Лайза Клейпас
Женени до сутринта (13)

Тринадесета глава

Лео затвори вратата и се озова до нея с две крачки. Издърпа я насила до каната и легена.

— Спрете! — изкрещя тя и го заблъска, когато той натисна главата й към легена и изля вода върху кичура, който бе намокрила с боя. — Какво ви става? Какво правите? — заекна тя.

— Измивам тази кал от косата ви. — Той плисна останалата вода върху главата й.

Катрин извика и се задърпа, успявайки да изплиска и него с вода, докато по пода не станаха локви и килимът не прогизна. Бориха се, докато Катрин не се намери върху него. Очилата й бяха излетели, превръщайки стаята в неясно петно. Но лицето на Лео беше само на сантиметри над нейното, горещите му сини очи се впиваха в нейните. Той я подчини без усилие, приковавайки китките й и торса, сякаш тя не тежеше повече от една дреха, метната върху въже за простиране. Мускули, тежест и мъжественост, приети в люлката на бедрата й.

Тя се завъртя безпомощно. Искаше той да я пусне да си иде, но в същото време искаше той да остане върху нея завинаги, хълбоците му да притискат нейните още по-силно, по-плътно. Очите й се навлажниха.

— Моля ви — изхълца тя. — Моля ви, не натискайте китките ми.

Когато долови страха в гласа й, лицето му се промени. Изведнъж пусна ръцете й. Тя се бе свила в него, бе притиснала мократа си глава към рамото му.

— Не — прошепна той, — не се страхувайте от мен. Никога не бих ви… — Усети го да целува лицето й, челюстта, да се спуска надолу към шията. Заляха я топли вълни. Тя отпусна ръце и ги разпери на пода, но коленете й се притиснаха в тялото му, държейки го инстинктивно.

— Какво значение има това за вас? — попита тя, сгушена в мократа му риза. — Защо ви е грижа какъв цвят е к-косата ми? — Усети твърдата стена на гърдите му под ризата и й се прииска да зарови лице под нея, да прокара устни и страни по тъмните косъмчета.

Гласът му беше нежен и страстен.

— Защото това не сте вие. Не е правилно. От какво се криете?

Тя поклати слабо глава, очите й плувнаха в сълзи.

— Не мога да обясня. Има толкова много… Не мога. Ако знаете, ще се наложи да си тръгна. А аз искам да остана с вас. Поне още малко. — Ридание се откъсна от гърлото й. — Не с вас, имам предвид със семейството ви.

— Можете да останете. Кажете ми, за да мога да ви защитя.

Тя преглътна още едно ридание. По лицето й отстрани се спусна гореща, дразнеща струйка. В косата й се плъзна една сълза. Тя вдигна ръка да я изтрие, но той вече бе долепил устни там и облиза солената диря. Треперещата й ръка се уви около врата му. Не смяташе да го окуражава, но той го възприе така и устата му стана още по-лакома. След миг Катрин се изгуби в прилива на настойчивото чувство.

Той провря ръка под врата й, поддържайки я, докато я целува. Тя усети неговата възбуда, чу накъсаното му, остро дишане, докато целувката се задълбочаваше. Тежестта му се вдигна от нея, топлата му ръка се спря върху влажния плат, който покриваше корема й. Тя можеше да е и гола, с цялото това прикритие, което ризата й осигуряваше, зърната й прозираха през прозрачната хладина на плата. Той я целуна по мокрия муселин, устата му се стегна върху розовото връхче. Възбуден, дръпна връзката на ризата и смъкна плата, за да разкрие гърдите й — високи, малки и кръгли.

— Кат… — Дъхът му срещу мократа й кожа я накара да потрепери. — Умирам от желание да ви имам, толкова сте хубава… сладка… Боже… — Той пое зърното в устата си, като го обхождаше с език и го подръпваше нежно. В същото време пръстите му се спуснаха надолу, търсейки деликатната цепка, и започнаха да я галят, докато тя се разтвори и стана влажна. Тя усети лекото докосване на палеца му върху едно особено чувствително място и милувката изпрати към гърлото й огън. Бедрата му се надигнаха и той започна да я дразни леко, нежно, докато удоволствието прониза всяка нейна част и някъде високо, недосегаемо, не закръжи някакво обещание за върховно облекчение.

Докосването му се задълбочи, пръстът му затърси входа към тялото й. Лекото нахълтване я накара да се дръпне назад изненадана. Само дето беше на пода по гръб и нямаше място за отстъпление. Тя протегна ръка надолу по рефлекс и ръката й отиде при неговата.

Лео свря лице в шията й.

— Невинна моя. Отпуснете се и ми позволете да ви докосна, позволете ми… — Тя усети напрежението на костите и сухожилията на ръката му, когато пръстът му нахлу по-дълбоко във влажната мекота. Сдържа дъх, тялото й се стегна безпомощно при предпазливото проникване.

Тежките мигли на Лео се сведоха над тлеещите очи с цвета на бледосиньото сърце на пламък. По бузите и носа му беше плъзнала червенина.

— Искам да съм вътре във вас — каза той дрезгаво, като я галеше. — Тук… и по-дълбоко…

В гърлото й се надигна нечленоразделен звук, когато умелото вътрешно дразнене накара коленете й да се вдигнат високо и пръстите на краката й да се свият. Бе залята от безнадеждна топлина, молейки за неща, за които нямаше думи. Като придърпа главата му надолу към своята, тя го зацелува като луда, нуждаейки се от чувствения натиск на устата му, от тласъците на неговия език…

Няколко решителни почуквания нарушиха чувствената омая. Лео изруга, издърпа ръката си измежду бедрата й и притисна тялото й под своето. Кат изскимтя, сърцето й пулсираше бясно.

— Кой е? — извика Лео рязко.

— Роан.

— Ако отвориш вратата, ще те убия! — Изявлението беше изречено с гневната откровеност на мъж, докаран до предела. Очевидно това бе достатъчно, за да накара Кам Роан да замълчи.

След една дълга пауза Кам каза:

— Искам да ми обещаеш нещо.

— Сега?

— Точно сега — дойде непреклонният отговор.

Затваряйки очи, Лео си пое дълга глътка въздух и издиша бавно.

— Долу в библиотеката.

— Пет минути — настоя Кам.

Лео погледна затворената врата с негодувание.

— Махай се, Роан!

Когато стъпките на зет му заглъхнаха, Лео погледна Катрин. Тя изглежда не можеше да спре да се извива и да трепери, нервите й бяха опънати от възбуда. Като шепнеше тихо, той я хвана още по-здраво и разтърка гърба и хълбоците й.

— Спокойно, скъпа. Позволете ми да ви подържа. — Постепенно неистовата нужда утихна и тя остана да лежи тихо в ръцете му, с притиснати бузи към неговите.

Лео стана и я вдигна полека, после я пренесе до леглото. Сложи полуголото тяло върху матрака. Докато седеше на ръба на леглото и търсеше опипом наоколо да се покрие с нещо, той потърси очилата й. Намери ги в ъгъла на стаята и й ги занесе.

Очилата изглеждаха почти негодни за носене, помисли си тя мрачно, докато изправяше телените им рамки и бършеше стъклата с края на завивката.

— Какво смятате да кажете на господин Роан? — попита тя с несигурен глас, слагайки си очилата.

— Още не знам. Но за следващите няколко дни, докато проклетият бал не премине, трябва да сложа някаква граница между нас. Защото отношенията ни явно стават прекалено пламенни, за да успеем да се справяме. След това, обаче, двамата с вас ще си поговорим. Без извъртания и лъжи.

— Защо? — промълви тя със сухи устни.

— Трябва да вземем някои решения.

— Какви решения? — Да не би да планираше да я уволни? Или да й направи някакво неприлично предложение? — Може би трябва да напусна Хемпшир — каза тя с усилие.

Очите на Лео блеснаха опасно. Той обхвана главата й с ръце, наведе се да прошепне нещо в ухото й, което можеше да мине както за обещание, така и за заплаха.

— Където и да отидете, ще ви намеря!

След това отиде до вратата и спря, преди да излезе.

— Между другото — каза той, — когато направих онези рисунки, не съм бил справедлив към вас.

* * *

След като се изми и преоблече в чисти дрехи, Лео отиде в библиотеката. Кам го чакаше и изглеждаше не по-щастлив от него. Но дори така в него имаше някакво спокойствие, толерантност, която помогна за уталожване на Леовата раздразнителност. На тази земя нямаше човек, на когото Лео да вярва повече.

По времето, когато се бяха запознали, Лео не би избрал мъж като Кам Роан за Амелия. Това просто не беше прието. Кам беше циганин, а не можеше да се твърди, че циганският произход е предимство в английското общество. Но характерът на мъжа, неговото търпение, хумор и вродено благородство не можеха да се отрекат.

За сравнително кратко време Кам беше станал брат на Лео. Той го бе виждал в най-лошата му светлина и му бе предложил стабилна подкрепа, когато Лео се беше борил да се примири с живот, лишен от невинност или надежда. И по някакъв начин през изминалите няколко години Лео си беше възвърнал в известна степен и двете.

Изправен до прозореца, Кам го изгледа с проницателен поглед.

Без да казва нищо, Лео отиде до масичката, наля си бренди и остави чашата да се стопли в ръката му. За своя изненада забеляза, че ръката му не е съвсем сигурна.

— Извикаха ме от конюшните — каза Кам, — и заварих сестрите ти притеснени, а прислужниците в истерия, защото си решил да се затвориш в спалнята с госпожица Маркс. Нямаш право да се възползваш от жена, която работи за теб. Знаеш го.

— Преди да започнеш да ми четеш морал — каза Лео, — не забравяй, че ти съблазни Амелия преди да си се оженил за нея. Или съблазняването на невинно момиче е допустимо, стига то да не работи за теб?

В лешниковите очи на Кам проблесна раздразнение.

— Знаех, че ще се оженя за нея, когато го правех. Ти можеш ли да кажеш същото?

— Не съм спал с Маркс. Все още. — Лео се намръщи. — Но както е тръгнало, ще съм преспал с нея до края на седмицата. Не мога да се спра. — Той вдигна очи към небето. — Господи, накажи ме! — Когато стана очевидно, че няма да последва реакция от Всевишния, той отпи глътка от брендито. Точността се спусна надолу по гърлото му като огън.

— Мислиш, че ако спиш с нея — обади се Кам, — ще е грешка.

— Да, така мисля. — Лео отпи нова глътка.

— Понякога трябва да направиш грешка, за да избегнеш правенето на по-голяма грешка. — Кам се усмихна леко, когато видя опасното изражение на Лео. — Мислиш ли, че ще можеш да избягваш това вечно, фрал?

— Такъв беше планът. И се справях доста успешно напоследък.

— Ти си мъж в разцвета на силите си. И е съвсем естествено да искаш да имаш жена. Нещо повече, имаш титла, която да предаваш. И доколкото разбирам от аристокрация, главната ти отговорност е да създадеш и родиш наследници.

— Добри ми Боже, пак ли се върнахме към същото? — Като се намръщи, Лео пресуши брендито и остави чашата настрана. — Последното, което искам да правя, е да ставам баща.

Кам вдигна едната си вежда развеселен.

— Какво му е лошото на децата?

— Неприятни са. Месят се в разговорите. Плачат, когато не става на тяхното. Ако ми трябва такъв вид компания, имам си приятели.

Настанявайки се в един стол, Кам опъна дългите си крака и изгледа Лео с измамно безразличие.

— Ще трябва да направиш нещо по отношение на госпожица Маркс. Защото така не може да продължава. Дори за Хатауей това е… — Той се поколеба, търсейки дума.

— Непристойно — довърши Лео вместо него и закрачи напред-назад из стаята. Спря пред студената, тъмна камина, хвана полицата над нея и наведе глава. — Роан — произнесе той предпазливо. — Видя ме какъв бях след онова с Лора.

— Да. — Кам направи пауза. — Циганите щяха да кажат, че си мъж, който е оплаквал прекалено много, че си затворил душата на любимата си помежду земята и небето.

— Иначе щях да полудея.

— Любовта е вид лудост, нали? — попита Кам прозаично.

Лео се засмя безрадостно.

— За мен, безспорно.

Двамата замълчаха. По едно време Кам прошепна.

— Лора още ли е с теб, фрал?

— Не. — Лео се загледа в празната камина. — Приех, че е починала. Примирих се. Не мечтая вече за нея. Но си спомням как беше, докато се опитвах да живея, а всъщност вътрешно бях мъртъв. Сега дори би било още по-лошо. Не мога да премина през същото отново.

— Явно мислиш, че имаш избор — каза Кам. — Само че е обратното. Любовта е тази, която те избира. Сянката се движи, когато слънцето заповяда.

— Обичам циганските поговорки — възхити се Лео. — А ти знаеш доста от тях.

Като се надигна от стола, Кам отиде до малката масичка и си наля бренди.

— Надявам се, че не те занимават мисли като например да я направиш своя метреса — подхвърли той небрежно. — Рътлидж ще ти източи кръвчицата и ще те направи на парчета, независимо че си му зет.

— Не, не бих направил това в никакъв случай. Да я взема за метреса би създало повече проблеми, отколкото би разрешило.

— Ако не можеш да я оставиш на мира, не можеш да я задържиш като метреса и не се ожениш за нея, единствената опция е да я изпратиш надалече.

— Най-разумната опция — съгласи се Лео мрачно. — А също и тази, която най-малко искам.

— Показала ли е госпожица Маркс какво иска?

Лео поклати глава.

— Ужасява се да мисли за това. Защото, Господ да й е на помощ, има вероятност да ме желае.