Владимир Набоков
Покана за екзекуция (2)

II

Сутрешните вестници, които Родион му донесе с чаша възтопъл шоколад — местното вестниче „Добро утро“ и по-сериозният орган „Гласът на публиката“, както винаги гъмжаха от цветни снимки. В първото намери фасадата на своята къща: децата гледат от балкона, тъстът му гледа от кухненския прозорец, фотографът гледа от прозореца на Марфинка; във втория — познатия изглед от този прозорец към градинката с ябълката, отворената външна врата с фигурата на фотографа, който снима фасадата. Освен това намери и себе си на две снимки, които го представяха в кротката му младост.

Цинцинат се бе родил от неизвестен минувач и бе прекарал детството си в голямото общежитие оттатък Строп (чак след двайсетте си години се запозна мимоходом с чирикащата, крехка, още толкова млада наглед Цецилия Ц., заченала го една нощ край Езерата, когато била съвсем младо момиче). От ранни години, по чудо осъзнал опасността, Цинцинат бдително се усъвършенствуваше да скрива някои свои различия. Без да пропуска чужди лъчи и като създаваше в състояние на покой странното впечатление за единствено тъмно препятствие в този свят на прозрачни един за друг души, той се научи все пак да се преструва на проницаем, с тази цел прибягваше до сложна система от нещо като оптични заблуди, но стига да се отпуснеше за миг, да не следеше толкова внимателно себе си, извивките на умело осветените си душевни плоскости, наоколо изведнъж се надигаше тревога. В разгара на общите игри връстниците изведнъж се дръпваха от него, сякаш доловили, че яснотата на погледа и сините му слепоочия са лукава заблуда и че всъщност Цинцинат е непроницаем. Случваше се учителят сред настъпилото мълчание, събрал и сбърчил с досада и недоумение всичките си запаси кожа около очите, дълго да го гледа и накрая да попита:

— Какво става с теб, Цинцинат?

Тогава Цинцинат се вземаше в ръце и притиснал се до гърди, се отнасяше в безопасно място.

С течение на времето безопасните места ставаха все по-малко, навред проникваше гальовното слънце на публичните грижи и прозорчето във вратата бе така нагласено, че в килията не съществуваше ни една точка, която наблюдателят отвън да не можеше да прободе с поглед. Затова Цинцинат не смачка шарените вестници на топка, не ги хвърли — както стори неговият призрак (призракът, който съпровожда всекиго от нас — и теб, и мен, ето и него — и върши това, което ти се иска да сториш в дадения момент, а не бива…). Цинцинат преспокойно остави вестниците и си допи шоколада. Кафявият каймак, покрил шоколадената повърхност, се превърна върху устната му в сбръчкана дрипа. Сетне облече черен халат, прекалено дълъг за него, нахлузи черни пантофи с помпони, черна кръгла шапчица и тръгна из килията, както се разхождаше всяка сутрин от първия ден на затворничеството си.

Детство по крайградските морави. Играеха на топка, на свинка, на карамора, на прескочикобила, на малина, на бъз… Той беше лек и пъргав, но с него не обичаха да играят. През зимата градските склонове гладко се покриваха със сняг и колко дивно бе да се спускаш надолу със „стъклена“ сабуровска шейна… Колко бързо настъпваше нощта, когато се връщаше вкъщи от пързалката… Какви звезди — каква тъга и мисъл горе, — а долу нищо не знаят. В мразовития металически мрак с жълта и червена светлина горяха вкусни прозорци; жени с лисичи манта върху копринените рокли притичваха през улицата от къща в къща; електрически вагонетки, раздухвайки вихър, префучаваха по заснежените релси.

Гласче: „Аркадий Илич, погледнете Цинцинат…“

Не се сърдеше на доносниците, но те се множаха и възмъжавайки, ставаха страшни. Всъщност тъмен за тях, сякаш изрязан от кубическия сажен на нощта, непроницаемият Цинцинат се извръщаше натам-насам, за да улучи лъчите, панически припряно се мъчеше да застане така, че да изглежда светлопроводим. Околните се разбираха от половин дума — защото нямаха такива думи, които да свършват някак неочаквано, с ижица, да речем, като се превръщат в прашка или в птица, с учудващи последици. В прашния малък музей на Втория булевард, където го водеха през детството и където той самият по-късно водеше питомците, бяха събрани редки, прекрасни неща — но за всички граждани освен него всяко от тях бе също така ограничено и прозрачно, както и те самите един за друг. Това, което не е назовано, не съществува. За съжаление всичко бе назовано.

„Битие безименно, същественост безпредметна…“ — прочете Цинцинат на стената там, където разтворената врата закриваше стената.

„Вечно празнуващи, за вас ми…“ — пишеше на друго място.

По-вляво, с устремен и чист почерк, без ни една излишна чертица: „Обърнете внимание, че когато те говорят с вас…“ — по-нататък, уви, бе заличено.

До него — с разкривени детски букви: „Ще глобявам писателите“ — и подпис: директорът на затвора.

Можеше да се разчете още един вехт и загадъчен ред: „Измерете, преди да измрете — после ще бъде късно.“

— Мен във всеки случай ме измериха — каза Цинцинат, като пое отново на път и леко зачука в движение с кокалчетата на пръстите си по стените. — Как не ми се умира! Душата ми се е свряла във възглавницата. Ох, не ми се умира! Студено ще ми бъде да се измъквам от топлото тяло. Не ми се иска, почакайте, оставете ме още да подремя.

Дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Петнайсет години — на толкова бе Цинцинат, когато започна работа в ателието за играчки, бе изпратен там поради ниския си ръст. А вечер се наслаждаваше на старинни книги сред ленивия, очароващ плисък на дребните вълни в плаващата библиотека „Д-р Синеоков“, удавил се на същото това място в градската речица. Мърморещи вериги, плисък, оранжеви абажурчета на галерийката, плисък, лепнеща от луната водна шир — и в далечината, в черната паяжина — пробягващи светлинки. Но после ценните томове започнаха да се развалят от влагата, така че в края на краищата се наложи да пресушат реката, отклониха цялата вода в Строп по специално прокопан канал.

Докато работеше в ателието, дълго се блъска с разни чудати глупости, занимава се с изготвянето на меки кукли за ученичките — имаше мъничък рошав Пушкин с късо, стегнато в кръста палто, подобен на плъх Гогол с пъстра жилетка, едно старче Толстой, дебелоносичко, с ямурлуче, и множество други, например закопчан с всички копченца Добролюбов с очила без стъкла. Изкуствено встрастил се в този митичен деветнайсети век, Цинцинат вече бе готов съвсем да задълбае в мъглите на древността и в тях да намери лъжлив подслон, но друго отвлече вниманието му.

Там, в онази малка фабрика, работеше Марфинка — полуотворила влажни устни, целеше с конеца игленото ухо: „Здравей, Цинцинатик!“ — и ето започнаха тези упойващи скиталчества в много, много просторните (дори така се случваше — хълмовете в далечината бяха в омара заради насладата от своята далнина) Тамарини градини, където ивите без причина ронят три потока сълзи и на три каскади с малка дъга над всеки потоците се хвърлят в езерото, по което плава лебед ръка за ръка със своето отражение. Равни поляни, рододендрон, дъбрави, весели градинари със зелени ботуши, играещи по цял ден на криеница; някоя пещера, някоя идилична пейка, на която трима шегаджии са оставили три спретнати купчинки (уловка — имитация от кафява боядисана ламарина) — някаква сърничка, изскочила в алеята и начаса превърнала се пред очите им в трепкащи слънчеви петна — ето какви бяха тези градини! Там, там е бъбренето на Марфинка, нейните крака с бели чорапи и кадифени пантофки, студената й гръд и розовите целувки с вкус на горски ягоди. Ех, да ги види оттук — поне дървесните корони, поне веригата отдалечени хълмове…

Цинцинат пристегна по-силно халата. Сетне помести и задърпа заднишком крещящата от яд маса: как без желание, с какво потреперване се движеше по каменния под, потреперванията й се предаваха на пръстите на Цинцинат, на небцето му, както отстъпваше към прозореца (тоест към онази стена, където високо, високо зад решетката бе полегатата кухина на прозореца). Падна звънко лъжицата, чашата затанцува, моливът се търколи, захлъзгаха се книга след книга. Цинцинат вдигна ритащия стол върху масата. Най-сетне се покатери. Но, разбира се, не се виждаше нищо — само знойното небе с тънко сресани бели кичури, останали от облаците, неизтърпели синевата. Цинцинат едва стигаше до решетката, зад която под наклон се издигаше тунелът на прозорчето с друга решетка в края и с нейно светлинно повторение върху олющената стена на каменната падина. Там, отстрани, със същия чист презрителен почерк като на една от полуизтритите фрази, прочетени одеве, бе написано: „Нищо не се вижда, и аз опитвах.“

Цинцинат се бе изправил на пръсти, хванал се с малките си, съвсем бели от напрежението ръце за черните пръчки, половината от лицето му бе в слънчевата решетка, левият му мустак се златееше, в огледалните му гледци имаше по една мъничка златна клетка, а долу, отзад, петите му се надигаха от твърде големите пантофи.

— Ще вземете да паднете — каза Родион, който вече от половин минута бе застанал до него и сега здраво стисна крака на трепналия стол. — Нищо, нищо, държа. Можете да слезете.

Родион имаше очи като метличини и както винаги дивна червена грамадна брада. Това красиво руско лице бе обърнато нагоре към Цинцинат, който го настъпи с босо ходило, тоест призракът го настъпи, а самият Цинцинат вече слезе от стола на масата. Родион го прегърна като пеленаче и го свали внимателно, подир което с цигулков звук дръпна масата на предишното й място и приседна в края й, като люлееше единия си крак, а с другия се опираше в пода — бе взел фалшиво-безцеремонната поза на оперните гуляйджии в сцена с кръчма, а Цинцинат зачопли шнура на халата, свел поглед, едва сдържайки се да не заплаче.

Родион запя с бас-баритон, като въртеше очи и размахваше празното канче. Същата волна песен някога бе пяла Марфинка. Сълзи бликнаха от очите на Цинцинат. На най-високата нота Родион тресна канчето в пода и скочи от масата. По-нататък вече пееше с хор, макар да беше сам. Изведнъж вдигна двете си ръце и излезе.

Цинцинат, седнал на пода, погледна през сълзи нагоре, където отражението от решетката вече бе сменило мястото си. Опита — за стотен път — да премести масата, но, уви, краката й от векове бяха завинтени за пода. Изяде една сушена смокиня и отново закрачи из килията.

Деветнайсет, двайсет, двайсет и една. На двайсет и две години беше прехвърлен в детска градина като учител от категория „Ф“ и тогава се ожени за Марфинка. Почти през същия ден, в който пое своите нови задължения (състоящи се в това да занимава куцичките, гърбавичките, кривогледичките деца), важно лице написа срещу него донос от втора степен. Предпазливо като предположение се изказваше мисълта за основната нелегалност на Цинцинат. Заедно с този меморандум градските първенци разгледаха и старите оплаквания, изпращани от време на време от страна на най-прозорливите му другари по работа в ателието. Председателят на възпитателния съвет и някои други длъжностни лица се затваряха поред с него и провеждаха предписаните от закона опити. В продължение на няколко денонощия не му позволяваха да спи, принуждаваха го бързо и безсмислено да бърбори, като го докарваха до ръба на бълнуването, караха го да пише писма до различни предмети и природни явления, да разиграва житейски сценки, а също да подражава на различни животни, на занаяти и на болести. Извърши всичко това, издържа всичко това — защото беше млад, находчив, свеж, жадуваше да живее — да поживее малко с Марфинка. Освободиха го със съжаление, разрешиха му да продължи заниманията си с децата от най-ниско равнище, за които им бе все едно — за да видят какво ще излезе. Водеше ги на разходка по две, като им свиреше на малка портативна музикална кутийка, нещо като мелничка за кафе — а в празник ходеха на люлките: целият грозд замираше, излитайки; и пищеше, когато се спускаше надолу. Учеше някои да четат.

Междувременно Марфинка още първата година на брака започна да го мами с когото й падне и където й падне. Обикновено когато Цинцинат се връщаше вкъщи, тя, притиснала с някаква сита усмивчица пухкава брадичка до шията, сякаш укорно към себе си, вперила в него изпод вежди честните си кафяви очи, изричаше с ниско гукащо гласче: „А Марфинка днес пак прави това.“ Той я гледаше няколко секунди, допрял длан до бузата си като жена, сетне, беззвучно виещ, тръгваше през всички стаи, пълни с нейни роднини, и се заключваше в тоалетната, където тропаше, пускаше водата, кашляше, за да замаскира риданията си. Понякога, като се оправдаваше, тя му обясняваше: „Нали ме знаеш, добричка съм толкова малко нещо, а носи такова облекчение на мъжа.“

Скоро тя забременя — и не от него. Сдоби се с момченце, веднага забременя отново — и отново не от него — и роди момиченце. Момчето беше куцо и злобно; тъпото, тлъсто момиче — почти сляпо. Поради дефектите си двете деца попаднаха при него в градината и беше странно да гледаш пъргавата, спретната, румена Марфинка как води вкъщи един сакат и една лоена топка. Цинцинат полека-лека съвсем се запусна — и веднъж на някакво открито събрание в градския парк внезапно през публиката пробягна тревога, някой произнесе на висок глас: „Граждани, между нас се намира…“ — и последва страшна, почти забравена дума — вятър връхлетя акациите, Цинцинат не можа да стори нищо по-добро, освен да стане и да се оттегли, като разсеяно късаше листенца от крайпътните храсти. След десет дни бе арестуван.

„Вероятно утре — каза Цинцинат, докато бавно крачеше из килията. — Вероятно утре — каза Цинцинат и седна върху леглото, като разтъркваше челото си с длан. Залязващият лъч повтаряше познатите вече ефекти. — Вероятно утре — каза с въздишка Цинцинат. — Твърде тихо беше днес, а утре, виж, рано сутринта…“

Известно време всички мълчаха: пръстената кана с вода на дъното, утолявала жаждата на всички затворници по света; стените, положили ръце върху раменете си като четирима, обсъждащи с нечут шепот квадратната си тайна; кадифеният паяк, приличащ по нещо на Марфинка; големите черни книги върху масата…

„Какво недоразумение!“ — каза Цинцинат и изведнъж се разсмя. Стана, смъкна халата, шапчицата, пантофите. Свали платнените си панталони и ризата. Свали като перука главата си, свали ключиците като ремъци, свали гръдния си кош като ризница. Свали бедрата, нозете, свали и захвърли ръцете в ъгъла като ръкавици. Това, което остана от него, постепенно се стопи, едва обагри въздуха. Цинцинат отначало просто се наслаждаваше на прохладата; сетне волно и весело се потопи в тайната си среда.

Тресна железният гръм на резето и Цинцинат начаса обрасна с всичко, каквото бе смъкнал, дори с шапчицата. Надзирателят Родион донесе дузина бледожълти сливи в кръгла кошничка, настлана с лозови листа — подарък от съпругата на директора.

Цинцинат, теб те освежи престъпното ти упражнение.