Владимир Набоков
Покана за екзекуция (1)

I

Съобразно със закона обявиха смъртната присъда на Цинцинат Ц. шепнешком. Всички станаха, като си разменяха усмивки. Беловласият съдия, наведен до ухото му, си пое дъх, съобщи му и се отдръпна полека, сякаш се отлепваше. След това откараха Цинцинат отново в крепостта. Пътят се виеше около скалистото й подножие и се шмугваше под портите: змия в пукнатина. Беше спокоен, обаче го подкрепяха през пътешествието по дългите коридори, защото местеше несигурно крака като дете, току-що научило се да пристъпва, или сякаш пропадаше някъде като човек, който сънува, че върви по вода, но се усъмнява изведнъж: възможно ли е? Надзирателят Родион дълго отключва вратата на Цинцинатовата килия — не бе улучил ключа — вечното пипкане. Вратата най-сетне се предаде. Там, на кревата, вече чакаше адвокатът — седеше, потънал до раменете в мисли, без фрак (забравен върху виенския стол в съдебната зала — беше горещ, пронизващосин ден) — и нетърпеливо скочи, когато въведоха затворника. Но на Цинцинат не му беше до разговори. Нищо, че самотата в килия с шпионка прилича на продънена ладия. Все едно — той заяви, че иска да остане сам, и всички се поклониха, излязоха.

И така — движим се към края. Дясната, още неначената част на разтворения роман, която леко опипвахме посред апетитното четене, като машинално проверявахме има ли още много (и спокойната, сигурна дебелина все радваше пръстите), изведнъж, без всякаква причина, се оказа съвсем изтъняла: няколко минути бързо четене, вече по нанадолнището — и… ужасно! Купчината череши, чернееща се лепкаво и червено пред нас, се превърна внезапно в отделни зърна: ето тази, наранената, е загнила, тази се е сбръчкала, изсъхнала е около костилката (а най-последната непременно е твърда, недозряла). Ужасно! Цинцинат свали копринената си фланелка, облече халата и като потропваше, за да превъзмогне треперенето, закрачи из килията. На масата се белееше празен лист хартия, а изпъквайки върху белотата му, бе оставен и изумително подострен молив, дълъг като живота на всеки човек освен на Цинцинат, с ебонитов блясък на всяка от шестте си страни. Образован потомък на показалеца. Цинцинат написа: „И все пак аз сравнително. Нали този финал, аз предчувствувах този финал.“ Родион, застанал зад вратата, със строго шкиперско внимание гледаше през шпионката. Цинцинат усещаше как му хладенее на тила. Зачерта написаното и полека започна да го задрасква, при което възникна зачатъчен орнамент, който постепенно се разрасна и се нави в овенов рог. Ужасно! Родион гледаше през синкавата шпионка надигащия се и спускащ се хоризонт. На кого му прилошаваше? На Цинцинат. Изби го пот, всичко потъмня, усещаше корена на всяко косъмче. Часовникът би — четири или пет пъти, — крепостният отклик, отглас и заглъх се държа по съответния начин. Размахал крачета, от тавана по нишката се спусна паяк — официалният приятел на затворниците. Но никой не чукаше по стената, тъй като Цинцинат засега бе единственият арестант (в такава грамадна крепост!).

Подир някое време надзирателят Родион влезе и му предложи кръгче валс. Цинцинат се съгласи. Ключовете от кожения колан на Родион дрънчаха, от него лъхтеше на селяк, на тютюн, на чесън и той си тананикаше, като пъхтеше в червеникавата си брада (къде са онези години, уви, натежа, задух). Изнесоха се в коридора. Цинцинат бе доста по-дребен от своя кавалер. Цинцинат бе лек като лист. Вятърът от валса разбухваше светлите крайчета на дългите му, но редки мустаци, а големите му прозрачни очи се втренчваха разногледо като на всички плашливи танцьори. Да, той беше твърде дребен за зрял мъж. Марфинка казваше, че неговите обувки й стискат. До чупката на коридора бе застанал друг стражник, без име, с пушка, в кучешка маска с марлен отвор. Щом описаха кръг около него, се върнаха плавно в килията и тогава Цинцинат съжали, че дружеското ръкостискане на припадъка бе толкова кратко.

Отново банално и унило, удари часовникът. Времето вървеше в аритметична прогресия: осем. Безобразното прозорче се оказа достъпно за залеза: отстрани върху стената бе легнал пламенеещ паралелограм. Килията се напълни догоре с маслото на здрача, съдържащ необикновени пигменти. Тогава се попита: какво е това вдясно от вратата — картина от решителен колорист или друг прозорец, разкрасен, каквито вече няма? (В действителност висеше пергаментов лист с две колонки подробни „правила за затворниците“; подвито крайче, заглавие с червени букви, винетки, древният герб на града — а именно: доменна пещ с крила — тъкмо те даваха необходимия материал на вечерния отблясък.). Мебелите в килията бяха представени от маса, стол, креват. Отдавна донесената вечеря (осъдените на смърт се хранеха по директорската разкладка) стинеше върху цинковата табла. Мръкна съвсем. Изведнъж се разля златна, гъсто наситена електрическа светлина.

Цинцинат спусна крака от леглото. В главата му от тила към слепоочието по диагонал се търкулна топка за кегли, замря и пое обратно. През това време вратата се отвори и влезе директорът на затвора.

Беше както винаги с редингот, държеше се идеално изправен, изпъчил гърди, мушнал едната ръка под ревера, а другата сложил отзад на кръста. Идеална перука, черна като катран, с восъчен път, плътно обгръщаше черепа му. Избраното му без любов лице с тлъсти жълти бузи и донякъде остаряла система от бръчки беше условно оживено от двете, и само от двете изцъклени очи. Равномерно движейки крака в стълбовидни панталони, той премина между стената и масата, почти стигна до леглото — но въпреки представителната си закръгленост преспокойно изчезна, стопи се във въздуха. След минута обаче вратата се разтвори отново, с познато този път скърцане — и както винаги с редингот, изпъчил гърди, влезе отново той.

— Научавайки от достоверен източник, че понастоящем съдбата ви вече е решена — подхвана той с козуначен бас, — сметнах за свой дълг, почитаеми господине…

Цинцинат каза:

— Любезност. Вие. Много. (Това тепърва трябваше да се подреди.)

— Вие сте много любезен — произнесе, окашляйки се, някакъв допълнителен Цинцинат.

— Милостиви господине — възкликна директорът, без да забелязва неделикатността на думата. — Милостиви господине! Дългът. Аз винаги. Но защо така, ако смея да попитам, не сте докоснали храната?

Директорът вдигна похлупака и поднесе до чувствителния си нос купата със застинало рагу. Хвана с два пръста картоф и мощно задъвка, вече избирайки с вежда нещо от другото блюдо.

— Не зная какви толкова ястия ви трябват — избъбри той недоволно и пукайки с маншети, седна на масата, за да му е по-удобно да яде пудинга „Кабинет“.

Цинцинат каза:

— Бих искал все пак да узная още колко остава.

— Чудесен сабайон! Бихте искали все пак да знаете колко остава? За съжаление и аз не зная. Винаги ме известяват в последния момент, много пъти съм се оплаквал, мога да ви покажа цялата тази преписка, ако ви интересува.

— Така че може би в най-близкото утро? — запита Цинцинат.

— Щом ви интересува — каза директорът. — Да, просто е много вкусно и питателно, ето какво ще ви кажа, А сега pour la digestion^[2] разрешете да ви предложа цигара. Не се плашете, в краен случай тази ще е предпоследната — добави той уместно.

— Аз питам — каза Цинцинат, — питам не от любопитство. Наистина страхливците са винаги любопитни. Обаче ви уверявам… Хайде, не мога да овладея треперенето си и тъй нататък — това не значи нищо. Ездачът не отговаря за треперенето на коня. Искам да зная кога — ето защо: смъртната присъда се компенсира от точното сведение за смъртния час. Голям лукс, но заслужен. А мен ме оставят в неизвестност, поносима само за живеещите на свобода. И друго: в главата си имам множество започнати и прекъснати по различно време работи… Просто няма да се занимавам с тях, ако времето до смъртното наказание все едно се окаже недостатъчно за стройното им приключване. Ето защо.

— Ах, моля ви, недейте да мърморите — нервно изрече директорът. — Първо, това е нарушение на правилата, а второ — казах ви на чист руски и ви повтарям: не зная. Единственото, което мога да ви съобщя, е, че всеки момент се очаква пристигането на вашия предопределен от съдбата — а той, когато пристигне, когато си отпочине… когато свикне с обстановката, тепърва ще трябва да изпита инструмента, стига, разбира се, да не донесе свой, което е твърде, твърде вероятно. Тютюнът не ви ли е силен?!

— Не — отвърна Цинцинат, като разсеяно си погледна цигарата. — Но все пак ми се струва, че според закона — ако не вие, управителят на града е длъжен…

— Поприказвахме си, стига толкова — каза директорът, — аз съм тук всъщност не за да изслушвам оплаквания, а за да… — Той примигна, бръкна в единия си джоб, в другия; накрая измъкна от пазвата си лист на редове, явно откъснат от ученическа тетрадка.

— Тук няма пепелник — отбеляза той, като потърси с цигарата си, — какво тогава, хайде да ги удавим в остатъка от този сос… Мда. Светлината май леко дразни очите. Може би, ако… Но за кога тепърва, може и така.

Той разтвори листчето и без да слага роговите си очила, като ги държеше пред очите, зачете натъртено:

„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи…“ Мисля, че ще е по-добре да станем — загрижено се прекъсна той и стана от стола.

Цинцинат също се изправи.

„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи са обърнати към теб и твоите съдии ликуват, и ти се готвиш за тези неволни телодвижения, които непосредствено следват подир отсичането на главата, аз се обръщам към теб с напътствено слово. Съдбата отреди — и никога не ще забравя това — да осигуря на твоя живот в тъмницата всички многобройни удобства, които законът разрешава. Ето защо ще бъда щастлив да окажа всевъзможно внимание на всяческа изява на твоята благодарност, но желателно в писмена форма и само от едната страна на листа.“

— Ето — каза директорът, като си сгъваше очилата. — Това е. Не ви задържам повече. Известете ме, ако нещо ви потрябва.

Той седна на масата и започна бързо да пише, като по този начин показваше, че аудиенцията е приключила. Цинцинат излезе.

В коридора на стената дремеше сянката на Родион, изгърбен върху засенченото столче — и само едва-едва, в края, пламнаха няколко червеникави косъмчета. По-нататък, до извивката на стената, другият стражник, смъкнал униформената си маска, бършеше лицето си с ръкав. Цинцинат заслиза по стълбището. Каменните стъпала бяха хлъзгави и тесни, с неосезаема спирала от прозрачни перила. Щом стигна додолу, отново тръгна по коридорите. Вратата с надпис в огледално отражение „Канцелария“ беше открехната; луната проблясваше върху мастилницата, а някакво кошче за боклук под писалището лудо дращеше и клокочеше: сигурно в него бе паднала мишка. Като отмина още много врати, Цинцинат се препъна, подскочи и се озова в малък двор, изпълнен с различните части на разглобената луна. Паролата тази нощ бе мълчание — и войникът на вратата отговори с мълчание на мълчанието на Цинцинат, докато му даваше път. На всички останали врати бе същото. Той остави зад гърба си мъгливата грамада на крепостта и се захлъзга надолу по стръмния росен чим, натъкна се на пепелява пътека между скалите, прекоси два пъти, три пъти извивките на главното шосе, което най-сетне, отърсило се от последната сянка на крепостта, потече по-право, по-свободно — и по ажурния мост през пресъхналата речица Цинцинат влезе в града. Изкатери се по полегатия склон, свърна наляво по Садовая, префуча покрай беловласите цъфнали храсти. Някъде се мярна осветен прозорец; зад някаква ограда куче раздрънка веригата си, но не залая. Ветрецът правеше всичко възможно, за да освежи голата шия на беглеца. Наплив от благоухания нарядко говореше за близостта на Тамарини градини. Как познаваше тези градини! Там, когато Марфинка му беше годеница, се плашеше от жаби, от майски бръмбари… Там понякога, когато всичко ставаше непоносимо и можеше самичък, с каша в устата от сдъвкания люляк, през сълзи… Зеленото, ливадно Там, тамошните хълмове, отмалата на езерата, тамтарамът на далечния оркестър… Той свърна по Матюхинска покрай развалините на древната фабрика, гордостта на града, покрай шушнещите липи, покрай празнично настроените бели вили на телеграфните служители, вечно празнуващи нечии имени дни, и излезе на Телеграфна. Оттам нагоре водеше тясна уличка и отново сдържано зашумоляха липите. Двама мъже тихо разговаряха в мрака на градинката на подразбираща се пейка. „Всъщност той греши“ — рече единият. Другият отвърна неразбрано и двамата като че въздъхнаха, естествено вливайки се в шепота на листака. Цинцинат изтича на кръглата площадка, където луната вардеше познатата статуя на поета, приличаща на снежен човек — глава като куб, слепнати крака, — и като изтича още няколко крачки, се озова на своята улица. Отдясно върху стените на еднаквите къщи нееднакво играеше лунният рисунък на вейките, така че само по изражението на сенките, по гънката над носа между прозорците Цинцинат позна своя дом. На горния етаж прозорецът на Марфинка бе тъмен, но разтворен. Децата сигурно спяха на гърбоносия балкон: там се белееше нещо. Цинцинат изтича на прага, блъсна вратата и влезе в своята осветена килия. Ужасно! На масата блестеше моливът. Паякът кротуваше на жълтата стена.

— Угасете! — извика Цинцинат.

Наблюдаващият го през шпионката изключи осветлението. Мракът и тишината започнаха да се съединяват, но се набърка часовникът, удари единайсет, помисли и би още веднъж, а Цинцинат бе легнал по гръб и гледаше в тъмнината, където тихо се пръскаха светли точки, изгубвайки се постепенно. Свърши се пълното сливане на тъмнината и тишината. Ето тогава, тъкмо тогава (тоест както лежеше по гръб на затворническото легло след полунощ след ужасния, ужасния, просто не мога да обясня колко ужасен ден) Цинцинат Ц. ясно оцени своето положение.

Отначало върху черното кадифе, с което нощем са подплатени клепачите отвътре, се появи като медальон лицето на Марфинка: кукленска руменина, блестящо чело, детински изпъкнало, редките вежди нагоре, високо над кръглите кафяви очи. Тя замига, като извиваше глава, и върху меката шия с белотата на краве масло имаше кадифена лентичка, а кадифената тишина на роклята, разширявайки се надолу, се сливаше с тъмнината. Такава я бе видял днес сред публиката, когато го заведоха до прясно боядисаната скамейка на подсъдимите, на която не се реши да седне, а застана до нея и все пак си изцапа ръцете с изумруденозелено, и журналистите настървено фотографираха отпечатъците от пръстите му, останали върху облегалката на пейката. Виждаше напрегнатите им чела, виждаше яркоцветните панталони на контетата, ръчните огледала и преливащите се шалове на пременените жени — но лицата бяха неясни, — едничка само кръглооката Марфинка от всичките зрители остана в паметта му. Адвокатът и прокурорът, двамата нацапотени и много приличащи си (законът изискваше да бъдат едноутробни братя, но невинаги можеше да се подберат такива и тогава се гримираха), издърдориха с виртуозна скорост петте хиляди думи, които се полагаха на всеки от тях. Те говориха един през друг и съдията, като следеше светкавичните реплики, въртеше глава, надясно, наляво, и равномерно се въртяха всички глави — и само Марфинка, леко извърната, неподвижно като учудено дете бе вперила очи в Цинцинат, застанал до яркозелената градинска скамейка. Адвокатът, привърженик на класическата декапитация, лесно спечели срещу усукванията на прокурора и съдията синтезира делото.

Откъслеците от тези речи, в които като водни мехурчета се устремяваха и се пукаха думите „прозрачност“ и „непроницаемост“, сега звучаха в ушите на Цинцинат, шумът на кръвта се превръщаше в ръкопляскания, а медальонното лице на Марфинка все оставаше в зрителното му поле и угасна едва тогава, когато съдията — приближил се плътно, така че върху едрия му мургав нос можеха да се различат разширените пори, една от които върху самия връх бе пуснала самотен, но дълъг косъм — произнесе с влажен шепот: „С любезното разрешение на публиката ще ви сложа червен цилиндър“ — изработената от закона евфемистична фраза, чието истинско значение бе известно на всеки ученик.

„А нали съм изготвен толкова грижливо — мислеше си Цинцинат, като плачеше в мрака. — Извивката на гръбначния ми стълб е изчислена толкова хубаво, толкова тайнствено. Чувствувам в прасците си толкова много стегнато навити версти, които тепърва бих могъл да пробягам в живота си. Главата ми е толкова удобна…“

Часовникът удари и половина, отнасяща се кой знае за какво.