Кон Игълдън
Завоевателят (7)

7.

За три дни здраво препускане Кублай докара коня си до пълно изтощение. Горкото животно пасеше в съня си, но така и не му оставаше време да се възстанови, преди да бъде яхнато отново. Кублай беше скован от болка, когато се качи в седлото на четвъртия ден. Нямаше мазолите на съгледвачите и голяма част от кожата на задника и кръста му се беше протъркала. Всяка сутрин беше агония, докато коричката падаше, след което започваше тъпа болка, която продължаваше през целия ден. Не знаеше колко далеч е стигнал, но едно беше сигурно — войската на хана бе далеч зад него. Бату беше взел цял туман воини и семействата им, когато замина за новите си земи. Хората му вече се бяха увеличили и такова множество не можеше да се скрие лесно. Кублай очакваше да открие следи от тях, макар че това бе предизвикателство за някой следващ ден.

Непосредственият му проблем бе, че конят му губеше тегло с тревожна бързина, потеше се и на устата му избиваше жълта пяна. Време беше да изпробва ям линиите според плана, който му се бе сторил така прост в Каракорум. Той извади от дисагите си парчето плат със зашити за него звънчета. Метна го през седлото и отново се ориентира по околните хълмове. Наоколо не се виждаше жива душа, но беше забелязал ям станция на двайсетина мили назад и излезе на пътеката, прокарана от ездачите. Прегледа се още веднъж и се намръщи на собственото си изтощение. Никой ям ездач не пътуваше с багаж. Теглото беше всичко. Намръщен, Кублай разкопча ремъците на дисагите и остави запасите си да тупнат на земята. Лъкът ги последва и той задържа дълго меча си, преди да го постави върху малката купчинка кожа и плат. Намираше се на вражеска територия и се чувстваше безпомощен като новородено без него, но нямаше друг избор. Запази единствено малката кожена чанта, от онези, които носеха ям ездачите — можеше да я закрепи на гърба си. Дори беше написал невинно писмо до измислен получател и беше готов да го покаже, ако го спрат и претърсят, макар това да бе малко вероятно. Никой не се месеше на ям ездач.

Внезапно му хрумна да нареже дисагите на ивици и да увие в тях канията на меча. Получи се вързоп, който можеше да скрие. Оръжието бе ценно и макар да се съмняваше, че ще го види отново, не можеше просто да го остави да се търкаля на земята, за да бъде намерено от някой скитник или което бе по-лошо, от съгледвачите на хана, които щяха да минат оттук.

Откара коня си под някакви дървета и зачака настъпването на вечерта. Оставаха му само още няколко мили, а искаше да пристигне в ям станцията по залез-слънце или дори през нощта. Самият Чингис бе определил разстоянието между отделните станции да бъде двайсет и пет мили. Някои от тях работеха толкова отдавна, че помежду им вече имаше широки пътища и около тях бяха изникнали кирпичени къщи за семействата. Кублай опря гръб на едно дърво, увил повода около юмрука си.

Когато се събуди, дърветата тънеха в мрак. Нямаше представа колко време е спал и изруга, докато ставаше и посягаше към седлото. Конят изцвили и отстъпи назад, така че се наложи да го плесне през муцуната, за да го накара да стои мирен.

Миг по-късно беше отново на пътя, като се ослушваше за признаци на живот. Луната току-що беше изгряла и Кублай бе благодарен, че нощта тепърва настъпва. Не след дълго видя светлини пред себе си и отново препусна в галоп. Звънчетата на седлото зазвъняха високо в мрака.

Ям станцията беше малка, построена от варовик насред пустошта, само с няколко допълнителни пристройки и покрит с калдъръм двор. Бяха запалили факли, когато го чуха да приближава, и Кублай влезе уверено. Чакаха го двама мъже. Единият държеше дебел мях, а другият носеше паница с димящо месо, от което още капеше вода от гърнето вътре. Докато се спешаваше, от конюшнята изведоха отпочинал кон.

— Кой си ти? — ненадейно попита мъжът с паницата.

— Идвам от Каракорум и нося спешни съобщения — рязко отвърна Кублай. — А ти кой си?

— Извинявай — отвърна мъжът. Още изглеждаше подозрителен и Кублай видя как погледът му се спира върху коня, с който беше пристигнал. Не беше първият сетил се да открадне ям пони по този начин, но качеството на конете, които водеха крадците, обикновено ги издаваше. Забеляза, че мъжът кима неохотно. Въпреки това отново заговори, докато Кублай награби агнешкото и задъвка лакомо.

— Щом си от Каракорум, значи знаеш кой е ям началникът там.

— Териден ли? — отвърна Кублай с пълна уста. — Едрият християнин с червената брада? Добре го познавам.

Това бе лесно изпитание за млад мъж, който е израснал в града, макар че сърцето му бясно затуптя при мисълта, че може да бъде разкрит. Като се мъчеше да скрие колко е натъртен, Кублай яхна отпочиналия кон, намести малката чанта на раменете си, прие мяха и отпи глътка айраг, разреден с вода. Беше некачествен и кисел, но го стопли и той изпръхтя, докато хвърляше мяха обратно. Оттук нататък за храна щеше да разчита единствено на ям станциите.

— Ще му кажа, че поддържаш добре поста — каза той, докато вземаше поводите и подкарваше коня към каменната порта. Хората от станцията вече бяха заети да разседлаят предишното му пони и да го изтъркат. От животното се издигаше пара на светлината на факлите и никой не си направи труда да му отговори. Кублай се усмихна, сръга коня с пети и продължи на север. Планът бе проработил и щеше да проработи отново. Трябваше да бъде така, ако искаше да запази преднина. Никое съобщение не можеше да пътува по-бързо от носеното от ям ездачите. Докато не говореше лично с Бату, той щеше да бъде в пълно неведение за грозящата го заплаха.

Докато Кублай се отдалечаваше, служителят от станцията се взираше замислено след него. Никога досега не беше виждал такива жълти очи. Твърдеше се, че Чингис имал такива. Мъжът почеса ухапване от бълха по бузата си, унесен в мисли. Накрая сви рамене и продължи работата си.

Четиримата мъже следяха пътя три дни, като ловуваха на двойки, така че всяка вечер да имат зайци за вечеря. Недалеч имаше огромен развъдник и никак не бе трудно да залагат клопки пред дупките. Имаха добър изглед към пътя през планините и затова прекарваха времето си в приказки, игра на ашици и поправка на старо снаряжение. Знаеха, че ще ги сменят след два дни и краят на дежурството им наближава. Нямаха много поводи за вълнения. Беше минало само едно семейство амбулантни търговци, но мъжете не се интересуваха от евтините стоки в малката им каруца, теглена от древно еднооко пони. Бяха ги изпратили по пътя им с груб смях и ритник.

— Някой идва — каза Парих, най-младият от групата.

Останалите трима забързаха към ръба на малкия лагер и се загледаха към пътя долу, като внимаваха да не показват главите си. Лъковете бяха увити, за да ги предпазят от влагата, тетивите не бяха опънати. Въпреки това оръжията им бяха подръка. Само след няколко мига можеха да пуснат първите си стрели. Взираха се надолу, като ругаеха сутрешната мъгла, която сякаш излизаше от самите скали, преди да се разсее.

Въпреки мъглата различиха самотния мъж, който вървеше бавно, водейки куц кон. Главата му беше наведена, той приличаше на беден воин, който се връща уморено у дома след много нощи ловуване или търсене на изгубено животно. Въпреки това наблюдателите бяха поставени на пътя като първа линия на защитата и се отнасяха подозрително към всички. Най-възрастният, Тариал, беше видял предостатъчно засади и битки. Само той имаше белези по ръцете и останалите очакваха от него да взема решенията. Звуците се разнасяха далеч в планините и Тариал даде безмълвно знак на Парих да тръгва. Момъкът можеше да разузнае дали някой друг не се прокрадва отзад, както и да стреля от засада, ако нещата не тръгнат на добре. Останалите го изчакаха да заеме позиция, от която можеше да вижда половин миля в посоката, от която идваше непознатият. Младежът вдигна длан към тях. Всичко е чисто.

Тариал се отпусна.

— Само един е. Останете тук и да не сте посмели да ми крадете храната. Слизам при него.

Не направи опит да се скрие, докато се спускаше по каменистия сипей. Всъщност вдигаше колкото се може повече шум, за да не изнерви излишно непознатия. Преди години видя как ягун командирът му изгуби живота си по време на патрул в Самарканд. Беше се спотайвал в сенките, докато някакви крадци обираха дюкян. Докато единият от тях минаваше покрай него, командирът се приближи и постави тежко ръка на рамото му с идеята, че ще го уплаши до смърт. Замисълът успя, но в страха си крадецът заби камата си между ребрата му. Тариал се усмихна с тъга, когато си спомни физиономията на командира.

Щом стигна пътеката, непознатият беше достатъчно близо, за да може Тариал да различи чертите му. Беше висок, необичайно висок. Изглеждаше изтощен и едва тътреше крака. Понито беше прашно като него и стъпваше предпазливо с предния си десен крак.

Кублай усети погледа на Тариал и рязко вдигна глава. Ръката му посегна към кръста, но там нямаше меч. Намръщи се и вдигна свободната си ръка, за да покаже, че е невъоръжен.

— Ям ездач? — извика Тариал.

— Да — отвърна Кублай. Беше бесен на себе си, че е навлязъл така слепешком между хълмовете. Беше изгубил броя на дните и дори на конете, които бе сменил на ям станциите по пътя. А сега всичко постигнато можеше да бъде пропиляно заради неколцина разбойници. За пореден път съжали, че е изоставил оръжието си.

— За кого е съобщението? — попита Тариал. Нещо у този човек събуди инстинктите му, макар да не знаеше какво точно. Светложълтите очи пронизваха Тариал през мръсотията и ръката на непознатия неведнъж посягаше към кръста, сякаш беше свикнал да носи меч. Странно за прост вестоносец, който винаги пътува невъоръжен.

— Никой не спира ям ездач — рязко рече Кублай. — Съобщението не е за теб, който и да си.

Тариал се ухили. Непознатият едва ли беше много по-голям от Парих, но говореше като човек, свикнал да заповядва. Това също беше странно за един ям ездач. Не се сдържа да сондира още мъничко само за да види каква ще бъде реакцията му.

— Като се замисля, един шпионин би казал същото — рече той.

Кублай завъртя очи към небето.

— Шпионин на кон на вестоносец и с кожена чанта? При това без нищо ценно по него, ако мога да добавя.

— О, ние не сме разбойници, момче. Войници сме. Има разлика. Невинаги, ако трябва да съм откровен, но по принцип.

За негова изненада Кублай като че ли се поизправи и погледът му стана по-остър.

— Кой е мингхан командирът ти? — отсечено попита той.

— Намира се на трийсетина мили оттук, момко, така че не ми се вярва да му досаждам с теб. Не и днес.

— Името му — рязко каза Кублай. Всеки туман се състоеше само от десет мингхана. Кублай знаеше името на почти всеки мъж с такъв ранг в държавата.

Тариал настръхна от тона му, въпреки че в същото време остана учуден. Непознатият бе сам, невъоръжен, на стотици мили от където и да било, но въпреки това около него витаеше нещо, което караше Тариал да премисли първите си думи.

— Не приличаш на ям ездачите, които съм виждал досега — предпазливо рече той.

— Нямам време за празни приказки — изгуби търпение Кублай. — Кажи ми името му или се махай от пътя ми.

Преди войникът да успее да отговори, Кублай дръпна поводите и отново закрачи, насочвайки се право към него.

Тариал се поколеба. Изкушаваше се да просне ездача на земята. Никой нямаше да го обвини, но някакъв инстинкт за самосъхранение спря юмруците му. Още от първите думи нищо в тази среща не беше наред.

— Името му е Куилдар — каза той. Сигурен бе, че ще може да повали ездача, ако се опита да мине покрай него. Вместо това непознатият спря, затвори очи за момент и кимна.

— В такъв случай съобщението е за господаря му, Бату Борджигин. Лично за него и много спешно. По-добре да ме заведеш при него.

— Трябваше само да кажеш, момко — отвърна Тариал, като продължаваше да се мръщи.

— Веднага.