Владимир Набоков
Покана за екзекуция (15)

XV

Утрото отмина тихо, но за сметка на това към пет следобед започна най-унищожителен трясък: този, който работеше, бързаше стръвно, громолеше безсрамно; впрочем не беше се приближил много от вчерашния ден.

Внезапно се случи нещо особено: като че рухна някаква вътрешна преграда и звуците вече се появяваха с такава релефност и сила (мигновено преминали от един план в друг — направо пред рампата), че стана ясно — те са тук, точно зад топящата се като лед стена, и ето сега, сега ще избият навън.

И тогава затворникът реши, че е време да действува. Страшно забързан, разтреперан, но все пак стремейки се да не губи самообладание, той извади и обу тези гумени обувки, тези платнени панталони и яке, с които беше, когато го арестуваха, намери носна кърпа, две носни кърпи, три носни кърпи (бегло преобразяване на кърпите в чаршафи, които се навързват един за друг); за всеки случай мушна в джоба си някаква връвчица с още усукана в нея дървена дръжка за носене на пакети (не се побираше, крайчето й висеше), втурна се към постелята, за да бухне възглавницата и така да я покрие с одеялото, че да стане нещо като чучело на спящ; не стори това, а се хвърли към масата с намерение да грабне написаното, но и тук насред път промени намерението си, защото мислите му се объркваха от победоносното, бясно къртене… Той стоеше изопнат като стрела, вцепенен, когато, до съвършенство въплъщавайки мечтата му, жълтата стена на аршин от пода се пропука с формата на светкавица, веднага набъбна, блъскана отвътре, и внезапно изригна с трясък.

От черната дупка в облак дребни отломки се измъкна с кирка в ръка, целият обсипан с вар, целият извиващ се и пълзящ като дебела риба сред прахоляка, целият разлюлян от смях, м’сю Пиер и веднага след него — но рачешката, — с дебелия задник напред, с цепка, от която стърчеше фъндък сива вата, без редингота, също обсипан с всякакви боклуци, също примиращ от смях, Родриг Иванович, и двамата се изтърколиха от дупката, седнаха на пода и вече неудържимо се задрусаха с всичките преходи от „хо-хо-хо“ до „кхи-кхи-кхи“ и обратно, с жални изписквания в интервалите между прихванията — блъскаха се един друг, поваляха се един върху друг…

— Ние, ние, ние сме — успя да пророни най-после м’сю Пиер, като обърна варното си лице към Цинцинат, при което жълтата му перучка с комично свиркане се надигна и падна.

— Ние сме — избъбри с неочакван фалцет Родриг Иванович и дебело се закикоти, вирнал меките си крака с невъзможните гамаши на ексцентрик.

— Уф! — произнесе м’сю Пиер и изведнъж се успокои, стана от пода и изтупвайки ръцете си, се озърна към дупката: — Ама поработихме двамата, Родриг Иванович! Ставайте, драги, стига вече. Каква работа падна! Много добре, сега можем дори да се възползуваме от този прекрасен тунел… Разрешете да ви поканя, мили съседе, при мен на чаша чай.

— Само да сте ме докоснали… — прошушна Цинцинат. И тъй като от едната страна, готов да го прегърне и да го тикне напред, бе застанал белият, потен м’сю Пиер, а от другата — също разтворил обятия, с голи плещи, със свободно висящ нагръдник — Родриг Иванович, и двамата като че се поклащаха леко, готови да го връхлетят, Цинцинат избра единствената възможна посока, именно тази, която му сочеха. М’сю Пиер лекичко го подтикваше отзад, като му помагаше да пропълзи в отвора.

— Хайде с нас — обърна се той към Родриг Иванович, но той отказа, като се оправда с разбъркания си тоалет.

Сплескан и примижал, Цинцинат пълзеше на четири крака, отзад пълзеше м’сю Пиер и отвред го избутваше, притискаше гръбнака, бодеше дланите, коленете му плътен мрак, изпълнен с ронлив пукот, на няколко пъти Цинцинат се натъкваше на стена и тогава м’сю Пиер го дърпаше за прасците, като го караше да се отмести назад от разклонението без изход, всяка минута ръб, издатина, кой знае какво болезнено блъсваше главата му и изобщо над него тегнеше толкова ужасна, безизходна мъка, че да не беше сумтящият, блъскащ го отзад спътник, тук щеше да легне и да умре. Но ето след дългото придвижване в тясната, въгленочерна тъма (на едно място отстрани червено фенерче мътно обля с лъскавина чернотата), след теснотията, слепотата, задуха в далечината се провидя заобляща се бледа светлина: там имаше завой и най-сетне — изход; несръчно и кротко Цинцинат падна на каменния под — в пронизаната от слънце килия на м’сю Пиер.

— Заповядайте, моля — каза домакинът, като се измъкна след него. Веднага извади четка за дрехи и се зае чевръсто да чисти мигащия Цинцинат, като деликатно сдържаше и смекчаваше движението си там, където можеше да бъде чувствително. При това наведен, като че го уплиташе в нещо, обикаляше около Цинцинат, който стоеше съвсем неподвижно, сразен от една необикновено проста мисъл, по-точно не от самата мисъл, а от това, че не беше му минала през ума по-рано.

— А аз с ваше позволение ще направя така — произнесе м’сю Пиер и съблече прашната си жилетка; за миг, уж случайно, напрегна ръка, изви очи към тюркоазно-белия си бицепс и разпространи присъщото си зловоние. Около лявото зърно на гърдите му имаше находчива татуировка — две зелени листенца, — така че самото зърно приличаше на розова пъпка (от марципан и захаросан плод). — Заповядайте, седнете — каза той, като си навличаше халата на ярки разлети петна — разполагайте се. Моята килия, както виждате, почти не се различава от вашата. Само я поддържам чиста и я украсявам… украсявам я с каквото мога. (Той леко се задъха като от вълнение.)

„Украсявам я.“ Стенният календар с акварелното изображение на крепостта при залез-слънце акуратно бе изпъчил малинова цифра. Юрганът, съшит от разноцветни ромбове, бе метнат върху кревата. Над него с кабари бяха закрепени снимки от лекия жанр и висеше кабинетна фотография на м’сю Пиер; от края на рамката бе разгърнало гофрирани гънки хартиено ветрило. На масата имаше крокодилов албум, златееше се циферблатът на пътен часовник и над лъскавия ръб на порцеланова чаша с немски пейзаж в различни посоки гледаха пет-шест градински теменужки. В ъгъла на килията до стената бе подпрян голям калъф, който сякаш съдържаше музикален инструмент.

— Изключително съм щастлив да ви посрещна — говореше м’сю Пиер, като се разхождаше назад-напред, и всеки път преминаваше през косата слънчева ивица, в която още се виеше варен прах. — Струва ми се, че през тази седмица се сприятелихме толкова, някак толкова хубаво, толкова топло се сближихме, както рядко се случва. Виждам, интересува ви какво има вътре, нали? Ето, само (той си пое дъх) да си довърша думата, и тогава ще ви покажа… — Нашата дружба — продължи, като се разхождаше и леко се задъхваше м’сю Пиер, — нашата дружба разцъфтя в парниковата атмосфера на тъмницата, където се хранеше с еднакви тревоги и надежди. Мисля, че сега ви познавам по-добре от който и да било на света и, разбира се, по-интимно, отколкото ви е познавала вашата жена. Затова ми е особено мъчно, когато се поддавате на злобно чувство или бивате невнимателен към хората… Ето сега, когато толкова весело се появихме при вас, вие отново оскърбихте Родриг Иванович с престореното си безразличие към сюрприза, в който той вземаше толкова мило, енергично участие, а нали вече никак не е млад, има доста свои грижи. Не, не ми се говори сега за това… За мен е важно само да установя, че нито един ваш душевен оттенък не ми убягва, затова ми се струва не съвсем справедливо известно обвинение… За мен вие сте прозрачен, както — извинете за изисканото сравнение, — както поруменяващата годеница е прозрачна за погледа на опитния годеник. Не зная, нещо става с дишането ми, простете, ей сега ще ми мине. Но аз съм ви изучил толкова отблизо и — защо да крия — съм ви обикнал, силно съм ви обикнал и вие значи сте ме опознали, свикнали сте с мен — нещо повече, привързали сте се към мен, както аз към вас. Да постигна такава дружба, ето в какво се състоеше моята първа задача и очевидно я реших успешно. Успешно. Сега ще пием чай. Не разбирам защо не го донасят.

Той седна, като се държеше за гърдите, до масата срещу Цинцинат, но веднага отново скочи, измъкна изпод възглавницата кожена кесия, от кесията — велурено калъфче, от калъфчето — ключ, и се приближи до големия калъф, изправен в ъгъла.

— Виждам, че сте потресен от моята акуратност — каза той и предпазливо отпусна калъфа върху пода, калъфът се оказа тежък и тромав. — Но, да ви кажа, акуратността украсява живота на самотния човек, който по този начин доказва на себе си…

В разтворения калъф върху черно кадифе лежеше широка, светла брадва.

— … доказва на самия себе си, че си има гнезденце… Гнезденце — продължи м’сю Пиер, като отново заключи калъфа, изправи го до стената и сам се подпря на него, — гнезденце, което той е заслужил, свил, изпълнил с топлината си… Това изобщо е голяма философска тема, но по някои признаци ми се струва, че и на вас, както и на мен, не ви е до теми. Знаете ли какво? Ето ви моя съвет: чай ще си пийнем по-късно, а сега си идете и си полегнете, идете. И двамата сме млади, не бива да оставате повече тук. Утре ще ви обяснят, а сега си вървете. Аз също съм възбуден, също не се владея, вие трябва да разберете…

Цинцинат тихо заопипва заключената врата.

— Не, не — по нашия тунел. Нахалост ли се трудихме! Пълзешком, пълзешком. Ще окача нещо да закрия дупката, че е грозно така. Заповядайте…

— Мога сам — каза Цинцинат.

Той се промъкна в черния отвор и като шумолеше с натъртените си колене, запълзя на четири крака и проникваше все по-надълбоко в тясната тъмнина. М’сю Пиер подвикна екливо след него нещо за чая и очевидно спусна щора, защото Цинцинат веднага се почувствува отрязан от светлата килия, където бе току-що.

Загълтал мъчително грапавия въздух, като се натъкваше на нещо остро — и очакваше без особен страх срутване, — Цинцинат слепешката се промъкваше през лъкатушния проход и попадаше в каменни ниши, като кротко отстъпващо животно се връщаше заднишком и напипал продължението на прохода, пълзеше по-нататък. Нямаше търпение да легне на меко, пък било то и на неговия креват, да се завие през глава и да не мисли за нищо. Това обратно пътешествие се проточи толкова, че като дереше рамене, той се разбърза, доколкото му позволяваше постоянното предчувствие за задънена стена. Задухът го замайваше и по едно време реши да спре, да се отпусне, да си представи, че е в кревата, и при тази мисъл може би да заспи, но тогава дъното, по което пълзеше, се наклони надолу под доста осезаем ъгъл и ето отпред се мярна червеникаво-блестяща пролука, лъхна го влага, плесен, като че от недрата на крепостната стена бе преминал в естествена пещера, от ниския свод над него, всеки на нокътче, с главицата надолу, завили се с криле, висяха в редица като сбръчкани плодове прилепи в очакване на своето участие — пролуката пламенеещо се разтвори и го облъхна свежият дъх на вечерта и Цинцинат се измъкна на свобода от пролуката в скалата.

Озова се на един от многото тревисти полегати склонове, които като изострени тъмнозелени вълни ближеха на различна височина скалите и стените на възправилата се крепост. В първата минута направо му се зави свят от свободата, височината и простора, той, вкопчил се въз влажния чим, едва ли забелязваше нещо, освен че лястовичките цвърчат силно, вечерно, като стрижат с черните си ножици боядисания въздух, че залезното зарево е обхванало половината небе, че над тила му със страшна бързина се издига сляпата каменна стръмнина на крепостта, от която се бе изцедил като капка, а под краката му — кошмарни урви, плъзнала като детелина мъгла.

Щом уталожи дъха си, щом овладя подскачането в очите и треперенето на тялото си, с напора от ахаща, ухаща, широко и далеко разляла се волност, той залепи гръб за канарата и обиколи с поглед димящата околност. Далеч долу, където здрачът вече се бе утаил, в струите мъгла едва се мержелееше ажурната гърбица на моста. А там, от другата страна, синият град в омара, с прозорци като разпалени въгленчета или вземаше още на заем блясък от залеза, или вече светеше за своя сметка, и можеше да се различи как светваха и се нанизваха постепенно мънистата от фенери по улица Стръмна и тънката арка в горния й край бе необикновено ясна. Оттатък града всичко трепкаше мъгливо, нагъваше се, изплъзваше се и над невидимите градини, в розовата дълбина на небето, стояха на върволица прозрачно огнени облачета, точеше се един дълъг лилав облак с горящи прорези по долния край и докато Цинцинат гледаше, там, там в далечината, пламна във венецианско зелено обрасналият с дъбак хълм и полека се затъмни.

Пиян, слаб, плъзгайки се по коравия чим и балансирайки, той пое надолу и към него веднага иззад скалната издатина, където предупреждаващо шушнеше траурен трънак, изскочи Емочка, с лице и крака, розови от залеза, и като го стисна здраво за ръката, го повлече надолу. Във всичките й движения личеше вълнение, възторжена забързаност.

— Къде отиваме? Надолу ли? — задъхано питаше Цинцинат, като се смееше от нетърпение.

Тя бързо го поведе покрай стената. В стената се отвори малка зелена врата. Надолу водеха стъпала, незабелязано изредили се под краката. Отново скръцна врата; зад нея зееше възтъмен проход, където имаше сандъци, гардероб, изправена до стената стълба и миришеше на газ; оказа се, че от задния вход са проникнали в директорската квартира, защото — без вече толкова да му стиска пръстите, като ги изпускаше разсеяно — Емочка го водеше към трапезарията, където до осветената овална маса бяха насядали всички и пиеха чай. Салфетката на Родриг Иванович покриваше широко гърдите му; жена му — кльощава, луничава, с бели ресници — предаваше гевречетата на м’сю Пиер, който се бе пременил в руска рубашка на петлета; до самовара в кошничка бяха оставени кълбета цветна прежда и бляскаха стъклени куки. Остроноса бабичка с боне и с черна пелерина се бе накокошинила в края на масата.

Щом зърна Цинцинат, директорът зяпна и нещо потече от крайчето на устата му.

— Пфу, лудетина! — с лек немски акцент проговори директоршата.

М’сю Пиер, като си разбъркваше чая, свенливо наведе очи.

— Ама наистина, какви са тези лудории? — през пъпешовия сок произнесе Родриг Иванович. — Да не говорим, че това е извън всякакви правила!

— Оставете — каза м’сю Пиер, без да вдига очи. — Нали и двамата са деца.

— Ваканцията свършва, та й се иска да полудува — бързо избъбри директоршата.

Емочка, която нарочно тътреше стола, като се въртеше и облизваше, седна на масата и забравила завинаги за Цинцинат, се залови да посипва със захар, веднага пооранжевяващ, мъхнат резен пъпеш, в който сетне щастливо се впи, държеше го от двата края, стигащи до ушите й, и блъскаше с лакът съседа. Съседът продължаваше да си сърба чая и придържаше между показалеца и средния си пръст стърчащата лъжичка, но незабелязано спусна лявата си ръка под масата.

— Ай — трепна от гъдела Емочка, без впрочем да се отделя от пъпеша.

— Засега седнете ей там — каза директорът, като посочи с ножа за плодове зеленото кресло, сложено отделно сред полумрака на дамаската до диплите на завесата. — Когато свършим, ще ви отведа оттук. Ама сядайте де, ви казвам. Какво ви е? Какво му е? Ама че неразбран човек!

М’сю Пиер се наклони към Родриг Иванович и леко изчервен, му съобщи нещо.

Гърлото на директора направо изгърмя:

— Е, честито, честито — каза той, като едва възпираше поривите на гласа си. — Радостно!… Отдавна беше време… Ние всички… — Той погледна Цинцинат и вече се накани тържествено.

— Не, рано е още, приятелю, не ме притеснявайте — прошепна м’сю Пиер и го докосна по ръкава.

— Във всеки случай няма да се откажете от втора чашка чай — игриво произнесе Родриг Иванович, а сетне, като помисли и помляска, се обърна към Цинцинат: — Ей, вие там. Можете засега да прегледате албума. Дете, дай му албума. По случай нейното (жест с ножа) завръщане в училището нашият скъп гост и направи… й направи… Пардон, Пьотр Петрович, забравих как го казахте.

— Фотохороскоп — скромно отвърна м’сю Пиер.

— Да оставя ли лимончето? — попита директоршата.

Висящата газена лампа, оставяйки в тъмнина дълбините на трапезарията (където само припламваше, като отчупваше едри секунди, отблясъкът от махалото), изливаше върху уютно сервираната маса домашна светлина, преминаваща в звън от чайно естество.