Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (9)

8

Мери остави чантата на Аурелия на пейката край леглото.

— Искате ли да ви изпера нещо? Утре е ден за пране. Ще стане много бързо.

— Много ви благодаря, но всичко е чисто — отговори Аурелия. — Всъщност бих могла да ви дам дрехите, които нося на гърба си. По време на пътуването се събра доста прах.

— Разбира се. Сложете ги навън, в коридора. Ще ги изпера и ще ги изгладя. — Мери огледа още веднъж стаята и като се убеди, че всичко е наред, кимна. — Ще ви донеса вечерята в дневната.

Аурелия много искаше да й каже, че предпочита топлата, светла кухня, но се сети, че Мери и семейството й може би ще се стесняват да се хранят заедно с тях. Мери се държеше непринудено, но социалните различия не можеха да бъдат пренебрегнати.

Аурелия отвори чантата си и извади роклята, която носеше сутринта, преди да се превърне в жена на беден арендатор. Въпреки очакванията й не беше много измачкана. Изтърси я, разстла я върху леглото и съблече грубата селска рокля. Останала само по долна риза и фуста, тя наля гореща вода в легена и започна да се мие.

Още не беше свършила, когато някой почука на вратата.

— Кой е?

— Гревил. Може ли да вляза?

— Не. Не съм облечена.

— Добре, ще почакам. Трябва да изясним някои неща, преди да слезем да вечеряме.

Аурелия се избърса, облече муселинената рокля и бързо я закопча. Подреди полата върху фустата, отиде до вратата и отвори.

— Влезте — рече тихо тя и бързо се върна към средата на стаята.

Гревил затвори вратата, облегна се на рамката и я огледа с усмивка. В тъмносивите очи танцуваха светлинки.

— Изглеждате възхитително, скъпа — пошепна той. — Нито следа от умора, въпреки че денят беше дълъг и изтощителен.

— Видът лъже. — Аурелия махна пренебрежително. Изведнъж се почувства силно уязвима, защото бе осъзнала какви последствия може да има решението й. Защо се съгласи да дойде тук? Пълната откъснатост на мястото, фактът, че бе оставила зад гърба си живота, който познаваше — всичко това засилваше уязвимостта й. В познатия живот никога не беше влизала сама в чужда спалня и в спалнята й никога не беше влизал мъж, който не й е нито роднина, нито близък приятел.

Ако вместо Гревил в стаята й бе влязъл Алекс или Хари, тя изобщо нямаше да се притеснява. Но никой от двамата нямаше да я гледа с този блясък в очите — така мъжът гледа жената, която вижда в особена светлина. В момента беше очевидно, че Гревил не мисли за нищо друго, освен за нея.

Сърцето заби лудо в гърдите й, ръцете й овлажняха. Аурелия седна на леглото и преплете ръце в скута си.

— Е, за какво трябва да поговорим?

— Трябва да знаете каква история съм разказал на Мери. — Гревил направи няколко крачки и се облегна на камината. Скръсти ръце под гърдите и вдигна крак на скарата. Явно това беше любимата му поза. — Мери няма никаква представа с какво се занимавам. Познава ме само като полковник Фалконър. Казах й, че ми е наредено да ви отведа в Шотландия. Че сте съпруга на офицер, мой приятел, който воюва на континента и ме е помолил да ви придружа, за да се приберете на сигурно място при шотландските му роднини. В момента аз съм в отпуск.

— А Мери няма ли да се учуди, че пристигаме в дома й, преоблечени като бедни арендатори и с наета двуколка? — попита Аурелия и с радост усети как сърцето й се успокои. Тя стана от леглото и отиде пред огледалото, за да оправи косата си.

— Казах й, че сте в доста трудно положение.

Гревил я наблюдаваше внимателно. Когато Аурелия вдигна ръка над главата си, закръглеността на рамото й изпъкна и той спря да диша. Покашля се, за да прочисти гласа си, и продължи:

— Обясних й, че пътуваме с пощенската карета и преоблечени, за да не събуждаме подозрението на другите пътници. Така е по-малко вероятно да ни ограбят или да ни притеснят по някакъв начин. Обяснението е разумно и не мисля, че Мери ще заподозре нещо.

— А как й обяснихте, че се налага да останем тук цели пет дни? — Аурелия нави един кичур на пръста си и го закрепи с фуркет.

— Мери знае, че не обичате да пътувате. Че сте изтощена, защото тъкмо сте се възстановили от тежка болест и искате да прекарате няколко дни на чист въздух, преди да продължете на север. — Гревил вдигна вежди и продължи: — Съветвам ви да не говорите много. Времената са трудни и не се знае откъде ще изникне проблем. Лъжите, които съчиняваме, са единствено и само заради вашата сигурност. Смятам, че ще се чувствате много по-добре, ако разполагате с безупречно обяснение.

Аурелия се завъртя рязко и се поклони иронично.

— Много ви благодаря за вниманието, полковник Фалконър.

Той направи лек поклон. Погледът му не се откъсваше от нея.

— Вече ви казах, че безопасността ви стои на първо място. Няма да предприема нищо, което би могло да ви застраши.

Тя издържа на погледа му.

— Напълно съзнавам, че завися от вас — отговори бавно.

— И ви уверявам, че не гледам лекомислено на нещата. Аз, естествено, не разполагам с вашия опит, не умея да мамя и да манипулирам хората. Но пък притежавам силно изразен инстинкт за самосъхранение, повярвайте ми. Правя го не толкова заради себе си, колкото заради дъщеря си. На никаква цена няма да допусна детето ми да загуби и двамата си родители в тази проклета война.

— Значи сме на едно мнение. — Гревил се обърна към вратата. — Време е да слезем на вечеря.

Той й отвори вратата, тя мина покрай него и забърза към стълбата.

— А, ето ви и вас. — Мери тъкмо излизаше от кухнята, когато Аурелия слезе в преддверието. — Влезте в дневната. Веднага ще донеса яденето.

Вдясно от стълбата имаше врата към голяма стая с високи прозорци и удобни стари мебели. На стената висяха две газени лампи, в камината гореше буен огън, масата до прозореца беше наредена за двама.

— Да ти помогна ли да донесеш яденето, Мери? — попита Гревил.

— О, няма нужда, мастър Гревил. Нашият Били с радост ще ми помогне. Тук е и малката Беси Кобхем… сигурно си спомняте семейство Кобъм… както и да е, реших да им направя услуга и взех малката да помага вкъщи. У тях има много гладни гърла и добре, че се отърваха поне от едно. Беси е още малка, но проявява желание да се научи.

Гревил й кимна одобрително и влезе в дневната.

— Изпратих сандъче отлично бордо… Я да видим дали Мери не го е забравила… не, разбира се. — Той кимна доволно и показа масичката за сервиране, където стоеше бутилка вино заедно с две чаши. Отвори бутилката, наля вино и подаде едната чаша на Аурелия, която топлеше гърба си на камината. Тя кимна и отпи с видима наслада.

— За нашето приключение — усмихна се той и чукна чашата си в нейната.

Очите му отново заблестяха и сърцето й ускори ритъма си. Гревил я гледаше, сякаш никога не я е виждал. Аурелия въздъхна облекчено, когато вратата се отвори. Появи се Мери, натоварена с голяма табла. След нея вървеше около деветгодишно момиче, понесло купа с картофи.

— Сложи я на масата, Беси. Точно така, браво.

Мери беше сготвила волска опашка с магданозени кнедли, които ухаеха апетитно.

— Мастър Гревил каза, че сте много отслабнала и трябва да ви храним добре, мис — обясни дружелюбно Мери и напълни чинията на Аурелия. — Разбрах, че сте била много болна… Заповядайте, седнете и се нахранете добре.

Аурелия седна на стола, който й придърпа Гревил, и огледа развеселено, но с известно съмнение планината от ядене в чинията си. Гревил й кимна с разбиране и се настани срещу нея.

— Има още задушено зеле, лук и картофи — продължи Мери и посочи купите на масата. — Моля да се обслужвате сами. Ние вече ядохме в кухнята. Надявам се, че няма да оставите нито трошичка. Нахранете се хубаво.

Доволна от себе си, тя кимна на гостите, огледа още веднъж масата и побутна малката Беси към вратата.

— Изключено е да се справя с толкова ядене — извика Аурелия, щом вратата се затвори зад Мери. — Макар че ухае примамливо… — хапна малко и кимна одобрително — … и е страшно вкусно.

— Не се притеснявайте, ще изям и вашата порция — успокои я Гревил, сложи картофи в чинията си и ги смачка в соса. — Аз винаги имам апетит.

— Е, не бих казала, че имате крехка структура — промърмори Аурелия и хапна малко зеле.

— По мен има повече плът, отколкото по вас — отговори весело той и погледът му се задържа за миг върху гърдите й.

Аурелия се изчерви до корените на косата. Дали в момента си я представяше гола? Не, за бога, каква абсурдна мисъл! Въпреки това погледът на сивите очи предизвика силни тръпки в гърдите й. Тя посегна бързо към чашата с вино.

— Какви са тези важни неща, които трябва да науча? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи безгрижно.

Гревил се усмихна и белите му зъби блеснаха, но се овладя бързо, концентрира се и когато заговори, беше преобразен.

— Наистина е крайно време да започваме работа. Утре ще ви науча как трябва да комуникирате. Това е основното. Ясно е, че операцията ще протече под най-строга тайна. Нужно е да овладеете най-простите кодове и да се уговорим за някои незабележими жестове, за да си пращаме сигнали, когато се намираме сред много хора.

Аурелия слушаше внимателно, напълно забравила за яденето.

— Имате предвид разните светски събития, нали? За каква информация става дума?

— Понякога се налага да си обменяме информация, докато сме на обществено място. Нахранихте ли се вече? Да ви помогна ли?

Аурелия му подаде чинията си и продължи нетърпеливо:

— Не разбирам защо е необходимо да си общуваме с езика на тялото на обществени места.

Гревил прехвърли яденето от нейната чиния в своята и добави картофи и зеле.

— Може да случи например да заговорите с човек, който ме интересува, и да се наложи да ми дадете знак, че той възнамерява скоро да си тръгне. Искам да знаете как да ми изпратите тази информация, без да се налага да говорим.

— Да, разбрах. — Аурелия кимна замислено. — Значи през повечето време ще оперираме тайно.

— Не през повечето, а през цялото време. — Той напълни чашата й, после и своята. — Започнем ли веднъж, скъпа Аурелия, ще работим без прекъсване. — Погледът му я прониза. — Нямам намерение да ви залъгвам, че това е детска игра. Налага се през цялото време да сте нащрек. Ще си държите очите и ушите отворени, ще улавяте всяка забележка, ще подбирате информацията, ще отхвърляте сведенията, които не ви изглеждат важни. Но най-важното е да бъдете бдителна. През цялото време.

По гърба на Аурелия пробяга тръпка. Изведнъж я обзеха съмнения. Дорасла ли беше за такова приключение? Имаше ли сили да се справи? Фредерик го е правил, но Фредерик не е имал дете, за което да се грижи, Фредерик е взел решение и е дал всичко от себе си. Защото е знаел, че тя няма да изостави детето му.

Гревил продължаваше да яде. Наблюдаваше я и усещаше как мислите се блъскат в главата й. Усещаше съвсем ясно съмненията и болката й, но не каза нищо. Аурелия трябваше да се справи сама.

Тя мълча дълго. Когато най-сетне заговори, си беше възвърнала самообладанието.

— Няма да правя нищо, което би могло да застраши Франи. Можете ли да ми гарантирате, че детето ми не е изложено на опасност?

— Нищо не мога да ви гарантирам. — Гревил остави ножа и вилицата. — Вие можете ли да гарантирате, че някой ден иззад ъгъла няма да изскочи файтон и да ви блъсне? Можете ли да гарантирате, че няма да се разболеете? — Той протегна ръка през масата и я сложи върху нейната. — Мила моя, светът не е сигурно място за живеене. Вече ви обещах и ще ви кажа още веднъж, че ще направя всичко възможно да не изпадате в опасно положение. Доколкото съм в състояние да преценя, онова, което искам от вас, изобщо не е опасно.

— Освен факта, че съм тясно свързана с вас — подчерта Аурелия, но остави ръката си под неговата. По някаква незнайна причина топлината и лекият натиск я успокояваха.

— Може да се случи да ви познаят. Някога, някъде, където най-малко очакваме.

Гревил кимна сериозно.

— За нещастие това може да се случи по всяко време. Но аз вярвам, че полковник Гревил Фалконър от кавалерийския полк на негово величество не може да бъде свързан с някоя от многото ми фалшиви идентичности. Изпълнявам всяка мисия с нова идентичност и досега не са ме разкрили. Но ви обещавам… заклевам се в живота и в честта си, че ще пазя Франи.

— Дори ако с мен се случи нещо?

— Няма да го допусна… Е, добре, дори ако с вас се случи нещо, все едно дали има нещо общо със задачата ни, или не, аз ще поема грижата за Франи и ще я отгледам като свое дете. — Гревил се усмихна мрачно и поясни: — Дължа го на Фредерик.

В този момент вратата се отвори. Влязоха Мери и Беси. Гревил моментално отдръпна ръката си.

— Готови ли сте? — попита Мери и огледа подозрително празните чинии. — Надявам се да сте хапнали нещо, мила моя. Ако не внимавате, мастър Гревил ще ви изяде и последната хапка. — Клатейки глава, Мери наслага чиниите върху таблата, даде две купи на детето и съобщи тържествено: — За десерт ще получите сладкиш със зимни ябълки. Вчера Том ги извади от избата специално за вас. Сложила съм и сметана от добричката ни Блек блу… най-млечната ни крава — поясни тя с поглед към Аурелия. — Ще видите колко е вкусен.

— Сигурна съм. Благодаря, Мери. — Аурелия кимна сърдечно и се запита колко ли ще е голямо парчето сладкиш. Но не беше нужно да се тревожи, защото Гревил щеше да се справи и с него. Къде ли слагаше всичкото това ядене, след като по тялото му нямаше и грам мазнина? Сигурно трупаше мускули… Как ли изглежда гол? За бога, откъде ми хрумна тази мисъл, уплаши се тя и сведе глава към масата. Какво й ставаше тази вечер?

Гревил изчака Мери да донесе сладкиша и голяма стомна златножълта сметана.

— Стреляли ли сте някога с пистолет? — попита тихо той и й наля още вино.

Аурелия отряза парче сладкиш и го сложи в чинията му.

— Не, разбира се… защо ми е било да го правя?

Гревил вдигна рамене.

— Нали сте отраснали на село… предположих, че… нищо чудно да сте стреляли по фазани или по скорци…

— Аз не съм дъщеря на фермер — напомни му остро тя. — Не са ме учили и да извивам шиите на пилетата.

— Не съм искал да ви обидя — засмя се той и сложи сметана на сладкиша. — Познавам много жени, които умеят да си служат с огнестрелни оръжия.

— Сигурно, при вашата работа — призна тя, спомнила си писмото на Фредерик. — Но хората в околностите на Ню Форест са мирни и тихи… Мога обаче да управлявам лодка с платна и съм отлична ездачка… ако това ще е полезно.

— Фредерик също се оправяше много добре с платната. Ще ми разкажете ли как си прекарвахте времето някога?

— Още като деца се научихме да плаваме с лодка по реката… Нел, Стивън, Фредерик, Ливия и аз. След като пораснахме и започнаха да ни вдигат косите на кок, ни беше казано, че подобни занимания не са подходящи за млади дами. Крайно несправедливо, както смятахме тогава. — Изведнъж очите й овлажняха и тя примигна. Някогашните безкрайно дълги лета бяха най-щастливото време в живота й.

— Малко се съмнявам, че при сегашната ни мисия ще се наложи да управлявате лодка — засмя се тихо Гревил и си взе още едно парче сладкиш.

— Но със сигурност ще се наложи да стрелям, така ли?

— Надявам се, че не. Но докато сме тук, ще ви дам няколко урока. За всеки случай.

По гърба й отново пробяга тръпка на възбуда. Тя отблъсна чинията с недоядения сладкиш и стана.

— Моля да ме извините, но съм много уморена. По-добре да си легна.

— Разбира се. Денят беше дълъг. — Той скочи и отиде да й отвори вратата на дневната. Когато Аурелия мина покрай него, внимателно сложи ръка на рамото й.

Докосването му предизвика още по-силни тръпки. Без да съзнава какво прави, тя спря и го погледна. Лицето му изведнъж омекна, острите контури се изгубиха. Тя се взря в силната му уста, в чувствено извитите устни. И когато той сведе глава и я целуна, тя разбра, че го е очаквала. Вкусът му беше сладък и пикантен, на вино и ябълки, и я опияни. Стомахът й се сви, кръвта забуча в ушите й.

Целувката свърши много бързо. Той отпусна ръка и й направи път да мине. Аурелия кимна мълчаливо и излезе от дневната.

Останал сам, Гревил се върна до масата. Взе чашата си и се взря като замаян в рубинената течност. Много жени беше любил досега… на бойното поле и в тила на врага, за забавление и истински, но никога не беше губил целта от очите си, колкото и прелъстителни да бяха. Само с Доротея. Ала през онзи горещ ден той беше просто един незрял хлапак, омотан в паяжината на първата любов… По дяволите, Аурелия Фарнъм все повече му напомняше за Доротея.

Гревил я намираше изкусителна, възбуждаща и привлекателна като някогашната му любима. След Доротея беше имал много жени, но с нито една от тях не загуби здравия си разум. В неговата професия имаше едно златно правило: не се доверявай на никого. И не се отказвай от прикритието си.

Когато беше с Аурелия, той малко по малко губеше фасадата си. Усещаше го и се плашеше от себе си. Излагаше се на опасност чувствата, а не главата да диктуват пътя му. В никакъв случай не биваше да я допуска близо до себе си.

Гревил изпразни чашата си и клекна пред шкафа в ъгъла, където Мери криеше ябълковата ракия.