Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (8)

Глава пета
Роднини и приятели

През пролетта на 1816 г. Лондон беше кипящ от живот и вълнуващ град и политически, търговски, социален и културен център. Много хора идваха тук за търговски дела, да установят политически и социални контакти или просто да видят и бъдат видени на правилните места с правилните хора.

За Дарси и Елизабет идването в големия град означаваше много повече от това. Въпреки че Дарси имаше търговски дела за уреждане, а Елизабет възнамеряваше да понапазарува в модните магазини, които леля й, й беше препоръчала, основното, което ги вълнуваше, беше да се порадват на компанията на семейство Гарднър, с които споделяха изключително удовлетворяващо приятелство. Било то в разговорите по работа, било то в забавленията из околностите на Лондон, и Дарси, и Елизабет се чувстваха прекрасно с мистър и мисис Гарднър. По отношение на нещата, засягащи тях или семействата им, можеха да говорят честно и открито, тъй като помежду им имаше силно чувство на доверие и искрена загриженост.

Дарси и мистър Гарднър трябваше да обсъдят едно предложение за разширяване на общата им търговия, основано на информация, дадена от Фицуилям за възможностите, включващи вноса на чай и подправки от източните колонии в Индия и Цейлон.

Въпреки че Дарси имаше малък опит в търговските дела, той беше достатъчно прозорлив, за да види посоката, в която се движеше британската търговия, и тъй като не беше вече заслепяван от снобизъм, намираше работата с практичния и дружелюбен мистър Гарднър за благодатна и много интересна. Предпочиташе да остави същинската организация и управлението в ръцете на мистър Гарднър, но живо се интересуваше от това как вървят делата. Освен това Дарси беше наясно с последствията от все по-стремителното разрастване на индустрията и търговията в Англия. То сериозно го притесняваше.

Веднъж след вечеря той захвана темата за новите производства, развиващи се из страната:

— Знаете ли — подхвана той тихо, — че има фабрики, открити на места като Шефийлд и Бирмингам, които наемат малки деца? Получих писмо от Фицуилям, който с ужас разказва за детския труд в колониите. Питам се дали знае, че това се случва и тук, в самото сърце на Англия.

Елизабет и мисис Гарнър си размениха погледи. От изражението и тона на Дарси ставаше ясно, че говори напълно сериозно. Мистър Гарднър се обади предпазливо, изразявайки съмнение, че може би тази практика не се е разпространила навсякъде.

Но Дарси продължи:

— Разбирам, че е много често срещана в обработката на памук — каза той, добавяйки с известен сарказъм: — Смята се, че децата са достатъчно малки, за да пропълзяват под машините и да ги почистват.

Чувайки възклицанието на Елизабет, той погледна към нея и добави:

— Знам го от сигурен източник, мила. Така е, изглежда невероятно, но е истина. А освен това научих, че из цяла Средна Англия и на места в Усет Райдинг и Чешър всичко е почерняло от изкопи и дим, а пълноводните потоци са затлачени с химикали за чистене на вълна и багрила.

Звучеше ядосан и мистър Гарднър, осъзнавайки, че Дарси винаги е бил пристрастен по отношение на природата, се съгласи, че всичко това е много обезпокоително. Елизабет и мисис Гарднър отначало запазиха мълчание, но после се включиха в подкрепа на Дарси, при което се оказа, че гостът им — банкер, беше твърдо на мнение, че това е бъдещето.

— Това с прогрес — заяви той — и той си има цена.

— Ако е вярно, не искам да имам нищо общо с това — каза Дарси с такова убеждение в гласа, че за никого от присъстващите около масата не остана съмнение относно силата и искреността на думите му. — Не желая да виждам полята и реките на Англия замърсени, а обикновените трудови хора поробени от собствениците на мини и фабрики, чиято единствена цел е да натрупат богатство.

Мисис Гарднър беше приятно изненадана да чуе думите на Дарси. Тъй като беше от същата част на Англия, тя споделяше разбирането му за разграбването на земята и беше щастлива да го чуе как говори разпалено. Тя прошепна на племенницата си:

— Лизи, това е страна на мистър Дарси, която не сме познавали досега.

Елизабет сподели с леля си, че е свидетел на тревогите на Дарси от сватбата насам и знае, че това е от изключителна важност за него.

Гордостта на Елизабет от съпруга и стана още по-голяма, след като чу думите му. Никога преди не го беше слушала да говори за тези неща толкова разпалено, но знаеше, че има проблеми, защото от време на време получаваше новини, които го обезпокояваха.

Наскоро се беше разбрало, че работници от фермите са били изхвърлени от работа, след като господарите им оградили имотите си и общинските мери^[1] и започнали да използват „спестяващи труда“ машини. Семействата на работниците, лишени от храна и подслон, сега се скитали бездомни и просели по пътищата.

Имаше нещо още по-лошо — приети бяха закони, според които ловът на дивеч се наказваше с депортиране, а в някои случаи и със смърт. Хората, които се опитваха да хванат див заек, риба или фазан, за да нахранят семействата си, можеха да се окажат арестувани, обвинени и осъдени на заточение в Ботъни Бей^[2]. Жените и децата им също отиваха с тях или гладуваха.

Елизабет знаеше, че на срещата на земевладелците от околността Дарси е протестирал сериозно срещу това потъпкване на бедните. Чула беше за това от Розамънд Камдън, чийто баща се беше съгласил с Дарси и подкрепил позицията му. Много други не бяха сторили така. Бяха се втурнали да произвеждат повече с по-малко средства и да забогатяват за сметка на непритежаващите земя бедни, които бяха работили за тях от поколения.

Банкерът, мистър Флечър, беше непоклатим.

— Означава ли това, че няма да прибавите общинските мери към собствеността си, мистър Дарси? — попита той.

— Със сигурност не бих — отговори мистър Дарси с пламнало лице. — Общинските мери и част от горите са заделени за ползване от всички. Би било груба несправедливост да си ги присвоя и да лиша селяните от земя.

Малката Каролайн Гарднър, която беше повикана от майка си да й помогне за чая и да посвири на пианото след вечеря, чу част от разговора и когато се отвори възможност, попита майка си защо мистър Дарси е толкова разгневен. След като получи отговор, тя изрази пълна съпричастност към неговата позиция и както мисис Гарднър по-късно каза на Елизабет, тържествено обеща, че никога няма да се омъжи за някого, който си е присвоил чужди земи и е отнел прехраната на работниците.

— Тя изцяло подкрепяше мнението на мистър Дарси — каза мисис Гарднър, когато Елизабет реши да се оттегли с чаша чай в ръка — Каролайн смята, че двамата с мистър Дарси сте най-прекрасната двойка на света, Лизи, а тази вечер беше толкова впечатлена от красноречието и гнева му, че няма да се учудя, ако скоро поиска да се присъедини към реформистките или дори към радикалистите на мистър Кобет!

Елизабет се засмя и когато си отиде в стаята, разказа за това на Дарси, който обаче не се съгласи, че Каролайн е твърде малка за подобни мисли, а каза, че е по-интелигентна от нормалното за крехката й възраст и за него е истинско удоволствие да открие, че едно малко момиче, ненавършило още тринадесет години, може да бъде така развълнувано от несправедливостта.

По-късно тази вечер Елизабет довери на съпруга си, че думите му по време на вечеря са събудили у нея гордост и чувство за справедливост. Добави, че й се ще да знае повече за търговията с текстил, защото така би имала мнение за това, за което й пишеше Джейн — че новите й роднини, семейство Хърст, са инвестирали в тази нова и доходна дейност.

— Знам всичко за това и предполагам, че сестрите му и мистър Хърст всъщност са накарали Бингли да купи акции. Смятам да го убедя, че в тази работа има много вреда и ако мога, ще го придумам да продава — каза Дарси.

— Да продава? — Елизабет не можеше да повярва на ушите си. — Смяташ ли, че ще го направи?

В изражението и гласа на Дарси се усещаше онази непреклонност, която Елизабет знаеше, че няма как да бъде пречупена.

— Със сигурност смятам да направя всичко, което е по силите ми, любов моя, надявам се да го убедя, че ценното му наследство ще бъде далеч по-добре оползотворено, ако послужи за купуването на някой хубав имот в Лестър на не повече от двайсетина мили от Пембърли — каза той с многозначителна усмивка, а следващите му думи предизвикаха бурна радост у Елизабет: — Тъй като скоро ще става баща, безспорно вече е време да се сдобие със семеен дом. Често ме е молил да се оглеждам за подходящо имение. Сестра ти, естествено, изгаря от желание да бъде близо до нас, затова съм изпълнил молбата му и съм уверен че ако ти и Джейн добавите неустоимата си убедителност към моята, лесно ще склоним Бингли да се съгласи, че е разумно да прехвърли парите си от грозната нечистотия на текстилната индустрия във все още зелените и приветливи долини на Лестършър.

Елизабет, която досега не беше чувала Дарси да говори с такава страст и красноречие на тази тема, беше много впечатлена от плана му. Не можеше да не се възхищава на решителността и всеотдайността му, но двойно повече беше зарадвана от мисълта, че семейство Бингли могат да се преместят в Лестършър на двайсетина мили от Пембърли.

— Ще ми кажеш ли къде се намира този рай? — попита тя и Дарси поясни, че става дума за един от имотите, продавани от лорд Томпсън, който вече беше твърде стар, за да напуска солидното си имение в Хампшър^[3] и да пътува из страната. Два от по-малките му имоти — единият в Лестършър, а другият в Стафордшър — трябваше да бъдат продадени, въпреки че това не беше публично разгласено. Дарси познаваше и двата имота и беше уверен, че този в Лестършър е точно като за Бингли.

— Какво ще кажеш да го разгледаме на път за Лонгборн и Недърфийлд следващия месец? — предложи той.

— Не знам дали има нещо, което да искам повече — отвърна съпругата му и вече беше решено, че ще го направят.

Когато дойде време да тръгват, дълго и с много тъга се сбогуваха със семейство Гарднър. Дарси и мистър Гарднър бяха направили успешни планове за предстоящи сделки, докато Елизабет и мисис Гарднър бяха прекарали много часове заедно, необезпокоявани от никого, в присъствието единствено на малките Каролайн и Емили, и бяха водили най-съкровени разговори. Обичта на Елизабет към леля й отстъпваше единствено на любовта й към сестра й и сега и двете — и сестрата, и лелята — копнееха да се видят с Джейн през август, когато се очакваше да се роди детето й. Тогава семейство Гарднър щяха да отседнат в Лонгборн.

— По настояване на баща ти — каза мисис Гарднър с усмивка. — Накара ме да обещая, че ще бъда там, за да успокоявам майка ви.

Елизабет се засмя. Знаеше точно какво е имал предвид баща й, но с надежда добави, че присъствието й до Лидия в предродилните й часове може да се окаже от полза и да й помогне да запази спокойствие.

Благодарна беше на леля си, че не я беше питала за нейните собствените планове за деца. Веднъж бяха говорили за това, когато Лизи, изпаднала в потиснато настроение, беше признала, че е малко притеснена, а мисис Гарднър беше побързала да я успокои, казвайки, че все пак няма и година, откакто е омъжена.

Когато се върнаха в Пембърли, намериха всички щастливо отдадени на своите занимания. Д-р Грантли, който беше завършил изследователската си работа в библиотеката и скоро щеше да се връща в Оксфорд, работеше с Кити, Джорджиана и пасторът, мистър Дженкинс обмисляха нов репертоар за детския хор. Както обясни Кити, важно беше да подберат подходяща музика — не твърде амбициозна, но по-разнообразна, отколкото тази за първото им представяне. Розамънд и Джеймс се бяха отбили и бяха помолили хорът да пее на сватбата им през есента. Джорджиана и Кити бяха приели това за голяма чест и едва намираха думи да изразят радостта си от поканата. Толкова много имаше да се свърши, че Джорджиана помоли Кити да остане в Пембърли, за да помага. За радост на Елизабет приятелството им беше станало много крепко. Мистър Дженкинс заяви, че едва ли биха се справили без Кити и д-р Грантли потвърди, че тя е „толкова добра с децата“, че направо е незаменима. При такова единодушно мнение Дарси и Елизабет нямаха причина да не се съгласят и оставиха мистър Бенет да даде окончателния отговор.

Когато поискаха разрешение от него, той изглеждаше искрено изненадан.

— Може да остане, разбира се. Лизи, мила, не мога да повярвам, че тя е същото онова глупаво девойче, което трябваше да мъмря толкова често у дома — каза той шеговито. — Твоето влияние и отличният пример на младата ти зълва напълно са променили лекомисленото й глуповато поведение. Та това направо не е нашата Кити! Позволи й да остане, Лизи, колкото по-дълго, толкова по-добре — стига вие с мистър Дарси да нямате нищо против.

По отношение на последното, спор нямаше и затова решението беше взето. Кити щеше да остане. Усмивките, изписани на лицата на всички, доказваха всеобщото им въодушевление.

Тази неделя, след Вечерня, мистър Дженкинс остана за вечеря. Явно беше, че той и Кити имаха много неща да си кажат, и то не само във връзка с хора. След като се прибра в стаята си тази вечер, Елизабет не можа да се сдържи да не попита Дарси дали е забелязал нарастващата им близост, при което той веднага се усмихна и каза:

— Разбира се, че съм, милата ми, трябва да съм сляп, за да не забележа. Мисля, че без притеснение можем да кажем, че мистър Дженкинс сериозно се е увлякъл, а пък и Кити не е напълно безразлична.

При все, че усещаше закачливия му тон, Елизабет беше впечатлена от точността на наблюденията му. Чудеше се как е възможно да не е забелязал същите признаци и в отношенията между сестра си и приятеля си д-р Грантли. Всъщност той не беше казал нищо за тях, а пък и Лизи не искаше да се меси.

Към Кити обаче той беше дори по-щедър в похвалите си, отколкото беше баща й, като откровено признаваше, че е бил твърде строг в първоначалното си критично мнение за нея, тъй като е твърде млада и характерът й е все още твърде неоформен, за да бъде съдена. Елизабет беше приятно изненадана от думите му:

— Кити се превръща в едно много приятно младо момиче. Джорджиана я харесва много и съм уверен, че при малко контрол и по-зряло влияние в живота й ще изненада всички ни.

Елизабет беше толкова смаяна от това изказване, че пропусна да се възползва от момента и да го попита дали смята, че мистър Дженкинс може да бъде достатъчно зряло влияние, защото тъкмо в този момент той вече се обърнал и я беше придърпал в обятията си, сякаш за да даде знак, че са говорили достатъчно за другите и той би желал да се съсредоточи върху себе си.

* * *

Два дни по-късно д-р Грантли отпътува за Оксфорд, след като беше изказал благодарност на всеки по отделно и се беше сбогувал с най-добри пожелания и обещание да дойде отново.

Лизи напразно беше очаквала някакъв знак, че двамата с Джорджиана са постигнали съгласие — знак така и не се появи. „Може пък, след като са прекарали толкова време заедно — мислеше си тя, — да са стигнали до извода, че не са подходящи един за друг.“ В крайна сметка той беше по-възрастен от Дарси, а Джорджиана приемаше брат си едва ли не така, сякаш и беше баща. Нямаше никакъв намек за тъга при раздалата им, нито следа от по-специално приятелство, с изключение единствено на милата й усмивка в момента, в който той се обърна да им помаха за последно, преди да се качи в каретата, с която щеше да стигне до Ламбтън, за да се прехвърли на пощенската кола там. Елизабет трудно можеше да скрие разочарованието си. Дарси не беше казал нито дума, Джорджиана също.

В писмото до леля си Гарднър, тя даде израз на объркването си:

„Не мога да повярвам, че след всички тези седмици, през които прекараха толкова време заедно, не се е появила някаква близост помежду им. Отначало я смятах за твърде млада, за да го оцени, но колкото повече ги наблюдавах, толкова повече интереси сякаш започваха да споделят и толкова повече изглеждаше, че си подхождат. Наистина съм разочарована, мила ми лельо, че Дарси не проговори за това въобще, въпреки, че ми е неприятно да го кажа.

Вероятно наистина трябва да не се занимавам с това и да не се тревожа, но, както знаеш Джорджиана вече е изживяла едно голямо разочарование, когато е била на петнадесет, и аз много бих се радвала да я видя с някой, който държи на нея, а д-р Грантли безспорно е такъв човек. Нищо подобно обаче не се случи — той си замина за Оксфорд и няма да го видим няколко месеца.

Що се отнася до мен, време е да се съсредоточа върху пътуването до Недърфийлд, което се надявам всичко да бъде наред със скъпата ми Джейн и с Шарлот. Бях забравила, че Лидия трябва да роди съвсем скоро — трябва да се молим за леко раждане и при нея. Вероятно скоро ще имам новини и за Кити. Татко ще пътува с нас за Лондон и предполагам, че мистър Дженкинс ще реши да заяви намеренията си преди неговото заминаване.“

Две седмици по-късно, в следобеда преди да потеглят за Лонгбърн заедно с мистър Бенет, Кити се приближи към Елизабет в нейната дневна. Беше забележително спокойна, макар и леко поруменяла, здраво стиснала ръцете си една в друга. Елизабет веднага разбра, че е дошъл моментът на истината. Предположи, че мистър Дженкинс може да й е направил предложение. И беше права. Наистина й беше предложил сутринта на връщане от църквата и Кити беше приела, Елизабет беше озадачена от лекотата, с което го беше направила, въпреки че се радваше за нея. Протегна ръце към сестра си, но Кити, вместо да ги поеме, още по-здраво стисна своите и каза:

— Лизи, мислиш ли, че татко ще ни даде съгласието си? Беше ми толкова ядосан, когато Лидия и Уикъм… — гласът й заглъхна, а Елизабет я прегърна.

— Разбира се, че ще го даде, Кити! Ако мистър Дженкинс го попита и ако и двамата сте напълно сигурни, че наистина го желаете. Защо да не го даде?

— О! Ами не зная, аз разказах на Хю — на мистър Дженкинс — всичко, дори за глупавото държание на Лидия, и той каза, че няма значение, той ме обича, Лизи!

Елизабет се почувства искрено загрижена за малката си сестра, осъзнавайки колко малко време са отделяли родителите им, за да подготвят дъщерите си за превратностите на живота и любовта! Майка им, отделно от манията й да ги омъжи за подобаващи (и за предпочитане богати) млади мъже, не беше направила много, за да им даде съвети за капаните по пътя към брака. Баща им също, загрижен основно за това да бъдат добре осигурени в материално отношение, не беше показал особен интерес към дъщерите си.

Джейн и Елизабет имаха късмета да развият близки отношения и пълноценна връзка с леля си, мисис Гарднър, но останалите си нямаха никого с такава чувствителност или зрялост, на когото да се опрат, и до голяма степен бяха оставени да се справят, както могат. Осъзнавайки, че е необходимо незабавно да подкрепи сестра си, Елизабет заговори утешително и предпазливо, намеквайки, че баща им вече не й се сърди и дори е доста добре разположен към нея. Тогава Кити попита дали е уместно мистър Дженкинс да се обърне към мистър Бенет, докато е още в Пембърли. Тъй като не бяха сигурни в етикета, те не смееха да направят нищо, което може да обиди някого. Елизабет беше сигурна, че мистър Дарси няма да има нищо против, но искаше да се увери лично. Тя убеди Кити да не се притеснява, избърса сълзите й и отиде да намери съпруга си.

Междувременно Дарси, който беше започнал да се чуди защо жена му толкова закъснява с обличането си за вечеря, беше изненадан да я вида, но въобще не се изненада от новината, която му съобщи. Всъщност той сподели с Елизабет, че мистър Дженкинс вече му се е доверил и е получил уверение в благословията и подкрепата му, в случай че мистър Бенет даде своето съгласие.

— Ти какво му каза? — попита тя, приятно изненадана от този нов обрат на събитията.

— Трябваше да се уверя, че те са напълно сигурни в решението си. Не се съмнявах, че са, и се съгласих че ако могат да почакат до Коледа с женитбата, мога да подготвя пасторския дом за тях и бих могъл да увелича неговото заплащане с договорена сума за всяка година, за да може той спокойно да се грижи за съпругата си.

Радостта на Елизабет беше толкова голяма, че не можа да се сдържи да не сподели новината с Кити. Кити беше изумена.

— Мистър Дарси ли каза това? — попита и когато Елизабет кимна утвърдително, додаде: — О, Лизи, той е прекрасен човек, мистър Дженкинс също смята така. Винаги съм се притеснявала малко от него, но, боже мой, сега и аз мисля така.

След като Лизи увери Кити, че би било напълно уместно мистър Дженкинс да се обърне към баща им след вечеря, когато той се оттегли в библиотеката, сестрите се прегърнаха и слязоха по стълбите. Кити отиде право при зет си и му благодари. Той се усмихна и й пожела да бъде много щастлива. Дарси беше напълно наясно, че е подценил Кити, чиято единствена вина беше в това, че е много млада. Липсата на контрол от страна на родителите й и погрешният пример на сестра й Лидия временно я бяха изложили на риск. Наблюдавайки я през последните няколко месеца, той се беше убедил, че Кити, отделена от влиянието на Лидия, беше станала тотално различна млада жена — по-внимателна, по-кротка и по-разумна. Той беше доволен да признае това пред себе си и пред съпругата си, както беше направил предишната вечер.

Малко по-късно мистър Дженкинс се приближи до Елизабет и се извини, че не е поискал най-напред нейното одобрение. Елизабет го увери, че не се е почувствала ни най-малко засегната, тъй като Кити е на осемнадесет години и напълно способна сама да взима решения. После добави, че подкрепя решението на сестра си и им желае щастие. Мистър Дженкинс беше безспорно щастлив от отговора й. След което прекара остатъка от вечерта, погълнат от разговори с Кити.

След вечеря мистър Бенет се оттегли в библиотеката, предупреден от Елизабет да очаква мистър Дженкинс.

— Ако се отнася за Кити, мила моя, трябва да кажа, че съм съгласен. Той изглежда напълно порядъчен и чувствителен младеж, още повече, че знае, че Кити няма собствено наследство.

Елизабет отбеляза, че според нея той няма някакви предразсъдъци за това и информира баща си за намесата на Дарси по въпроса. За момент той се замисли, после се усмихна широко и каза:

— Мили Боже, Лизи, какво ще каже майка ти, когато разбере, че съм сватосал Кити, докато тя е била в Нюкасъл?

Мистър Дженкинс отиде в библиотеката и много скоро се върна със съобщение за Кити — баща им искал да ги види и двамата. Кити все още не се беше успокоила, но мистър Бенет, виждайки сълзите й, й каза, че е добро момиче и заслужава добър съпруг. Добави, че е уверен, че мистър Дженкинс ще се грижи за нея по-добре, отколкото собственият й баща го е правил през изминалите осемнадесет години. Преди Кити да възрази, той ги отпрати.

— Помни, миличка, че сестрите ти Джейн и Лизи са най-добрите ти приятелки и най-добрите ти примери. Ако трябва да благодариш на някого за сегашното си щастие, можеш да благодариш на тях.

* * *

Мистър Бенст, мистър Дарси и Елизабет потеглиха за Лонгборн на следващата сутрин. Тръгнаха ден по-рано, отколкото се очакваше, за да могат да видят имота в Лестършър и да се отбият у семейство Гарднър в Лондон.

И това сбогуване не мина без сълзи, но истинска тъга нямаше. Кити и Джорджиана бяха станали като сестри, тъй като бяха на възраст, в която младите момичета обичат да си споделят една с друга и копнееха за достатъчно време, което да прекарат заедно насаме, Елизабет вече беше уведомила мисис Ренълдс за сгодяването на Кити за мистър Дженкинс. Тя не беше изненадана, тъй като прислугата в Пембърли го очакваше от известно време. Мисис Ренълдс обеща да се грижи добре за двете дами. Мисис Ансли, която беше ходила на гости при приятели, се беше върнала, така че момичетата оставаха в отлични ръце. Стабилността и сигурността на Пембърли и всичко, което следваше от тях, бяха дали на Елизабет увереност, която тя особено ценеше — също както бракът с Дарси й беше дал емоционалното удовлетворение, за което беше копняла през целия си живот. Когато като девойка беше мислила върху брака, често се беше колебала дали мечтите й за страстна връзка могат да бъдат реализирани. Това я беше направило предпазлива и дори недоверчива към ухажорите. И въпреки това в топлата и щедра любов на Дарси, Елизабет беше намерила пълно щастие.

Докато пишеше писмо до леля си Гарднър, Елизабет си спомни преломния момент в живота й с Дарси, когато чувствата им бяха споделени:

„Не че някога съм се съмнявала в правилността на решението си, но това, че преминах през много противоречиви емоции във връзката си с него в продължение на една година, ме направи неспособна първоначално да подредя чувствата си. Днес обаче, когато се отдалечавам от Пембърли, вече познавам силата и добротата на съпруга си и любовта, която споделяме, е самият център на тези чувства и тя ще ни съпътства, без значение къде отиваме или какво ни поднася съдбата. Знам, че ще разбереш, мила лельо, защото ти самата си благословена с щастлив брак. Моля се това, което чувствам сега, да е началото на подобно бъдеще и за нас с Дарси.“

Писмото беше изпратено от Лондон и изненада мисис Гарднър, пристигайки ден след като самите Дарси и Елизабет бяха вече на Грейсчърч Стрийт. След като го прочете обаче, тя безпогрешно разбра защо е било написано.