Кон Игълдън
Завоевателят (42)

42.

Кублай препускаше към Каракорум в студената тиха нощ. Делеше с хората си парчета черно месо и го прокарваше с прокиснало мляко или бистър айраг, за да разкваси гърло. Нямаха време да спират и да се радват на победите, особено когато туманите на Арик-Боке бяха толкова близо зад тях. Кублай беше видял сина си съвсем за кратко, когато Джъндзин препусна покрай него, натоварен с някаква задача от мингхан командира си, който несъмнено го бе посъветвал да мине покрай хана. Хората му правеха подобни дискретни жестове и Кублай знаеше, че се гордеят, задето синът му язди с тях и заради цялото доверие, което предполагаше това. Можеше само да съжалява врага, който реши да нападне точно този мингхан. Щяха да избият всички, които се опитат да доближат наследника на хана.

Макар мислите му да се влачеха мудно, продължаваше да крои планове. Трябваше да се отдалечи достатъчно преди зазоряване, но хората му се бяха сражавали, бяха препускали цял ден и бяха капнали от умора. Без почивка щеше да ги лиши от силата им и да съсипе войската си точно когато му трябваше в най-добрата си форма. Вече беше дал заповед да яздят на двойки, като единият дреме, а другият води коня му за поводите, но се налагаше да спрат и да поспят поне няколко часа.

Уриан-Хадай беше може би най-възрастният мъж под негово командване, но на слабата лунна светлина изглеждаше бодър и строг, както винаги. Кублай се ухили уморено към него, като се мъчеше да се съпротивлява на равномерното люлеене, което го караше да се унася и да се събужда внезапно със стряскане. Едно от предимствата на седлото с високи лъкове бе, че поддържа спящия човек по-добре от някои други модели, но въпреки това Кублай чувстваше, че ще падне, ако сънят надделее. Прозяваше се широко всяка минута.

— Вече знаем ли какви са ни загубите?

Зададе въпроса не защото му се искаше да научава, а за да остане буден.

— Не мога да кажа със сигурност, докато не се съмне — отвърна Уриан-Хадай. — Мисля, че около два тумана или малко повече.

— За един ден? — слисано изтърси Кублай.

Уриан-Хадай не извърна поглед.

— Ние избихме повече. Те имат същите лъкове, същите умения. Загубите така или иначе щяха да са големи.

Кублай се намръщи и погледна към звездите. Броят на жертвите бе ужасяващ — колкото всичките му загуби срещу сунските армии, взети заедно. Мнозина сигурно бяха все още живи, премръзнали и сами сред мъртвите, чакащи воините на Арик-Боке да ги открият и да забият нож в гърлата им. Потръпна при мисълта за подобен край. След години под негово командване в Сун всеки отделен човек беше тежка загуба. Арик-Боке нямаше представа за този вид лоялност, която бе изградил с туманите си през годините. Кублай пропъди мисълта — знаеше, че тя само ще разпали отново яростта към глупавия му брат. Дълбините на гнева още го изненадваха, но да му се отдаде щеше да бъде проява на слабост.

— Четири дни до Каракорум — каза на глас. — И хората на брат ми през цялото време ще бъдат зад нас.

Уриан-Хадай не му отговори и той си даде сметка, че не е задал въпрос. Усмихна се при мисълта, че старецът може да бъде толкова мълчалив след всичко, което бяха преживели заедно.

— Имам да хвърля още една кост, орлок. Щом стигнем Каракорум, трябва да организираме отбраната на града и на нашите хора. Ще направя така, че Арик-Боке да изглежда враг в очите на народа. И когато битката бъде в разгара си, Баяр ще го удари.

Мълчанието продължи и Кублай въздъхна.

— Какво мислиш за това?

— Мисля, че имаш десет или по-малко тумана срещу дванайсетте или повече на брат ти — най-сетне отвърна Уриан-Хадай. — Мисля, че стрелите и пиките са на привършване. Не мога да кроя планове, основаващи се на резерви, които трябва да изминат най-малко две хиляди мили.

— Ти се върна от Хулегу. Баяр също ще дойде — рече Кублай.

— И ще се радвам да го видя, но трябва да се подготвим за най-лошото. Нуждаем се от оръжия.

Кублай изсумтя. Знаеше си, че не бива да очаква окуражаващи думи. Ханството на Чагатай беше осигурило много от продоволствията за кампанията му. Алгу беше изпратил арабските момчета да вдигнат облака прах, който изигра такава важна роля в първата битка, храната и напитките, с които още разполагаха, също бяха от неговите градове. Уриан-Хадай обаче бе прав, стрелите и пиките бяха най-важният им запас, а остатъкът от него щеше да свърши в една атака.

— Ако успееш да намериш стрели и пики през следващите няколко дни, ще ти благодаря на колене, орлок. Дотогава няма смисъл да обсъждаме въпроса.

Уриан-Хадай се умисли и дълго време не продума.

— В Каракорум има достатъчно запаси, за да напълнят всеки колчан — каза той накрая.

Кублай сдържа желанието си да се подиграе на идеята. Старецът беше наясно с шансовете им не по-зле от него.

— Мислиш, че можем да се доберем до тях ли? — попита той.

— Не, но Арик-Боке хан би могъл.

Кублай се намръщи от думите му, но кимна.

— Градът още не знае нищичко за битките тук. Мога да пратя хора от негово име със заповед да вземат още стрели и пики от каруците. Мисля, че идеята е добра. Може и да проработи.

— С твое позволение, ще изпратя няколко съгледвачи със заповедта. Хора, за които вярвам, че ще се справят.

— Имаш моето позволение — отвърна Кублай.

Благодари мислено на мъжа до себе си. В тъмното му беше някак по-лесно да разговаря с него, отколкото обикновено. Не можеха да се виждат добре и Кублай се замисли дали да не сподели тайната, която беше научил преди години в архивите на Каракорум. Заваляше думите от умора, но нещо го подтикна да заговори.

— Навремето намерих запис за баща ти — рече той. Мълчанието между тях сякаш стана по-плътно и накрая Кублай се зачуди дали Уриан-Хадай изобщо го е чул. — Буден ли си още?

— Да. Зная кой е бил той. Не съм свикнал да…

Гласът на Уриан-Хадай замря.

Кублай се опита да подреди мислите си, да намери подходящите думи. Знаеше от години, че Уриан-Хадай е син на Субодай, но така и не бе намерил подходящия момент да го разкрие. Да научи, че орлокът вече знае, беше странно разочароващо.

— Знаеш ли, харесвах го. Беше невероятен човек.

— Аз… слушал съм много истории за него, господарю. Той не ме познаваше.

— Изживял е последните си години като прост пастир, знаеше ли това?

— Да.

Уриан-Хадай се унесе в мисли и Кублай го изчака.

— Ти помниш дядо си Чингис, господарю. Предполагам, че знаеш за дългата му сянка.

— Приличат на великани — промълви Кублай. — Чувството ми е добре познато.

Не беше очаквал да опознае Уриан-Хадай по този начин. Орлокът се бе издигнал сам, без помощта на ничие име. За първи път Кублай почувства, че разбира нещо от онова, което караше този човек да продължава напред.

— Мисля, че би се гордял с теб — рече той.

Уриан-Хадай се изкиска в мрака.

— А Чингис би се гордял с теб, господарю. Но сега да оставим сенките в нощта. Трябва да намерим река за конете и мисля, че ще падна от седлото, ако не спра скоро за почивка.

Кублай се разсмя и отново се прозя срещу самата идея за сън.

— Твоя воля, орлок. Двамата с теб ще накараме бащите и дядовците ни да се гордеят с нас.

— Или ще идем при тях — отвърна Уриан-Хадай.

— Да, или ще идем при тях, по един или друг начин.

Кублай млъкна за миг и разтърка уморените си очи.

— Арик-Боке няма да спре, щом сме тръгнали към столицата. Ще гони хората си до пълно изтощение.

— Искаше го отчаян, изцяло съсредоточен върху града. Ако Баяр не дойде…

— Ще дойде, орлок.

 

 

Последвалите три дни бяха едни от най-странните в живота на Кублай. Оказа се прав, че Арик-Боке ще изстиска всичко от туманите си. На втория ден войските минаха през четири ям станции, което означаваше, че са покрили сто мили от изгрев до залез. Съгледвачи приближаваха и двете сили, понякога се стигаше до размяна на удари или навлизаха в обхвата на стрелите и биваха поваляни от конете си за огромна радост на най-близките до тях воини. По залез-слънце на третия ден двете войски бяха само на десет мили една от друга и нито едната, нито другата не бе в състояние да увеличи или скъси дистанцията. Кублай вече не знаеше колко пъти е сменил коня си; двамата с Уриан-Хадай правеха всичко възможно да държат понитата в добро състояние, но те така и нямаха достатъчно време да пасат и се налагаше да ги изоставят, щом останат без дъх или окуцеят. През цялото време Кублай чувстваше дъха на брат си във врата си и непрекъснато се взираше в далечината с надеждата да види Каракорум.

По залез беше най-тежкото време. Кублай не заповядваше да спрат, докато не се увери, че брат му няма да продължи напред.

Поради малкото разстояние между войските не смееше да почива на място, където Арик-Боке може да устрои внезапна атака. Съгледвачите му предаваха непрекъснато по веригата какво е разположението на неприятеля, докато най-сетне не съобщяха, че преследвачите им са спрели. Дори тогава Кублай настояваше да продължат напред, изстисквайки още някоя миля с цената на много пот и издръжливост. Хората му спяха като мъртви под открито небе и трябваше да бъдат будени с ритници, за да сменят другарите си на стража. Мъжете викаха в тревожния си сън, изтощени от постоянната заплаха да бъдат настигнати. Зле се отразяваше на родени ловци да бъдат преследвани, докато онези зад тях ставаха все по-уверени като глутница вълци, знаейки, че рано или късно ще се доберат до жертвата си.

Кублай научи добрата новина от съгледвачите си много преди туманите, но не я разгласи; знаеше, че хората му ще се зарадват страшно при вида на каруците, натоварени с оръжия от Каракорум. Те пристигнаха в лагера, когато слънцето се скриваше зад планините на третия ден, и бяха посрещнати с ликуващи викове от воините. Във всяка каруца се качваше по един и започваше да хвърля пълни колчани и пики към протегнатите ръце, всички се смееха при мисълта, че не друг, а врагът им е осигурил подобен дар. Каруцарите бяха оставени на мира и предпочетоха да не протестират, когато ги избутаха и ги пратиха обратно в града. До Каракорум имаше само четирийсет мили и Кублай знаеше, че ще пристигне по пладне на следващия ден. Искаше му се да се беше сетил да поръча и айраг покрай стрелите и копията, но му беше достатъчно да види ликуващите лица на хората си от успешната измама.

Усети как огромното напрежение отслабва, докато си лягаше да спи. Отъпка тревата под себе си, когато някаква буца се заби в хълбока му. Хората му щяха да се сражават пред самия Каракорум срещу враг, който беше уморен точно колкото тях, и щяха да се представят чудесно, сигурен беше. Въпреки това се страхуваше за тях.

Дванайсет души срещу десет бяха горе-долу равносилни, но двата допълнителни тумана, с които разполагаше брат му, представляваха нещо съвсем друго. Двайсет хиляди мъже щяха да пускат стрели по фланговете му или да атакуват, докато хората му се сражават с основните сили. Ако воюваше срещу сунска армия, Кублай би се изсмял на подобно числено превъзходство, но мисълта, че ще се изправи срещу сънародници, почти го отчайваше. Беше направил всичко по силите си и отново си помисли за последната кост, която му оставаше да хвърли, когато Каракорум се появи на хоризонта. Някъде отвъд онези хълмове Баяр трябваше да приближава града. Трите му тумана със сигурност щяха да са достатъчни, за да преобърнат хода на битката.

Още мислеше за това, когато сънят го грабна като черна вълна. Дойде на себе си едва когато синът му го побутна по рамото и му пъхна в ръката твърд хляб и студено месо. До зазоряване имаше още време, но съгледвачите сигнализираха с роговете си, че в лагера на Арик-Боке има раздвижване.

Кублай седна, прозя се в юмрук и си помисли, че последният ден най-сетне е настъпил. Каквото и да се случеше, щеше да види края, преди слънцето да се е скрило зад планините. Странна мисъл след толкова много време.

Сънливостта му изчезна и той с мъка се изправи на крака, отхапа залък и трепна, когато храната засегна един разклатен зъб. Спомни си, че в Каракорум има майстори във ваденето на зъби, и се намръщи. Мехурът му беше пълен и той пъхна хляба в устата си, разтвори дела и се изпика, като сумтеше от удоволствие.

— Пази се днес — каза той на Джъндзин, който се ухили едва-едва.

Младежът бе станал съвсем тънък и жилав през дните на сражения и препускане, кожата му беше по-тъмна, отколкото я помнеше Кублай. Той също дъвчеше твърдия като камък и почти толкова вкусен хляб. Гъстата овча мас беше като паста в устата и Кублай почти се задави, но Джъндзин му подаде малък мях вода и той отпи глътка.

— Говоря сериозно. Ако нещата се развият зле, не идвай за мен. Махни се. Предпочитам да те видя как бягаш и оставаш жив, отколкото да се биеш докрай и да умреш. Ясно ли е?

Джъндзин го дари с най-добрия от начумерените си погледи, но кимна. Роговете на съгледвачите пропяха отново и в импровизирания стан започна трескава дейност, воините яхваха конете и проверяваха за последен път оръжията си. Туманите на Арик-Боке бяха потеглили.

— Хайде, бързо. Връщай се при ягуна си — грубо нареди Кублай.

За негова изненада Джъндзин го прегърна кратко и силно, а в следващия миг тичаше презглава към коня си.

Препускаха здравата в дългата утрин, изминавайки мили в лек галоп или тръс, а съгледвачите не изпускаха от поглед силите на Арик-Боке и докладваха непрекъснато. Четирийсет мили не представляваха нищо за свежи коне и мъже, но след толкова дни на седлото всички бяха схванати и уморени. Кублай се терзаеше, че изтощават измъчените коне с всяка миля и ги зарязват, щом окуцеят или рухнат. Яките малки понита издържаха също като мъжете, които ги яздеха, без да обръщат внимание на болежките в гърба и краката.

Беше почти свръхестествен момент, когато започна да разпознава хълмовете около Каракорум. Сиво-зелените склонове разбудиха спомените му. Беше израснал в града и познаваше земята около него като петте си пръста. Дъхът му замря от силата на чувството, когато осъзна, че се е върнал у дома. При всичките си планирания и маневри не беше взел предвид силата на това дребно нещо. Беше у дома. Градът, построен от чичо му, се намираше само на няколко мили, беше време да се изправи срещу брат си, да изпита хората, които бе обучавал и от които се бе учил, докато изминаваха всички хиляди мили от земите на Сун. Очите на Кублай се напълниха със сълзи и той се разсмя.

 

 

Първоначално Каракорум беше построен с ограда, висока колкото човешки ръст. Това се бе променило, когато малкият град бе застрашен, и оградата се превърна в подсилена стена със стражеви кули и яки порти. Кублай вече не знаеше колко хора живеят вътре, нито колко са онези в герите около града. На младини беше вървял неведнъж сред тях и спомените му бяха живи и в същото време тъжни. Народът му не вирееше добре на едно място. Макар да бяха дошли в Каракорум в търсене на работа и богатство, хората нямаха канализация и герите бяха скупчени толкова нагъсто, че вонята на урина и екскременти можеше да задави и най-здравия мъж. Когато живееха като номади, всеки лагер бе чист и зелен, но щом бедността ги хванеше в капана си, жилищата се превръщаха в бедняшки коптори, от които никоя жена и малцина мъже се осмеляваха да излязат навън по тъмно.

Видя белите стени в далечината и най-сетне даде заповед да спрат. Избягваше всякакви мисли за бъдещето, докато брат му Арик-Боке е срещу него. Приличаше твърде много на опасна гордост да кроиш планове за идващите години, когато можеш да бъдеш убит така лесно. Но все пак, докато се взираше в маранята пред себе си, Кублай си помисли за обширните земи в Дзин около Санаду. Там можеше да намери място за тези хора. Можеше да им позволи да се простират на воля и да живеят като хора, а не като животни, натикани в твърде тясно пространство, в твърде малък град. Сънародниците му се разболяваха, когато не можеха да се движат, при това не само от болестите, които опустошаваха града всяко лято. Потръпна под палещите лъчи на слънцето при мисълта, че някакъв мор върлува из Каракорум, който се печеше в собствената си мръсотия. Сигурен беше, че ако остане жив, ще поправи всичко това.

Този следобед Уриан-Хадай беше като оса, яздеше навсякъде, даваше заповеди и строяваше туманите. Знамената на Кублай бяха вдигнати далеч от мястото, където се намираше той с дружинниците си. Кублай погледна с крива усмивка към трептящите стени от жълта коприна, украсена с дракон, който изглеждаше като жив. Стрелите щяха да се изсипят най-свирепо върху онези мъже там, всички до един доброволци. Те бяха единствените, които продължаваха да носят тежките щитове, а конете им бяха защитени с люспести брони. Самият Кублай щеше да язди далеч от тях в четвъртата редица и да дава заповеди, като в същото време остава напълно невидим.

Въпреки загубите девет тумана и около шест мингхана се изправяха срещу войската на Арик-Боке. Повечето се бяха сражавали години наред заедно срещу враг, който ги превъзхождаше многократно. Всеки командир се бе срещал и се бе напивал безпаметно хиляди пъти с другите командири. Познаваха си хората и бяха готови като всеки друг път. Градът на хана беше пред тях и те трябваше да го спечелят за него. Самият хан щеше да се сражава заедно с тях. Този ден щеше да се реши всичко.

На Арик-Боке му оставаха още десет мили, когато Кублай нареди да спрат. Имаха достатъчно време да изпразнят мехурите си и да пийнат глътка вода от подаваните по редиците мехове. Сто хиляди лъка бяха проверени за пукнатини, проверяваха се тетиви и се изхвърляха, ако бяха прекалено разтеглени или изхабени. Мъжете мажеха мечовете си с мас, за да могат да ги извадят по-лесно от ножниците, и мнозина се спешиха, за да проверят седлата и поводите за слаби места, където можеха да се скъсат при натоварване. Почти не се чуваше смях и само малцина подвикваха на приятелите си. Всички бяха калени в дългия преход към града и бяха готови.

Кублай изправи гръб като стрела, щом видя първите конници от туманите на Арик-Боке. Появиха се в далечината като черни мухи, замъглени от маранята. Зад съгледвачите следваха огромни черни блокове конници, препускащи под облак оранжева прах, който се виеше в спирала нагоре към небето.

Кублай опипа отново дръжката на меча, като вадеше оръжието от ножницата и го прибираше отново със звън. Противното чувство, което свиваше стомаха му на топка, беше познато и той се помъчи да го изпепели с гнева си. Тялото се страхуваше, но Кублай нямаше да позволи на слабата плът да му заповядва.

Приближаващата войска накара сърцето му да забие по-бързо и кръвта му кипна от яростта, призована от волята и по-силна от страха. На челото му изби пот, докато седеше като статуя на седлото и гледаше противника. Надушваше миризмата на коне около себе си, смесена с вонята на воини, които не се бяха къпали от месеци. Неговите воини, свързани с него със своите клетви и всичко, което бяха преживели заедно. Мнозина от тях щяха да умрат днес и Арик-Боке трябваше да плати за смъртта им. Кублай си напомни, че познава брат си, независимо колко се е променил през годините на раздяла. Фалшивата позиция със знамената се дължеше точно на това, че го познава.

Арик-Боке нямаше да иска просто да спечели битката. Поражението на орлока му го бе унизило. Ако изобщо беше такъв, за какъвто го смяташе Кублай, щеше да е заслепен от наранената си гордост и от яростта и щеше да заповяда на стрелците да се прицелят натам. Знаменосците щяха да оберат стрелите. Мисълта не беше приятна и Кублай си спомни за миг младите им лица, но днес беше готов да се възползва от всичко, от всяка слабост на противника. Мислено отправи молитва за прошка към майка си и баща си. Надяваше се, че няма да видят битката, която щеше да води днес.

Погледна наляво и надясно по смълчаните редици. Не носеше никакви отличителни знаци и дружинниците му го гледаха със сдържана гордост. Бяха готови. Кублай отправи още една молитва към духовете на предците си Баяр да пристигне навреме.

Видя Уриан-Хадай да вдига ръка и повтори жеста му. Време беше. Погледна напред към приближаващата огромна войска, докато орлокът даваше заповед. По редиците зареваха рогове — протяжен нисък тон, от който ръцете на Кублай се разтрепериха и той стисна здраво поводите. Сто хиляди воини смушкаха конете си и ги поведоха в тръс напред към врага, по-малкия му брат.