Аманда Хокинг
Подменена (9)

8
Семейство

Това беше невъзможно. Искаше ми се да я поправя. Трябваше да има някаква грешка. Не беше възможно да съм родена от толкова зашеметяващо и изящно създание. Косата й беше като от коприна, а моята, както ми бяха казвали и преди, приличаше на тел за миене на съдове. Не беше възможно да имам нещо общо с нея.

— О, виждам, че не го е направил — рече Елора. — От смаяния израз на лицето ти разбирам, че ти дори не ми вярваш. Но нека те уверя, че твоята самоличност е извън всякакво съмнение. Аз лично избрах семейство Евърли за теб и сама те оставих при тях. Фин е най-добрият следотърсач, с когото разполагаме, така че не е възможно да си някоя друга освен дъщеря ми.

— Съжалявам — запънах се аз неловко. — Не съм искала да поставям думите ви под съмнение. Аз просто…

— Разбирам. Ти все още се възприемаш като човешко същество. Но това скоро ще се промени — обеща Елора. — Фин разказа ли ти нещо за Трил?

— Всъщност не — казах, страхувайки се да не му навредя по някакъв начин.

— Сигурна съм, че искаш да ме попиташ много неща, но нека първо ти обясня всичко и ако все още имаш въпроси, ще ми ги зададеш, като свърша. — В гласа на Елора се бяха появили студени нотки и аз се съмнявах, че ще намеря кураж да я питам за каквото и да е било.

— Трил по същество означава трол, но ти сама разбираш, че това понятие е остаряло, донякъде унизително и в никакъв случай не отговаря на истината. — Елора направи широк жест с ръка към стаята с цялата й изтънченост и елегантност и аз кимнах разбиращо с глава. — Ние имаме родствена връзка с хората, но сме по-хармонични от тях. Притежаваме способности, ум и красота, които далеч превъзхождат тези на човешките същества.

Има две съществени неща в начина ни на живот като трилове, които ни разграничават от хората — продължи Елора. — Ние искаме да водим тих живот, общувайки със земята и със себе си. Работим върху усъвършенстването на способностите си, за да направим живота си по-добър, да се защитаваме и да съхраним нещата, които са ни скъпи. Посвещаваме целия си живот на това. Единствената цел на съществуването на Фьоренинг е да запази и да укрепи нашия стил на живот.

Другата разлика, макар и не толкова голяма, е начинът, по който поддържаме този живот. — Тя погледна замислено през прозореца. — Човешките деца имат своите училища и пансиони, но там тях ги подготвят за робско съществуване. Ние не искаме това. Ние искаме единствено пълна и безусловна свобода. Това е причината за подмяната на деца.

Тази практика е претърпяла промени, защото и ние сме се променяли. Подменените деца са били по-здрави, по-образовани и по-богати от връстниците си, които не са напускали Трил — каза Елора. — Най-накрая всяко новородено дете е било подменяно. Днес ние можем лесно да постигнем равнището на живот на хората, но не виждаме причина да го правим. За да поддържаме това ниво, ние трябва да се разделим със спокойствието и комфорта на нашата общност и да прекарваме живота си, вършейки робски труд.

Ние оставяме децата си в по-образовани и заможни човешки семейства. Приемните деца прекарват едно охолно детство, което е най-голямото предимство на този свят, и след това се връщат с наследството на техните приемни семейства, осигурявайки необходимите средства на нашето общество. Това, разбира се, не е единствената ни цел, но животът, който можем да си позволим, в голяма степен се дължи именно на тази практика. Парите, които ще получиш от твоето приемно семейство, ще ти позволят да живееш добре през останалата част от живота си.

— Почакайте! Съжалявам, знам, че не трябва да ви прекъсвам, но… — Облизах устните си и тръснах глава. — Трябва само да си изясня няколко неща.

— Разбира се — каза Елора, но гласът й преливаше от жлъч.

— Когато съм била бебе, вие сте ме оставили на непознати хора, за да имам хубаво детство, добро образование и да се върна с пари. Правилно ли съм разбрала?

— Да. — Елора повдигна вежди, сякаш подканяйки ме да попитам още нещо.

Толкова ми се искаше да изкрещя, че цялата треперех. Но все още се страхувах от нея. Тя ме погледна така, сякаш можеше мислено да ме скърши на две, затова само завъртях пръстена на палеца си и кимнах разбиращо. Родната ми майка ме беше захвърлила при една луда жена, която се беше опитала да ме убие, само защото Елора не искаше да работи и се нуждаеше от средства.

— Да продължа ли? — попита тя, без дори да се опита да прикрие снизхождението в гласа си. Кимнах покорно. — Дори не помня докъде бях стигнала. — Махна с ръка, давайки воля на раздразнението си. — Ако имаш някакви други въпроси, предполагам, че можеш да ги зададеш сега.

— Кои са витра? — попитах, опитвайки се да потисна гнева си към нея. — Не разбрах какви са те и какво искаха от мен.

— Фьоренинг е обитаван от трил. — Елора посочи града с ръка. — Понятието трил е близко до смисъла на думата племе или родова общност. Ние сме тролове и през годините броят ни постепенно е намалявал. Някога сме били многолюдни, но сега сме останали по-малко от половин милион на цялата планета.

Ние сме една от най-големите оцелели общности, но не и най-голямата — продължи Елора. — Витра са враждебна на нас фракция, която вечно воюва с нас — или като привлича хората ни на тяхна страна, или като просто се отървава от тях.

— Значи витра искат да живея с тях — сбърчих аз нос. — Защо, какво мога да направя за тях?

— Аз съм кралицата. — Елора замълча за момент, за да ми даде възможност да осмисля онова, което беше казала. — Ти си принцесата. Ти си единственото ми дете и наследник.

— Какво? — Почувствах, че челюстта ми е увиснала отворена.

— Ти си принцесата — повтори Елора със снизходителна усмивка. — Един ден ще бъдеш кралица, а да си водач на трил е голяма отговорност.

— Но ако не съм тук, няма ли просто да намерите моя заместничка? Искам да кажа, че кралица ще има, дори и мен да ме няма — казах, търсейки смисъл във всичко това.

— Нещата не са толкова прости. Ние не сме създадени равни — рече Елора. — Ние имаме много по-големи способности от другите. Ти вече познаваш внушението, потенциалът ти е много по-голям. Витрийците също са надарени със способности. И ако можеха да те привлекат на тяхна страна, това значително би променило баланса на силите.

— Казвате, че притежавам сила? — Повдигнах иронично вежди.

— Ще имаш такава — поправи ме Елора. — Точно затова трябва да живееш тук, да опознаеш расата си и да заемеш мястото, което ти се полага.

— Добре. — Поех си дълбоко въздух и прокарах ръка по долнището на пижамата ми.

Всичко, което бях чула, не ми изглеждаше реално. Идеята да бъда кралица ми се струваше абсурдна. Та аз бях просто една непохватна тийнейджърка.

— Фин ще бъде около теб, за да те пази. Което е благоразумно, при положение че те търсят. — Елора сложи ръка върху гънките на роклята си, без да ме поглежда. — Сигурна съм, че имаш още много въпроси, но ще получиш отговорите с течение на времето. Защо сега не отидеш да се измиеш?

— Почакайте — казах аз неуверено с изтънял глас. Тя вдигна глава, гледайки ме с презрение. — А… къде е баща ми?

— О! — Елора погледна настрани през прозореца. — Мъртъв е. Съжалявам. Това се случи скоро след като се роди.

Фин ми беше обещал различен живот тук, но в действителност не виждах някаква съществена разлика. Истинската ми майка изглеждаше почти толкова студена, колкото и другата, а и в двата ми живота баща ми беше мъртъв.

— И освен това аз нямам пари — размърдах се аз неловко.

— Разбира се, че нямаш — съгласи се Елора, сякаш бях казала нещо крайно нелепо. — И вероятно няма да имаш достъп до твоя попечителски фонд, докато не навършиш двайсет и една, но с малко внушение това може да се случи и по-скоро. Фин ми каза, че си доста напреднала с това.

— Какво? — Поклатих глава. — Не. Дори не знам да имам попечителски фонд.

— Аз умишлено избрах семейство Евърли заради богатството им — заяви Елора хладно.

— Да, знам, че сте ги избрали заради парите им, защото не е възможно да е било заради душевното им здраве. — Сведох поглед, осъзнавайки сарказма в думите си, но след това побързах да излея мъката си: — Баща ми се самоуби, когато бях на пет и затова застраховката му живот не беше изплатена. Майка ми не е работила дори и един ден през живота си, а през последните единайсет години е в психиатрична клиника, което сериозно подяде средствата й. Освен това похарчихме купища пари за нови къщи и частни учители. Не може да се каже, че сме бедни, но и далеч не сме толкова богати, колкото си мислите.

— Престани да казваш „ние“. Те не са част от теб — каза рязко Елора и се надигна. — Какво говориш? Евърли бяха едно от най-богатите семейства в страната. Не е възможно да си ги оставила съвсем без средства.

— Не знам колко пари имаме… тоест имат, но ние не живеем… Ъ-ъ… искам да кажа, не съм останала с впечатлението да са особено богати. — В този момент почти крещях от огорчение. — И освен това вие не ме слушате, аз имах ужасно детство! Жената, която трябваше да ми бъде майка, се опита да ме убие!

Елора беше по-смутена от признанието ми, че семейството ми не е особено богато, отколкото от това, че Ким се е опитала да ме убие. Тя замълча за момент, сетне въздъхна дълбоко.

— О, значи тя е била от онези.

— Какво означава това? — попитах, вече кипяща от гняв заради нехайния и бездушен тон, с който посрещна новината за извършения над мен опит за убийство. — Една от онези?

— Е, добре. — Елора поклати глава, сякаш не бе искала да каже това. — От време на време се случва някоя майка да разбере. Понякога те нараняват детето или го убиват.

— Чакайте малко! Значи вие сте знаели, че може да бъда убита — сопнах се аз и се изправих. — Знаели сте, че мога да умра и въпреки това сте ме оставили там? Било ви е все едно какво ще се случи с мен?

— Не ставай толкова мелодраматична — Елора завъртя очи. — Това е начинът, по който живеем. Рискът е много малък и това се случва изключително рядко. Очевидно е, че си оцеляла. Никой не е пострадал.

— Никой не е пострадал? — Дръпнах нагоре пижамата си, за да покажа белега, който минаваше през корема ми. — Аз бях на шест години и ми направиха шейсет шева. Но според вас никой не е пострадал.

— Поведението ти е достойно за съжаление! — Елора стана от кушетката и махна с ръка, сякаш ми даваше знак да си вървя. — Това не е начинът, по който една принцеса може да се държи.

Исках да възразя, но не успях да кажа нито дума. Реакцията й ме накара да се почувствам някак странно замаяна. Оставих горнището на пижамата да падне над корема ми, а Елора се плъзна към прозореца. Сключи пръсти пред гърдите си и се загледа навън. Не каза нито дума, но минута по-късно на вратата се появи Фин.

— Нуждаете ли се от нещо, Елора? — Фин направи лек поклон към обърнатата с гръб фигура, но тя, изглежда, можеше да го вижда, дори когато не гледаше към него.

— Уенди е уморена. Заведи я до стаята й — нареди Елора неуверено. — Погрижи се да има всичко, от което се нуждае.

— Разбира се. — Фин ме погледна. Тъмните му очи ми вдъхваха утеха и макар да знаех, че това просто влизаше в задълженията му, почувствах облекчение заради това, че е до мен.

Той тръгна към вратата и аз побързах да го последвам. Обгърнах раменете си с ръце в опит да успокоя нервите си. Мислите ми летяха хаотично и не можех да си представя как е възможно да съм част от всичко това.

Но Елора беше права. Наистина трябваше да се измия и може би след няколко часа сън всичко щеше да изглежда по-добре. Но се съмнявах в това.

Фин ме поведе по една вита стълба и след това по някакъв дълъг коридор. Накрая отвори масивна дървена врата, зад която трябваше да е стаята ми. Беше просторна, с високи сводести тавани и една изцяло стъклена стена, която я караше да изглежда още по-голяма.

В средата й имаше огромно легло с колони, но всичко друго беше модерно обзаведено. Лаптоп, телевизор с плосък екран, компютърни игри, iPod и всичко друго, което можеше евентуално да ми потрябва. Фин отвори вратата на гардероба, в който вече имаше дрехи. След това отвори друга врата и запали осветлението, показвайки ми моята лична баня, която приличаше повече на съоръжение в спа курорт.

— Откъде знаеш къде е всичко? — попитах. Той като че ли познаваше тази къща много добре и докато си мислех за него, нервите ми сякаш се отпускаха.

— Отсядам тук от време на време — отвърна Фин нехайно.

— Какво? Защо? — Изведнъж ме обзе жесток пристъп на ревност при мисълта, че той може да е обвързан с Елора по някакъв перверзен начин. Смущаваше ме фактът, че почитта, която показваше към нея, като че ли беше повече от необходимата.

— За да осигурявам защита. Майка ти е много могъща жена, но не е всемогъща — обясни Фин неясно. — И тъй като съм следотърсач, мога да установявам връзка с нея. Предусещам евентуалните опасности и й се притичвам на помощ, ако е необходимо.

— Ако е необходимо? — В този момент не ме интересуваше особено дали Елора можеше да стане жертва на шайка жестоки мародери, но ако „замъкът“ й ставаше обект на чести нападения, трябваше да знам това.

— Ще ти помогна да свикнеш с нещата. Всички знаем, че не всичко тук е съвършено. Стаята на Рис е надолу по коридора. Моята и тази на Елора са в другото крило. — Фин напълно беше пренебрегнал въпроса ми.

Определено се чувствах по-добре, знаейки, че ще бъде наблизо. Не мислех, че ще мога да се справя, ако трябваше да остана в тази къща с тази жена. Макар и зашеметяващо красива и могъща, в нея нямаше никаква топлота.

Досега дори нямах представа, че се нуждая от подобно нещо. През всичките години, през които бях отблъсквала Маги и дори Мат, не знаех колко много се нуждаех от обич.

— Ъ-ъ… твоя ли е заслугата за това? — Махнах с ръка към модерното обзавеждане наоколо.

— Не. Рис се погрижи за стаята ти. — Фин не проявяваше интерес към скъпата техника около нас. — Доколкото знам, за дрехите ти отговаряше Уила. Ще се запознаеш с нея по-късно.

— Значи Рис не ми е брат? — попитах отново. Не можех да си обясня какво правеше той тук. Бяхме се видели само за малко, но изглеждаше приятен и нормален.

— Не. Той е мансклиг — отговори Фин, сякаш това обясняваше нещата.

— Какво означава това? — рекох, сбръчквайки чело.

— Това означава, че не ти е брат — каза Фин уклончиво и пристъпи към вратата. — Има ли нещо друго, от което се нуждаеш, преди да си тръгна?

Решението му да си тръгне толкова скоро ме огорчи, особено когато се чувствах толкова самотна и объркана, но нямах причина да го задържам повече. Все още обгърнала раменете си, поклатих глава и седнах на леглото. Вместо да си тръгне, Фин остана на мястото си и ме погледна.

— Ще се справиш ли? — попита, гледайки ме изпитателно.

— Не знам — признах аз. — Нещата изобщо не са такива каквито очаквах. Всичко е много по-величествено и по-плашещо, отколкото си бях представяла. Просто… имам чувството, че съм попаднала във филма „Дневниците на принцесата“, само дето Джули Андрюс се оказа крадла^[1].

— Хм — промърмори Фин разбиращо и тръгна към мен. Седна на леглото и скръсти ръце пред гърдите си. — Знам, че този начин на живот е труден за проумяване за някои.

— Те са измамници, Фин. — Преглътнах с усилие. — Това е всичко. Аз съм просто средство да измъкнат пари от едно богато семейство. Но в случая са се излъгали, защото семейството ми изобщо не е толкова богато.

— Мога да те уверя, че ти означаваш много повече за нея, много повече — каза Фин, гледайки ме напрегнато. — Елора е изтънчена жена и не й е лесно да показва чувствата си. Но е добра жена. И независимо дали имаш пари или не, ти ще получиш своето място тук.

— Знаеш ли колко пари имам? — попитах.

— Да — отвърна Фин почти неуверено. — Елора ме накара да проверя финансовото ти състояния, докато те следях.

— Колко? — настоях аз.

— Интересува те твоя попечителски фонд и какво е наследството ти или на каква стойност възлиза състоянието на твоя опекун и на брат ти? — Лицето на Фин беше съвършено безизразно. — Чистата стойност? Ликвидните активи? Включваш ли недвижимите имоти като къщата в Хамптънс, която все още притежават? Парите в брой?

— Няма значение — казах, поклащайки глава. — Аз просто… Елора беше убедена, че сме богати и ми беше любопитно как наистина стоят нещата.

— Да. Вие наистина сте богати — отвърна Фин. — Дори повече, отколкото Елора първоначално смяташе. — Кимнах и погледнах в краката си. — Живеехте доста под стандарта си.

— Мисля, че Маги е смятала, че така ще бъде по-добре за мен, а Мат никога не се е интересувал особено от пари. — Продължих да се взирам в краката си и най-накрая вдигнах глава към Фин. — Те биха ми дали всичко. Те биха ми дали всичко, стига да го поискам. Но аз никога няма да взема нищо от тях, нито за себе си и определено не и за Елора. Моля те, предай й това, когато се върнеш при нея.

Бях очаквала той да възрази, но реакцията му ме изненада. На устните му трепна лека усмивка и колкото и да беше чудно, изглеждаше горд с мен. Аз осъждах техния начин на живот и очаквах от него да се впусне да го брани, но вместо това той одобряваше поведението ми.

— Ще й предам — рече, все още усмихнат. — Но точно сега се нуждаеш от душ. След това ще се почувстваш по-добре.

Фин ми помогна да се настаня в стаята си. Дрешникът беше огромен, но той знаеше точно къде са пижамите ми. Научи ме как да спускам щорите на прозорците, което ставаше с дистанционно, и как да си служа с доста сложния душ.

Щом си тръгна, аз седнах на края на ваната и се опитах да се успокоя. Помислих си, че Мат и Маги бяха единствените хора на света, които ме обичаха заради мен самата и че сега аз трябваше да открадна от тях. Дори това да не беше точно кражба. Знаех, че с готовност щяха да ми дадат всичко, което поискам, и от това още повече ме болеше.