Кон Игълдън
Завоевателят (22)

22.

Кублай гледаше как сунските войници излизат тичешком от шатрите си и се подреждат в стройни редици. Още не можеше да повярва колко близо бяха стигнали туманите му до мината, преди роговете да обявят тревога. На по-малко от две мили оттук звучеше ревът на месинговите тръби, приглушен от неравния терен. Сунските командири трябваше да изпратят съгледвачите си по-далеч и редовно да ги сменят с хора от основния лагер. Кублай мислено се помоли това да бъде първата от многото грешки, които щяха да направят.

Почерпи сили от дългата редица конници от двете си страни, която пое в тръс напред. Мингханът на Баяр бе прекъснал продоволствените линии на противника преди четири дни и остана в засада, причаквайки евентуалните подкрепления. Нито един от стоте сунски войници не успя да се добере до своя лагер. Кублай се надяваше, че там започват да огладняват. Нуждаеше се от всяко преимущество, което можеше да открие.

Полегатият склон, водещ надолу към мината, свършваше на равно поле с ширина няколко мили. Кублай се опита да се постави на мястото на сунския генерал. Теренът не беше добър за отбранителна битка. Никой командир не би избрал място, от което да не може да владее най-близките възвишения. Но точно такава битка предстоеше, тъй като намиращият се на хиляди мили император бе заповядал на подчинения си да задържи позицията независимо от размера и силите на противника. Нямаше да отстъпят, Кублай беше сигурен в това. Вдигна юмрук и монголските редици спряха, като леко се извиха в дъга по дължината на хребета. Слънцето бе високо в небето и денят беше топъл. Виждаше се надалеч отвъд мината до мизерното градче, което й осигуряваше работници всяка сутрин. Въздухът трептеше над част от терена, разкривайки местоположението на пещите. Кублай се окуражи от факта, че те продължаваха да работят. Може би все пак щеше да намери сребро в складовете. Виждаше потока работници, напускащи мястото; докато чакаше да избутат оръдията, трептенето в далечината спря. Мината беше спряла работа и въздухът стана напълно неподвижен.

Зад него артилеристите шибаха конете и бутаха тежките оръдия, мъчейки се да ги изкарат колкото се може по-бързо на хребета. Кублай и Баяр бяха експериментирали с волове, коне и дори камили, за да намерят най-доброто съчетание от скорост и издръжливост. Воловете бяха отчайващо бавни, така че ги оставиха в лагера при семействата и използваха четворки коне. С тях оръдията можеха да се движат три пъти по-бързо, макар че разходът на коне беше огромен. Стотици окуцяваха или късаха жилите си, докато теглеха оръжията и каруците с гюлета и барут.

Кублай преповтори наум заповедите. Противникът се бе строил бързо в долината и той виждаше как изтегля напред своите оръдия и мангали, с които да запали барута. Да се атакува лагерът означаваше монголите да препускат през порой от гюлета и стомахът на Кублай се сви от страх при тази мисъл. Намръщи се, когато видя, че сунските полкове остават по местата си, сигурни, че той трябва да отиде при тях.

Изпрати по един воин пред туманите. Хиляди очи от двете страни гледаха как те водят бавно конете си по полегатия склон. Монголските воини ги чакаха да огледат дали няма скрити ровове или шипове в тревата, а сунските полкове се напрегнаха, решили, че това са първите ездачи на предстоящата самоубийствена атака. Мангалите до оръдията задимяха силно, когато в тях добавиха още въглища. С разтуптяно сърце Кублай чакаше някой от двамата ездачи да падне. Чувствата му бяха смесени, когато те стигнаха живи и здрави до равното и продължиха напред, докато спряха на разстояние един хвърлей от противника. Бяха млади мъже и Кублай не се изненада, когато започнаха да отправят обиди и подигравки към противника. По-обезпокоително беше, че сунският командир не бе поставил капани. Явно искаше монголите да препуснат с все сила към него, за да може да ги унищожи. Това беше или основателна увереност, или пълно невежество и Кублай се потеше, без да знае на кое да заложи. Ездачите му се върнаха при туманите сред виковете и смеха на другарите си. Напрежението бе станало непоносимо, но един бърз поглед показа на Кублай, че четири от собствените му оръдия са също готови и мангалите са запалени и димят далеч от торбите барут и гюлетата. Останалите чакаха да бъдат изтеглени на позиция от екипите веднага щом определят обхвата. Кублай си каза, че противникът едва ли е очаквал да се изправи срещу толкова много тежки оръжия.

Още се надяваше да ги изненада. Персийските химици, работещи в Каракорум, бяха изобретили по-фин барут с повече селитра, отколкото в дзинската смес. Кублай почти не разбираше от тази наука, но по-малките зърна горяха по-бързо и изхвърляха гюлето с по-голяма сила. Концепцията беше ясна за всеки, който някога бе слагал в тигана голямо парче месо или го е нарязвал на дребно преди това. Гледаше с безпокойство как освобождават четирите оръдия от платформите им и как подпъхват дървени блокчета, за да повдигнат максимално черните дула. Блокчетата често се разбиваха при стрелба и екипите носеха чували с резервни, изсечени на ръка от брезово дърво. Торбите с барут бяха натъпкани в дългите цеви и по един здравеняк във всеки екип взе тежко каменно гюле, като се движеше тромаво като бременна жена. С напън повдигаше топката до дулото, докато друг от екипа се грижеше тя да не падне. За момент Кублай едва не нареди да сложат по втора торба барут, но не смееше да рискува някое оръдие да се пръсне при изстрела. Трябваха му всички.

На три четвърти мили надолу сунските полкове чакаха в безупречни бляскави редици. Виждаха какво се случва на хребета, но стояха като статуи с развети знамена. Кублай чу как артилеристите му си подвикват — използваха знамената на противника, за да преценят силата и посоката на вятъра. Започнаха да припяват, наблягайки на четвъртия такт. Почти едновременно железните оръдия бяха повдигнати и наместени от пъшкащите мъже. Щяха да стрелят направо, докато вятърът не променеше посоката си.

Кублай вдигна ръка и четирите фитила бяха запалени и закрити от вятъра, докато командирите се приготвяха да ги поднесат към напълнената с барут тръстика; искрата щеше да възпламени торбата в цевта и да изстреля каменната топка във въздуха.

Кублай спусна ръка, като едва не трепна в очакване. Последвалият звук нямаше равен на себе си. Дори гръмотевицата не звучеше така ужасяващо. Железните дула избълваха пушек и пламък и снарядите полетяха нагоре. Кублай проследи извития им път и сърцето му затуптя по-бързо, когато осъзна, че със сигурност ще достигнат неприятеля. Зяпна, когато гюлетата прелетяха над полковете и удариха твърде назад, за да се види какви поражения са нанесли.

Последва момент на пълно мълчание, после всички, които видяха резултата, зареваха с пълно гърло, а останалите екипи ширнаха конете, за да извлекат по-бързо и другите оръдия. Можеха да улучат врага. Или сунските командири не бяха преценили предимствата на хребета, или барутът на монголите бе по-добър от техния.

Кублай изкрещя нови заповеди, обхванат от желание колкото може по-скоро да се възползва от новопоявилото се преимущество. Гледаше мъчително бавното нагласяне на оръдията — артилеристите грабнаха тежките чукове и започнаха да избиват блокчетата, докато други повдигаха железните цеви, за да направят място.

В долината зареваха рогове и в настъпилата суматоха започнаха да раздават противоположни заповеди. Кублай виждаше, че някои сунски офицери смятат, че просто трябва да се изтеглят по-близо до мината. Други, които бяха видели гюлетата да прелитат над главите им, крещяха гневно и сочеха нагоре към хребета. Нямаше безопасна позиция, която да заемат. Трябваше или да атакуват, или да изоставят мината и да се преместят извън обхвата на оръдията — в този случай Кублай смяташе да поведе бързо туманите напред и да плени оръдията им. Напрегна се, докато артилеристите приготвяха всички оръдия за масивен залп.

Когато дойде и той, топките от полиран камък прелетяха и заподскачаха през сунските редици. Коне и хора рухваха, сякаш бяха пронизани с нажежено желязо. Две оръдия на противника бяха улучени и се преобърнаха, смазвайки хора под себе си. Кублай ликуваше, докато артилеристите продължаваха да работят, плувнали в пот.

Екипите започнаха да се състезават и оръдията им загърмяха по-бързо, бълвайки огън и дим по врага. Кублай се обърна шокиран, когато едно от тях се пръсна, убивайки човека при дулото. Друг загина, когато другарят му не успя да охлади бързо цевта със закрепената на дълъг прът гъба. Торбата с барут се възпламени, докато я тикаше навътре и я разкъса в ентусиазма си. Пламъкът намери единствения изход и го обгори за миг. Останалите екипи си взеха поука и безумното темпо понамаля.

Кублай беше твърде далеч, за да види изражението на Баяр, макар да си го представяше. Оръдията бяха проектирани да разрушават градски стени, а сега имаше възможност да ги използва срещу вражески редици. Воините около него още бяха потресени от нанесените поражения и Кублай се запита дали вече ще препускат устремно срещу сунските оръдия, след като бяха видели посред бял ден на какво са способни те.

Противниковите редици се затваряха над падналите, но Кублай не вярваше, че ще успеят да издържат дълго на убийствената канонада. Изобщо не завиждаше на сунския командващ, който и да бе той. Зачака сунските войници да се оттеглят, но те продължаваха да стоят на позициите си, докато редиците им сякаш бяха разкъсвани от кървави нокти. Кублай погледна към най-близката купчина гюлета и прехапа устна, когато видя, че са останали не повече от дузина. Огромната им тежест ги правеше трудни за превозване като самите оръдия и много каруци се бяха изпочупили по пътя. Гледаше почти като омагьосан как купчината намалява, докато не остана само една топка. Оръдието бе охладено за последен път. Над воините около него се издигна пара и се вля в по-големия облак, скриващ целия хребет. Кублай се раздразни, когато облакът скри гледката и го остави сляп за няколко дълги мига, преди да се разсее. Чу как артилеристите изстреляха последното гюле, след което повечето оръдия замлъкнаха, а екипите им се наредиха гордо до тях. Последваха още два изстрела от по-бавните, но накрая всичко приключи и оръдията останаха да стърчат, станали изведнъж ненужни след касапницата, която бяха устроили.

Чувствата на Кублай рязко се промениха, когато способността му да удря изведнъж изчезна. Въздухът бе наситен с миризма на сяра и трябваше да изчака, докато лекият вятър разнесе дима.

Когато отново видя сунските полкове, разбра, че те бяха понесли ужасни загуби. Хиляди войници разчистваха труповете, а офицерите препускаха напред-назад пред редиците, окуражаваха ги сочеха нагоре към хребета и несъмнено убеждаваха, че най-лошото е отминало. Кублай преглътна на сухо. Противникът не беше пречупен. Докато се взираше в далечината, видя как сунските артилеристи се втурват към оръдията. Времето сякаш се забави и той чуваше всеки удар на сърцето си, докато вдигаше ръка. Хората му трябваше да изминат половин миля, между сто и двайсет и сто и осемдесет удара на сърцето. Усещаше ясно всеки един от тях. Изрева заповедта и туманите му прехвърлиха хребета и пуснаха конете в галоп. Кублай остана неподвижен, докато се носеха покрай него, знаейки, че трябва да бъде спокойният център, да ги наблюдава отвисоко, за да преценява хода на битката и да реагира според обстановката — нещо, което воините долу не можеха да направят.

Понесоха се към сунските редици и войниците, които бяха принудени да изтърпят най-ужасните моменти в живота си, нададоха гневни предизвикателни викове. Кублай извика на знаменосците и те вдигнаха флаговете, които трябваше да дадат знак на Уриан-Хадай и Баяр да заобиколят в широка дъга и да ударят фланговете.

Не можеше да се довери на сърцето си, за да прецени времето. Когато сложи пръст на шията си, отначало не успя да напипа пулса, после усети колко е бърз и се отказа. Туманите излязоха в пълен галоп на равното и Кублай видя как черните иглички на стрелите политат пред тях — друг вид ужас за сунските войници, които още стояха по местата си и предизвикваха монголите да приближат.

Трепна, когато първите сунски оръдия откриха огън. Видя траекторията на гюлетата, пронизващи препускащите редици. Туманите преодоляха разстоянието с безразсъдна скорост и докато сунските артилеристи презареждаха, воините му стреляха по тях и артилеристите започнаха да падат по-бързо, отколкото можеха да ги заместят. По фланговете Уриан-Хадай и Баяр приближиха и спряха на двеста крачки от противника. Двата тумана пуснаха стрели, изстреляни от лъкове, които други освен монголите не можеха да опънат. Там нямаше оръдия, но повечето стрелци на Кублай улучваха яйце от петдесет крачки. Пронизваха човек от сто и двайсет, а най-добрите можеха дори да си изберат къде точно да забият стрелата.

Горе на хребета покрай него продължаваха да минават още хиляди воини. Цял туман напираше напред в отчаяно желание да не остане настрана от сражението. Почиващите си артилеристи крещяха окуражаващо — знаеха, че тяхното участие беше приключило. Кублай откри, че трепери, когато последният воин прехвърли хребета. Около него имаше само двайсет лични гвардейци и момче барабанчик на камила, което трябваше да дава сигнали. Всеки командир долу можеше да го види и той беше единственият, който бе в състояние да прецени цялото бойно поле. Потисна желанието си да даде нови заповеди — на този етап те само щяха да забавят командирите му.

За момент се надигна в стремената, за да види какво точно се случва. Умът му продължаваше да ражда идеи и планове; знаеше, че трябва да направи леярни, които да изработват железни гюлета за оръдията. Трудно бе да се направи идеална сфера без неравности, която да не пръсне цевта или да не полети в неправилната посока. Желязото трябваше да се нагрее до разтопяване, а необходимите за целта температури бяха много по-високи от онези, които можеха да се развият в преносимите пещи, с които разполагаше. Друг вариант беше оловото, но мекият метал лесно се обезформяше. Запита се за момент дали не може да използва топилнята на мината. Далеч по-лесно бе да се полира камък, но за това бяха нужни седмици труд, а както сам беше видял, трупаните близо година запаси можеха да се изразходват само за една сутрин.

Тръсна глава, за да пропъди натрапчивите мисли. Сунските части се скупчваха, нападнати от всички страни. Повече от половината войници се търкаляха мъртви и всеки, облечен в командирска броня, вече беше изстинал и надупчен със стрели. Докато Кублай гледаше, двете крила изстреляха последните си стрели. Задните редици насочиха копия напред и воините препуснаха в галоп, за да отворят с дългите оръжия проходи във вражеските редици. Воините отзад извадиха мечове и дори от това разстояние Кублай успя да чуе бойния им вик.

Хулегу беше уморен. През месеците след опожаряването на Багдад бе зает с управлението на огромна територия. Беше навлязъл в Сирия и бе превзел град Алепо, като разби една малка армия и изкла три племена кюрди, които извършваха разбойнически набези срещу местните селища. Първенците на Дамаск бяха дошли при него много преди да атакува града им. Примерът на Багдад не бе останал незабелязан и те се предадоха, преди да им отправи заплаха. Сега имаше нов наместник там, който управляваше от негово име и ако не се броят няколко показни екзекуции, градът бе оставен недокоснат.

Беше се изненадал, когато откри, че Китбука е християнин, макар това да не притъпяваше правоверната му ярост към мюсюлманските градове. Китбука отслужваше литургии в джамиите, преди да ги изгори, което беше нарочна обида към местните. Хулегу се усмихна на спомена. Двамата заедно бяха заграбили повече богатства, отколкото бяха виждали някога Субодай, Чингис или Угедай, като изпратиха голяма част от тях на брат му в Каракорум. Друга част бе използвана за възстановяването на градовете и поставянето им под властта на новите наместници. Хулегу поклати развеселено глава; още се изненадваше, че по такъв начин може да си спечели благодарност. Паметта беше къса или може би подходът му работеше, защото убиваше всеки, който би могъл да възрази. Багдад беше възстановен с мъничка част от съкровищата на халифа и там бе назначен монголски управител. Всеки ден пристигаха търговци със семействата си, за да си намерят дом в града, където земята и къщите изведнъж бяха поевтинели изненадващо. Търговията вече се разрастваше и започнаха да се събират първите данъци, макар че градът не бе и частица от онова, което беше преди.

Спрял беше да пренощува в един крайпътен хан, дъвчеше бавно храната си и си мечтаеше мюсюлманите да бяха насочили безспорните си дарби към алкохола. Беше опитал кафето им и го бе намерил за твърде горчиво, абсолютно негодно за употреба от мъж. Запасите му от вино и айраг отдавна бяха изчерпани и докато не намереха нов доставчик, войската също оставаше на сухо, а това правеше хората раздразнителни и избухливи. Хулегу знаеше, че ще се наложи да засели тук няколкостотин семейства, които да приготвят огнената напитка, на която се наслаждаваше от малък. С това малко изключение беше доволен от земите, които бе завладял за себе си. Синовете му щяха да си имат ханство и Монгке щеше да го почете. Изкиска се уморено, докато ядеше. Странно бе, че все още търсеше одобрението на брат си. На тяхната възраст разлика от няколко години не би трябвало да има значение, а ето че имаше. Пресуши чаша с някакъв плодов сок и се намръщи на сладникавия вкус с дъх на метал.

— Още малко, господарю? — попита слугата и повдигна каната.

Хулегу му махна да се разкара, като се мъчеше да не мисли колко добре би му се отразил един айраг точно сега, за да оправи вкуса в устата му. Усети болка в корема си и го разтри с късите си яки пръсти. Напъна се за момент, но нямаше газове. Болката се засили и на челото му изби пот.

— Донеси ми вода — намръщено нареди той.

Слугата се усмихна.

— Вече е твърде късно за вода, господарю. Вместо това ти нося поздрави от Аламут и пожелание за мир, който със сигурност не заслужаваш.

Хулегу го зяпна, после се опита да се надигне. Краката му бяха омекнали и той се олюля, но намери сили да извика.

— Стража! При мен!

Залитна към масата. Вратата рязко се отвори и двама от хората му нахълтаха с извадени мечове.

— Дръжте го — изсъска Хулегу.

Заля го вълна на слабост и той падна на колене и бръкна дълбоко в гърлото си. Под ужасения поглед на хората си избълва съдържанието на стомаха си. Беше ял доста и се напъваше отново и отново, а помещението се изпълни с горчива миризма. Болката продължаваше да се засилва, но поне главата му донякъде се проясни. Слугата не беше оказал съпротива и просто стоеше между воините и го наблюдаваше внимателно, леко намръщен.

Хулегу беше як като бик, но сърцето му биеше бясно и лицето му се обливаше в пот, сякаш бе тичал цял ден. Потта капеше от носа му на дървения под.

— Въглен — изръмжа той. — Стрийте колкото можете да намерите… във вода. Вземете от огнището. Доведете шамана…

Млъкна замаяно, но събра сили и продължи:

— Ако припадна, сипете го в гърлото ми, колкото може повече.

Видя, че стражите се колебаят. Не искаха да пуснат слугата. Хулегу се озъби. Гневът му растеше заедно с болката.

— Убийте го и вървете — извика той и падна.

Чу задавения звук, когато прерязаха гърлото на слугата и се втурнаха навън. Опита се да повърне отново, но стомахът му вече бе празен и от всяко напъване пред очите му излизаха искри. Главата му сякаш беше станала огромна и пулсираше, пълна с кръв. Сърцето туптеше твърде бързо и го оставяше замаян и без сили. Смътно си даваше сметка за хората, които изпълниха стаята. Някой поднесе към устните му дървена купа, пълна с черна смес, която той изпи и моментално повърна върху дрехите си. Насили се да пие отново, купа след купа, докато не му се стори, че стомахът му ще се пръсне. Въгленът скърцаше между зъбите му и той се опита да прочисти устата и гърлото си, като кашляше между глътките. В стаята вече имаше дузина мъже, които трескаво стриваха въглените на прах с всеки инструмент, който им попаднеше. Не след дълго Хулегу изпадна в безсъзнание, целият изпоцапан със собствения си стомашен сок.

Когато се събуди, беше тъмно. Очите му бяха покрити с нещо и клепачите бяха залепнали. Разтри ги и изскубна мигли. Движението му беше забелязано и се чуха възгласи, че е буден. Той изстена, но острата болка в стомаха беше изчезнала. Устата му бе като прежулена и още усещаше по зъбите си частиците въглен, които го бяха спасили. Същата гадост навремето бе спасила Чингис и Хулегу мислено благодари на духа на стареца, че го е научил на тази хитрина. Спомни си, че хашишинът бе уверен в резултата от самото начало. Без въглена смъртта му беше неминуема. Ако убиецът беше запазил мълчание, Хулегу щеше да умре, без да знае защо.

Не можеше да повярва колко е слаб. Генерал Китбука се извисяваше над него, но Хулегу не можеше дори да помръдне. Усети как го повдигат и видя, че се намира в друга стая в крайпътния хан, с дебели одеяла под главата и раменете.

— Извади късмет — каза Китбука.

Хулегу изсумтя. Не му се мислеше за ужасяващите мигове преди да изгуби съзнание. Всичко бе станало толкова неочаквано — от довършването на вкусната гозба до борбата за живот под самодоволния поглед на убиеца. Стори му се, че ръцете му още треперят, и пъхна грамадните си юмруци под одеялата, за да не го види Китбука.

— Значи въгленът подейства — промърмори той.

— Или си твърде голям инат, за да умреш — рече Китбука. — Шаманът твърди, че няколко дни ще сереш черно, но иначе си постъпил правилно.

— Ти моли ли се за мен?

Китбука долови подигравката, но я пренебрегна.

— Разбира се, че се молих. Та нали си жив?

Хулегу отново се опита да се надигне. Мислите му изведнъж се проясниха.

— Трябва да предупредиш братята ми и особено Монгке. Прати дузина бързи вестоносци по ям линиите.

— Вече заминаха — отвърна Китбука. — Случи се вчера, господарю. Спа цял ден.

Хулегу се отпусна назад. Усилията да стои надигнат и да мисли го бяха изтощили, но беше жив, а бе очаквал да срещне смъртта. Потръпна, преследван от тревожни догадки. Нима господарят на Аламут беше изпратил убийците си, преди Хулегу да влезе в крепостта? Напълно възможно. По-вероятно обаче бе да е имал хора, пратени по задачи, които са се върнали и са открили Аламут в руини. Хулегу си представи как се кълнат да отмъстят на онези, които бяха разбили сектата и бяха убили водачите й. Затвори очи и бързо започна да се унася. Колко подобни убийци имаше? Може би е бил само един, вече поредният труп на пътя.

Китбука погледна надолу доволен, че лицето на приятеля му донякъде възвръща цвета си. Можеше само да се надява, че атаката е била последната конвулсия на умиращия клан. Въпреки това знаеше, че ще минат години, преди Хулегу да отиде където и да било, без да е ограден с отряд стражи. Дори да бе оцелял само един хашишин, опасността си оставаше. Искаше му се отровителят да беше останал жив, за да може да го изведе в гората и да го поразпита с помощта на огъня и желязото.