Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (3)

2

Гревил Фалконър излезе на Кавендиш Скуеър и се запъти с бързи крачки към Хорсгардс Парейд, където се намираше военното министерство. Документът беше на сигурно място в джоба му. Не беше нужно да чете доклада, защото знаеше какво съдържа, но нямаше търпение да прекопира картата.

Картографските способности на Фредерик Фарнъм многократно надвишаваха неговите, освен това картата, която представляваше по-голямата част от документа, беше много подробна и не би могъл да я възстанови по памет. За разлика от него Фредерик щеше да го направи без усилие.

Никога няма да се примири със загубата на Фредерик. Той беше най-добрият му приятел. Дойде при него като ученик, но навлезе в тънкостите на шпионажа много по-бързо от всички други, защото бе извънредно умен. Освен това споделяше интелектуалното удоволствие на учителя си от скрития свят на измамите и манипулациите и смело посрещаше опасностите. Гревил му поверяваше живота си, без да се замисли нито за миг.

Винаги ще тъгува за смъртта на Фредерик. Винаги ще се пита дали пък не е могъл да го спаси — например ако бе нападнал друг французин или беше избрал друг път за прибързаното им бягство по уличките на Коруна надолу към пристанището. Разумът му казваше, че няма разлика, но сърцето… Неприятелят дебнеше на всяка улица, двамата бяха безнадеждно сами, не можеха да разчитат на подкрепление. Нападението дойде напълно неочаквано. Фредерик умря много бързо — добре прицелената сабя на французина го улучи право в сърцето, младият ординарец грабна документа и хукна към пристанището, а Гревил се втурна да преследва убийците на Фредерик. Двама от нападателите платиха с живота си. Но най-важното беше, че документът с картата и с извънредно важни сведения стигна до предназначението си. Фредерик не умря напразно.

 

 

Гревил поздрави портиера на входа и влезе във външния двор на министерството. Зави надясно и мина под тясна арка в задния ъгъл. Изкачи каменното стълбище и тръгна по дълъг коридор. Ръждясалите решетки на прозорците почти не пропускаха светлина.

— Фалконър, нали?

Полковникът чу познат глас и се обърна. От близката врата бе излязъл мъж в цивилен костюм. Зелените очи гледаха уморено, колосаната яка висеше, мъжът бе свалил сакото си, а горните копчета на ризата бяха откопчани.

— Бонъм. — Гревил протегна ръка. — Още ли продължавате да разгадавате йероглифи?

— Продължавам — потвърди с въздишка Хари и дружелюбно стисна ръката на новодошлия. — Мисля, че от три дни не съм виждал слънчева светлина. — Той измери полковника с внимателен поглед и попита мрачно: — Значи успяхте да се измъкнете от ада при Коруна?

— Успях — отговори тихо Гревил. — Малцина успяхме…

Хари кимна мълчаливо. Двамата мъже се познаваха бегло и нямаха точна представа кой какво работи. Срещаха се из мръсните коридори на министерството, поздравяваха се и всеки тръгваше по работата си. Знаеха, че споделят една и съща страст: тъмния подземен свят на войната, тайните маневри, заговорите и треската на триумфа, който можеха да споделят само с колегите си.

— Сигурно отивате при началника си? — попита небрежно Бонъм. Един от неписаните закони на техния свят изискваше да не разпитват другите с какво се занимават в момента.

— Трябва да доложа за завръщането си — усмихна се Гревил. — Пристигнах в Лондон едва тази сутрин.

— Надявам се да ви видя на Сейнт Джеймс Стрийт, ако се задържите малко повече в града — каза Хари. — Разбира се, ако успея да изляза оттук. — Той вдигна ръка за сбогом и забърза в противоположната посока.

Гревил спря пред вратата в края на дългия, сумрачен коридор с безброй кабинети, миришещи на прах и мишки. Вратата беше само притворена, той почука и влезе, без да чака отговор.

Като видя посетителя, мъжът зад масивното дъбово писалище скочи.

— Гревил! Толкова се радвам да ви видя жив и здрав. — Стисна ръката на полковника и здраво я раздруса. — Каква ужасна бъркотия… истинско престъпление… но генерал Мор даде всичко от себе си.

— Така е. И смело посрещна смъртта — отвърна Гревил и на лицето му падна сянка. Отстъпи крачка назад, остави бастуна и шапката си на стола и свали ръкавиците.

— Също като Фарнъм. — Саймън Грант, шефът на тайните служби, кимна мрачно. Той беше единственият, който знаеше тайното име на полковника и идентичността на наскоро загиналия агент. — Дълбоко съжалявам за смъртта му, Гревил. Знаех колко държите на него. Аз също го ценях много.

— За мен той беше не само прекрасен колега, а и приятел — отговори тихо Гревил. Извади документа и го сложи на писалището. — Фарнъм нарисува подробна карта на проходите през Пиренеите, през които може да се влезе в Испания. Ако искат и занапред да контролират Испания и Португалия, французите трябва да ги завземат. Впрочем това важи и за нас — добави той, разгъна дългия лист и го приглади внимателно. — Като заемем проходите, ще спрем френското напредване и ще им отрежем продоволствието.

Саймън Грант грабна лупата и се наведе над картата.

— Нашата армия, водена от Уелсли, скоро ще се прехвърли на полуострова. Генералът е планирал десант в Лисабон, а после ще тръгне по река Тагус. — Грант се засмя сдържано.

— Много скоро французите ще бъдат прогонени от Португалия. Помнете ми думите, Гревил.

— Изобщо не се съмнявам, сър — отвърна сухо полковникът.

— Ние с Фарнъм сме изградили добри връзки с нелегалните групи, разпръснати по целия полуостров. Хората изразиха забележителна готовност за сътрудничество. Този път Бонапарт е подценил народната съпротива. Не очаква да го нападат в тил, няма представа, че партизаните са готови на всичко за свободата на родината си. Групите се събират точно около река Тагус и ще предложат подкрепата си на генерала.

Гревил се наведе и обърна картата.

— На задната страна ще намерите кодовите имена и паролите на отделните групи. Снабдени с тази информация, шпионите на Уелсли лесно ще влязат във връзка с нелегалното движение. Нашите хора могат да разчитат на сърдечно посрещане.

Саймън Грант прегледа списъка с имена и цифри.

— Какво ще кажете да го погледне и Бонъм? Само за да сме сигурни, че няма да се получи някоя неприятна изненада.

— Защо не? Аз залагам честта си, че са достоверни, но… — Гревил вдигна рамене. — Не бива да рискуваме живота на нашите хора заради едно предположение.

— Абсолютно сте прав. — Грант разклати звънчето и на прага моментално се появи млад ординарец. — Беринджър, занесете този документ на лорд Бонъм.

Ординарецът тракна токове, поклони се и взе документа.

— Веднага, сър. — И напусна стаята на бегом.

Саймън изкриви лице.

— Хари няма да ми благодари, че го товаря с още работа… Бедният човек не е напускал сградата от той дни. За щастие жена му проявява разбиране. — Той се обърна отново към полковника и го измери с изпитателен поглед. — Е, Гревил, готов ли сте да останете известно време в родината?

— Ако се нуждаете от мен тук, сър.

— Появи се подозрение, че испанците се опитват да проникнат в самото сърце на нашите тайни служби. Вие най-добре от всички знаете, че не можем да им позволим подобна наглост. — Саймън се изсмя подигравателно. — Бонапарт пое управлението на Испания. Кралят отиде в изгнание. Разузнавателната мрежа на испанците докладва директно на Фуше в Париж… Или поне там са го видели за последен път. Този човек е хлъзгав като змия и умее да става невидим.

Гревил кимна замислено.

— Има ли сведения, че испанците планират проникване в нашите служби?

Саймън кимна.

— Смятаме, че ще се опитат да го направят чрез висшите обществени кръгове. В общи линии историята е известна: представител на висшата испанска аристокрация е жестоко преследван от французите и емигрира в нашата страна, живее тук в ужасна бедност…

— Вярно ли е, че французите им плащат?

Саймън кимна отново.

— Засега информацията е оскъдна, но сме почти сигурни. Повече предположения и намеци, отколкото факти. Доста странно звучащи откъси от писма, попаднали в ръцете ни. Нищо конкретно. Все пак решихме, че би било добре Смока да се покрие за известно време и да поработите тук под истинското си име. Необходим сте ни в Лондон. Ще заживеете като човек от висшето съсловие, какъвто сте, ще обикаляте клубовете по Сейнт Джеймс Стрийт ще се представите в двора…

— Не съм съвсем сигурен, че имам необходимите качества за танцьор — отвърна сухо Гревил. — Много добре знаете, че не понасям обществото. Предпочитам тъмни улички и западнали кръчми, общувам с партизани, гоня мъже, които мятат отровни ками…

— Знам, знам, приятелю — засмя се Саймън. — Опитайте се да изиграете още една роля. Все пак сте отраснал в тези кръгове. Според мен ще се справите отлично, както винаги. И ви моля да ме разберете правилно. Оставането ви в Лондон не значи, че ви пенсионираме. Испанците са коварни и опасни както винаги. Агентите им са достойни за светата инквизиция. Ще се наложи да впрегнете всичките си способности, за да вървите една крачка пред тях. Това е решаващото. Не е нужно да ви напомням какво ви очаква, ако ви заловят…

Гревил се ограничи в многозначителна гримаса.

— Ако сте изгубили контактите си в обществото, ще помоля Хари Бонъм да ви въведе в дома си — продължи с усмивка Грант. — Той познава социалния живот в столицата, приемат го навсякъде. Знам, че и той като вас не обича светските събития, но търпи. Има достъп до най-висшите политически и дипломатически кръгове. Той ще ви представи на влиятелните хора, а вие ще свършите останалото.

Гревил кимна примирено.

— Щом ме смятате подходящ за тази задача, няма да възразявам повече.

— Много добре — кимна Грант, заобиколи писалището и отново стисна ръката му. — Къде сте отседнали?

— У скъпата ми леля Агата на Брок Стрийт. Гостувам й винаги когато пребивавам в града. Но ако се наложи да остана по-дълго, ще си потърся жилище.

— Моля да ме уведомите, когато се устроите. Ще кажа на Бонъм да ви потърси. — Саймън задържа ръката му. — Наистина се радвам да ви видя отново в родината. В последно време загубихме много смели мъже…

— Прав сте — кимна Саймън и без да коментира повече, взе бастуна и шапката си от стола. Обърна се към вратата, но се сети нещо и попита с ръка върху бравата: — Отделът дължи на Фарнъм значителна сума, нали?

— Прав сте — отговори с леко смущение Грант. — Доколкото знам, има вдовица. Веднага ще й изплатим парите, но още не съм измислил как да го направим така, че тя да не разбере откъде идват.

— Аз ще се погрижа — обеща Гревил, кимна за сбогом и излезе.

Навън вече притъмняваше. Полковникът взе файтон и нареди да го откарат на Брок стрийт. Леля Агата, лейди Брутън, беше овдовялата сестра на майка му. Богата и горда стара дама, тя беше добросърдечна и винаги с радост приемаше племенника си. Всеки път го упрекваше, че отказва да участва в светския живот на столицата. Сега ще й дам възможност да ме развежда навсякъде, помисли си с насмешка мъжът. За съжаление приличието изискваше да не остава в дома й, а да си потърси квартира.

Гревил благодари с кимване на иконома, който му отвори вратата, и веднага се запъти към старомодно обзаведената си спалня на втория етаж. В камината гореше буен огън, всички лампи бяха запалени. Гревил се наслаждаваше на удобствата, които му липсваха в чуждите страни, и ценеше високо гостоприемството на леля си. Огледа одобрително уютната стая, отиде до прозореца и повдигна завесата. На улицата вече палеха газените лампи, по паважа трополяха карети. Жените и мъжете в тях сигурно отиваха на театър или на вечеря. А може би и на някое по-интимно празненство…

Това не беше неговият свят. Не беше и светът на Фредерик Фарнъм. Ала съпругата на Фредерик му бе показала, че се вписва съвсем естествено в тези кръгове. Не съпругата, вдовицата на Фредерик, напомни си той.

Примигвайки, Гревил се загледа в трепкащата жълта светлина на лампата точно под него. Фредерик често му разказваше за Аурелия… наричаше я Ели. Особено една вечер, когато двамата почиваха в една плевня в Бретан и пиеха ябълково вино, докато французите ги търсеха навсякъде и селските кучеха лаеха разярено. Най-после неприятелите се отдалечиха и се възцари тишина.

И да знаеш, Гревил… според мен Ели не знае каква е в действителност… Или на какво е способна. Тя е силна жена, но не подозира какви сили притежава…

Гревил спусна завесата. Онази вечер Фредерик му разказа много неща за жена си и в гласа му звучеше болка. Вероятно защото е съзнавал, че почти няма шанс да я види отново. Двамата израснали заедно в малко провинциално селце. Семействата им си общували често, както е нормално за аристократичните фамилии в провинцията. Сближили се и се оженили съвсем естествено, отговаряйки на очакванията на семействата си. Фредерик Фарнъм обаче открил в съпругата си нещо, което другите не забелязвали. Дошла войната и той последвал зова на родината, макар да осъзнавал, че никога вече няма да води нормален живот и няма да му се удаде случай да проникне докрай в душата на съпругата си. Фредерик не говореше много за това, но копнежът му по Аурелия личеше във всяка дума.

Как ли би се чувствал, ако подозираше, че по време на отсъствието му друг мъж се грижи за нея?

Тази мисъл го уплаши. Гревил много бързо осъзна, че тя се е оформила в едно скрито ъгълче на съзнанието му, там, където обикновено ковеше планове и стратегии за новите си поръчения. За сегашната задача имаше нужда от добро прикритие. Трябваше да си изработи достоверна и надеждна фасада.

Ако Аурелия наистина притежава скрити сили и способности, които съпругът й не е успял да разкрие напълно, може би ще се съгласи да му помага. Той трябва само да обмисли много внимателно как ще я попита. Да й обещае достойно възнаграждение. Днес следобед тя го отпрати доста грубо и открито му показа, че не цени компанията му. Но това не беше изненадващо. Все пак той беше човекът, който й разкри, че през последните три години е живяла в лъжа. Че съпругът й не е човекът, за какъвто го е смятала, а съвсем друг, напълно непознат. Естествено беше да намрази непознатия, донесъл лошата вест. Но той ще съумее да поправи лошото впечатление. Ще помисли и за подходящото възнаграждение.

Гревил знаеше, че трудно общува с жените. Сигурно му липсваше чар. Не умееше да ги ласкае, не умееше да флиртува. В интерес на работата и за да оцелее, беше изпълнявал всякакви роли, но в сегашното положение способностите му на шпионин няма да му помогнат много…

Може би е най-добре да й каже честно какво иска от нея. Да апелира към характера й, към вътрешната й природа, останала скрита и за хората наоколо, и за нея самата. Ще подкрепи апела си с примера на съпруга й, с разкази за други дами от висшето общество, предоставили способностите си в служба на родината. Дано предложението му не й прозвучи странно. Дано тя го приеме…

 

 

Аурелия седеше пред камината в спалнята с писмото на коленете си, загледана в трепкащите пламъци на огъня. Къщата беше утихнала. Моркомб, съпругата му и сестра й отдавна спяха в жилището си. Франи отдавна сънуваше нещо хубаво, бавачката Дейзи се бе оттеглила в малката си стая до детската и бе оставила вратата притворена, за да чуе, ако детето се събуди.

Аурелия бе прочела писмото три пъти и вече го знаеше наизуст, но все още не го разбираше. О, да, думите бяха ясни и прости — но мъжът, който ги бе написал, не беше онзи Фредерик Фарнъм, за когото се бе оженила и от когото имаше дете. Това беше най-ужасяващият факт. Аурелия си спомни колко щастлив беше мъжът й, когато се роди Франи, как ходеше напред-назад и трепереше от ужас, докато жена му раждаше. Никога нямаше да забрави как той пое малката си дъщеричка и я притисна до гърдите си с овлажнели очи. Да, той обичаше Франи и й се възхищаваше от първия ден. Невъзможно е този мъж да се е отказал от жена си и детето си, без да се е замислил какво прави, каза си горчиво Аурелия.

„Моя най-скъпа Ели,

Ако прочетеш писмото ми, това ще означава, че съм мъртъв. Написах го преди няколко месеца, в момента, когато осъзнах, че сигурно няма да оцелея. Трудно ми е да обясня как стигнах дотук и започнах да правя онова, което правя сега. Още по-трудно ми е да обясня каква болка изпитвам, че те наранявам така дълбоко. Не мога да направя нищо, за да облекча мъката ти. Моля те, опитай се да ме разбереш. Знам, че ще побеснееш, и това ме утешава до известна степен. Защото гневът се понася по-лесно от болката.

Моля те, опитай се да ми простиш. Разбери колко могъщ е зовът на родината, когато призовава мъжете да се бият за нея. Трябва да спрем Бонапарт, преди да е завладял целия континент. Защото той няма да се задоволи с Европа. Вече протяга ръка към Индия и търговските пътища и само Англия е в състояние да го спре. Съюзниците ни в Европа са разколебани. Трябва да се преборим с него, иначе ще завладее и нашия остров. Знам, че ние ще се справим с него. Скоро след като потеглих по море със Стивън, за да се присъединим към флота на адмирал Нелсън, срещнах полковник Гревил Фалконър. Той се качи на нашата фрегата малко след Гибралтар. Тази среща промени живота ми. Гревил стана моя най-близък приятел и колега. Той е — ще го кажа направо — образцов шпионин и убеди и мен да се занимавам с шпионска дейност. Мога само да добавя, че дотогава търсех в живота си нещо, но не знаех какво, докато не го срещнах. Исках да избягам от строгата йерархия и суровия ред във военния флот. Исках да побеждавам в битки, но не с оръжие, а с ума си. Исках да се заровя под земята, да се бия на предната линия, без да се стремя към чест и слава.

Скъпа моя, не знам как да ти го обясня другояче, но предложението на Гревил ме привлече като с магия. Той е магична личност. Като го видиш, ще ме разбереш. Надявам се, че той ще оцелее. Не знам какво събитие ще причини смъртта ми, но щом четеш това писмо, значи аз вече не съм между живите. Гревил ми обеща, че ще те намери и ще получиш писмото ми. Той е единственият, на когото мога да го доверя. Той ще ти донесе моята тайна, а ти, любов моя, си длъжна да я опазиш заради мен. Не казвай на никого за писмото, не казвай на никого, че си научила моята тайна. Истинската самоличност на сър Гревил Фалконър е позната само на неколцина и ако се разчуе кой е той, това ще означава смърт не само за него, а и за други хора. Още веднъж ще подчертая, скъпа моя, че е нужно да мълчиш. Залагам на карта живота на твърде много хора, приятели и колеги от миналото и настоящето. Никой, повтарям, никой не бива да узнае за Гревил и за онова, което съм правил през последните три години. Той ще ти обясни какво се иска от теб. Вярвай му, Ели. Спокойно можеш да му повериш живота си. Той ще те закриля, защото аз, за съжаление, вече не мога. През последните години срещнах много жени, които се бореха с Бонапарт редом с мъжете си, някои от тях даже дадоха живота си. Най-силното им оръжие беше умът и те го прилагаха не по-зле от мъжете. Съвсем честно ще ти призная, че повече от веднъж успях да се спася само благодарение на такива жени, благодарение на бързия им ум и решителността им. Те вярваха в Гревил Фалконър и никога не съжалиха, че му помагат.

Накрая отново искам да изразя дълбокото си съжаление, че толкова дълго те лъгах, скъпа моя. Моля се един ден да разбереш, че нямах друг изход. Споменавай ме с добро пред Франи, моля те! Сърцето ме боли, като си помисля, че няма да видя как нашето малко момиче расте и се превръща в жена. Но аз съм взел своето решение и трябва да живея с последствията. Надявам се да се омъжиш повторно, ако срещнеш подходящия мъж, и да намериш удовлетворение в живота си, както аз намерих в моя. Доброволно давам живота си в служба на родината, макар че никак не ми се иска да умра. Имам още много работа, а трябва да я предоставя на други хора. На теб, Ели, изпращам безсмъртната си любов. Моля те да ме запомниш с добро, ако ти е възможно.

Фредерик“

Аурелия забеляза, че по хартията капят сълзи и размазват мастилото. За момент се зарадва, че сълзите й заличават думите. Те ще изчезнат завинаги, както съпругът й бе изчезнал от живота й. Фредерик не е пролял нито една сълза за нея. Постъпил е така, както му е заповядвала съвестта, и е приел последствията за себе си, без обаче да се замисли дали изборът му засяга и други хора. Аурелия сгъна грижливо писмото и го скри в чекмеджето на малката масичка.

Изправи се и се заразхожда напред-назад в малката, уютна спалня, обгърнала тялото си с две ръце. Сълзите й не секваха. Вече плачеше не от мъка, а от гняв. Да, любовта към родината беше силно чувство, особено във време на война. Тя бе приела без възражения, че мъжът й е паднал на бойното поле. Но сега… Как да приеме тази нова истина? Тя беше чудовищна. Ами ако Фредерик не беше загинал? Дали след края на войната щеше преспокойно да се върне при нея и при Франи? Да застане на прага със сияеща усмивка като изгубения син, изникнал буквално от нищото? Щеше или отново да се вживее в ролята си на любещ съпруг и баща? Ами ако един ден пак му стане скучно? Нали беше избягал от „строгата йерархия“ във флота? Сигурно след известно време щеше отново да избяга, да се втурне към следващото приключение…

Как да приеме тази нова истина? Ами ако беше последвала примера на Корнелия и се беше омъжила? Каква щеше да е тогава ролята на Фредерик в живота й?

По дяволите, каква абсурдна ситуация. Беше й страшно обидно да мисли, че собственият й съпруг я е измамил по такъв грозен начин.

Каква власт е имал този Гревил Фалконър над Фредерик, та го е убедил да постъпи по този начин? Подобно поведение беше напълно чуждо на характера му… Тя се бе омъжила за открит, честен и почтен мъж. Сигурно имаше причина Фредерик доброволно да е отишъл на заколение. Може би Фалконър го е изнудвал, познавайки засрамващи факти от живота му? Може би дори го е подкупил… Не, немислимо.

Аурелия се опря на камината и се загледа в огъня, сякаш щеше да намери отговора в съскащите пламъци. Лека-полека започваше да свиква с обяснението на Фредерик, колкото и да не й се искаше. Гревил Фалконър е хвърлил семето върху плодородна почва. Очевидно е обучен да разпознава кой е годен да стане шпионин и веднага е разбрал, че Фредерик иска да върши нещо друго, не да остане лейтенант от флота. Видял е у него нещо, което е останало скрито за всички дотогава… дори за нея. Спомняйки си за живота им, Аурелия все още не беше в състояние да си представи, че не е познавала истинския Фредерик. Освен това онзи Гревил Фалконър със сигурност владееше изкуството да убеждава — нищо, че тя не го бе забелязала при кратката им среща следобед.

Лицето му се оформи сред синкавите пламъци и оранжево-червената жарава. Сивите очи под гъстите тъмни вежди се впиха в нейните. Поведението му беше твърде необичайно и тя не би могла да го забрави. Този човек беше властна личност. Магична, както я бе определил Фредерик. И това силно тяло… Тя, естествено, никога нямаше да признае, че е успял да я сплаши сред собствените й четири стени. Но си беше съвсем очевидно, че изпълни всичко, което й каза. И с Фредерик ли се е отнесъл по същия начин, когато го е вербувал да работи за него?

Е, сигурно ще мине доста време, преди да срещне отново Гревил Фалконър. Може би той е сметнал, че случаят е приключен, предал и е писмото и си е отишъл завинаги.

Тогава Аурелия си спомни последните му думи. Тя му бе заявила, че не желае да го вижда повече, а той й отговори: Много се надявам да промените мнението си, мадам.

Какво, за бога, означаваше това? Да, той й заяви, че ще дойде отново още на следващия ден. Още сутринта. Тя, разбира се, не беше длъжна да го приеме. Не искаше да го вижда и имаше пълното право да му затвори вратата на дома си. Точно така, това беше нейният дом. Нейната крепост. Няма да го допусне отново до себе си.

От друга страна обаче… Ако откаже да говори с него, ще се лиши от единствената възможност да разбере Фредерик. А тя силно искаше да проумее какво го е подтикнало към тази голяма жертва.

Аурелия извади писмото от чекмеджето, приглади го грижливо и го заключи в ковчежето с бижута. Беше убедена, че между редовете се съдържат послания, които тя не е успяла да разчете. После угаси свещите на камината и се пъхна в леглото. Сложи още една възглавница под главата си, духна свещта на нощното шкафче и се загледа в догарящия огън в камината. Сенките на пламъците танцуваха по стените.

Изведнъж Аурелия се почувства самотна като никога преди. По-самотна, отколкото през трите години след привидната смърт на съпруга си. Тогава двете с Корнелия тъгуваха заедно, бунтуваха се срещу жестоката съдба, проливаха сълзи и се утешаваха взаимно. Ако изпълни молбата на Фредерик, няма да може да довери мъката си дори на най-добрите си приятелки. Няма на кого да изплаче болката си, че повторно е изгубила не само своя мъж, а и доверието си в него и в живота, който бяха споделили.