Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (16)

15

На Адамс Роу №14 дон Антонио стоеше в дневната и се взираше смаяно в жалката фигура, застанала пред него. Главата на Мигел беше превързана, тъмният тен изглеждаше мръсножълт.

— Ограбили са ви? — извика невярващо дон Антонио. — Някакъв жалък уличен крадец ви е нападнал и ви е проснал в безсъзнание на земята? Как е възможно?

Мигел едва се държеше на краката си. Светлината в стаята го заслепяваше, в главата му бучеше цял духов оркестър. Той се олюля, промърмори някакво извинение и падна в най-близкото кресло.

— Не, дон Антонио, не беше обикновен уличен крадец. Биеше се като добре обучен войник. Знаеше всички номера.

Господарят му изпухтя презрително.

— Още ли не сте забелязали, че по улиците на този проклет от бога град се движат хиляди войници? Дезертьори, бегълци, ранени, отпускари… Само някои щастливци получават половината си заплата, останалите нямат нито стотинка, просят и бягат от властите. Съвсем естествено са се научили да ограбват почтените хора. Отчаяни са. Добре, че в армията на негово величество са ги обучили да оцеляват в трудни условия. Няма съмнение, че ви е нападнал бивш войник. Непростимо е обаче, че вие сте проспали нападението и сте допуснали някакъв жалък англичанин да ви ограби.

Мигел скри лице в ръцете си. Дон Антонио се лъжеше. Той го усещаше с всяка фибра на тялото си. Нападателят му беше добре обучен агент и опитен боец, а не някой от онези отчаяни войници, търсещи лесна плячка. Но днес нямаше сили да убеди господаря си, че не е прав. Особено когато устата му вече се бе изкривила така презрително.

— Имам нужда от почивка — прошепна той, опитвайки се да се пребори с надигащото се гадене. — Трябва да си легна. Имам мозъчно сътресение…

— Вървете си. — Дон Антонио махна към вратата. — В това състояние не можете да ми бъдете полезен.

Мигал стана и се запрепъва към изхода, притиснал ръка върху устата си.

 

 

— Детето легна ли си? — попита Гревил и вдигна глава от книгата, която четеше.

От последната им среща бяха минали три дни. Тази сутрин Аурелия и Франи се бяха нанесли при него с целия си багаж.

— О, да, и почти е заспала. — Аурелия приседна на един стол насреща му. — Франи не е човек на навиците — обясни тя и се усмихна с майчинска гордост. — Понякога това ме вбесява, но друг път е наистина голямо предимство. Днес например… Нова къща, нова детска стая, нови мебели — толкова много нови вълнения за един ден, че сега ще спи като къпана.

— А ти как се чувстваш? — попита меко Гревил и остави книгата настрана.

— Облекчена. Най-важното е, че поговорих с Нел и писах на Ливия. Оказа се учудващо просто. Корнелия прие новината за тайната ни сватба с искрена радост и само малко ми се поскара, че не съм я взела за свидетелка. Това беше всичко.

— Много се радвам. Не бих искал да се скараш с приятелките си заради мен.

— Те са ми истински приятелки — отговори твърдо Аурелия. — Няма да ме захвърлят заради такава дреболия. Но въпреки това се радвам, че всичко приключи.

Гревил вдигна вежди и я повика с жест да отиде при него. Тя се надигна, привлечена като желязо от магнит, и му разреши да я сложи в скута си. Той започна да милва гърдите й, разтри нежно зърната, които напираха под тънката батистена рокля. Те се втвърдиха моментално, той избухна в тих смях и целуна тила й.

— Обожавам, че веднага реагираш на докосванията ми. Бих могъл да прекарам цял ден с прекрасната жена в скута си и да следя реакциите й…

Аурелия се сгуши в него и си помисли, че и тя би могла да прекара целия ден в еротични игри. Усети как той се втвърди под нея, раздвижи бедра и избухна в тих смях, като чу протестиращия му стон. В следващия миг скочи от скута му.

— Вечерята ще бъде сервирана след половин час, сър.

— Мили боже — въздъхна Гревил, — виж какво ми причиняваш! Трябва да остана на мястото си поне още десет минути и да дишам дълбоко, за да се успокоя.

— С удоволствие ще ви поднеса чаша бордо, за да ви охладя, сър — поклони се тържествено Аурелия. — Ако пропуснеш вечерята, със сигурност ще съжаляваш. Нашата скъпа Мейвис е приготвила препечени стриди и патица в ябълков сос, а Ада ще ни поднесе рейнски сос и пюре от цариградско грозде.

Гревил отпи глътка вино с полузатворени очи.

— Ти не си жена, а чудо. Само за един ден успя да наемеш на работа не само Джейми, Хестър и Дейзи, а и две сестри, които са отлични готвачки… да не говорим за достойния стар джентълмен, който ругае гостите.

— Решението беше тяхно, не мое. Алекс и Лив ще се върнат много скоро на Кавендиш Скуеър и тогава неизбежно ще възникне напрежение между семейството на Моркомб и прислугата на Алекс. Обаче Моркомб ми заяви категорично, че тримата няма да се изнесат от старото си жилище. Там е домът им, там искат да умрат. Това при мен било само работа.

Аурелия спря да си поеме дъх и продължи:

— И тримата ми заявиха, че не искат заплата. Спокойно можели да си живеят с пенсията, която им е оставила леля София. Ако продължават да работят, то е само защото не могат другояче. Когато отидох да им съобщя, че ще се женя и отивам да живея при мъжа си, преспокойно ми заявиха, че ще дойдат да работят при мен. Сутрин ще идват, вечер ще си отиват. Моркомб помоли Джейми да отваря вратата вместо него, но останалото щял да върши той.

Аурелия си наля чашка шери и отново седна насреща му.

— Мисля, че това споразумение е полезно за всички ни. Ние ще имаме две отлични готвачки, а Ливия ще се радва, че вече няма да й се налага постоянно да утешава обидените близначки и да укротява готвача мосю Алфонс, който не търпи противоречие.

— Е, аз нямам възражения. — Гревил вдигна чашата като за тост. Очите му святкаха развеселено. — Почакай ме малко тук, ако обичаш. Имам сватбен подарък за теб. — И напусна дневната с бързи крачки.

Аурелия се облегна назад и затвори очи. Какво, за бога, е решил да ми подари? — запита се недоумяващо тя. Сигурно нещо, което ще й помогне да играе ролята си по-убедително.

Когато вратата се отвори, тя все още стискаше очи. На лицето й играеше усмивка.

— Позволяваш ли да погледна?

— Позволявам — отвърна сухо той.

Аурелия отвори очи и ахна. До Гревил стоеше най-прекрасното куче, което беше виждала някога — огромно, почти като малко пони, със силни рамене, каквито само Гревил може да превие, помисли си спонтанно тя и шумно пое въздух.

— Той ли е, или тя?

— Тя — отговори Гревил и щракна с пръсти. Кучето направи няколко отмерени крачки и клекна в краката на господарката си. — Казва се Лира, като съзвездието. От днес нататък ще те придружава навсякъде. Искам да е до теб през цялото време, когато мен ме няма. Разбрахме ли се?

Аурелия кимна безмълвно. Очевидно не се беше излъгала. Гревил й правеше полезен подарък — но и безкрайно приятен.

— Здравей, Лира — поздрави с мек глас тя и помилва гъстата козина. Кучето вдигна глава и кафявите очи потърсиха погледа й. — Здравей, красавице. Каква порода е, Гревил?

— Ирландска вълча порода. — Гревил остана много зарадван от реакцията й. — Корнелия ми издаде, че си луда по кучетата… по истински кучета, както специално подчерта.

Аурелия избухна в смях.

— Явно си е спомнила за малките глупачета на Лив!

— Май не те разбирам — промърмори объркано Гревил.

— Ливия има два постоянно джавкащи териера, които са в състояние да влудят всеки разумен човек — обясни Аурелия и отново помилва ирландското куче. — Прекрасен подарък, Гревил. Много ти благодаря.

— Лира е не само красива — обясни той, — тя е и обучена да те защитава. За съжаление аз няма да съм постоянно до теб, скъпа. Не мога да очаквам да използваш пистолет, ако се наложи, въпреки че умееш да стреляш добре. Лира обикновено е кротка и мила, но като чуе от устата ти определени думи, става звяр. Ще те науча да използваш тези думи и ще бъдеш в безопасност, когато не съм при теб, за да те пазя.

Аурелия потрепери. Никак не й беше приятно студената, сурова реалност да влезе в тяхната светла и топла дневна.

— Все още не си ми казал откъде идва тази опасност.

— Защото и аз самият не знам точно. Твърде вероятно е тя да не стигне до теб. Но искам да си подготвена. Не мога да рискувам.

— Обещавам да бъда нащрек — каза сериозно тя и зарови пръсти в пухкавата кучешка козина. — Знам, че работата ти е опасна. Нормално е.

Той я вдигна от стола, прегърна я и я погледна в очите.

— И се доверяваш на моята закрила, нали, Аурелия?

— О, да — потвърди нежно тя. — Знам, че ще направиш всичко, за да ме защитиш.

Той целуна ъгълчето на устата й.

— Ще го направя, бъди спокойна. Няма да допусна да се изложиш на опасност.

Аурелия го целуна и се сгуши в прегръдката му. Невъзможно беше да си представи смъртна опасност в тази спокойна, защитена лондонска къща. Тя живееше в Мейфеър, разполагаше с добре организирано домакинство, ръководеше се от твърди правила, движеше се в традиционно общество. Тук щеше да изпълни дълга си към родината, без да се излага на опасност.

— Вечерята е сервирана, лейди Фарн… лейди Фалконър — оповести Джейми от вратата и смутено сведе очи, за да не вижда прегърнатата двойка.

— Много благодаря, Джейми.

Аурелия хвана Гревил подръка и го поведе към трапезарията, както подобаваше на почтена брачна двойка.

 

 

След няколко дни, към десет сутринта, Аурелия излезе от новия си дом на Саут Одли Стрийт. Лира се движеше плътно до нея. Навън духаше свеж априлски вятър, но слънцето вече топлеше приятно.

За разходката бе избрала жълто-кафява рокля с маслиненозелена наметка. Под богато набраната и украсена с волани пола се подаваха тъмнокафяви ботушки. В същия цвят бяха и шапката от копринено кадифе с щраусово перо, и маншонът.

Аурелия вървеше с бърза крачка и се наслаждаваше на новия си тоалет, едва вчера донесен от шивачката. Минувачите, които се възхищаваха на елегантно облечената дама, явно излязла да разходи кучето си в Грийн парк, не подозираха, че зад фасадата на дружелюбната усмивка всяко мускулче по тялото и е напрегнато, а сърцето и бие ускорено.

В маншона беше скрит запечатан документ, връчен й от Гревил с указанието да го остави на точно определено място в Грийн парк. Това беше първото й куриерско поръчение и тя умираше от страх, че може да се провали.

Мъжът, който лъскаше желязната решетка на отсрещната къща, я следеше внимателно. Щом тя зави зад ъгъла, за да излезе на Саут Одли Скуеър, той натъпка парцала в джоба си и тръгна след нея, като си подсвиркваше безгрижно.

Когато излезе на площада, Аурелия беше вече на другия край, но той успя да види силуета й на Чарлс Стрийт.

Мъжът ускори крачка, за да се приближи до жертвата си. Не биваше да я изпуска от очи — защото на Адамс Роу №14 проявяваха особен интерес към дамата, която бе дошла да живее в дома на Смока.

По-късно Аурелия не можеше да си спомни точно кога е усетила странните тръпки в тила — във всеки случай още преди да стигне до входа на Грийн парк. Тя забави ход, спря на едно удобно място и се наведе да завърже ботуша си. Лира чакаше търпеливо.

Докато се занимаваше с връзките на ботушчето си, Аурелия се огледа незабележимо, но не откри нищо подозрително. Гревил обаче й беше обяснил, че добрите преследвачи умеят да остават незабелязани. Ако някой наистина я наблюдаваше, шпионинът нямаше да се издаде.

Ето удобен случай да покажа какво съм научила, помисли си възбудено тя. Изправи се, обърна се рязко и вдигна ръка, сякаш бе забелязала добър приятел. Махна още веднъж и се надигна на пръсти, за да привлече вниманието на невидимата личност, която още не я бе забелязала.

Трикът моментално сработи: мъж в доста овехтяло войнишко палто с вълнен шал на врата и широкопола шапка, нахлупена дълбоко над очите, се обърна и погледна зад себе си. Не се различаваше по нищо от другите хора по улицата, движещи се покрай оградата на парка, но единствен той обърна внимание на жестовете й.

Ето кой се интересуваше от нея!

— Виж ти, виж ти, Лира — пошепна Аурелия. — Явно си имаме придружител. — Наведе се, за да оправи верижката на кучето, и рече тихо: — Бъди нащрек!

Ушите на кучето моментално щръкнаха. Лира се изправи и се притисна до краката на господарката си.

Аурелия влезе в парка, без да се обръща повече. Вече знаеше, че някой е по петите й, и нямаше смисъл да привлича вниманието му с необичайно поведение. Избра усамотена алея, водеща към цистерната в другия край на парка, и заобиколи езерцето, обградено от високи храсти.

Целта й беше малката полянка, в средата на която се издигаше стар бук.

Гревил й бе обяснил съвсем точно къде се намира малката дупка в кората на дървото. Най-доброто място за тайни писма, които трябва да стигнат бързо до адресата. Аурелия мина покрай полянката, без да обърне внимание на дървото, и се запъти към къщичката на пазача.

Лира вървеше плътно до нея и от време на време изръмжаваше заплашително. Аурелия веднага разбра, че кучето е усетило миризмата на преследвача и е готово да действа при нужда. Очевидно той непрекъснато скъсяваше разстоянието помежду им, но тя не направи опит да потвърди подозренията си.

Умът й работеше на пълни обороти. Първата възможност беше да не изпълни поръчението и да се прибере вкъщи. Никой нямаше да й се разсърди, най-малко Гревил. Той постоянно повтаряше, че е длъжна да бъде много предпазлива. Но Аурелия държеше да изпълни първото си поръчение както трябва. Иначе щеше да се разочарова много повече, отколкото преди няколко седмици, когато беше убедена, че е успяла да заблуди Гревил, а той я очакваше зад оградата между две пасища.

Внезапно тя видя как може да се отърве от преследвача си. Зад езерото започваше просторно пасище. В момента там влизаше стадо крави, охранявани от няколко момичета. Реши да отиде при тях и да им поиска чаша току-що издоено мляко — много от разхождащите се в парка правеха така и никой нямаше да я заподозре.

Аурелия се засмя тихо и очите й засвяткаха дяволито. Влезе в пасището и тръгна между кравите. След малко се наведе и пошепна няколко думи на Лира. Кучето вдигна глава и нададе протяжен, жален вой, от който те побиваха тръпки. Кравите се стреснаха и изпаднаха в паника.

Доячките и пастирчето се втурнаха да събират паникьосаните животни. Лира продължи да вие и скоро настана невероятен хаос. Уплашените крави тичаха насам-натам, блъскаха се и мучаха.

Аурелия хвана здраво каишката на кучето, мина покрай стадото и излезе от другата страна. Сега кравите бяха между нея и преследвача й и тя беше сигурна, че той не вижда нищо. Около пасището се бяха събрали любопитни, наблюдаваха и коментираха спектакъла и допълнително усложняваха обстановката. Пътят към стария бук беше свободен.

Аурелия стигна до полянката и спря. Думите на Гревил прозвучаха настойчиво в главата й: „Не прибързвай. Дори да си мислиш, че нямаш никакво време, спри, ослушай се и се огледай. Винаги имаш минутка за това.“

Аурелия спря, огледа се и се ослуша. Една птица пееше в клоните над главата й, катеричка пробяга по тревата между две дървета. Само след няколко секунди бе скрила важния документ в дупката и го бе покрила със зелен мъх. Лира стоеше до нея и се оглеждаше бдително. Аурелия я повика тихо и двете се запътиха към изхода на парка.

Докато вървеше към Пикадили, Аурелия беше сигурна, че е успяла да се отърве от преследвача си. Шестото й чувство не се обади. Няколко пъти се огледа незабележимо, но не видя никъде мъж във войнишко палто. Лира вървеше до нея напълно спокойна, без да усеща опасност. Аурелия подскочи като малко момиче и се засмя на детинския си изблик.

Гревил я очакваше с нетърпение и излезе от библиотеката веднага щом чу гласа й в салона. Един поглед му бе достатъчен да разбере, че мисията е успешна. Аурелия излъчваше задоволство — очите й блестяха, бузите й бяха зачервени, крехкото й тяло вибрираше от енергия.

— Приятна ли беше разходката, мила? — попита усмихнато той.

Аурелия подаде маншона си на Джейми и отговори спокойно:

— О, да, скъпи, денят е прекрасен. Грийн парк е най-доброто място за разходка.

Гревил посочи към библиотеката.

— Искаш ли да поседиш малко с мен?

— Разбира се. — Аурелия кимна и тръгна след мъжа си. Лира не се отделяше от нея. Тя затвори вратата и се обърна към Гревил с тържествуваща усмивка: — Сигурна съм, че някой ме преследваше.

Лицето му помрачня.

— Разказвай.

Аурелия му разказа подробно какво беше преживяла. Стараеше се да говори делово, но във всяка дума личеше колко се радва на успялата хитрост. Когато свърши, го погледна очаквателно.

По обичая си Гревил стоеше пред камината с ръце зад гърба.

— Много добре си се справила. Искам обаче да ми разкажеш още веднъж какво точно се случи, когато стигна до портата на Грийн парк.

— Не ми ли вярваш? — намръщи се Аурелия. — Или смяташ, че съм пропуснала нещо важно?

— Нищо не смятам. Виждам обаче, че си развълнувана. Това е разбираемо, но във вълнението си човек забравя някои неща. Затова искам да ми разкажеш историята още веднъж, стъпка по стъпка. След първия разказ триумфът ти вече не е толкова пресен.

Аурелия стисна устни и се помъчи да преглътне гнева си от тази забележка, прозвучала като предупреждение. Намираше я несправедлива.

— Добре, щом трябва…

Тя извади фуркетите от шапката си, свали я внимателно и я остави заедно с ръкавиците на конзолата до вратата. После разкопча наметката си, остави я на едно кресло и седна на дивана.

— Значи искаш да чуеш описание на разходката ми стъпка по стъпка? Добре.

Тя започна да разказва отново и много бързо осъзна, че Гревил има право. При първия си разказ не бе пропуснала нито една важна подробност, но някои дребни детайли й бяха убягнали, докато се носеше по облаците на триумфа и очакваше с нетърпение да види възхищение по лицето му. Всъщност би трябвало да знам какво ме очаква, помисли си горчиво тя. Полковник Гревил Фалконър не е човек, който изразява възхищение, когато става дума за работа. Шпионинът Фалконър, който изпълнява тайни операции в Лондон, няма нищо общо с любовника Фалконър.

— Мисля, че това беше всичко — завърши тя, вече напълно отрезвяла.

Гревил не беше мръднал от мястото си и се взираше замислено в килима. Дали пък не бе забравил за присъствието й? Тайно в себе си се беше надявал, че подозренията му срещу обитателите на Адамс Роу №14 няма да се потвърдят. Надяваше се жилището, наето в близост до неговото, да не означава, че той е целта на испанските шпиони. Сега вече знаеше: дон Антонио и помагачите му са дошли в Англия, за да обезвредят Смока. Сега имаше доказателство и можеше да каже на Саймън какво се готви. А самият той трябваше да обмисли как да действа оттук нататък.

Интересно как испанците бяха узнали, че полковник Гревил Фалконър е Смока? Фактът, че следяха Аурелия, доказваше, че са наясно със самоличността му. Хората от Адамс Роу нямаха причина да се интересуват от Аурелия, освен във връзка с него. Ако единствената им цел беше да изградят шпионска мрежа в английската столица, нямаше да се занимават нито с него, нито с Аурелия. По някое време той, естествено, щеше да се намеси в работата им и тогава щяха да тръгнат да го преследват, но това време още не беше настъпило.

Това обяснява и присъствието на човек от инквизицията, помисли си мрачно Гревил. Испанците бяха тръгнали на лов за голяма плячка. Залавянето й обещаваше разкриване на много тайни. Ако паднеше в лапите им, Смока можеше да издаде всички възлови точки на английските тайни служби в Европа и да разкрие доверените си лица там. А кой беше по-опитен в мъченията от дългогодишните служители на инквизицията?

— Какво има? — попита Аурелия, обезпокоена от израза на лицето му. — Къде съм сбъркала?

Гревил се изтръгна от мрачните мисли и поклати глава.

— Абсолютно нищо не си сбъркала, скъпа. Идеята ти със стадото крави е страхотна.

— И аз така смятах… докато не се прибрах вкъщи. — Аурелия изглеждаше объркана. — Какво те притеснява?

Гревил се усмихна сухо.

— Притеснява ме фактът, че те следят. Нищо повече.

— О! Да, естествено. — Идеше й да се напляска. Как можеше да бъде толкова глупава! — Това означава, че къщата ни е под наблюдение… Някой подозира, че полковник Гревил Фалконър не е този, за който се представя.

— И аз стигнах до този извод — отбеляза мрачно той. — В момента не можем да сторим нищо, освен да удвоим бдителността си. Кажи ми, помисли ли вече как да задълбочиш познанството си с лейди Лесингъм? Преди няколко дни говорихме за нея.

— Още днес следобед ще се сближа с дамата. Ще играем карти у лейди Бъкстън и графиня Лесингъм също е поканена. Говори се, че отлично играе вист и винаги печели.

Аурелия стана и се запъти към вратата. Чувстваше се разочарована и потисната и не беше в състояние да го скрие. След отрезвяващата реакция на Гревил се усещаше, сякаш са я заляли с вода от помпата в парка. Вече бе сложила ръка върху бравата, когато чу гласа му:

— Беше ти приятно да изпълниш това поръчение, нали?

Аурелия се обърна бавно.

— Да, дори много — рече тя. — Вероятно би трябвало да бъде другояче, защото сега ти мислиш, че не приемам работата си достатъчно сериозно. — И излезе от стаята, без да чака отговора му.

Гревил остана в библиотеката, загледан в затворената врата. Съзнаваше, че е направил грешка. Не биваше да реагира така. Аурелия се стараеше да скрие обидата си, но очите й издаваха колко е наранена. Когато се прибра вкъщи, цялата сияеше, но много скоро погледът й загуби блясъка си и стана тъмен и хладен като горско езеро под сенките на дърветата.

Той нямаше навика да хвали сътрудниците си, че си вършат добре работата. Това беше тяхно задължение. Ако не беше изпълнила поръчението, ако се беше върнала вкъщи, без да е оставила документа, той щеше да реагира по същия начин. Щеше да е доволен, че не е рискувала да я забележат и е проявила предпазливост.

Но Аурелия не беше като другите му сътрудници. Ако не беше потънал в мрачните си размишления, сигурно щеше да реагира другояче. Щеше да й даде онова, което желаеше… онова, което бе заслужила. Тя беше начинаеща и като такава се бе справила учудващо добре. И заслужаваше признание.

Гревил излезе от библиотеката и забърза към семейната спалня. Почука по определен начин и Аурелия веднага се отзова. Тя седеше пред огледалото и Хестър разресваше косата й.

— Забрави ли нещо?

— Да. — Гревил й намигна тайнствено и се усмихна. — Хестър, лейди Фалконър ще ви повика отново. Засега не се нуждае повече от услугите ви.

— Разбира се, сър. — Хестър бързо нареди фуркетите на малката сребърна табличка, направи реверанс и избяга от стаята. Гревил затвори вратата и превъртя ключа в ключалката.

— И какво по-точно забрави? — попита Аурелия, неспособна да сдържи вълнението си. Погледът му беше толкова обещаващ…

— Забравих, или по-точно пропуснах да поздравя партньорката си за проявената решителност и съобразителност — призна той с изкусителна усмивка. — Затова дойдох да наваксам пропуснатото.

— О! — пошепна Аурелия. Сърцето й ускори ритъма си, бузите й пламнаха.

Той застана зад нея, сложи ръце на раменете й и я погледна в огледалото. Пръстите му се плъзнаха под дантеления халат, стигнаха до гърдите и ги обхванаха. Палците закръжиха около зърната и те веднага щръкнаха възбудено. През цялото време той не откъсваше поглед от лицето й в огледалото. Видя как езикът й навлажни пресъхналите устни, как очите й пламнаха, докато тялото й се събуждаше под милувките му.

Гревил се наведе, зарови лице в косата й, погали я с топлия си дъх. Ръцете му се плъзнаха още по-надолу, минаха по корема и стигнаха до светлите косъмчета между краката й. Един пръст смело проникна навътре. Утробата й го посрещна гореща и влажна.

Аурелия шумно пое въздух. Чувстваше се неспособна да се раздвижи. Тъмните очи в огледалото я държаха в плен. Милувките ставаха все по-интимни. Отвореното неглиже разкриваше гърдите й, бледия корем и тъмното гнездо между краката, което пулсираше под движенията на пръста му.

Гревил се усмихваше самодоволно в огледалото и неотклонно я тласкаше към ръба на пропастта. По челото й избиха ситни капчици пот, между гърдите потече вадичка и потъна във вдлъбнатинката на пъпа. Тя затвори очи и изстена задавено.

Аурелия притисна глава към гърдите на мъжа зад себе си и пулсиращата вена на шията й изпъкна. Полетя в пропастта, повлечена от горещо течение, което заплашваше да я погълне. След миг напрежението отслабна и тя въздъхна доволно. Чувстваше се натежала и уморена. Отвори очи и се огледа замаяно.

Гревил целуна тила й, оттегли ръката си и я обърна към себе си, за да я целуне по устата. Аурелия се засмя тихо.

— Посред бял ден?

— Това няма никакво значение — отговори той и също се засмя.

— Разбира се, че няма значение.

Аурелия стана от столчето и се обърна към Гревил. Остави дантелата да се свлече от раменете й, посегна и сложи ръце на кръста му. Започна да го гали и със задоволство усети как мускулите му се втвърдиха под докосванията й. Притисна долната част на тялото си към твърдия му пенис, издул тесния панталон, и той остро пое въздух.

Аурелия се отпусна на колене на килима, бързо отвори панталона му и извади пулсиращия пенис. Обхвана го внимателно с палец и показалец и започна да го милва и масажира.

Сега беше негов ред да изживее сексуалното удоволствие. Той се постара да остане неподвижен и се отдаде изцяло на сладостните усещания в долната част на тялото си. Зарови пръсти в косата й и стоя така, докато тя нежно милваше члена му, плъзгаше пръсти нагоре и надолу, а накрая го взе в устата си.

Ръката й го обхвана здраво, докато езикът й изследваше меката кожа, устните й го подлудяваха с пърхащи докосвания, а зъбите внимателно и нежно гризяха чувствителната главичка.

Когато дойде оргазмът, Аурелия се притисна силно до него и го обгърна с две ръце. Той въздъхна дълбоко и се отпусна на колене до нея. Прегърна я, легна на килима и я настани до себе си. Помилва голия й гръб, притисна я, а тя се засмя и вдигна крак върху бедрото му.

— Май ти дължа още по-дълбока благодарност отпреди — пошепна той, заровил лице в косата й. — Дойдох при теб да изкупя вината си, а се натоварих с още по-голям дълг.

— Не сте прав, сър — отговори безгрижно Аурелия. — Просто ви се отплатих със същото.

— Въпреки това е прекрасно, скъпа моя… — рече с въздишка той.

— Прав си — кимна Аурелия и се надигна. — Погледни на какво приличам! Ще минат часове, докато се приведа във форма за добродетелната игра на карти у лейди Бъкстън.

Тя усети колебанието му и го погледна очаквателно. Очевидно премисляше дали пък да не прати работата по дяволите и да я завлече в леглото, но не го направи.

— Хестър ще те оправи бързо — каза той, стана и й помогна да се изправи, после сръчно закопча панталона си. Вдигна халата й от пода, облече я и затегна колана на кръста й. Очите му святкаха развеселено.

— Наистина си малко разрошена, скъпа, затова ти препоръчвам да вземеш гребена и да се срешиш, иначе Хестър ще заподозре нещо.

— Дори да забележи, няма да каже нито думичка — увери го Аурелия, но въпреки това взе гребена и започна да разресва косата си. Грижливо подредените къдрички бяха изчезнали. — По-добре да изляза с гладка коса. Ще сложа боне.

— Боне? Само да си посмяла! — почти изкрещя Гревил и изтръгна гребена от ръката й. — Да не си някоя средновековна матрона!

— Ако позволиш да ти напомня, аз карам трийсет и първата си година, имам петгодишно дете и съм омъжена повторно — отвърна тя, поласкана и зарадвана от възмущението му.

— Това няма никакво значение. Докато си моя съпруга, не искам да те виждам с боне на главата.

— Но аз много харесвам бонета и имам няколко наистина красиви в гардероба си — възрази невинно Аурелия. — Едното е с дантела, другото е с колосана периферия и с широки панделки, за да се стяга хубаво под брадичката…

Гревил посегна към нея, тя изписка превзето, скочи и побягна. Заобиколи леглото, обърна се към него и се засмя право във възмутеното му лице.

— Колосаната периферия и широките връзки са много полезни. Помагат срещу двойна брадичка, която се полюшва. — И самодоволно вирна глава, за да му покаже красивата си шия.

— До днес не подозирах, че съм се оженил за вещица — изохка театрално Гревил. — Въпреки това ти забранявам да носиш боне! — Изпрати й въздушна целувка и се запъти към вратата. — Ще кажа на Джейми да поръча каретата. След половин час да си готова.

Аурелия също му изпрати въздушна целувка и позвъни за Хестър.