Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Катрин се надяваше, че Лео, лорд Рамзи, ще остане далеч от Хемпшир за дълго. Може би ако минеше достатъчно време, те щяха да се престорят, че целувката в градината не се е случвала.

Но междувременно тя не можеше да не се пита… защо той го бе направил.

Най-вероятно просто се беше забавлявал с нея, намирайки нов начин да я изкара от равновесие.

Ако животът беше честен, помисли си тя мрачно, Лео би трябвало да бъде пълен, сипаничав и плешив. Само че той бе красив мъж с висока, стройна осанка. Имаше тъмна коса, светлосини очи и ослепителна усмивка. А най-лошото беше, че съвсем не приличаше на злия, проклет тип, какъвто беше. Изглеждаше благоразумен и чист, почтен, най-милия джентълмен, който човек изобщо би могъл да срещне.

Илюзията се разсейваше обаче веднага щом отвореше устата си. Казано с две думи — Лео беше неприятен човек. Непочтителността му не подминаваше никого, най-малко самия него. Годината, в която се бяха срещнали за пръв път, той прояви почти всички противни качества, които един мъж може да притежава, и всеки опит да бъде коригиран само влошаваше още повече нещата. Особено ако този опит идваше от нейна страна.

Лео беше мъж с минало и дори не се опитваше да го скрие. Гордееше се с безпътния си живот и развратни истории, с пиенето и фустогонството, с шумните кавги и саморазрушително поведение, което неведнъж бе довеждало до катастрофа семейство Хатауей. Човек би могъл да заключи, че му харесва да е негодник или най-малкото да го познават като такъв. Той играеше ролята на преситен аристократ съвършено, очите му блестяха с цинизма на човек, който на трийсетгодишна възраст е успял да се наживее.

Катрин не искаше да има нищо общо с никакъв мъж, още по-малко пък с мъж, който излъчва подобен опасен чар. Човек не можеше да му има вяра. Може би най-мрачните му дни тепърва предстояха. А ако не неговите… може би нейните.

* * *

Приблизително седмица, след като Лео напусна Хемпшир, Катрин прекара следобеда навън с Биатрикс. За съжаление, тези излети не бяха от онзи вид добре контролирани разходки, които Катрин предпочиташе. Биатрикс не се разхождаше, тя изследваше. Момичето обичаше да влиза навътре в гората, да разглежда цветя, гъби, гнезда, паяжини и дупки в земята. Нищо не доставяше такова удоволствие на най-младата Хатауей като откриването на някой черен тритон, гущерско гнездо или зайча хралупа, или проследяването на дирите на язовец.

Ранените животни бяха хващани, лекувани и пускани на свобода, а ако не можеха да се грижат за себе си, ставаха част от домакинството на Хатауей. Семейството беше свикнало с животните на Биатрикс и никой не се изненадваше, когато таралеж прекосеше салона или двойка зайци се стрелнеха покрай масата за хранене.

Приятно уморена след дългото бродене с Биатрикс, Катрин седна пред тоалетката и разпусна косата си. Тя разтърка с пръсти скалпа си през спуснатите руси кичури, облекчавайки леката болка от стегнатите плитки и фуркети.

Иззад нея дойде щастливо цвърчене, тя се обърна и видя домашния любимец на Биатрикс, порчето Доджър, да се показва изпод гардероба й. Дългото му гъвкаво тяло се изви грациозно, когато той изтича към нея с бяла ръкавица в зъбите. Пакостливият крадец обичаше да измъква различни неща от чекмеджета, кутии и шкафове, и да ги крие в тайни купчини. За отчаяние на Катрин, Доджър проявяваше особен интерес към нейните принадлежности. Беше се превърнало в ритуал на унижение да броди из къщата „Рамзи“ и да си търси жартиерите.

— Ах ти, плъх такъв — каза му Катрин, когато той застана прав и се подпря с малките си лапички на ръба на стола й. Тя се пресегна да погали хлъзгавата му козинка, като разроши върха на главата му и внимателно измъкна ръкавицата от зъбите му. — След като открадна всичките ми жартиери си се прехвърлил на ръкавиците, така ли?

Той я погледна с обич, очите му блестяха върху тъмната резка, която очертаваше маска през лицето му.

— Къде си ми скрил нещата? — попита тя, като остави ръкавицата на тоалетката. — Ако не си намеря скоро жартиерите, ще трябва да си закрепвам чорапите с връв.

Доджър трепна с мустаци и сякаш й се усмихна, разкривайки малки остри зъбчета. След което се размърда подкупващо.

Като се усмихна неохотно, Катрин взе една четка за коса и я прекара през отпуснатите къдрици на косата си.

— Не, нямам време да си играя с теб. Приготвям се за вечеря.

С гладко и светкавично бързо движение порчето подскочи в скута й, дръпна ръкавицата от тоалетката и излетя от стаята.

— Доджър — извика Катрин, втурвайки се след него. — Върни я обратно! — Тя излезе в коридора, където прислужниците търчаха напред-назад с необичайна бързина. Доджър изчезна зад ъгъла.

— Върджи — обърна се Катрин към една от прислужниците, — какво става?

Тъмнокосото момиче беше останало без дъх, но спря и се усмихна.

— Лорд Рамзи току-що пристигна от Лондон, мис, и икономката ни заръча да приготвим стаята му, да подготвим друго място за вечеря и да разопаковаме багажа, когато лакеят го донесе.

— Толкова скоро? — вдигна вежди Катрин и почувства как цветът се оттегля от лицето й. — Но той не изпрати никаква вест. Никой не го очакваше.

Аз не го очаквах, това всъщност имаше предвид тя.

Върджи сви рамене и се отдалечи забързано с камарата сгънати чаршафи.

Катрин притисна с ръка диафрагмата си и се върна в стаята си. Не беше готова да се срещне с Лео. Не беше честно той да се връща толкова скоро.

Наистина, това беше неговото имение. Но все пак…

Тя крачеше в малки кръгове и се опитваше да подреди хаоса от мисли в главата си. Имаше само едно решение: да избягва Лео. Щеше да се оплаче, че я боли глава и да остане в стаята си.

В този момент на вратата се почука. Някой влезе без да изчака отговор. Катрин едва не се задави, когато видя познатия висок силует на Лео.

— Как си позволявате да идвате в стаята ми, без… — гласът й секна, когато той затвори вратата.

Лео се обърна и погледът му мина по нея. Беше измачкан от пътуването и малко прашен. Косата му се нуждаеше от един хубав гребен, тъмнокестенявите къдрици бяха разрошени и падаха върху челото му. Той изглеждаше спокоен, но предпазлив, вечната насмешливост в очите му бе заменена от нещо, което тя не можеше да определи. Нещо ново.

Ръката на Катрин се сви в юмрук пред гърдите й и тя се опита да овладее дишането си. Остана неподвижна, когато той я приближи, но сърцето й туптеше в някаква шеметна смесица от възторг и ужас.

Ръцете на Лео минаха от двете страни на тънкото й тяло и хванаха ръба на тоалетката зад нея. Той беше толкова близко, мъжката му виталност я обгърна и замая. Ухаеше на чист въздух, на прах и коне, на здрав млад мъжкар. Когато се наведе над нея, едното му коляно се притисна леко в набраните й фусти.

— Защо се върнахте? — попита тя слабо.

Той я погледна в очите.

— Знаете защо.

Преди да успее да се спре, погледът на Катрин падна върху твърдото очертание на устата му.

— Кат… Трябва да поговорим за това, което се случи.

— Не знам какво имате предвид.

Той леко наклони глава.

— Искате ли да ви припомня?

— Не, не… — Тя поклати глава бързо. — Не.

Устните му се изкривиха.

— Едно „не“ е достатъчно, скъпа.

Скъпа?

Изпълнена с тревога, Катрин успя да накара гласа си да прозвучи уверено.

— Мисля, че бях ясна, когато казах, че искам да игнорирам случилото се.

— И очаквате, че това ще го накара да се махне?

— Да, така човек постъпва с грешките — успя да произнесе тя с труд. — Слага ги настрана и продължава.

— Нима? — попита Лео невинно. — Моите грешки обикновено са толкова приятни, че ми се ще да ги повтарям.

Катрин се запита какво не е наред с нея, че й се иска да се засмее.

— Тази не трябва да бъде повтаряна.

— Ах, ето го гласът на гувернантката. Строг и неодобрителен. Това ме кара да се чувствам като непослушен ученик. — Едната му ръка се вдигна и помилва извивката на челюстта й.

Тялото й се изпълни с противоречиви импулси, кожата й закопня за докосването му, инстинктите й я предупреждаваха да се дръпне от него. Резултатът беше слисана неподвижност и стягане на всички мускули.

— Ако не излезете от стаята ми в този миг — чу се тя да произнася, — ще направя сцена.

— Маркс, на този свят няма нещо, на което бих се радвал повече от това да гледам как правите сцена. Всъщност, ще ви помогна. Как да започнем? — Лео изглежда се радваше на нейното смущение, на червенината, заляла лицето й.

Палецът му погали тънката, мека кожа под челюстта й, увещаващо движение, което накара главата й да се наклони леко назад, преди да осъзнае напълно какво прави.

— Никога не съм срещал такива очи — каза той почти разсеяно. — Напомнят ми за първия път, когато видях Северно море. — Пръстите му последваха извивката на овала й. — Когато вятърът разбива вълните в брега, водата има същия зелено-сив цвят като очите ви сега… а после става синя на хоризонта.

Катрин можеше само да предполага, че той отново й се подиграва. Тя му се озъби.

— Какво искате от мен?

Отне му дълго време, преди да й отговори, пръстите му стигнаха до ухото й и леко го масажираха.

— Искам тайните ви. И ще ги измъкна от вас по един или друг начин.

Това я накара да отблъсне ръката му.

— Престанете с това. Забавлявате се за моя сметка, както обикновено. Вие сте един безпътен негодник, безпринципен мерзавец и…

— Не забравяйте „невъобразим развратник“ — каза той. — Това определение е едно от любимите ми.

Махайте се!

Той се оттласна мързеливо от тоалетната масичка.

— Хубаво. Ще се махна. Явно се страхувате, че ако остана, няма да можете да контролирате желанието си към мен.

— Единственото желание, което изпитвам по отношение на вас — каза тя, — е да ви направя на парчета.

Лео се ухили и тръгна към вратата. Спря на прага и погледна през рамо.

— Очилата ви отново са се замъглили — рече той услужливо и се измъкна навън, преди тя да успее да му отговори.