Аманда Хокинг
Подменена (7)

6
Изчадия

Едно момиче стоеше на няколко крачки зад мен. Под светлината на уличната лампа тя изглеждаше зашеметяващо. Късо подстриганата й кестенява коса стърчеше на кичури, подобни на шипове. Полата й беше къса, а черното й кожено манто стигаше чак до прасците й. Подухна вятър, който отметна леко дрехата й назад и за момент си помислих, че прилича на някаква екшън звезда, сякаш беше излязла от „Матрицата“.

Но най-много ме изненада това, че беше боса.

— Е, добре… Ъ-ъ… тъкмо се канех да се прибирам — смотолевих, за да запълня неловкото мълчание, докато непознатата се взираше в мен.

— Уенди Евърли, мисля, че трябва да дойдеш с нас — каза тя с лукава усмивка.

— С вас? — попитах аз, но точно в този момент осъзнах, че зад мен имаше някой.

Не знам къде се беше спотайвал преди това, но изведнъж почувствах присъствието му зад себе си и погледнах през рамо. Висок мъж с тъмна коса, сресана назад, ме гледаше втренчено. Носеше манто, подобно на това, с което беше облечено момичето, и ми хрумна, че изглеждат много ефектна двойка.

Той ми се усмихна и точно тогава реших, че съм в беда.

— Много мила покана, но аз живея само три къщи по-надолу. — Посочих с ръка, сякаш допускайки, че те нямат никаква представа къде е домът ми. — Затова си мисля, че е по-добре да се прибирам, преди брат ми да тръгне да ме търси.

— Трябваше да помислиш за това, преди да излезеш — подхвърли мъжът ехидно.

Искаше ми се да направя крачка напред, за да увелича разстоянието помежду ни, но се боях, че точно това може да го накара да се нахвърли върху мен. Вероятно щях да се справя с момичето, но не бях толкова сигурна за него. Беше с цяла глава по-висок от мен.

— Вие следотърсачи ли сте? — попитах. Нещо в поведението им, начина, по който ме гледаха, и настояването им да тръгна с тях ми напомняше за Фин.

— Ти май си доста схватлива. — Момичето ми се усмихна широко, но това не ми подейства особено успокояващо.

Дори и да бяха следотърсачи, бяха различни от Фин. Или може би бяха ловци на глави или похитители, или просто обичаха да насичат малки момичета на парчета и после да ги захвърлят в канавката. Полазиха ме тръпки на ужас, но се опитах да го прикрия.

— Е, беше ми приятно — подех аз, — но трябва да се приготвям за училище. Днес имам тежък тест и… — Понечих да си тръгна, но в този момент мъжът ме сграбчи болезнено за ръката.

— Не я наранявай! — настоя момичето и очите й проблеснаха. — Тя не трябва да пострада.

Тя не трябва да пострада. Добре. Ето поне една добра новина.

— Да, долу ръцете! — Опитах се да се измъкна от хватката му, но той отказа да ме пусне.

Бях решила, че няма да допусна да ме отведат където и да било. И понеже, изглежда, бяха получили инструкции да не ме нараняват, може би имах някакъв шанс да им се измъкна. Трябваше само да стигна няколко къщи по-надолу и щях да си бъда у дома, където Мат държеше пистолет под леглото си.

Забих лакът в корема на мъжа, колкото можех по-силно. Той се закашля от болка, сгъна се на две, но не ме пусна. Ритнах го през пищялите и се наведох да го ухапя по ръката.

Той изрева от болка и в следващия момент момичето се озова пред мен. Мъжът ме пусна, но тя се опита да ме сграбчи вместо него и затова трябваше да я ударя. За съжаление обаче юмрукът ми попадна в рамото й благодарение на бързата й реакция.

Мъжът ме улови през кръста и изгубих равновесие. Изпищях и го ритнах с всичка сила. Очевидно всичко това му дойде в повече и той ме пусна на земята.

Скочих моментално на крака, но той ме хвана отново за ръката, завъртя ме и ме обърна с лице към него, вдигна ръка и ме зашлеви толкова силно, колкото не бях удряна никога през живота си. Пред очите ми се спусна бяла мъгла и ухото ми писна. Мъжът ме пусна и аз се строполих назад на тревата.

— Казах ти да не я нараняваш! — просъска момичето.

Вратът ми пулсираше от силата на удара му, а болката в челюстта ми беше опустошителна. Чувствах някакво напрежение и в очните си дъна, но въпреки това се опитах да се изправя на крака. Той ме ритна, не достатъчно силно, за да ме нарани, но толкова, колкото да падна отново.

Останах да лежа на земята, взирайки се в небето, и осъзнах, че нямам никакъв шанс срещу тях.

— Не съм я наранил! Просто я укротявах! — изръмжа мъжът и погледна надолу към мен. — И ако не се вразуми, ще пробвам пак, този път по-силно.

— Нека просто да я вкараме в колата — каза момичето напрегнато.

Той се наведе с намерението да ме вдигне, но аз отблъснах ръцете му. Лежах по гръб, готова да се браня. Не се опитвах да го ритна, но нямаше да му позволя да се доближи до мен.

В отговор мъжът ме ритна по прасеца достатъчно силно, за да ми причини остра болка и трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя. След това сложи коляно върху корема ми, притискайки ме към земята, за да не мога да се съпротивлявам.

Когато се опита да ме сграбчи, аз блъснах отново ръцете му, но той успя да улови китките ми и да ги задържи в едната си ръка.

— Спри! — нареди мъжът. Опитах се да освободя ръцете си, но той ги стискаше толкова силно, че имах чувството, че всеки момент костите ми ще изпукат. — Просто спри! Ще дойдеш с нас, колкото и да се съпротивляваш!

— Не мисля така! — чух заплашителният глас на Фин, идващ от неизвестна посока.

Извих шия, опитвайки се да погледна зад мъжа, който ме беше приковал към земята, но момичето стоеше между тях. Най-накрая съгледах Фин и никога през живота си не съм била толкова щастлива да видя някого.

— О, по дяволите! — изпъшка момичето. — Ако не беше се боричкал толкова време с нея, вече щяхме да сме далече от тук.

— Тя беше тази, която се боричкаше с мен! — оправда се мъжът.

— А сега е ред да опиташ с мен! — изръмжа Фин, гледайки го свирепо. — Дръпни се от нея! Веднага!

— Фин, не можем ли просто да поговорим? — каза непознатата подкупващо, пристъпвайки кокетно към него, но той дори не я погледна. — Знам как гледаш на дълга си, но сигурно можем да уредим някак нещата.

Тя пристъпи още една крачка към Фин, но той я блъсна толкова силно, че тя се препъна и падна назад.

— Не искам да се бия с теб, Фин. — Мъжът пусна ръцете ми и махна коляното си от корема ми. Аз се възползвах от възможността да се опитам да го ритна в слабините, при което той се завъртя инстинктивно и отново ме удари силно през лицето.

Преди да успея дори да изругая, Фин беше върху него. Претърколих се настрани, притискайки с ръка удареното си лице, поради което не виждах много добре какво става.

Нападателят ми беше успял да се изправи на крака, но аз чувах ударите, които Фин сипеше върху него. Момичето скочи на гърба му в опит да го спре, но Фин я удари с лакът в лицето и тя се просна отново на земята, държейки разкървавения си нос.

— Достатъчно! — Мъжът се беше свил, държейки ръце пред лицето си, за да се предпази от още удари. — Приключихме! Махаме се оттук!

— Побързайте да го направите наистина! — изкрещя Фин. — И ако ви видя отново близо до нея, ще ви убия!

Мъжът тръгна към момичето, помогна й да се изправи, после двамата се обърнаха и тръгнаха надолу по улицата към едно черно порше, което беше паркирано наблизо. Фин стоеше на тротоара пред мен и ги следеше с поглед, докато не видя колата да потегля с рязко ускорение. Когато се увери, че са си отишли, приглади косата си и ме погледна.

Аз все още лежах на земята и той коленичи до мен. Постави нежно длан върху ударената ми буза и аз почувствах леко парене, но досегът на ръката му беше прекалено приятен, за да я отблъсна.

Тъмните му очи бяха изпълнени с болка, докато ме оглеждаше и колкото и ужасно да беше онова, което бях преживяла, за нищо на света не бих искала да ми беше спестено, защото именно благодарение на тази случка сега той ме докосваше и ме гледаше по този начин.

— Съжалявам, че толкова се забавих. — Фин сви устни очевидно обвинявайки се, че не е дошъл по-скоро. — Спях и се събудих едва когато изпадна в паника.

— Облечен ли спиш? — попитах, гледайки обичайните му тъмни джинси и риза в тон с тях.

— Понякога. — Фин дръпна ръката си от лицето ми. — Знаех, че нещо се задава днес. Чувствах го, но не можех да го определя точно, защото нямах възможност да бъда толкова близо до теб, колкото бих искал. Не трябваше изобщо да спя.

— Не, не можеш да се обвиняваш. Аз сама съм си виновна за това, че излязох от вкъщи.

— Какво правеше тук? — Фин ме погледна с любопитство и аз извърнах глава смутена.

— Стори ми се, че те видях — признах тихо и лицето му помръкна.

— Трябваше да бъда тук — рече той едва чуто и след това се изправи. Протегна ми ръка и ми помогна да стана. Лицето ми леко се сгърчи, но се опитах да прикрия болката. — Добре ли си?

— Да, добре съм. — Направих усилие да се усмихна. — Малко ме боли, но иначе съм добре.

Той докосна отново бузата ми само с върховете на пръстите си, изпращайки тръпки по цялото ми тяло. Разгледа внимателно удареното място и след това срещнах очите му, тъмни и възхитителни. Именно в този момент осъзнах съвсем ясно, че съм „официално“ влюбена в него.

— Ще ти остане синина — промърмори Фин, отпускайки ръка. — Съжалявам.

— Вината не е твоя — настоях аз. — Аз съм си виновна. Постъпих глупаво. Трябваше да се досетя… — Гласът ми заглъхна. Щях да кажа, че е трябвало да се досетя, че е опасно, но как бих могла да предположа това? Нямах никаква представа кои са тези хора. — Кои са те? Какво искаха от мен?

— Витра — изръмжа Фин и погледна мрачно надолу по пътя, сякаш очакваше да се появят при произнасянето на името им. Той обходи хоризонта напрегнато с поглед и след това сложи ръката си на кръста ми, побутвайки ме леко. — Хайде. Ще ти обясня в колата.

— В колата? — Заковах се на място, така че дланта му се притисна по-силно към кръста ми, докато накрая той осъзна, че нямам намерение да ходя никъде. Ръката му се задържа на мястото си, но аз не можах да се насладя на това малко удоволствие, защото трябваше да му се противопоставя. — Няма да се кача в колата. Трябва да се прибера у дома, преди Мат да е разбрал, че ме няма.

— Не можеш да се върнеш там — каза Фин, сякаш се извиняваше за нещо, но гласът му прозвуча твърдо. — Съжалявам. Знам, че това противоречи на желанията ти, но там вече не си в безопасност. Витра те намериха и аз не мога да те оставя тук.

— Дори не разбирам какви са тези витра и освен това Мат… — Пристъпих неспокойно от крак на крак и погледнах назад към нашата къща.

Мат беше здраво момче, като за човек, но не бях сигурна дали можеше да се изправи срещу непознатите, които ме нападнаха. А дори и да можеше, не исках тези типове да се доближават до семейството ми. Ако нещо се случеше с Мат или Маги заради мен, никога нямаше да мога да си го простя.

— Уенди, трябва да побързаме — настоя Фин. Кимнах неохотно и му позволих да ме отведе.

Очевидно ми се беше притекъл на помощ тичешком, защото колата му все още беше паркирана пред дома му, две преки по-надолу. Небето започна да изсветлява. Знаех, че Мат всеки момент ще се събуди и затова ускорих крачка.

— Това ще разбие сърцето му — казах, преглъщайки бучката в гърлото си.

— Той би искал да бъдеш в безопасност — увери ме Фин и беше прав. Но Мат нямаше да знае, че ще бъда в безопасност. Той изобщо нямаше да подозира какво се е случило с мен.

— Имаш ли мобилен телефон? — попитах.

— Защо? — Фин продължаваше да се оглежда, докато вървяхме към колата. Той извади ключовете от джоба си и натисна дистанционното, за да я отключи.

— Трябва да се обадя на Мат и да му кажа, че съм добре — отвърнах аз. Минавайки пред мен, Фин отвори пасажерската врата и я задържа отворена, докато се кача. Когато седна зад волана, аз се обърнах към него: — Е? Мога ли да му се обадя?

— Наистина ли го искаш? — Фин изглеждаше изненадан от въпроса ми, докато палеше колата.

— Да! Разбира се, че го искам!

Фин включи колата на скорост и потегли бързо. Целият град все още спеше, с изключение на нас. Той погледна към мен, очевидно разколебан. Най-накрая бръкна в джоба си и извади телефона.

— Благодаря ти — усмихнах му се с признателност.

Докато набирах номера, ръцете ми трепереха и почувствах пристъп на гадене. Това щеше да бъде най-трудният разговор в живота ми. Държах апарата до ухото си, заслушана в звъненето и се опитах да успокоя дишането си.

— Ало? — чух сънливият глас на Мат. Той още не се беше събудил и не знаеше, че ме няма. Не знаех дали това беше за добро или за зло. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. — Ало?

— Мат? — рекох уплашена, че ще затвори, ако не кажа нещо.

— Уенди? — Той моментално се разсъни и в гласа му се доловиха нотки на паника. — Къде си? Какво става? Добре ли си?

— Да, добре съм. — Бузата все още ме болеше, но иначе бях добре. А дори и да не бях, не можех да му го кажа. — Ъ-ъ… обаждам ти се, защото… заминавам и исках да знаеш, че съм в безопасност.

— Какво значи „заминавам“? — Мат беше станал и ходеше из стаята си. Чух го да отваря вратата, а след това и вратата на моята стая. — Къде си, Уенди? Трябва да се прибереш веднага!

— Не мога, Мат! — Потърках челото си и въздъхнах разтреперана.

— Защо? Има ли някой с теб? Фин ли те отведе? — изстрелваше Мат въпросите си. На заден план чувах гласа на Маги, която също питаше нещо. Той беше събудил и нея, докато ме търсеше. — Ще убия този малък негодник, дори ако само те пипне с пръст.

— Да, с Фин съм, но не е каквото си мислиш — казах глухо. — Бих искала да мога да ти обясня всичко, но не мога. Фин обаче се грижи за мен. И ще направи така, че да съм в безопасност.

— Защо, каква опасност те грози? — рече Мат рязко. — Аз се грижа за теб? Защо правиш това? — Той си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. — Ако сме сбъркали нещо, можем да поправим нещата, Уенди. — Гласът му стана дрезгав от мъка и имах чувството, че ще ми се скъса сърцето. — Моля те, Уенди!

— Не сте направили нищо лошо. — По лицето ми запълзяха тихи сълзи и се опитах да преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото ми. — Нищо не сте сбъркали. Причината не е нито в теб, нито в Маги. Аз ви обичам и бих ви взела с мен, ако можех. Но не мога.

— Защо казваш непрекъснато „не мога“? Той насила ли те отведе? — изръмжа Мат. — Ще се обадя в полицията! Ще дойдем и ще те освободим!

— Не ме е отвел насила! — въздъхнах аз, питайки се дали не сбърках, като се обадих по телефона. Може би така направих нещата още по-тежки за него. — Моля те, не се опитвай да ме намериш. Няма да можеш и не искам да го правиш. Искам само да знаеш, че съм в безопасност, че ви обичам и че никога не сте сторили нищо лошо. Повярвай ми! Искам просто да бъдете щастливи.

— Уенди, защо говориш така? — Никога не бях чувала Мат толкова уплашен и не бях сигурна, но ми се струваше, че плаче. — Звучиш така, все едно никога няма да се върнеш. Не можеш да си отидеш завинаги. Ти… Каквото и да става, аз мога да се погрижа за теб. Ще направя всичко, каквото е необходимо. Само се върни, Уенди!

— Съжалявам, Мат, но не мога. — Избърсах очите си и поклатих глава. — Ще ти се обадя пак, ако мога. Но ако не се чуем повече, не се тревожи. Аз съм добре.

— Уенди! Спри да говориш така! — извика Мат. — Ти трябва да се върнеш! Уенди!

— Сбогом, Мат. — Затворих, докато крещеше името ми.

Въздъхнах дълбоко и си напомних, че това беше единственото, което можех да направя. Това беше единственият начин да ги държа настрана и в същото време да бъда в безопасност. Бях сигурна, че точно това искаше и Мат.

Ако знаеше какво става, той щеше да се съгласи с мен. Но това не променяше факта колко мъчително ми беше да се сбогувам с него. Да чувам болката и отчаянието му по телефона…

— Хей, Уенди. Ти постъпи правилно — увери ме Фин, но в отговор аз само подсмръкнах.

Той се пресегна и стисна леко ръката ми. При други обстоятелства това би ми доставило радост, но точно сега трябваше да положа огромни усилия да не се разхлипам неудържимо или да не повърна. Бършех сълзите си, но не можех да спра да плача.

— Хайде — каза Фин нежно. После ме прегърна през раменете и ме притегли към себе си. Отпуснах глава на рамото му и той ме притисна още по-силно.