Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (22)

Глава деветнадесета
Защо за щастието няма втора младост?

Елизабет се събуди в едно мразовито, сиво утро с натрапчивото усещане, че предстои да се случи нещо лошо. И тъй като достатъчно добре познаваше изменчивата природа на времето в Дарбишър през януари, беше благодарна, че не вали като из ведро.

Предишната вечер беше преминала особено приятно. Преди повечето от гостите да си тръгнат, Елизабет беше успяла да ги спечели в полза на идеята, която тя и Емили сърцато бяха прегърнали. Планирали бяха да организират в Пембърли панаир по случай жътвата и да дадат възможност на арендаторите, работниците във фермите и семействата им да предложат за продан това, което са произвели, да покажат уменията си и в същото време да подпомогнат своята община.

Джейн беше предложила да съчетаят случая с „представянето“ на три млади дами, които щяха да станат на седемнадесет през тази година — Ема Бингли, Касандра Дарси и тяхната приятелка Ребека Колинс. Особено ако мистър Дарси склонеше да организира бал в тяхна чест, събитието със сигурност щеше да бъде повод за голямо семейно събиране. Бингли, който си беше останал все така запален танцьор и беше в крак с всички нови европейски танци, беше определил идеята като забележителна. Веднага се захванаха да планират разнообразни забавления за празненството и последващия бал, след като мистър Дарси даде съгласието си за него — и как би могъл да откаже при такова всеобщо одобрение? По-младите членове на семейството настояха на панаира да има „магическо представление“ и „предсказване на бъдещето“, други пък видяха възможност да спечелят подкрепа за каузите, които ги вълнуваха. Кити и съпругът й решиха, че могат да съберат дарения за училището, Каролайн пък сметна, че случаят ще бъде идеален за подписка в полза на всеобщото избирателно право, което набираше все повече привърженици из цялата страна. Полковник Фицуилям предупреди че ако Елизабет не упражни малко контрол, панаирът по случай жътвата в Пембърли ще започне да конкурира празненствата след победата при Ватерло!

Необезпокоени от хапливата забележка, Елизабет, Емили и Каролайн бяха убедени, че събитието ще има голям успех.

— Можеш да се подиграваш, Фици, но аз смятам, че ще бъде забележително. Ще дойдат хора от мили разстояние и ще помним този ден за години напред — предрече Каролайн уверено.

Елизабет беше много доволна от начина, по който идеята беше приета, и благодари на Дарси за това, че се беше съгласил с нея веднага. Тя добре знаеше колко ценно беше за него уединението на Пембърли и му беше признателна, че без възражения беше склонил да допусне то да бъде нарушено.

— Зная колко притеснен ще се чувстваш с всичките тези хора наоколо, мили, но вярвам, че е в името на чудесна кауза — каза тя с извинение, но Дарси я увери, че съвсем няма да се чувства притеснен.

— Няма защо да ми се извиняваш, Лизи. Ще се радвам земите на Пембърли да се използват за доброто на общината. Пембърли е в центъра й и смятам, че трябва да дадем приноса си. Мисля, че идеята е прекрасна, и не се съмнявам, че ще има голям успех.

Елизабет остана искрено изненадана от явното му въодушевление, но побърза да отговори:

— Много ми се иска да е така. Естествено, чака ни доста работа и ще трябва да организирам цяла група помагачи. Толкова се радвам, че си съгласен — опасявах се, че напълно ще отхвърлиш идеята.

— О, преди няколко години, когато все още не се бях преборил с егоизма и безразсъдството си, със сигурност щях да бъда. Но, както знаеш, мила ми Лизи, сега съм друг човек.

Тя безпогрешно долови ироничната нотка в гласа му и отвърна подобаващо:

— Да, знам, и се надявам, че този друг човек знае, че е обичан повече от всеки друг на света, защото е най-милият и най-щедрият от всички, които познавам.

Дарси цял грейна от задоволство, но се престори, че е притеснен от суперлативите, и отново се пошегува:

— Замълчи, Лизи, и внимавай, че току-виж така съм се възгордял, че пак съм станал непоносим, и твоите усилия ще отидат на вятъра.

Макар да се засмя, Елизабет се запита как е могла някога да го смята за непоносим. Вече имаше твърде малко прилики между мъжа, който беше влязъл в балната зала в Меритън с надменност, която тя беше оценила като непоносима, и съпруга, когото толкова много обичаше. Одобрението му имаше огромно значение за нея и подкрепата му правеше инициативата й специална.

За нещастие следващата сутрин (която до закуска вече беше станала дори още по-мразовита, отколкото беше подсказвала, че ще бъде, със суграшица, заваляла над хълмовете зад къщата) доведе щастливото вълнение на Елизабет до неочакван край. Малко след закуска Дарси и мистър Гарднър заминаха за Кимптън, оставяйки мисис Гарднър и Емили в компанията на Елизабет, а на вратата пристигна спешно съобщение. Когато прислужницата донесе бележката, Елизабет не се впечатли особено.

— От Лидия е — поясни тя.

Емили и мисис Гарднър размениха погледи, очаквайки да съдържа обичайните просби за помощ със сметките след Коледа.

Но когато я прегледа набързо, Елизабет я изпусна на пода с вик, а очите й се наляха със сълзи. Мисис Гарднър скочи от мястото си до огъня и се спусна към племенницата си.

— Лизи, мила, какво има? Какво се е случило? Нещо лошо ли?

Елизабет едва можа да продума.

— Не — каза тя горчиво — не лошо, много лошо!

— Защо? Какво пише? — настоя леля й.

Елизабет с мъка намираше думи, разкъсвана от бурни емоции.

— Лидия ни обвинява — мен и Дарси, че сме фалшифицирали завещанието на татко, за да попречим на сина й, Хенри Уикъм, да наследи Лонгборн.

Мисис Гарднър ахна.

— Това е възмутително — възкликна тя.

Емили се намеси:

— Как смее! Какво право има да говори така?

Взе писмото и докато четеше, гневът й нарастваше все повече, докато в един момент майка й настоя да продължи на глас, Емили се оплака, че почеркът на Лидия е толкова лош, че едва се разчита. Накрая започна:

„Скъпа Лизи,

Вероятно няма да бъдеш очарована от това писмо, но едва ли ще ви се види по-лошо, отколкото ми се видя на мен уведомлението, което получих днес от мистър Граймс, адвоката на татко. Никога не съм го срещала но ако съдя по писмото му, ще да е особено неприятен човек. Информира ме, че за да бъдат спестени на мен и семейството ми бъдещи разочарования във връзка с очакванията ми за унаследяването на имението Лонгборн, основаващи се по-скоро на предположения, отколкото на реални факти — да не повярваш що за дълги и сложни думи — той бил помолен от клиента си (ще рече татко!) да ми съобщи каквото трябва. После ми съобщава, че татко е определил мистър Джонатан Бингли за свой управител, когато навърши пълнолетие, и за наследник на имението Лонгборн след смъртта му, като на мис Мери Бенет се гарантира правото да живее в него, докато не се омъжи. Ама че нелепост! Всичко, което мога да се надявам да получа след смъртта на татко, е полагащият ми се дял от някаква неясна сума, която той е разделил между нас, а цялото имение ще остане за Мери! Лизи, направо не мога да повярвам! Джонатан да стане управител! Та той няма и осемнадесет. И защо, след като моят Хенри е по-голям от Джонатан и е най-големият внук на татко, той го пренебрегва? Колкото до Мери, какво ще прави тя с толкова много място? С Уикъм смятаме, че в дъното на всичко сте вие с мистър Дарси. Уикъм казва, че това е точно в стила на мистър Дарси — точно както го е лишил от правото му на чудесно пасторско място в Пембърли след смъртта на стария мистър Дарси. Не е честно, Лизи. Както добре знаеш, Джонатан ще наследи състоянието на мистър Бингли, което, както чуваме, доста се е увеличило в последно време. Защо му е тогава и Лонгборн? Ама че егоизъм, ама че алчност! Смятам да пиша на Джейн и на татко. Трябва да разберат, че моите две момчета имат нужда от помощ, за да си стъпят на краката. Хенри може да управлява имението на татко и да живее в Лонгборн, в същото време. Аз мога да се грижа за домакинството вместо тях двамата. Място има достатъчно — Мери не се нуждае от повече от няколко стаи, а пък татко прекарва почти цялото си време в библиотеката. Лизи, надявам се двамата с мистър Дарси да осъзнаете какво сте причинили на децата ми. Може би ако не бяхте толкова богати, щяхте да разберете колко трудно живеем ние, които не разполагаме с достатъчно средства и нямаме богатство по наследство. Вярвам, че татко и Джейн ще проумеят колко нечестно са постъпили с нас и децата ни, особено с Хенри. Трябва да кажа, че като имам предвид хладното отношение на татко към нас, когато бяхме в Лонгборн на погребението на милата мама, не очаквам много съчувствие от него. Може би Джейн ще бъде по-отзивчива.

С поздрав,

Лидия Уикъм“

Мисис Гарднър, която беше слушала Емили с нарастващо недоумение, беше онемяла от изненада. Емили се приближи до Елизабет и прегърна братовчедка си.

— Лизи, мила, не обръщай внимание на Лидия. Виж колко е глупава и невежа. Това е жестоко, злобно писмо, което само доказва, че у нея няма и капчица почтеност — каза тя, опитвайки се да я успокои.

Елизабет, която се беше разплакала, докато Емили четеше писмото, се изправи и издуха носа си.

— Напълно си права, Емили — Лидия е глупава, но това писмо не е само нейно дело. В основата стои Уикъм и така разкрива цялото си коварство — продължава с нападките си срещу Дарси, а покрай него и срещу мен, продължава с онези лъжи за лишаването му от чудесно пасторско място, а сега идва и нелепото обвинение за намесата ни в лишаването на Хенри от наследство! Мистър Граймс ясно е обяснил, че сега Лонгборн принадлежи на татко, заедно с правото да решава на кого да го остави, и той е решил да го остави на Джонатан, избирайки него сред всичките си внуци. Ние нямаме възражения защо вместо него не е предпочел Уилям или Кити. Защо Лидия го прави?

Тя едва сдържаше сълзите си от възмущение.

— Личи, миличка — намеси се мисис Гарднър, която донякъде вече си беше върнала самообладанието, — не виждаш ли, че Уикъм и Лидия са вбесени, защото жалкият им план е бил осуетен? Искат да обвинят теб, защото това е техният безобразен начин да си отмъстят на двама ви с мистър Дарси.

Елизабет кимна, видимо поуспокоена, но все още твърде ядосана и решена да седне незабавно и да напише по едно писмо до баща си и до сестра си Джейн, за да ги предупреди за нападките на Лидия. Веднага щом написа и запечата писмата, тя ги изпрати с бърза поща, след което чаят, съчетан със съчувствие и разбиране от страна на леля й и Емили, значително я ободри. А когато Дарси и мистър Гарднър се върнаха, за писмото въобще не се спомена — нито преди, нито по време на вечеря.

Когато семейство Гарднър си тръгнаха и Елизабет и Дарси се оттеглиха в личните си стаи, тя му подаде писмото, като му се извини, че трябва да прочете унизителното му съдържание. Не беше сигурна каква ще бъде реакцията му — очакваше да се разгневи. Но след като го прочете, Дарси се изсмя високо и заяви:

— Елизабет, миличка, не е ли хубаво да знаеш, че Уикъм е изхвърлен от играта така безславно? Това изпълнено със злъч писмо го разобличава и доказва колко прав е баща ти да постъпи по този начин — каза той, усмихвайки се широко, очевидно удовлетворен от мисълта за поражението на Уикъм.

Напълно объркана, Елизабет попита:

— Не си ли ядосан от всички тези лъжи?

— Ядосан ли? Не, разбира се. Защо трябва да съм ядосан? Ние не искаме нищо за себе си и за децата си. Присъствахме там, за да бъдем свидетели как баща ти ясно заяви волята си за унаследяването на имението. Това жалко писмо потвърждава онова, в което винаги съм бил убеден. Не ми се вярва да е работа само на Лидия. Зад всичко стои Уикъм с непочтените си номера и на мен лично ми доставя огромно удоволствие да го видя напълно сразен.

Дарси звучеше искрено развеселен и независимо от болката, която й бяха причинили жестоките думи на Лидия, Елизабет също се разведри.

Получените на следващия ден писма от баща й и от Джейн я увериха, че усилията на Уикъм да съсипе спокойния им живот са останали без успех. Нито Джейн, нито мистър Бенет изглеждаха притеснени от гнева на семейство Уикъм. И двамата уверяваха Елизабет, че много бързо могат да осуетят всякакви опити от страна на Лидия. Елизабет се успокои и скоро реши, че Дарси е напълно прав, а семейство Уикъм не заслужават никакво внимание.

* * *

Когато Ричард Гарднър се върна от Бирмингам, в Оукли вече го очакваха две предложения. С първото, което той прие като голяма чест, го канеха да се срещне с група църковни деятели, общински служители и земевладелци, които били чули добри отзиви за работата му в Бирмингам и имали подобни планове и за Дарби. Лорд Дарби бил заявил, че е заинтересован от подобряването на бита и здравето на арендаторите си и възможността за подкрепа от негова страна обнадеждила по-заможните жители на Дарби и редактора на вестник „Пионер“, които многократно били правили неуспешни опити да осигурят по-добри грижи за здравето и образованието на децата в областта. След като изпрати положителен отговор, Ричард отвори и второто писмо — покана за вечеря в Пембърли, която несъмнено щеше да бъде истинско удоволствие за него. Братовчедка му Елизабет предлагаше да остане до сутринта, ако желае, тъй като имало много въпроси за обсъждане „във връзка с болницата и други проблеми“. След което продължаваше:

„Каси и Уилям ме помолиха също така да ти напомня да не забравиш творбата на мистър Менделсон, която явно си обещал да им донесеш. Откакто бяхме на негов концерт в Лондон, все за това говорят. Не вярвам някой от тях да има достатъчно умения да изпълни великолепното «Capriccio Brillante», но са решени да опитат.“

Тъй като сестра му Емили се беше върнала в Оукли, за да прекара няколко дена с родителите си, както правеше от време на време, Ричард вечеря заедно с Дарси, Елизабет и сър Томас Камдън. Те проявиха сериозен интерес към работата на Ричард, който за много кратко време беше превърнал една занемарена лечебница в детска клиника. Голяма част от вдъхновението и средствата за това той дължеше на приятеля си Пол Антоан, който непоколебимо беше решил да вложи част от собствените си средства в обновяването на това западнало място. Когато Ричард спомена за поканата да разговаря с влиятелните жители на Дарби, сър Томас остана много впечатлен.

— Изглежда, се касае за работа.

— Може би най-накрая са започнали да разбират колко важни са условията на живот и грижите за здравето на хората в едно населено място — каза Ричард, изтъквайки, че години наред се води отчаяна битка с нищожен успех.

Дарси мигновено го подкрепи.

— Винаги съм смятал, че не можем да изградим силна държава, ако хората, което вършат най-тежката работа — фермерите миньорите, работниците във фабриките и т.н. живеят в нехигиенични условия, без училища и медицински грижи. Фицуилям апелира към признаването на тези нужди от години, както и Томас, благодарение на вестника си, но за съжаление нито торите преди, нито сегашните управляващи са готови да вложат необходимите средства, защото това би означавало по-високи данъци за средната класа, която ги подкрепя.

— И формира голяма част от новото мнозинство в Камарата на общините — допълни Ричард.

Елизабет, която досега слушаше мълчаливо, предложи:

— А защо ние да не опитаме? Ако общината даде пример и започне да прави лечебница, не можем ли с помощта на нашите представители в Парламента да изискаме от правителството подкрепа.

— Всъщност, братовчедке Лизи, това ще бъде същността на посланието ми, когато отида в Дарби следващата седмица. Ако можем да докажем, че има такава нужда, и поемем инициативата на местно ниво, вярвам, че ще можем да издействаме помощ от правителството. От друга страна, ако бездействаме и само се оплакваме, няма да постигнем нищо.

Дарси кимна с усмивка и се съгласи:

— Напълно си прав. Нищо не може да привлече вниманието на който и да е член на Парламента така, както някоя голяма група избиратели, ангажирани с начинание, полезно за общината им. Това може да го мотивира да се ангажира с подобни добри инициативи. Трябва да се постараем да извлечем изгода за тази благородна кауза.

— Ще плащаме или в брой, или с гласове — пошегува се Ричард.

— Така е — рече Дарси и за голяма радост на Ричард съобщи, че двамата със сър Томас Камдън са решили да дарят земя и средства за построяването на лечебница, която да обслужва района. — Има един доста обширен парцел в Литълфорд, на границата между Пембърли и имението на семейство Камдън, който е свързан директно с пътя за Ламбтън през Бенкуел. Беше цветуща ферма, но арендаторът почина миналата година. И тъй като той нямаше семейство, имотът стои безстопанствен от няколко месеца. Мисля, че ще бъде идеално за твоите цели — хем е закътано, хем има връзка с оживен път.

Обади се и сър Томас, за да допълни че ако е нужно да се ползва част от прилежащите земи от неговата страна на границата, няма да има никакъв проблем, а също така и че след като плановете на сградата бъдат готови, неговият управител ще може да организира група от строители, работници и майстори за строежа.

— В района има хора, за които не достига работа и които с радост ще приемат да бъдат наети срещу заплащане — допълни той.

Ричард беше във възторг — не знаеше как да изрази благодарността си. Когато станаха, за да се преместят в салона, той се обърна към Елизабет:

— Чак не ми се вярва. Това е чудесна новина. Нямам търпение да кажа на Пол — толкова ще се зарадва.

Точно такава възможност беше чакала Елизабет. След като се поинтересува за здравето на приятеля му и получи уверение, че то се подобрява, макар и бавно, тя продължи:

— Ричард, има нещо, за което трябва да говоря с теб.

Гласът й подсказваше, че е сериозно обезпокоена, което незабавно прикова вниманието на Ричард, сметнал, че става въпрос за здравето на някой от семейството или домакинството.

— Какво има, братовчедке Лизи? С радост ще направя всичко възможно, за да помогна.

— Не от помощ се нуждая, Ричард, а по-скоро от информация, тъй като съм доста объркана от някои обстоятелства, които не мога да си обясня. Но трябва да те помоля да бъдеш напълно откровен с мен. Можеш ли?

Ричард, още недоумяващ за причината за безпокойството й, остана много озадачен, но тъй като тя изглеждаше напълно сериозна, незабавно отвърна:

— Разбира се.

— Добре тогава, когато Каси и Уилям се отправят към музикалния салон, аз ще ги последвам, като оставя Дарси и сър Томас тук. Моля те да дойдеш с мен — там ще можем да говорим на спокойствие.

След като сервираха кафето и господата се разположиха удобно в креслата край камината, точно както Елизабет беше очаквала, Уилям и Касандра се оттеглиха в музикалния салон с нотите, които Ричард им беше донесъл. По изражението на братовчедка си той ясно виждаше, че е притеснена, но не можеше да предположи какво я е разтревожило толкова.

И остана смаян от въпроса, с който Елизабет започна:

— Ричард, знаеш ли, че приятелят ти Пол се е влюбил в Емили?

Преди да успее да отговори, тя продължи:

— Месеци наред го наблюдавам в нейно присъствие — и тук, и другаде; толкова често са заедно — дали случайно, или нарочно, не знам, но е повече от ясно, че имат чувства един към друг. Никой от родителите ти не ми е казвал нищо, но аз не се съмнявам, че са наясно.

На лицето му бяха изписани и изненада, и вълнение. Елизабет очакваше отговор, но когато отговор не дойде, продължи:

— Ричард, помолих те да ми кажеш истината, защото трябва да знам — дори и само заради това, че много обичам сестра ти и се чувствам отговорна за нея, докато живее тук, в Пембърли. Моля те, кажи ми какво се случва? Убедена съм, че са влюбени или че скоро ще бъдат. Пол споделял ли е с теб? Какви са намеренията му, възможностите му? Как ще живеят, ако се оженят?

Ричард се поколеба за миг, после отговори:

— Няма как да се оженят.

Тонът му беше толкова категоричен, че хвърли Елизабет в пълно недоумение:

— Какво искаш да кажеш? Има ли някаква пречка?

— Да, има, и те и двамата са напълно наясно с нея. Очевадно е, че много се обичат — уверен съм, че е така, но и двамата знаят, че и дума не може да става за женитба.

Лицето и гласът на Ричард бяха толкова мрачни, че Елизабет едва посмя да продължи.

— Защо? Какво е извършил? — представила си беше младия французин в ужасяващия образ на беглец от закона.

— Нищо — отвърна Ричард. — Пол не е направил нищо лошо. Но не може да се ожени нито за Емили, нито за което и да е друго момиче, защото е болен — умира от туберкулоза и едва ли ще доживее до следващата зима.

Елизабет онемя. Приседна върху канапето в отдалечения край на стаята, а умът й трескаво запрепуска (слава Богу, че Уилям и Касандра бяха напълно погълнати от опитите си да извлекат музика от пианото). Наясно беше, че Пол не е в идеално здраве. Беше блед и напоследък кашляше доста често, но за туберкулоза тя никога не беше и помисляла дори. Когато се окопити, първата й мисъл беше за Емили:

— Емили знае ли?

Ричард кимна печално.

— Да, винаги е знаела, майка и татко също — поясни той и после продължи: — Когато бях в Париж и завършвах обучението си, живеех при семейството на Пол. Приеха ме като собствен син. Пол също учеше — за аптекар. Дори тогава здравето му не беше в добро състояние и бяха преценили, че не притежава нужната устойчивост, за да учи медицина, въпреки че безспорно беше достатъчно умен за това.

Говореше тихо и Лизи с мъка долавяше думите му.

— Когато баща му почина, Пол наследи почти цялото му състояние — всичките му сестри бяха сполучливо омъжени и се бяха установили в провинцията. Майка му, която също имаше много крехко здраве, ме помоли да се грижа за него. Тя добре знаеше, че синът й е не само болнав, но и твърде доверчив, което лесно можеше да го превърне в жертва на мошеници и шарлатани. Обещах й, че ще направя всичко по силите си, не просто защото двамата с него бяхме близки като братя, но и заради добротата и щедростта на цялото семейство към мен. Скоро след това, когато вече почти бях завършил обучението си и се приготвях да се връщам у дома, майката на Пол също се спомина. Останал съвсем сам в Париж, той ме помоли да дойде с мен в Англия и да ми помага в работата. Заяви, че не иска никакво заплащане — разполагаше с достатъчно средства и дори предложи да се включи с известна сума, когато започвах да практикувам.

Елизабет се обади:

— А тогава ти знаеше ли, че е болен от туберкулоза?

— Съвсем не. По това време той имаше чести дихателни проблеми, но това не е нещо необичайно за Европа. Няколко месеца след пристигането ни в Англия обаче, след като състоянието му не се подобри, аз го отведох при един колега и тогава опасенията ми се потвърдиха. Страдаше от форма на туберкулоза — не от скоротечната форма, която отне живота на Кийтс, но въпреки това беше обречен на бавна и сигурна смърт.

— Наистина ли няма лек? — прекъсна го Елизабет, изумена и невярваща.

Ричард поклати глава:

— Ако имаше, още много животи щяха да бъдат спасени.

И продължи, изброявайки значителен брой видни личности, покосени от тази болест — от младата дъщеря на крал Джордж III до великия германски композитор Карл Мария фон Вебер, който беше разтърсил английската публика по време на триумфалното си гостуване и малко след завръщането си в Германия беше починал.

— И, естествено, има хиляди обикновени мъже, жени и деца, застигнати от същата злочеста съдба — добави Ричард.

— Нищо ли не може да се направи, за да им се помогне?

— Почти нищо, ако живеят, както повечето бедни хора, в нехигиенични и претъпкани помещения, недохранени и изтощени от работа.

— Ами Пол?

— Няма лек за него, но можем да вземем известни мерки, за да удължим живота му и да му осигурим спокойствие. Чистият въздух, движението, питателната храна, приятелската подкрепа и добрата компания със сигурност ще му се отразят добре. Всъщност той значително се подобри през изминалото лято, но откакто се случи онзи инцидент на пътя за Матлок, когато той работи наравно с мен за спасяването на пътниците, не може да се отърве от тежката кашлица, която разви, след като се простуди.

— И майка ти, баща ти и Емили знаят за това?

— Знаят, да. Предполагам не вярваш, че бих допуснал семейството ми, и особено сестра ми, да останат в неведение за истината. Мислиш ли, че бих могъл? Беше напълно ясно, че го харесват — той е толкова симпатичен и приятен младеж. Всъщност майка го обикна като собствен син. Готова е на всичко, за да му помогне, но знае, че не можем да направим нищо друго, освен да му даваме цялата обич и грижа, на която сме способни, докато се нуждае от тях.

Елизабет се тревожеше за Емили, която беше прекарала толкова много време с Пол.

— А няма ли опасност и тя да се зарази? — попита.

— Само ако е невнимателна, а аз съм я информирал за всички предпазни мерки, които трябва да взема. Тя е здрава, силна и разумна, което е най-добрата й защита — поясни Ричард, като добави, че самият Пол много внимава да не изложи околните на риск, особено децата. — Трябва да знаеш, че е решил да не идва повече в Пембърли, защото се притеснява за Уилям и Каси, нито пък ще ходи у семейство Фицуилям, защото децата им са малки. Това е решението му. Когато дойде време да не може да се справя сам, ще наема опитна болногледачка, която да се грижи за него — никога няма да го изоставя в клиника.

Елизабет беше дотолкова потресена от разкритията на Ричард, че не знаеше какво да направи. Тъгата й се усилваше от убеждението, че Ричард я е сметнал за груба и безсърдечна — извини му се, задето беше захванала темата:

— Най-искрено съжалявам, Ричард — нямах никаква представа. Ако знаех, никога не бих задала подобен въпрос.

Ричард се опита да я успокои:

— Моля те, братовчедке Лизи, не се разстройвай — нима можеше да знаеш? Просто съвсем обяснимо се тревожеше за Емили.

— Да, а за Пол въобще не помислих. Толкова съжалявам!

Разкаянието й трогна Ричард и той я увери.

— Сега си давам сметка, че трябваше да споделя с теб и мистър Дарси, но заради Пол предпочетохме да мълчим. Разчуе ли се, отношението към него веднага ще се промени, а това много би го наранило. Емили ме накара да обещая, че ще пазя всичко в тайна, докато тя самата не се почувства готова да ти каже.

Елизабет си даде сметка, че Емили вероятно скоро е щяла да й довери тайната. И поиска от Ричард позволение да я сподели със съпруга си.

— Разбира се. Той трябва да знае защо Пол страни от Пембърли.

— А може ли да се определи кога… — тя не успя да произнесе зловещите думи, но не беше и нужно.

— Никой не може да каже със сигурност — отвърна братовчед й. — Много зависи от това доколко той самият ще има сили да се бори с болестта. Времето също е от значение. Ако лятото е слънчево и топло, ще му се отрази добре. Ако обаче е студено и влажно, със сигурност няма да преживее годината.

По-късно тази вечер Елизабет сподели със съпруга си за разговора с Ричард. След изненадата и изблика на чувства в началото Дарси потъна в мълчание и размисъл. Когато заговори отново, имаше готово предложение:

— Утре ще кажа на Ричард че ако се нуждае от място, където да настани Пол и където за него могат да бъдат полагани подобаващи грижи, има на разположение къщата в Литълфорд — в парцела, който дарихме за лечебницата. Сградата е чиста и удобна и вероятно ще бъде подходяща. Няколко мъже ще бъдат ангажирани да помагат с всичко необходимо. Това е най-малкото, което можем да направим.

Елизабет беше трогната от съчувствието и съпричастността му. Забелязал вълнението й, той я прегърна в опит да я утеши.

— Знам какво чувстваш, Лизи. Аз самият съм много изненадан и опечален, но едва ли можем да си представим тяхната връзка. Едва ли някой въобще може да се постави на тяхното място. Възхищавам се на силата им. Съмнявам се, че аз лично бих бил способен да посрещна такова нещастие с такъв кураж.

Елизабет се съгласи и добави тихо:

— Колко малко познаваме хората около себе си, дори и най-близките! Емили израсна пред очите ми, а никога не съм предполагала, че може да бъде толкова силна и да изпитва толкова дълбоки чувства.

На следващата сутрин след закуска мистър Дарси изпрати Ричард до каретата, която чакаше да го закара в Ламбтън. Преди да се разделят, той го уведоми за решението си да предостави къщата в Литълфорд, където Пол да може да бъде настанен веднага щом Ричард реши да го премести от Бирмингам.

— Много съжалявам за това, което разбрах, Ричард — и заради приятеля ти Пол, и заради Емили, която е станала вече като част от семейството ни тук, в Пембърли. Толкова ми е мъчно, че е страдала сама, без ние дори да подозираме какво се случва, без въобще да можем да й помогнем. Искам да знаеш, че винаги и за всичко можеш да разчиташ на нашата подкрепа. Решиш ли, че е време да се преместите в къщата в Литълфорд, тя незабавно ще ви бъде предоставена — за толкова време, за колкото трябва, заедно с всякаква нужна помощ.

Ричард изрази голяма благодарност за проявеното благородство и подчерта, че би желал да премести Пол възможно най-скоро.

— Бирмингам никак не му се отразява добре — толкова е мръсно и пренаселено. Тук въздухът е чист и свеж — точно такъв, от какъвто той се нуждае. Освен това идеята за лечебницата много ще го въодушеви и ако успея да го убедя, че ми е необходим тук, за да следи как вървят нещата, това ще го накара да се почувства полезен.

След като благодари още веднъж, Ричард замина, нетърпелив да съобщи на майка си и сестра си хубавите новини за лечебницата и за щедрото предложение. Въпреки че страдаше за състоянието на приятеля си, Ричард се почувства окрилен от добрината на Дарси. Прекарал по-голяма част от последните години в учене в Единбург, Лондон и Париж, Ричард не беше имал възможност да опознае мистър Дарси отблизо и се беше доверявал на оценката на родителите си, чиято привързаност и високо мнение бяха безпределни. Това, което беше видял със собствените си очи в деня на инцидента с пощенската кола, заедно със състраданието, което беше получил сега, бяха достатъчно потвърждение. Колкото до самия Дарси, той беше щастлив, че може да помогне след дълбоката мъка, която беше изпитал при новината за Пол Антоан.

По-късно същата седмица Елизабет посети леля си е Ламбтън. Нямаше съмнение, че Ричард е разказал на майка си за разговора с Елизабет — двете жени почти не се нуждаеха от думи, за да изразят чувствата си. И двете бяха преминали през немалко душевни терзания и страдания и никак не беше лесно да говорят за притесненията, които споделяха. Взаимната им обич обаче не можеше да позволи нищо да застане помежду им. Обичта на Елизабет към Емили и гнетящото чувство за безсилие, което леля й изпитваше, виждайки страданието на дъщеря си, ги сплотяваха още повече. Мисис Гарднър промълви с разкаяние:

— Съжалявам, че беше в неведение толкова дълго, мила Лизи, но така искаше Емили и тъй като тайната не беше моя, не можех да ти я разкрия, въпреки че толкова пъти ми се е искало да го направя.

Елизабет, чиято обич към леля й беше по-силна от всяко разочарование, което би могла да й причини липсата на доверие, увери мисис Гарднър, че прекрасно разбира желанието на Емили възможно най-малко хора да знаят за болестта на Пол и за чувствата й към него. Дарси беше изтъкнал, че при такива обстоятелства няма нищо по-мъчително от съзнанието, че голям кръг роднини и познати, не всички от които добронамерени, са наясно с истини, които не разбират напълно. Елизабет подчерта, че самата тя най-добре от всички знае как нечие нещастие може да бъде преувеличено и използвано от другите за очерняне на цяло семейство. Спомни си неприятното писъмце на мистър Колинс и злорадството му относно бягството на Лидия, както и последствията за останалите от семейството й. Повече от ясно беше, че Емили ще иска да избегне всичко подобно.

След като постоя при леля си достатъчно дълго, уверявайки я в обичта и готовността си да помага във всеки един момент с всичко, с каквото може, Елизабет си тръгна за Пембърли, където веднага потърси братовчедка си Емили и я намери на любимото й място — в една ниша в най-отдалечения край на библиотеката. В ръката си държеше томче с поезия, а на бюрото пред нея имаше разтворена тетрадка, повече от ясно беше обаче, че нито беше чела, нито беше писала, тъй като очите й бяха зачервени от плач, а листовете пред нея бяха покрити с безсмислени драскулки. Когато Елизабет се приближи до нея, тя направи безуспешно усилие да се усмихне, но чувствата й се изляха заедно с избликналите сълзи. Елизабет я прегърна и я задържа в обятията си.

— Емили, миличка, току-що бях при майка ти. Знам всичко — от нея и от Ричард. Не обвинявай брат си, моля те, аз бях тази, която, недоумявайки какво се случва с теб, го заразпитвах в събота вечерта и настоях да ми каже истината. Притеснявах се за теб, затова го направих. Страхувах се да не бъдеш наранена.

Емили горко се разрида, а Елизабет продължи:

— Нямах представа колко много си изстрадала вече. Толкова съжалявам, Емили, не съм искала да любопитствам и да се натрапвам.

Когато успя да проговори, Емили увери братовчедка си, че не е обидена от загрижеността й. Ричард беше пояснил, че мотивите за въпросите на Елизабет са били напълно добронамерени и искрени. Емили чувстваше, че дължи на Елизабет обяснение защо не й се е доверила по-рано, но поясни, че е било за доброто на Пол. За да не се чувства обект на внимание и още по-лошо — на съжаление, от страна на околните. Елизабет взе ръцете на братовчедка си в своите и много внимателно попита:

— Емили, обичате ли се с него?

Гласът на Емили прозвуча глухо, но категорично:

— Да, обичаме се. Но също така сме наясно с последствията от положението, в което се намираме. О, Лизи, знам, че бих могла да му помогна, но имаме толкова малко време пред себе си.

И като каза това, отново се обля в сълзи. Елизабет, която сама едва успяваше да се овладее, прегърна братовчедка си. Ясно беше, че макар двамата да бяха говорили за чувствата си един към друг помежду си, Емили не беше в състояние да разговаря с никого другиго за тях. След като я прегърна още веднъж и я увери, че винаги може да разчита на нея — и за да поговорят, и дори само за да поседят заедно, Елизабет си тръгна, чувствайки се все така безпомощна и нещастна и молейки се двамата да получат поне малко утеха.

Няколко дена по-късно Емили дойде при Елизабет и попита дали може да й услужи с малко ленен плат за къщата в Литълфорд, тъй като Ричард беше писал, че ще доведе Пол в събота. Елизабет с радост се съгласи и настоя да я откара до там със своята карета, а после остана да й помогне и двете с дружни усилия успяха да свършат доста работа и да подготвят къщата за пристигането на новия й обитател. Емили полагаше усилия и за най-дребните неща с впечатляваща всеотдайност, но и с примиренческо спокойствие, което караше сърцето на Елизабет да се свива от мъка.

Около месец след като Пол Антоан се пренесе във фермерската къща в Литълфорд, Ричард и един архитект от Дарби вече бяха готови с плановете за строежа на скромна лечебница. След нужното одобрение от страна на управителя на мистър Дарси се реши строителните работи да започнат през лятото. Пол Антоан беше безкрайно щастлив от новината за щедростта на мистър Дарси и сър Томас Камдън, които, осигурявайки и земя, и материали, и труд, бяха превърнали мечтата на Ричард в реалност. Вълнението му, че ще присъства на първата копка, беше голямо, макар да не се знаеше дали ще бъде свидетел на посрещането на първия пациент. Той нямаше намерение да се предава и накара Емили да му обещае, че тя ще пререже лентата в този ден. Тя обеща.

* * *

За разлика от пролетта, която не беше отговорила на очакванията за хубаво време и беше преминала ту дъждовна и ветровита, ту ветровита и суха, лятото настъпи сияйно и слънчево и примами всички навън. Дарси, Елизабет, Касандра и Уилям заминаха на пътешествие до Езерната област. Предприеха пътуването най-вече заради Елизабет, която беше заявила, че не може човек да живее толкова близо до такова прекрасно място и да не го посети.

— Омръзна ми да измислям оправдания, когато всеки срещнат непознат ми разказва за вълшебната красота на Езерата, а аз мълча, защото никога не съм ги виждала. Чувствам се като истинска дивачка — оплакала се беше тя.

— Не можем да оставим това така, нали, татко? — казал беше Уилям.

Баща му веднага се беше съгласил:

— Разбира се, момчето ми, ако мама ще се почувства щастлива, като види Езерата, трябва да отидем там. И това лято ще го направим.

Заминаха през май, а междувременно, докато отсъстваха, в Пембърли щеше да бъде поставен нов водопровод и да бъдат направени други необходими подобрения. На сбогуване с мистър и мисис Гарднър и с Ричард, с които бяха вечеряли вечерта преди заминаването, Елизабет остави адресите на всички странноприемници, в които се очакваше да отседнат, и помоли леля си да й пише за всичко, което се случва вкъщи. И особено за Емили и Пол.

Елизабет писа на Джейн, която не беше присъствала на вечерята, тъй като двете й малки дена се бяха разболели:

„Мила ми Джейн,

Снощи много ни липсвахте на вечеря и много се натъжихме, когато разбрахме, че София и Луиза не са добре. Надявам се, че не е нищо сериозно и че скоро отново ще са на крак. Заминаваме за Езерата утре. Ще бъдем само аз Дарси, децата и вярната ми Джени, която категорично отказа да ме остави на грижите на разни непознати камериерки в Къмбрия^[1], за което говори така, сякаш е чиста лудост. Освен по време на пътуванията си с мен, Джени никога не е напускала Дарбишър и въпреки че е приятна и умна млада жена, все още продължава да вярва, че навсякъде, с изключение на родното й графство, мъжете са грубияни, на които не може да се вярва!

Нямаше ли да е чудесно, ако бяхме тръгнали заедно? Много ми липсват дългите ни спокойни следобеди и съм си обещала, че следващото лято ще пътуваме всички заедно до Съри или до Хампшър, или до някое друго приятно място, където децата ще се забавляват на воля, Дарси и Бингли ще ловят риба, ще яздят, ще ловуват или ще играят крикет, а ние с теб ще си бъбрим до насита. Ще си мисля за теб и ще очаквам някое и друго писмо, докато ме няма.

Миличка Джейн, сега, когато си толкова заета с малките, писмата ти ми липсват толкова много!

Поздрави на Бингли, на любимия ми племенник и на прекрасните ми племеннички!

Твоя Лизи“

Елизабет очакваше пътешествието до Езерата с такова нетърпение, каквото скоро не беше изпитвала. Споделила беше с Джейн, че с изключение на отличния рецитал на мистър Менделсон, на който бяха присъствали заедно със сеньора Контини, последното й пътуване до Лондон е било много отегчително и единственото и желание е било да се прибере у дома.

Опитвайки се да си обясни силното вълнение, което изпитваше сега и което превъзхождаше дори вълнението на дъщеря й Касандра, тя виждаше причината за него в разочарованието, което беше изпитата преди много години, когато плановете им за точно такова пътуване се бяха провалили заради служебните ангажименти на мистър Гарднър. И все пак именно това разочарование беше станало причина да посетят Дарбишър, и най-вече Пембърли, в момента, в който господарят на имението се беше върнал ден по-рано от очакваното. Останалото, разбира се, беше история.

Елизабет и леля й често бяха разсъждавали върху различните възможности Мисис Гарднър, също както Джейн, смяташе, че някои неща в живота са неизбежни и беше сигурна, че Дарси и Елизабет са до такава степен един за друг, че при всички положения е щяло да се стигне до женитба. Елизабет не беше толкова сигурна и винаги щеше да бъде благодарна на леля си и чичо си за ролята, която бяха изиграли за събирането им.

Тогава тя се беше надявала пътуването да й помогне да преодолее разочарованието си от един военен, чиято женитба за мис Мери Кинг я беше потресла. Надявала се беше, че планините, скалите и езерата ще й вдъхнат малко свежа радост и сила. Изпълнена с радост и сила тръгваше тя сега, почти двадесет години по-късно, дарена с щастлив брак и обични деца и предвкусваща насладата от великолепието на местността, чиято красота се беше превърнала в примамка за не един пътешественик.

На север от Матлок те избраха пътя през Йоркшир, вместо стария рискован маршрут от Ланкастър през коварните пясъци на Моркъм Бей^[2] по време на отлив. Кочияшът им наговори куп смразяващи кръвта истории за пощенски коли, погълната от плаващите пясъци, и за непредпазливи пътници, изчезнали в мъглата или отнесени от прилива.

Уилям, който беше във възраст, когато и най-малката опасност го привличаше, възнегодува защо не са избрали пътя „през пясъците“.

— Нямаше ли да бъде по-вълнуващо, мамо? — попита той със съжаление.

Нито кочияшът, нито родителите му бяха на това мнение. Касандра отбеляза саркастично, че според нея целта на пътуването е да стигнат до Езерата и да се полюбуват на красотата им, а не да се удавят или да потънат в плаващите пясъци, преди да са стигнали до там.

На Елизабет й дожаля за сина й — голямата й дъщеря се отличаваше с бърз ум и остър език и обикновено не пропускаше да ги използва, за да постави по-малкия си брат на място, докато Уилям, с благия си нрав, нито веднъж не й беше отвърнал със същото.

— Уилям толкова прилича на Джейн — отбелязала беше леля й, — толкова е спокоен и добродушен.

Елизабет не можеше да не се съгласи. Сега се почувства длъжна да се намеси в негова подкрепа.

— Ще има много вълнуващи неща, когато стигнем в Езерната област, Уилям. Обещавам ти да не прекараме цялото време в разглеждане на любимите места на мистър Уърдсуърт.

Дарси улови погледа й и, разбрал какво цели, добави, че тоя самият има нагласа за риболов и разходки с лодка в езерата и доколкото знае, в близост се намират забележителни височини за катерене. Уилям не възрази и каза, че той също очаква всичко това, но добави, че все пак би било забавно да може да стресне мистър Кларк и мисис Ренълдс с някой ужасяващ разказ за това как са се заблудили в мъглата посред плаващите пясъци, при представата за което всички се разсмяха, с изключение на Джени, която беше племенница на мисис Ренълдс. За никого не беше тайна, че Уилям й беше слабост.

Като спираха за почивка и за да нахранят и напоят конете или за да пренощуват в странноприемница по вкуса им, те пътуваха, без да бързат, и от долините на Йоркшир преминаха в Къмбрия. Децата бяха особено впечатлени от каменните огради, които се виеха из низините и нагоре по планинските стръмнини, брулени от ветровете и съвсем различни от приветливите зелени живи плетове, които ограждаха фермите в Средна и Южна Англия. Минавайки през Лонсдейл и Къркби по границата на Къмбрия, те продължиха към Кендъл, който се беше разраснал във важен търговски град с павирани дворове и препълнени странноприемници, гъмжащ от пощенски коли и хора, пътуващи по работа или за развлечение.

Хубав път, по който пътуването беше и по-безопасно, и по-евтино, водеше стотици туристи към областта. Много от тях биваха привлечени от идиличните картини на тази част на Англия, сътворени от поетите — от Колридж, Сауди, Кийтс и първия сред всички тях — Уилям Уърдсуърт. За разлика от братовчедка си Каролайн, чиято страст по Уърдсуърт беше претърпяла радикална промяна след разкритието, че той се е присъединил към консерваторите, Елизабет продължаваше да намира голямо удоволствие в поезията му. Едно изтъркано копие на „Лирически балади“ я придружаваше по време на това пътуване — беше си обещала да го отваря всеки път, щом й се прииска да почете. Но добрите намерения невинаги биват доведени докрай, както Елизабет можа се убеди, когато стигнаха до странноприемницата край езерото Уиндърмиър, където възнамеряваха да останат няколко дена.

Вечерта тя писа на Джейн, обзета от необичайно поетично настроение:

„Здрачаваше се и залязващото слънце озаряваше небето, докато потъваше зад хълмовете, а притихналото езеро тъмнееше пред нас като копринено платно. И сякаш само стрелкащите се над водната повърхност лястовици бяха останали будни, докато навред около нас мракът обгръщаше всичко в прегръдката си. Ето това, помислих си аз, е съвършеният момент за четене на Уърдсуърт. Но, уви, мила ми Джейн, твърде тъмно беше за четене и томчето ми с поезия си остана на дъното на струпаната пред входа купчина с багаж. Децата, особено Уилям, бяха уморени от пътуването, а Джени настояваше багажът да бъде внесен по стаите, преди да се е стъмнило напълно. Дарси беше отишъл да се срещне с хазяите и нямаше никой, който да сподели с мен този вълшебен момент — първият досег с това специално очарование, с което Езерата превъзхождат всяко друго кътче на Англия. Как ми се искаше една от вас двете с Каролайн да беше с мен в този момент. Моята Касандра е твърде увлечена по музиката и предпочита по-скоро да пее, отколкото да чете поезия. За Уилям още имам някаква надежда. Наскоро му четох Кийтс и Уърдсуърт и той се оказа много по-възприемчив. Все пак си остава по-добър в рисуването и обеща да направи няколко скици на любимите ни места, така че ще имам спомени от пътуването ни.“

По-късно вечерта, след като бяха вечеряли и бяха вече по леглата си, Елизабет сподели със съпруга си за изпусната „възможност за поезия“. Със съчувствие, макар и с шеговита нотка в гласа, той й обеща, че на следващата сутрин ще й покаже мястото, на което Уърдсуърт е писал стиховете за езерото Грасмиър, където ще може да вземе томчето си с поезия и да чете на воля. И когато на следващата сутрин денят изгря светъл и ясен и лъчите на слънцето проблеснаха във водите на езерото, сякаш отразени в шлифован кристал, Дарси удържа на думата си. Тъй като за щастие беше посещавал областта и преди с една група от Кеймбридж, той си спомни, че местата за поклонение за почитателите на Уърдсуърт са по-скоро Грасмиър^[3] и Уотър^[4], отколкото Уиндърмиър, което беше най-популярното и затова най-посещаваното от езерата.

Ето защо те се отправиха на север от Уиндърмиър — към тихата долина на Грасмиър и Райдъл Уотър, където човек наистина можеше да полегне необезпокояван на сянка и да се наслаждава на поезията, вдъхновена от това магическо място, стояло скрито векове наред сред възвишенията и низините на многодетната Къмбрия. Двете прекрасни езера с реката помежду им се намираха в центъра на великолепна местност и накъдето и да се обърнеше човек, пред погледа му се откриваха невероятно красиви картини.

Взели бяха храна със себе си и прекараха целия ден в толкова приятни занимания, че когато слънцето се снижи зад хълмовете и Джени им напомни, че е време да се връщат в странноприемницата, никой не пожела да си тръгне. Небето все още светлееше и Уилям и Касандра се примолиха да им позволят да останат още малко. Уилям довършваше една рисунка, а Каси просто не беше готова да се откъсне от ромона на водата, стичаща се по камъните.

— Като истинска музика — каза тя.

Нито Дарси, нито Елизабет можеха да откажат.

Когато се върнаха в странноприемницата, завариха там голяма и шумна група хора, празнуващи успешен риболов. Въпреки красотата си, Уиндърмиър беше твърде посещавано място, за да им се хареса. На следващата сутрин потеглиха към Грасмиър, където намериха съвсем приемлив подслон в близост до Езерата. Едва ли е нужно да описваме в детайли приятните изживявания, които всецяло завладяха малката компания през следващите шест седмици, изнизали се съвсем неусетно за всички.

Летните дни се редяха един след друг — кога слънчеви, кога дъждовни, а те посетиха безброй места: забележителната „Дав Котидж“ — дома на Уилям и Дороти^[5] Уърдсуърт от първите години след установяването им в областта; малките гробчета на двете деца на Уърдсуърт — Катрин и Томас, в църковния двор, напомнящи, че животът по тези места все пак не се състои само в красиви гледки и идилични изживявания. Когато времето беше хубаво, те прекарваха дните си от сутрин до вечер край езерата — край Грасмиър, край Конистън, край Дъруент, или пък по-надалече — край езерото Батърмиър, и всеки преоткриваше за себе си частица от магията, запленявала хиляди пътешественици и държала в плен художници и поети. Изкачваха се по скалисти възвишения, извървяваха десетки мили през горите и полята и четяха поезия, когато оставаха край буйните потоци или край тихите езерни води. Впечатлили ги бяха също така и мистериозните древни каменни кръгове като кръговете в Касълриг^[6] — не по-малко вълнуващи от природните забележителности, дело на мъже и жени, обитавали тези обвити в мъгли планини и тайнствени долини преди векове.

Навсякъде, откъдето минеха, иззад всеки завой по пътя се откриваше нова гледка, която ги изкушаваше да останат още и още. Уилям захласнато рисуваше местата, които посещаваха, и скицникът му се изпълваше с рисунки на езера, мостове, лодки, сенчести сипеи и слънчеви долини — все скъпи спомени от това прекрасно лято. За Елизабет и Дарси общуването с децата им беше дори по-вълнуващо, отколкото гледките и звуците от Езерата. Това беше рядка и ценна възможност за тях, с която нищо не можеше да се сравни.

Една седмица преди края на пътуването Елизабет и Каси заявиха, че се нуждаят от нови ботуши, тъй като техните бяха напълно износени от ходене, и Дарси предложи да се отбият за един ден в Кендъл^[7]. Предложението беше незабавно прието, защото вече бяха слушали от хазяите си за чудесния панаир, който се организираше там, и им се искаше да го посетят.

Връщайки се от Кендъл в Амбълсайд^[8], те завариха няколко писма, препратени от мястото, където бяха отседнали в Грасмиър. Когато видя, че адресираните до нея писма са от Джейн и мисис Гарднър, Елизабет помоли останалите да я извинят, че няма да ги придружи на разходката до езерото^[9] след вечеря, където щеше да има танци и фойерверки. Дарси се засмя на себе си, забелязал с какво нетърпение съпругата му беше отворила писмото от Джейн — фойерверките определено не можеха да се сравняват с него.

Когато Уилям и Касандра, придружени от баща си, се отправиха към увеселението, Елизабет се настани удобно в един голям стол и се приготви за четене. За нейна радост новините, които й съобщаваше Джейн, бяха доста:

„Мила ми Лизи,

Получих писмото ти от Уиндърмиър от началото на пътуването ви преди почти две седмици и най-искрено ти се извинявам за закъснелия отговор. Единствената причина е, че бях много заета и реших, че вместо да ти изпратя някаква кратка бележка, по-добре ще е да изчакам, докато се освободи достатъчно време, за да ти пиша подробно. Днес всички отидоха на състезание по крикет. Бингли и Джонатан ще играят, а Ема и няколко съседски момичета тръгнаха с тях, за да подкрепят отбора им. Което означава, че имам цял ден на разположение и, разбира се, веднага се сетих за теб — там някъде, надалеч, щастлива, че си сред езерата. Надявам се, че писмото ми те намира в Грасмиър, където, както разбрах, е много спокойно. Каза ми го Каролайн Бингли, която, заедно с мисис Хърст, току-що си тръгна за Бат, след като двете ни гостуваха няколко дена на връщане от Лондон, където бяха канени на сватба. Не беше чак толкова трудно да ги изтърпим, тъй като подаграта на мистър Хърст му беше попречила да пътува до Лондон. Макар да съжалявам, че не е в добро здраве, трябва да призная, че бях доволни от отсъствието му.

Та да се върна към Каролайн и Езерата — тя сподели, че е прекарала там две седмици преда няколко години. Макар да каза, че е било «спокойно», призна, че се е отегчила от «безкрайните еднообразни пейзажи с планини и езера». Много ми се иска да узная какво мислиш ти, мила Лизи. Доколкото можах да разбера от писмото ти, за разлика от нея, ти съвсем не си отегчена.

Тази седмица Шарлот Колинс си замина за Мансфийлд, след като в продължение на две седмици ни гостува заедно с двете си момичета. Най-голямата, Катрин, все още е в Розингс. Шарлот каза, че кръстницата й лейди Катрин я е поканила да остане като компаньонка на мис Де Бърг. Мисля, че макар да тъгува за нея, Шарлот е решила, че такава възможност не бива да се изпуска, и е дала съгласието си. Що се отнася до нейните планове — усилията й вече дават плод — в Мансфийлд има седем млади момичета, които трябва да завършат обучението си през ноември, и още седем, които ще започнат следващата пролет. За повече просто няма място. Каза ми, че Ребека много й помага. Има желание да пише материали за пресата — дори е изпратила материали до няколко издания, сред които и «Матлок Ривю», но междувременно с удоволствие се занимава с момичетата на Шарлот. Ребека казва, че много се стараят и че с голямо желание четат поезия, пишат хубави писма и стихове и т.н. Още ми се вижда странно, Лизи, че въобще се наехме с такова обучение.

И все пак, Лизи, трябва да призная, че голямата ми слабост е нашата кръщелница, Амелия-Джейн, която още няма петнадесет, а вече е най-хубавото и най-мило девойче, което можеш да си представиш. Миналата събота Бингли организира празненство в чест на двете госпожици Колинс и Амелия-Джейн привлече вниманието на всички присъстващи. За нещастие на всички млади господа, които искаха да танцуват с нея, тъй като още не е «представена», майка й не й позволи да приеме покана от никого, с изключение на Джонатан и Ричард, които, както си изрази тя, «са й почти като братя». Имаше много разочаровани кавалери, можеш да бъдеш сигурна, но Шарлот бди като орлица над момичетата си — което е напълно разбираемо, като се има предвид, че се грижи за тях съвсем сама. Въпреки това даде съгласието си Амелия-Джейн да празнува Коледа с нас, докато самата тя и Ребека ще бъдат в Лукас Лодж.

Мила Лизи, имахме толкова много гости това лято — Каролайн и Фицуилям също се отбиха на връщане от Лондон, особено развълнувани от успехите си. Каролайн все говореше за усърдната работа на Фицуилям в подкрепа на реформистката партия, която се бори както за по-добри условия на труд за работниците, така и за това всеки да има право да гласува.

Бингли е убеден че ако жените можеха да гласуват и да се кандидатират за Парламента, Каролайн със сигурност щеше да бъде в Уестминстър! Ех, Лизи, какъв урок само дадоха тези двама души на всички, които смятаха, че не са един за друг само защото тя беше толкова по-млада от него! Рядко може да се види съюз като техния, в който има толкова много обич, подкрепа и доверие…“

След това Джейн продължаваше с подробности по някои въпроси, свързани с домакинството и с нея самата, които Елизабет прочете с голям интерес, доволна, че сестра й беше изчакала подходящ момент, за да напише такова дълго писмо. Усмивката още не беше слязла от лицето й, когато отвори писмото от леля си, но след като му хвърли бърз поглед, както обикновено правеше, изведнъж се сепна, поразена от разликата между двата текста.

Ако писмото на Джейн разказваше за приятните моменти от лятото и Елизабет с радост беше научила колко щастливи са били тя и семейството и, то това на мисис Гарднър силно я обезпокои. Макар да не беше нито мрачно, нито тъжно и всъщност да не съдържаше никакви лоши новини, то беше сковано и се четеше трудно — нещо съвсем неприсъщо за стила на леля й. Тя също споменаваше за дъщеря си и зет си и за успехите на Фицуилям по отношение на местната политика, но Елизабет усещаше, че нещо не е наред — писмото звучеше вяло. Доколкото можеше да прочете между редовете, тя имаше чувството, че леля й, която добре познаваше и много обичаше, се е опитала без особен успех да скрие някакво безпокойство или нещастие.

Тя пишеше:

„Мъчно ми е, че Каролайн и Фицуилям си тръгнаха за Матлок и взеха внуците ми със себе си. Толкова обичам да са с мен — особено когато чичо ти е заминал по работа — в тях единствено намирам щастие. О, Лизи, толкова ми липсват!“

После следваха няколко добри новини. Получили бяха вести от Робърт — срещнал се бил с братовчеда на мистър Бингли, Франк, който му помогнал да се установи и да си намери мястото в колонията. Харесал бил работата и вече бил създал няколко приятелства. Не му понасял горещият климат, но очаквал да замине на север, където било доста по-хладно. За Елизабет беше видно, че леля й е много доволна от разказаното от Робърт. За Емили обаче нямаше почти никакви новини, с изключение на това, че е много ангажирана в Пембърли. За Пол не пишеше нищо. В последния параграф имаше един ред, който гласеше, че Ричард е напуснал Бирмингам, за да започне работа в Дарби, и едва тогава почти мимоходом беше споменато, че в края на седмицата ще пътува до Лондон с Пол. Елизабет провери датата на писмото — беше от преди десетина дена. Не можеше да си обясня защо е трябвало Ричард да води Пол в Лондон. Сигурна беше, че леля й е премълчала нещо.

Писмото сериозно я обезпокои. Оставаше им още седмица от пътуването, но Елизабет вече нямаше търпение да се прибере у дома. Чувстваше, че нещо не е наред, и искаше да е там, за да знае какво се случва. Осъзнаваше, че едва ли може да промени нещо, и въпреки това не можеше да се примири, че е на мили разстояние. Тревожеше се за Емили и фактът, че леля й не беше споменала нищо нито за нейното състояние, нито за здравето на Пол, сериозно я безпокоеше. Трябваше непременно да се върне в Пембърли час по-скоро.

Объркана и притеснена, тя посрещна Дарси в съвсем различно състояние от това, в което го беше изпратила, когато започваше да чете писмото от Джейн. Промяната го изненада и когато тя му показа писмото от леля си и сподели тревогата си, той първо се опита да я убеди че ако наистина се е случило нещо сериозно, досега е трябвало вече да са уведомени с експресно съобщение. Виждайки обаче, че тя си остава все така неспокойна и потисната, предложи да си тръгнат няколко дена по-рано.

— Вярно, че бяхме решили да минем и през Пернит, но там няма нищо кой знае колко забележително. Ако тръгнем утре и пътуваме през Кендъл, можем да сме в Пембърли поне два дена по-рано от планираното.

Елизабет му благодари със сълзи на очи, признателна за разбирането и усилията му да разсее тревогата й.

— Няма смисъл да оставаме, след като сърцето ти се е свило така, мила — поясни съпругът й. — Виждам, че си неспокойна, и единственото, което можем да направим, е да се върнем у дома.

Елизабет се притесняваше дали децата няма да останат разочаровани, ако се приберат по-рано, но Дарси я успокои:

— Касандра вече се е поуморила от цялото това обикаляне и мечтае за домашния уют.

— Ами Уилям? — настоя тя. — Не е ли разстроен?

Дарси поклати глава.

— Уилям няма претенции, а когато разбра, че ти искаш да се приберем по-рано, въпреки че не съм разкривал причината за тревогата ти, веднага се съгласи, че трябва да тръгнем незабавно — обясни той за нейно голямо успокоение.

А и при положение че се очакваше времето на следващия ден да се влоши, това, изглежда, беше най-разумното нещо, което можеше да бъде сторено в момента. Всички приготовления на тръгване бяха направени възможно най-бързо и само ден по-късно те вече пътуваха за Дарбишър и за дома.