Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Когато стигнаха до дъскорезницата и оставаше съвсем малко разстояние до къщата „Рамзи“, Катрин вече се чувстваше ужасно притеснена. Лео бе започнал да отговаря едносрично и се бе облегнал с цялата си тежест върху нея. Трепереше и се потеше, ръката му, с която се държеше за нея, беше като безжизнено студено парче. Част от роклята й бе залепнала към рамото й, където кръвта му се бе просмукала. Тя видя като неясно петно група мъже, които се приготвяха да разтоварят каруца с дървени трупи. Моля ти се, Боже, нека Мерипен да е сред тях.

— Там ли е господин Мерипен? — провикна се тя.

За нейно огромно облекчение тъмният, гъвкав силует на Мерипен излезе напред.

— Да, госпожице Маркс?

— Лорд Рамзи е ранен — каза тя отчаяно. — Паднахме… рамото му е прободено…

— Заведете го вкъщи. Ще ви чакам там.

Преди тя да успее да отговори, той се затича към къщата с гладки, поглъщащи разстоянието крачки.

В момента, в който Катрин вкара коня през предната порта, Мерипен вече беше там.

— На руините стана инцидент — каза Катрин. — Едно парче дърво се заби в рамото му преди повече от час. Тялото му е много студено и речта му е объркана.

— Това е обичайният ми начин на говорене — произнесе Лео зад нея. — Умът ми е напълно бистър. — Той се опита да слезе от коня като в забавен каданс, но едва не се строполи. Мерипен изтича и го хвана пъргаво. Той подложи рамото си под това на Лео и прехвърли здравата му ръка около врата си. Болката прониза Лео и той изохка. — Да те вземат мътните, гаден, проклет кучи син!

— Умът ти е напълно бистър — каза сухо Мерипен и погледна Катрин. — Къде е конят на лорд Рамзи?

— Още е при руините.

Мерипен я изгледа преценяващо.

— А вие ранена ли сте, мис Маркс?

— Не, сър.

— Добре. Идете в къщата и намерете Кам.

Хатауей, свикнали с непредвидени случаи, се справиха със ситуацията ефективно и бързо. Кам и Мерипен помогнаха на Лео да влезе в къщата и да изкачи стъпалата, като го придържаха от двете страни. Макар встрани от главната къща да беше построена ергенска къща за Лео, той беше настоял в нея да живеят Уин и Мерипен, изтъквайки, че като новобрачна двойка се нуждаят от усамотение повече от него. Когато пристигна в Хемпшир, той зае една от гостните в главната къща.

Така те оформиха една чудесна тройка — Кам, Мерипен и Лео, всеки със свои отговорности. Въпреки че беше собственик на имението, Лео нямаше нищо против те също да участват в управлението. При връщането си от Франция след двегодишно отсъствие Лео беше щастлив да види как Кам и Мерипен са възстановили имота, докато го е нямало. Двамата братя бяха превърнали изоставения, занемарен имот в процъфтяващо и проспериращо предприятие и нито един от тях не бе поискал нищо в замяна. А Лео си бе дал сметка, че има много какво да научи от тях.

Управлението на имението изискваше много повече от безделничене в библиотеката с чаша портвайн, както правеха аристократите в романите. То изискваше широко познаване на земеделие, бизнес, скотовъдство, обработване на дървен материал и подобряване на почвата. Всичко това, добавено към отговорностите към политиката и парламента, беше повече от това, което сам човек би могъл да прави. Поради тази причина Мерипен и Лео се бяха споразумели да си делят грижата за производството на дървен материал и земеделието, докато Кам се занимаваше с наследствения бизнес и инвестиции.

При медицински спешни случаи, макар Мерипен да бе компетентен в тази област, обикновено Кам поемаше грижата. Научил много за лечителското изкуство от баба си, той имаше доста добър опит при лекуването на болести и наранявания. Беше по-добре, дори по-безопасно да го оставят да направи каквото може за Лео, вместо да изпращат за доктор.

Установената практика в модерната медицина беше докторите да пускат кръв на пациента при всяко възможно неразположение, въпреки споровете в медицинските среди. Бяха започнали статистически проучвания, за да се докаже, че кръвопускането невинаги е чак толкова добро, но лекарите продължаваха да го прилагат. Понякога го използваха дори при лечение на кръвоизливи, верни на максимата, че е по-добре да се направи нещо, вместо нищо да не се нрави.

— Амелия — каза Кам, когато той и Мерипен сложиха Лео в леглото му, — ще ни трябва кана гореща вода от кухнята и всички хавлиени кърпи, които можеш да осигуриш. Вие, Уин и Биатрикс, ще можете ли да отведете госпожица Маркс до стаята й и да й помогнете?

— О, не — възрази Катрин, — благодаря ви, но нямам нужда от помощ. Мога да се измия сама и…

Възраженията й, обаче, бяха отхвърлени. Уин и Биатрикс не отстъпиха, докато не уредиха приготвянето на банята й и не й помогнаха да измие косата си и да облече чиста рокля. Намериха се и допълнителният чифт очила, и Катрин си отдъхна, че отново може да вижда. Уин настоя да огледа ръцете на Катрин и намаза пръстите й с мехлем, след което ги превърза.

Едва тогава й позволиха да отиде в стаята на Лео, докато те двете отидоха да я изчакат на долния етаж. Катрин завари Амелия, Кам и Мерипен скупчени около леглото. Лео беше без риза и покрит с одеяла. Не би трябвало да я изненадва, че той спори едновременно и с тримата.

— Не ни е нужно разрешението му — обърна се Мерипен към Кам. — Ще го излея направо в гърлото му, ако трябва.

— Ще излееш, надявай се — изръмжа Лео. — Ще те убия само да се опиташ…

— Никой няма да те насили да го изпиеш — прекъсна го Кам, гласът му прозвуча отчаяно. — Но трябва да обясниш причините, фрал, защото не говориш разумно.

— Не съм длъжен да обяснявам. Ти и Мерипен махайте тази гадост оттук и си я заврете…

— Какво става? — попита Катрин от прага. — Проблем ли има?

Амелия излезе в коридора, лицето й бе изопнато от тревога и раздразнение.

— Да, проблемът е, че брат ми е твърдоглав идиот — каза тя, достатъчно силно, за да я чуе Лео. Тя се обърна към Катрин и понижи глас: — Кам и Мерипен твърдят, че раната не е опасна, но може силно да се влоши, ако не я почистят както трябва. Треската се е забила между ключицата и раменната става и няма как да се разбере колко навътре е влязла. Така че се налага да промият раната, за да махнат тресчиците или влакната, иначе ще загнои. С други думи, ще стане неприятно. А Лео отказва да пие лауданум.

Катрин я изгледа слисано.

— Но… той трябва да вземе нещо за притъпяване на усещанията.

— Да. Но не иска. Продължава да кара Кам да продължи с обработването на раната. Сякаш човек може да извършва нещо такова, когато някой под ръцете му пищи в агония.

— Казах ви, че няма да пищя — обади се язвително Лео откъм спалнята. — Правя го само когато Маркс започне да рецитира стихотворенията си.

Въпреки смайването си, Катрин се засмя.

Като надникна в стаята, тя видя, че цветът на Лео е ужасен, слънчевият му загар сякаш внезапно се бе стопил и отстъпил място на пепелява бледност. Той трепереше като мокро куче. Когато погледът му срещна нейния, той изглеждаше толкова непокорен, изтощен и отчаян, че Катрин не се сдържа и попита:

— Може ли да разменя с вас една дума, господарю?

— Разбира се — дойде враждебният му отговор. — Толкова обичам да има някой, с когото да споря.

Тя влезе вътре, а Кам и Мерипен се дръпнаха настрана. Катрин попита с извинително изражение на лицето:

— Дали мога за малко да остана насаме с лорд Рамзи…?

Кам я изгледа озадачено, явно питайки се какво влияние си въобразява тя, че може да има върху Лео.

— Направете каквото можете, за да го убедите да изпие лекарството, което е на нощното му шкафче.

— А ако не проработи — добави Мерипен, — вземете ръжена от камината и го ударете по главата.

След което двамата излязоха в коридора.

Останала насаме с Лео, Катрин се приближи до леглото му. Тя примига при вида на парчето дърво, стърчащо от рамото му и разкъсаната плът, от която се стичаше кръв. Тъй като нямаше стол, на който да седне, тя се отпусна на ръба на матрака. Очите й се спряха върху лицето му с тревога.

— Защо не искате да пиете лауданум?

— По дяволите, Маркс… — Той издиша рязко. — Не мога. Повярвайте ми, отлично знам какво ще е, ако не бъда упоен, но нямам избор. Защото… — Той спря и отклони очи от нея, като стисна зъби, за да овладее треперенето.

— Защо? — Катрин толкова силно искаше да го успокои, да го разбере, че докосна без да мисли ръката му. Когато не усети никаква съпротива се окуражи и плъзна превързаните си пръсти под студената му длан. — Кажете ми — настоя тя. — Моля ви.

Ръката му стисна нейната внимателно, което изпрати тръпка по цялото й тяло. Усещането беше на облекчение, чувство за нещо, което е попаднало точно на мястото си. Двамата погледнаха сплетените си ръце.

— След като Лора умря — чу го тя да казва дрезгаво, — се държах много лошо. По-лошо от сега, ако можете да си представите. Но независимо какво правех, нищо не ми носеше забравата, от която се нуждаех. Една нощ отидох на източния бряг с няколко души от развратната компания, с която се движех, до една бърлога за опиум. — Той спря, когато усети ръката на Катрин да се стяга по-силно около неговата. — Още отвън човек можеше да усети миризмата. Въздухът беше пропит с нея. Заведоха ме в една стая, пълна с мъже и жени, налягали безразборно на сламеници и възглавници. Начинът, по който опиумните лули горяха… като дузина малки червени очи, припламващи в мрака…

— Звучи като гледка от ада — прошепна Катрин.

— Да. А адът беше точно мястото, където исках да бъда. Някой ми донесе лула. С първото дръпване се почувствах толкова добре, че почти се разплаках.

— Какво е чувството? — попита тя и ръката й се впи в неговата.

— За един миг всичко сякаш се оправя и нищо, независимо колко е мрачно и болезнено, не може да го промени. Представете си цялата вина, страх и ярост, които някога сте изпитвали да се вдигне като перце, понесено от бриз.

Може би преди Катрин го беше съдила прекалено строго, че се е отдавал на такива пороци. Но сега изпита състрадание. Разбра болката, която го е тласнала към тази бездна.

— Само че чувството не трае вечно — прошепна тя.

Той поклати глава.

— Не. И когато изчезне, си по-зле от преди. Не намираш удоволствие в нищо. Хората, които обичаш, нямат значение. Единственото, за което си в състояние да мислиш, е опиумният пушек и кога можеш да го имаш отново.

Катрин се вгледа в полуизвърнатия му профил. Не можеше да повярва, че това е същият онзи мъж, на когото се подиграваше и когото презираше доскоро. Явно нищо не бе имало никакво значение за него — той изглеждаше кух и самодоволен егоист. Докато в действителност нещата са били напълно различни.

— Какво ви накара да спрете? — попита тя тихо.

— Стигнах до точката, в която мисълта за ставащото бе ужасно изтощителна. Имах пистолет в ръката. Кам беше човекът, който ме възпря. Каза ми, че циганите вярват, че ако скърбиш прекалено много, караш духа на починалия да се върне като призрак. Трябвало да позволя на духа на Лора да си отиде, каза ми той. Заради нея самата. — Лео я погледна, очите му бяха пронизващо сини. — И аз го направих. Заклех се да оставя опиума и оттогава никога не съм докосвал този боклук. Исусе Христе, Кат, нямате представа колко трудно беше. Това ти отнема всичко. Трябваше да тръгна по друг път. И ако посегна към него, макар и само веднъж… може да се намеря на дъното на яма, от която никога няма да мога да изляза. Не мога да рискувам. Няма да рискувам.

— Лео… — Тя го видя да примигва изненадано. За пръв път го беше нарекла по име. — Вземете лауданума — каза тя. — Аз няма да ви позволя да паднете. Няма да ви позволя да се превърнете в дегенерат.

Устата му се изкриви.

— Предлагате да поемете отговорност над мен.

— Да.

— Прекалено голяма отговорност съм, за да успеете.

— Не — каза Катрин решително, — не сте.

От устните му се изтръгна безрадостен смях, последван от дълъг, любопитен поглед. Сякаш гледаше някой, когото би трябвало да познава, но не можеше да се сети.

Катрин не можеше да повярва, че седи на ръба на неговото легло, че държи ръката на мъж, с когото се беше сражавала толкова яростно и толкова дълго. Никога не си бе представяла, че той на драго сърце би разкрил уязвимостта си пред нея.

— Повярвайте ми — настоя тя.

— Посочете ми една причина.

— Защото можете.

Лео поклати глава леко, задържайки погледа й. В първия момент тя си помисли, че й отказва. Но всъщност той се учудваше на собствените си действия. Посочи малката чашка с течност на нощното шкафче.

— Подайте ми я — прошепна той, — преди да съм премислил по-добре. — Тя му я даде и той я пресуши на няколко глътки. По тялото му премина тръпка на отвращение, когато й върна празната чаша.

Двамата зачакаха лекарството да подейства.

— Ръцете ви… — каза Лео и се пресегна към превързаните й пръсти. Върхът на палеца му докосна нежно нокътя й.

— Няма нищо — прошепна тя. — Само няколко драскотини.

Сините очи се замъглиха и разфокусираха и той ги затвори. Болезнените бръчки върху лицето му започнаха да се отпускат.

— Благодарих ли ви — попита той, — за това, че ме измъкнахте от развалините?

— Не е нужно да ми благодарите.

— И все пак… благодаря. — И като вдигна едната й ръка, той опря дланта й в бузата си, докато очите му оставаха затворени. — Моят ангел хранител — каза той, сливайки думите. — Не мисля, че досега съм имал такъв.

— Ако сте имали — каза тя, — сигурно сте тичали прекалено бързо, за да успее да ви настигне.

Чувството да усети избръснатата му буза под дланта си я изпълни с изненадваща нежност. Трябваше да си напомни, че опиумът вече е започнал да му действа. Чувството между тях не беше реално. Но изглежда сякаш нещо ново се показва изпод развалините на предишния им конфликт.

Останаха така, докато някакъв шум откъм вратата не накара Катрин да подскочи.

Влезе Кам, погледна празната чаша и кимна на Катрин одобрително.

— Браво — похвали я той. — Това ще направи нещата по-лесни за Рамзи. И по-важното — за мен.

— Негодник — обади се кротко Лео и отвори очи, когато Кам и Мерипен застанаха до леглото. Към тях се присъедини и Амелия, натоварена с купчина чисти парцали и кърпи. Катрин неохотно се отдръпна от Лео и застана до прага.

Кам погледна зет си със смесица от тревога и обич. Ярката слънчева светлина от прозореца се плъзна по блестящите черни къдрици на косата му.

— Ще се погрижа за това, фрал. Но ще изпратим да повикат и доктор, ако предпочиташ.

— Господи, не. Той само ще влоши нещата. И със сигурност ще започне от буркана с пиявици.

— Тук няма пиявици — отвърна Кам, когато измъкна възглавницата изпод гърба на Лео. — Ужасявам се от тях.

— Нима? — вдигна вежди Амелия. — Не го знаех.

Кам помогна на Лео да се отпусне на матрака.

— Когато бях момче и още живеех с племето, нагазих в едно езеро заедно с още няколко деца. Всички излязохме с пиявици, които се бяха впили в краката ни. Признавам си, че тогава пищях като момиче, само дето момичетата са по-тихи.

— Горкият Кам — усмихна се Амелия.

— Горкият Кам? — повтори Лео с възмущение. — Ами аз?

— Не ми се иска да ти съчувствам прекалено много — каза Амелия, — защото те подозирам, че си го направил единствено за да се измъкнеш от саденето на ряпата.

Лео й отвърна с няколко думи, които я накараха да се засмее.

Като отметна чаршафите до кръста на брат си, Амелия внимателно подпъхна хавлиени кърпи под раненото му рамо и отстрани. Видът на стройния му, мускулест торс — и тези интригуващи малки косъмчета върху гърдите му — накараха стомаха на Катрин да се свие странно. Тя се оттегли зад вратата, не искаше да се махне, но същевременно знаеше, че не е подходящо да остане.

Кам залепи една целувка върху главата на съпругата си и я избута от леглото.

— Почакай ей там, мониша — необходимо ни е пространство, за да работим. — И той се обърна към оставения поднос.

Катрин пребледня, когато чу тракането на ножове и метални инструменти.

— Нали не се каните да принесете в жертва някакъв козел, или да изтанцувате племенен танц? — попита Лео замаяно. — Или поне изпейте някакъв псалм…

— Вече го направихме на долния етаж — каза Кам. Той подаде една кожена ивица на Лео. — Сложи я между зъбите си. И се опитай да не издаваш прекалено силни звуци, докато се занимаваме с теб. Синът ми спи.

— Преди да пъхна това в устата си — каза Лео, — може би трябва да ми кажеш последното място, на което е било това нещо. — Той направи пауза. — Макар че сега като се замисля… няма значение. Не искам да знам. — Той сложи кожата между зъбите си, после я махна за малко и добави: — Бих предпочел да не ампутирате нищо.

— Ако го направим — каза Мерипен, попивайки внимателно с лекарство мястото около раната, — няма да е умишлено.

— Готов ли си, фрал? — чу тя Кам да пита тихо. — Дръж го, Мерипен. Добре. На три!

Амелия се присъедини към Катрин в коридора, лицето й беше напрегнато. Тя обви ръце около тялото си.

След миг до тях достигна глухият стон на Лео, последван от бърза размяна на реплики на цигански между Кам и Мерипен. Чуждият език беше бърз, но успокояващ.

Беше ясно, че въпреки действието на опиума процедурата е трудна за понасяне. Всеки път, когато чуеше охкане или болезнен звук от Лео, Катрин се стягаше и стискаше пръсти.

След две-три минути Амелия надникна през вратата.

— Измъкнахте ли го? — попита тя.

— Мъничко, мониша — дойде отговорът от Кам. — Можело е да бъде много по-лошо, но… — Той направи пауза, когато Лео издаде глух звук. — Съжалявам, фрал. Мерипен, вземи пинсетите и… да, онази част ей там.

Лицето на Амелия беше бледо, когато се обърна към Катрин. И тя я изненада, когато протегна ръце и я привлече към себе си така, както би прегърнала Уин, Попи или Биатрикс. Катрин се вцепени за миг, не от нежелание, а от неловкост.

— Толкова се радвам, че не си пострадала, Катрин — каза Амелия. — Благодаря ти, че се погрижи за лорд Рамзи.

Катрин кимна леко.

Амелия се отдръпна и й се усмихна.

— Той ще се оправи, бъди спокойна. Има повече животи и от котка.

— Надявам се — каза Катрин сдържано. — Надявам се, че това не е резултат от „проклятието Рамзи“.

— Не вярвам в проклятия, нито в заклинания. Единственото проклятие, с което брат ми се сблъсква, е самозаблудата.

— Вие… имате предвид скръбта му за Лора Дилард?

Сините очи на Амелия се разшириха.

— Казал ти е за нея?

Катрин кимна.

Амелия остана изненадана. Като хвана ръката на Катрин, тя я дръпна нататък по коридора, където имаше по-малък риск някой да ги чуе.

— Какво ти каза?

— Че е обичала да рисува акварели — отвърна Катрин несигурно. — Че са били сгодени, а след това се е разболяла от скарлатина и е умряла в ръцете му. И че… призракът й го е преследвал известно време. Буквално. Но това не би могло да е вярно… нали?

Амелия мълчеше.

— Мисля, че би могло — отвърна тя със забележително хладнокръвие. — Не бих го признала пред много хора… това ме кара да се чувствам като луда. — Слаба усмивка премина по устните й. — Но ти си живяла с Хатауей достатъчно дълго, за да знаеш със сигурност, че ние наистина сме банда откачалки. — Тя направи пауза. — Катрин?

— Да?

— Брат ми никога не е говорил за Лора Дилард с никого. Никога.

Катрин примига.

— Болеше го. Беше изгубил много кръв.

— Не мисля, че това е причината да го сподели с теб.

— Че каква друга причина би могло да има? — попита Катрин с усилие.

По гласа й сигурно пролича колко много се страхува от отговора.

Амелия я изгледа внимателно, после сви рамене с мрачна усмивка.

— И без това ти казах прекалено много. Извинявай. Единственото, което желая, е щастието на брат ми. — Тя млъкна за миг, след което добави искрено: — Както и твоето.

— Уверявам ви, мадам, едното няма нищо общо с другото.

— Разбира се — промърмори Амелия и се върна до вратата, за да чака.