Аманда Хокинг
Подменена (14)

13
Да бъдеш трил

Мързеливи недели, за щастие, има дори във Фьоренинг. Събудих се късно и готвачът все още беше на разположение, за да ми приготви закуска. Видях Фин за кратко, разминавайки се с него в коридора, но само си кимнахме.

После се хвърлих в леглото си, смятайки, че ми предстои да прекарам един ужасно отегчителен ден. Но плановете ми да се отдам на униние бяха прекъснати от почукване на вратата. Беше Рис, който ме покани в стаята си да гледам филми с него и Рианон.

Неговата спалня представляваше момчешки вариант на моята, което не беше странно, тъй като беше участвал в обзавеждането й. Но огромната мека кушетка пред телевизора беше допълнение към мебелировката му, с каквато аз не разполагах. В крайна сметка се взе решение да гледаме трилогията „Властелинът на пръстените“. Според Рис щеше да е много забавно, след като съм прекарала известно време с истински тролове.

Аз седнах в единия край на кушетката, Рианон в другия, а Рис се настани помежду ни. В началото седеше точно по средата, но някъде на третия или четвъртия час от филмовия маратон забелязах, че се примъква малко по малко към мен. Не че имах нещо против.

Той говореше много, непрекъснато се шегуваше с Рианон и аз се чувствах приятно в компанията им. След като се бях провалила в опита си да бъда съвършената малка принцеса, каквато Елора искаше да бъда, нямаше нищо по-хубаво от това да се посмея и да се отпусна.

Рианон си тръгна веднага щом започна третият филм с обяснението, че на сутринта трябва да става рано. Но дори когато тя си отиде, Рис не се отдръпна от мен. Седяхме толкова близо един до друг, че кракът му се притискаше в моя.

Колебаех се дали да не се отместя малко сама, но в действителност нямах причина да го правя. Филмът беше забавен, той беше секси и ми беше приятно да бъда с него. Не беше минало много време, когато ръката му „нехайно“ обгърна рамото ми и аз едва не се засмях.

Той не караше сърцето ми да препуска, не и по начина, по който го правеше Фин, но досегът на ръката му ми носеше утеха. Рис ме караше да се чувствам нормална по начин, който ми беше съвършено непознат досега и аз не можех да не го харесвам. Най-накрая се облегнах на него и отпуснах глава на рамото му.

Онова, което не знаех, беше, че да изгледаш разширените версии на трите части на „Властелинът на пръстените“ наведнъж отнема повече от единайсет часа. В един следобед на една отегчителна неделя идеята все още звучеше страхотно, но когато наближи полунощ, аз влязох в ожесточена битка със съня, която накрая изгубих.

На сутринта, докато спях дълбоко на кушетката на Рис, нямах никаква представа за суматохата, която вървеше из къщата. И с радост щях да я проспа, ако Фин не беше влетял в стаята и не беше ме раздрусал грубо.

— О, боже мой! — извиках аз, скачайки от кушетката. Беше ми изкарал ангелите и сърцето ми биеше лудо. — Какво става? Всичко наред ли е?

Вместо да отговори, Фин просто стоеше там и ме гледаше втренчено. Зад мен Рис се разбуждаше далеч по-бавно. Очевидно Фин не го беше уплашил колкото мен.

Погледнах назад към него, беше заспал по тениска и анцуг, които по някакъв необясним начин му стояха добре, и си дадох сметка как изглеждаха нещата в очите на Фин. Аз също бях с всекидневните си дрехи за уикенда, но бяхме лежали сгушени един до друг. Затърсих панически някакво обяснение, но дори съвсем невинната истина ми излетя от ума.

— Тя е тук! — каза Фин глухо.

Рис изпъшка и аз разбрах, че нещата не са никак добри. Той вече беше напълно буден и стоеше смутено до мен. Исках да попитам какво става и защо Фин изглежда толкова ядосан, но Елора прекъсна мислите ми.

Тя се появи на вратата със смарагдова рокля, чиито поли се полюшваха зад нея като вълна. Стоеше зад Фин, но по някакъв начин успяваше да засенчи всичко наоколо. На няколко пъти я бях виждала ядосана, но нищо не можеше да се сравни с израза на лицето й сега. То беше толкова намръщено, че изглеждаше почти измъчено, а косата й все още беше сплетена на дебела плитка, която падаше отзад на гърба й.

— Какво си мислиш, че правиш? — Гласът на Елора отекна болезнено в главата ми. В допълнение тя беше използвала и телепатичния си глас, за да ме раздруса още по-силно.

— Съжалявам. Ние само гледахме филми и сме заспали — запънах се аз, търсейки извинение.

— Вината е моя. Аз пуснах… — опита се да ми се притече на помощ Рис, но Елора го прекъсна.

— Не ме е грижа какво си правил! Имаш ли представа колко неподходящо е това поведение? — Присвитите й очи бяха приковани в него и той се сви още повече. — Рис, ти знаеш, че това е абсолютно неприемливо. — Тя разтри слепоочията си, сякаш да прогони пристъп на главоболие и Фин я погледна разтревожено. — Не искам дори да се занимавам с теб. Приготвяй се за училище и се махай от очите ми!

— Да, госпожо — кимна Рис. — Съжалявам.

— Що се отнася до теб… — Елора вдигна пръст към мен, но не намери думи да продължи. Изглеждаше толкова разочарована и отвратена от мен. — Не ме интересува как си била възпитавана, преди да дойдеш тук. Длъжна си да знаеш кое поведение е подобаващо за една дама и кое не.

— Аз не съм… — подех аз, но Елора вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Но ако трябва да бъда честна, Фин, ти ме разочарова най-много. — Елора вече говореше тихо и когато го погледна, изглеждаше само уморена. Той сведе очи, смутен, и тя поклати глава. — Не мога да повярвам, че допусна това да се случи. От теб се очакваше да я запознаеш с обичаите на Трил. Знаеш, че трябваше да я държиш под око през цялото време.

— Знам. Няма да позволя това да се повтори. — Фин й се поклони ниско, поднасяйки извинението си.

— Не искам да виждам никой от вас до края на деня. — Елора вдигна ръце, сякаш бе приключила с нас, сетне поклати глава и си тръгна.

— Ужасно съжалявам — каза Рис натъртено с бузи, пламнали от срам, което само го правеше още по-сладък.

Не че в този момент ме беше грижа как изглежда той. Стомахът ми се беше свил на възли и бях благодарна, че не се бях разплакала. Дори не разбирах много добре в какво съм сбъркала и защо всички бяха нахлули в стаята на Рис толкова рано сутринта.

— Ти трябва да се приготвяш за училище — отсече Фин, гледайки гневно към Рис. После посочи коридора и се обърна към мен. — А ти, веднага излез оттук!

Трябваше да мина съвсем плътно покрай него на път към вратата, което в друг случай щеше да бъде много вълнуващо. И сега сърцето ми биеше неспокойно, но не от щастие. Фин се опитваше да запази лицето си безизразно, но цялото му тяло излъчваше напрежение и гняв. Докато се промъквах по коридора към стаята си, го чух да крещи на Рис нещо за поведението му.

— Къде отиваш? — попита Фин, когато отворих вратата на спалнята си. Току-що беше излязъл от стаята на Рис, затръшвайки вратата, което ме накара да подскоча.

— В стаята си? — казах и посочих объркано вратата.

— Не. Ще дойдеш с мен в моята стая — отсече Фин.

— Какво? Защо? — заекнах аз.

Една малка част от мен се развълнува при перспективата да отида в стаята му. Беше като началото на някаква еротична фантазия, но начинът, по който ме гледаше, ме караше да си мисля, че по-скоро ще ме убие, ако остана насаме с него.

— Трябва да се приготвя за деня, а не мога да те оставя без наблюдение. — Той беше по долнище на пижама и тениска и тъмната му коса не беше така лъскава и пригладена, както обикновено. Очевидно току-що се беше събудил.

Кимнах с глава и го последвах. Вървеше ядосано и бързо, поради което изостанах една-две крачки след него. Не разбирах защо беше толкова разстроен.

— Наистина съжалявам — казах аз с надеждата да уталожа гнева му. — Не съм имала намерение да спя там. Гледахме филми и стана късно. Ако знаех, че ще стане така, щях, разбира се, да се прибера в стаята си.

— Трябваше да знаеш, Уенди! — извика Фин, изгубил търпение. — Трябваше да знаеш, че постъпките ти имат последствия, че всичко, което правиш, е от значение!

— Съжалявам! — повторих. — Вчерашният ден беше толкова отегчителен и просто исках да направя нещо приятно.

Фин се обърна рязко и ме стресна, при което отстъпих крачка назад. Гърбът ми се удари в стената, но той пристъпи още по-близо към мен. Сложи едната си ръка на стената, лицето му беше само на няколко сантиметра от моето и тъмните му очи горяха. Въпреки това, когато заговори, гласът му беше спокоен и овладян:

— Знаеш как изглеждат нещата, когато едно момиче прекара нощта с момче. Сигурен съм, че разбираш това. Но когато една принцеса прекара нощта с един мансклиг, положението е много по-лошо. Така всичко може да бъде изложено на риск.

— Аз… дори не знам какво означава това — казах неуверено.

Фин ме гледа свирепо в продължение на цяла една мъчителна минута, след което въздъхна и отстъпи назад. Разтърка очите си, стоейки по средата на коридора, а аз преглътнах сълзите си и затаих дъх.

Когато ме погледна отново, изразът на лицето му беше малко поомекнал, но не каза нищо. Той просто тръгна към стаята си и аз го последвах неуверено.

Стаята му беше по-малка от моята, но много по-удобна. Една от стените му също беше изцяло стъклена, а транспарантите бяха спуснати. Леглото му беше покрито с тъмни одеяла, няколко лавици бяха отрупани с книги. В ъгъла на стаята имаше малко бюро с лаптоп на него.

Също като при мен към стаята му имаше баня. Той тръгна натам, без да затваря вратата зад себе си и го чух да си мие зъбите. Седнах предпазливо на края на леглото му и се огледах.

— Трябва отдавна да ползваш тази стая — отбелязах аз. Знаех, че той отсяда тук от време на време, но за да бъде спалнята му пълна с толкова много неща, явно отдавна беше негова.

— Живея тук, когато не следя някого — отговори Фин.

— Майка ми много те харесва — казах аз неопределено.

— Точно сега, не. — Той спря водата и излезе от банята, облягайки се на касата на вратата. После въздъхна и сведе очи. — Съжалявам, че ти крещях.

— Няма нищо — отвърнах, свивайки рамене. Все още не разбирах защо се беше ядосал толкова много, но обяснението вероятно беше просто. Сега бях принцеса и трябваше да се държа като такава.

— Не, ти не заслужаваше това. — Фин се почеса по слепоочието и поклати глава. — Гневът ми беше насочен в погрешна посока. Когато не те намерих в стаята ти тази сутрин, изпаднах в паника. След всичко онова, което става с витра… — Той поклати отново глава.

— Какво става с витра? — попитах, чувствайки сърцето ми да ускорява неспокойно ритъма си.

— Не е нещо, което те засяга — избегна Фин отговора. — Мисълта ми е, че бях много притеснен, когато не те намерих и затова ти повиших тон. За което се извинявам.

— Не, аз съм виновна — отвърнах, но Фин само прокара ръка през косата си и погледна настрани. В следващия момент осъзнах нещо: — А как въобще разбрахте, че не съм в стаята си?

— Аз те проверих. — Фин ме погледна така, сякаш бях идиот. — Проверявам те всяка сутрин.

— Ти ме проверяваш, докато спя? — зяпнах аз от изненада. — Всяка сутрин? — Той кимна. — Не знаех това.

— Защо е нужно да знаеш? Тогава ти спиш — изтъкна Фин.

— Е… просто ми се струва странно. — Поклатих глава. Мат и Маги също ме проверяваха, но се чувствах особено да знам, че Фин идва в стаята ми и ме наблюдава, пък било то и само за секунда.

— Трябва да съм сигурен, че си здрава и невредима. Това е част от работата ми — рече той.

— Понякога звучиш като развалена плоча — промърморих аз уморено. — Ти просто винаги си вършиш работата.

— Какво друго очакваш да кажа? — отвърна Фин, гледайки ме спокойно.

Аз само поклатих глава и отклоних поглед от него. Панталоните ми изведнъж ми се сториха безкрайно интересни и отскубнах едно малко мъхче от тях. Фин продължи да ме гледа, а аз чаках по някое време да престане и да си довърши тоалета. Но той не се помръдна и аз реших да запълня паузата.

— Какво значи мансклиг? — Погледнах го и той въздъхна.

— Буквалният превод на мансклиг е „човешко същество“. — Той облегна главата си на рамката на вратата, без да ме изпуска от поглед. — Рис е човек.

— Не разбирам. Защо тогава е тук? — попитах аз, тръсвайки глава.

— Заради теб — каза Фин и това само ме обърка още повече. — Ти си подменено дете, Уенди. Била си подменена при раждането си. Което означава, че когато си заела мястото на друго бебе, това бебе е трябвало да отиде някъде.

— Искаш да кажеш… — Гласът ми заглъхна, но колкото и да беше невероятно, изводът от онова, което беше казал Фин, можеше да бъде само един. — Рис е Майкъл!

Изведнъж увлечението ми по него ми се стори противоестествено. Той не ми беше брат, но беше брат на моя брат, въпреки че и Мат не ми беше точно брат. И въпреки това… беше нередно да изпитвам нещо към Рис.

— Майкъл? — Фин ме гледаше озадачено.

— Да, така го наричаше майка ми — тоест Ким, другата ми майка. Тя знаеше, че е родила син и това е бил Рис. — В ума ми бушуваха безброй въпроси. — Но как… как са направили това? Как са ни разменили?

— Относително просто е — обясни Фин почти отегчено. — След като Рис се роди, Елора ускори раждането ти и използвайки внушение върху семейството и болничния персонал, те размени с него.

— Не може да е толкова просто. Внушението не работи върху Ким — изтъкнах аз.

— Ние обикновено подменяме деца от един и същи пол, момиче за момиче, момче за момче, но Елора се беше спряла на семейство Евърли — обясни Фин. — Нещата не се развиват толкова гладко, когато подменяш момче с момиче. В такива случаи има по-голяма вероятност майките да усетят, че нещо не е наред, както стана с твоята приемна майка.

— Чакай, чакай! — вдигнах ръце във въздуха и го погледнах напрегнато. — Тя е знаела, че така е по-опасно, знаела е, че Ким може да усети нещо нередно. И въпреки това го е направила?

— Елора вярваше, че семейство Евърли са най-добрият вариант за теб — заяви Фин. — И се оказа, че донякъде е била права. Дори и ти самата признаваш, че брат ти и леля ти са били добри към теб.

Винаги бях ненавиждала Ким. Мислех я за зла и жестока и така смятаха всички останали. Но тя е знаела, че аз не съм нейно дете. Ким в действителност беше безумно добра майка. Тя не беше забравила сина си, макар това да беше нелогично и беше отказала да се примири със загубата му. Всъщност, като се замислех, случилото се с нея беше трагично.

— Значи затова не искат да бъда с мансклига? Защото той е нещо като мой доведен брат? — Сбърчих нос при тази мисъл.

— Той не ти е брат — каза натъртено Фин. — Трил и мансклиг нямат абсолютно никаква връзка. Проблемът е, че те са човешки същества.

— Означава ли това… че сме физически несъвместими? — попитах аз предпазливо.

— Не. Много трилове са напуснали общността, за да живеят с хората и имат нормално потомство — каза Фин. — Това е една от причините броят ни да намалява.

— Какво ще стане с Рис сега, когато се върнах? — попитах, игнорирайки безпристрастния начин, по който Фин отговаряше на въпросите ми. Професионализмът му беше извън всякакво съмнение.

— Нищо. Той ще живее тук, докогато иска. Или ще си тръгне, ако пожелае. Изборът е негов. — Фин сви рамене. — Тук не се отнасят зле към мансклигите. Рианон например е мансклигът на Уила.

— Разбирам — кимнах аз. Рианон изглеждаше плаха и неспокойна, но и доста нормална за разлика от всички останали. — Но как все пак се държат с мансклигите тук?

— Общността не гледа на тях като на свои деца, но те имат всичко необходимо, за да бъдат доволни и щастливи — каза Фин. — Получават образование в нашите училища. И дори имат малък попечителски фонд на тяхно име, а когато навършат осемнайсет, са свободни да правят каквото пожелаят.

— Но те не са равноправни — дадох си сметка аз. Елора говореше отвисоко на всички, но се отнасяше с най-голямо пренебрежение към Рис и Рианон. Не можех да си представя, че Уила е много по-различна.

— Това е монархия. Тук няма равноправни. — За момент Фин изглеждаше почти тъжен, сетне направи няколко крачки и седна на леглото до мен. — Това е една от причините, поради която Елора ми е толкова сърдита — че не ти обясних по-рано всичко това. Обществото, в което живеем, има строга йерархия с ясно разграничени класи. Има кралско семейство, на чийто връх си ти. — Фин ме посочи с ръка. — След Елора, разбира се. Под теб са маркизите и марксините, но те могат да станат крале и кралици само чрез брак. След тях идват обикновените трилове или ако предпочиташ, простолюдието. Под тях са следотърсачите. И на самото дъно са мансклиг.

— Какво? Защо следотърсачите стоят толкова ниско? — попитах, не вярвайки на ушите си.

— Ние сме трил, но само проследяваме. Родителите ми са били следотърсачи, техните родители преди тях и така нататък — обясни Фин. — Ние нямаме подменени деца. Никога не е имало такъв случай. Което означава, че нямаме и никакъв доход. Финансовият ни принос в общността е нулев. Ние осигуряваме услуга за другите трилове и в замяна получаваме храна и подслон.

— Но това означава, че си нещо като роб? — ахнах аз.

— Не точно — Фин се опита да се усмихне, но усмивката му изглеждаше малко пресилена. — Докато се оттеглим от следенето, не е нужно да правим нищо друго. Много от следотърсачите като мен впоследствие започват работа като охранители при някои от семействата в града. Всякакъв вид длъжности в обслужването, като например бавачки, частни учители, готвачи и прислужници, са заети почти изцяло от оттеглили се следотърсачи, за което те получават заплата. Има също и мансклиг, но те все по-рядко се задържат тук.

— Значи затова винаги се покланяш на Елора — казах замислено.

— Тя е кралица, Уенди. Всички й се кланят — поправи ме Фин. — Освен ти и Рис, но той е просто невъзможен.

— Приятно е да знаеш, че да си принцеса си има и своите предимства. Като например да не се кланяш — отбелязах аз със самодоволна усмивка.

— Елора може да изглежда много студена и надменна, но тя е много могъща жена. — Фин ме гледаше сериозно. — Ти също ще бъдеш много могъща жена. Ще ти бъде дадена всяка една възможност, която светът може да предложи. Знам, че не можеш да си представиш това сега, но ще имаш вълшебен живот.

— Прав си. Не си го представям — признах аз. — Особено след неприятностите от тази сутрин, така че не се чувствам много могъща.

— Ти си още много млада — каза Фин с лека усмивка.

— Предполагам. — Спомних си колко ми беше ядосан тази сутрин и се обърнах към него. — Не съм правила нищо с Рис. Знаеш това, нали? Нищо не се е случило.

Фин погледна замислено към земята. Взирах се в него с надеждата да уловя нещо, но лицето му беше като безизразна маска. Най-накрая той кимна.

— Да. Знам го.

— Но сутринта не го знаеше, нали? — попитах.

Този път Фин предпочете да не отговори. Той се изправи и каза, че трябва да си вземе душ. После събра дрехите си и влезе в банята.

Помислих си, че моментът е подходящ да изследвам стаята му, но изведнъж се почувствах ужасно уморена. Той ме беше събудил рано, пък и сутринта беше изтощителна. Лягайки, аз се претърколих и се завих с одеялата му. Те бяха меки и носеха неговото ухание, поради което бързо се унесох.