.
Дядото и бабата (той — треперлив, проскубан, с кърпени панталони; тя — късо подстригана, с щръкнала бяла коса и толкова слабичка, че би могла да облече копринен калъф от чадър) се разположиха един до друг на два еднакви стола с високи облегалки; дядото не изпускаше от малките си космати ръце грамадния портрет на майка си в позлатена рамка — неясна млада жена, която също на свой ред държеше някакъв портрет. Междувременно все продължаваха да пристигат мебели, покъщнина, дори отделни части от стени. Бляскаше широкият гардероб с огледалата, явил се със свое лично отражение (а именно: кътче от съпружеската спалня — на пода ивица слънце, изпусната ръкавица и в дъното отворена врата). Вкараха мрачно велосипедче с ортопедични приспособления. Върху масичката с инкрустациите вече десет години имаше плоско, алено като нар шишенце и фиба. Марфинка седна върху своята черна кушетка с втъкани рози.
— Мъка, мъка! — провъзгласи тъстът и тропна с бастуна.
Старчетата сепнато се усмихнаха.
— Татенце, недейте, хиляди пъти сме го повтаряли — тихо избъбри Марфинка и зиморничаво раздвижи рамо.
Нейният младеж й подаде шал с ресни, обаче тя, нежно усмихната само с кранчето на тънките си устни, отстрани внимателната му ръка. („Най-напред гледам ръцете на мъжете.“) Той беше с елегантната черна униформа на телеграфен служител и парфюмиран с виолетки.
— Мъка! — натъртено повтори тъстът и започна подробно и живописно да проклина Цинцинат. Погледът на Цинцинат бе привлечен от зелената на бели точки рокля на Полина: червенокоса, кривогледа, с очила, будеща не смях, а тъга с тези точки и със закръглеността си, като местеше тъпо тумбести крачета с кафяви вълнени чорапи и чепички с копчета, тя се приближаваше до присъствуващите и сякаш изучаваше всекиго, сериозно и мълчаливо вперила малките си тъмни очи, които се събираха над носа. Клетницата бе с вързана салфетка — сигурно бяха забравили да й я свалят след закуската.
Тъстът си пое дъх, отново удари с бастуна и тогава Цинцинат каза:
— Да, слушам ви.
— Млък, грубиян — извика онзи, — имам право да очаквам от теб, — поне днес, когато си на прага на смъртта — малко почтителност. Успя да стигнеш до ешафода… Бъди тъй добър да ми обясниш как можа, как посмя…
Марфинка попита нещо тихо своя младеж, който предпазливо се суетеше, като шареше около себе си и под себе си на кушетката.
— Не, не, нищо — отвърна той също тихо, — сигурно съм я… из пътя. Нищо, ще се намери… Но кажете, сигурна ли сте, че не ви е студено?
Марфинка поклати отрицателно глава и отпусна мека длан върху китката му, и начаса вдигна ръка, поправи роклята върху коленете си и със съскащ шепот повика сина си, който досаждаше на своите вуйчовци, а те го отблъскваха — пречеше им да слушат. Дисмедон, със сива блуза с ластик на бедрата, като се изкривяваше целият в ритмични тласъци, все пак доста пъргаво измина разстоянието от тях до майка си. Левият му крак беше здрав, румен; десният обаче приличаше на пушка в доста сложните си такъми: ствол, ремъци. Кръглите кафяви очи и редките вежди бяха от майка му, но долната част на лицето, провисналите като на булдог бузи — това, разбира се, беше чуждо.
— Седни тук — каза полугласно Марфинка и с бърз удар задържа плъзналото се от кушетката ръчно огледало.
— Ти ми отговори — продължи тъстът — как посмя ти, щастливият баща на семейство — прекрасно обзавеждане, чудни дечица, любеща съпруга, — как посмя да не вземеш под внимание, как не се отказа, злосторнико? Понякога ми се струва, че чисто и просто съм стар дръвник и нищо не разбирам, защото иначе трябва да предположа такава бездна от низост… Млък! — изрева той и старчетата отново трепнаха и се усмихнаха.
Черната котка се протегна, изпънала задните си крачета, потърка хълбок в крака на Цинцинат, който я съпроводи с поглед, сетне се озова върху бюфета и оттам беззвучно скочи върху рамото на адвоката — току-що влязъл на пръсти, той седна в ъгъла върху плюшената мека табуретка — бе силно настинал и над приготвената за употреба носна кърпа оглеждаше присъствуващите и различните предмети от покъщнината, придаващи такъв вид на килията, сякаш в нея се провеждаше търг; котката го сепна, той трескаво я отхвърли.
Тъстът клокочеше, множеше проклятията и вече започваше да хъхри. Марфинка закри очите си с ръка, нейният младеж я гледаше, като стягаше мускулите на челюстите си. На диванчето с извита облегалка седяха братята на Марфинка; брюнетът, целият в жълто, с разкопчана яка, държеше свита на руло нотна хартия, още без ноти — той бе един от най-добрите певци в града; брат му в лазурни шалвари, конте и шегобиец, бе донесъл подарък на зет си — фруктиера с ярки, направени от восък плодове. Освен това бе си вързал креп на ръкава и щом хванеше погледа на Цинцинат, сочеше лентата с пръст.
Тъстът на върха на красноречивия си гняв изведнъж се задави и така изтътри креслото, че кротичката Полина, застанала до него и зяпнала го в устата, се стовари по гръб зад креслото, където остана да лежи с надеждата, че никой не я е забелязал. Тъстът започна с пукот да разопакова кутия цигари. Всички мълчаха.
Сподавените звуци постепенно започнаха да се възстановяват. Братът на Марфинка, брюнетът, се прокашля и пропя полугласно: „Mali è trano t’amesti“ — но се запъна и погледна брат си, който го изгледа страшно. Адвокатът, усмихнат кой знае на какво, отново си хвана кърпата. На кушетката Марфинка си зашепна със своя кавалер, който я убеждаваше да се наметне с шала — затворническият въздух бил малко влажен. Говореха си на „ви“, но с какво бреме от нежност плаваше това „ви“ върху хоризонта на едва доловимия им разговор. Старчето, ужасно разтреперано, се надигна от стола, подаде портрета на старицата и като закриваше треперещото като него самия пламъче, се приближи до своя зет, тъст на Цинцинат, и понечи — но пламъкът угасна и онзи сърдито се тросна:
— Дотегнахте ми вече с глупашката си запалка — рече той навъсен, но вече без яд, и тогава въздухът съвсем се оживи и всички се разприказваха наведнъж.
„Mali è trano t’amesti“ — с пълен глас пропя братът на Марфинка.
— Диомедон, остави веднага котката — каза Марфинка, — онзи ден вече удуши една, недей всеки ден. Вземете му я, ако обичате, Виктор, мили.
Възползувайки се от всеобщото оживление, Полина изпълзя иззад креслото и полека се изправи. Адвокатът се приближи до тъста на Цинцинат и му даде огънче.
— Вземи думата „ропот“ — говореше на Цинцинат неговият шурей, шегобиецът — и я прочети отзад напред. А? Нали е смешно? Да, братко — натопи се ти в една история. Ама наистина, как можа?
През това време вратата незабелязано се отвори. На прага, като и двамата еднакво държаха ръце зад гърба, застанаха м’сю Пиер и директорът и тихо, деликатно, движейки само очи, огледаха присъствуващите. Гледаха така към минута, преди отново да си излязат.
— Знаеш ли какво — подхвана шуреят, като дъхтеше горещо, — чуй какво ще ти каже твоят приятел некалафатен. Разкай се, Цинцинатик. Хайде, направи ми тази услуга. Току-виж, ти простили. А? Помисли си колко е неприятно да ти секат главата. Какво ти струва? Хайде, разкай се, не ставай пън.
— Моите почитания, моите почитания, моите почитания — каза адвокатът, като се приближаваше. — Не ме целувайте, още съм много хремав. С какво мога да ви бъда полезен?
— Оставете ме да мина — прошепна Цинцинат, — искам две думи на жена си…
— Сега да обсъдим материалния въпрос, драги — каза освежилият се тъст и така протегна бастуна, че Цинцинат се блъсна в него. — Чакай, чакай, на теб ти говоря!
Цинцинат премина по-нататък; трябваше да заобиколи голямата маса, сервирана за десет души, а сетне да се промъкне между паравана и гардероба, за да стигне до Марфинка, полегнала върху кушетката. Младежът беше заметнал краката й с шала. Цинцинат вече почти беше стигнал, когато изведнъж отекна злобният крясък на Диомедон. Обърна се и видя Емочка, кой знае как попаднала тук, тя сега дразнеше момчето: подражаваше на куцането му, като се навеждаше на една страна със сложни гримаси. Цинцинат я хвана за гегата ръка, но тя се изскубна, завтече се; след нея се разбърза с клатушкане Полина в тих любопитен екстаз.
Марфинка се извърна към него. Младежът стана много коректно.
— Марфинка, само две думи, умолявам те — забързано произнесе Цинцинат, препъна се във възглавницата на пода и неудобно седна в края на кушетката, като се загръщаше с изцапания си с пепел халат.
— Лека мигрена — каза младежът, — обяснимо е. За нея са вредни такива вълнения.
— Прав сте — каза Цинцинат. — Да, прав сте. Искам да ви помоля… налага се насаме…
— Ако обичате, господине — дочу се гласът на Родион до него.
Цинцинат стана, Родион и един друг служител хванаха, загледани пред себе си, кушетката, на която се бе полуизлегнала Марфинка, изпъшкаха, вдигнаха я и я понесоха към изхода.
— Довиждане, довиждане — детински се развика Марфинка, полюляваща се в такт с крачките на носачите, но изведнъж замижа и закри лице. Кавалерът й угрижено вървеше отзад, понесъл вдигнатите от пода черен шал, букет, своята фуражка, единствена ръкавица. Наоколо цареше суетня. Братята прибираха съдините в сандъка. Баща им, астматично задъхан, се преборваше с многостенния параван. Адвокатът предлагаше на всички обширен лист амбалажна хартия, измъкнат кой знае откъде; видяха го безуспешно да се мъчи да увие в него качето с бледооранжева рибка в мътната вода. Сред суматохата широкият гардероб с личното си отражение стърчеше като бременна жена, придържайки предпазливо и отмествайки огледалния си корем, за да не го закачат. Наведоха го назад и като стъпваха несигурно, го изнесоха. Идваха при Цинцинат да си вземат сбогом.
— Е, дано ме запомниш с добро — каза тъстът и със студена учтивост целуна ръката на Цинцинат, Както го изискваше обичаят. Русолявият брат качи черния на раменете си и в такова положение се сбогуваха с Цинцинат и си отидоха като жива планина. Дядото с бабата, потрепервайки, се кланяха и придържаха мъглявия портрет. Служителите продължаваха да изнасят мебелите. Приближиха се децата; Полина, сериозна, вдигна лице, а Диомедон, обратно, се взираше в пода. Последна долетя Емочка: бледа, разплакана, с розов нос и трепереща мокра уста — тя мълчеше, но изведнъж се надигна на леко изпукалите си пръсти, обви горещи ръце около врата му, неразбираемо зашепна нещо и високо изхлипа. Родион я хвана за китката — както личеше от мърморенето му, отдавна вече я викаше и сега решително я повлече към изхода. А тя, извила се назад, както бе навела и обърнала към Цинцинат главата си със струяща коса, както бе протегнала към него очарователна ръка с дланта нагоре, имаше вид на балетна пленничка, но със сянка на истинско отчаяние; тя без желание следваше мъкнещия я Родион — очите й се обръщаха, презрамката се бе плъзнала от рамото й — и ето той със замах, като вода от кофа, я лисна в коридора; мърморейки, се върна с лопатка, за да прибере трупа на котката, плоско изпружен под стола. Вратата се затръшна с гръм. Мъчно можеше да повярва сега, че в тази килия току-що…