Джейн Фийдър
Съпружески премеждия (19)

18

Когато Гревил и Франи се върнаха вкъщи, Аурелия тъкмо се беше прибрала.

— О, ето ви и вас! Дейзи ми каза, че сте отишли в парка. — Аурелия се усмихна въпросително на Гревил, наведе се и целуна Франи по бузката.

— Ти обеща да заведеш Лира и мен в парка, за да си играем — нападна я веднага Франи.

Аурелия изкриви лице.

— Да, но не днес, мила моя. Ставаше дума за утре.

— Очевидно не си се изразила достатъчно ясно — отбеляза Гревил и свали каишката на Лира. — Така щеше да ни спестиш една доста живописна сцена.

— Какво искаш да кажеш? — попита объркано Аурелия.

— По-късно ще говорим — отвърна Гревил и се запъти към салона.

— Хайде да отидем в стаята ти, Франи. — Аурелия улови ръката на момиченцето. — Тъкмо ще ми разкажеш защо си побъркала цялата къща.

След половин час Аурелия слезе в салона. Вече познаваше цялата история в подробности. Гревил пиеше мадейра и четеше „Газет“.

— Ужасно съжалявам, че си присъствал на поредния гневен изблик на Франи — рече тя и си наля чашка шери. — Дано скоро излезе от възрастта на ината. Още не се е научила да се владее и понякога се държи неприлично.

— Признавам, че не знаех как да реагирам — усмихна се той и остави вестника.

— О, Дейзи е на друго мнение. Според нея си се държал като герой и само с две думи си умирил непобедимия дракон. — Аурелия седна на дивана. — Взел си най-правилното решение в такива случаи: да отведеш Франи от мястото на пристъпа, а после да удовлетвориш желанието й. Имаш ли опит с малки деца?

— Не, никакъв.

Аурелия го погледна изненадано.

— Значи си природен талант. — Тя почака малко, но тъй като той не отговори, продължи: — Ти си израснал сам, без братя и сестри…

— Да — потвърди кратко той.

Аурелия реши този път да настоява за отговор.

— Понякога съм много загрижена за Франи — нали и тя е едно дете. Мислиш ли, че иска братя и сестри?

— Нямам никаква представа, скъпа — вдигна рамене Гревил. — Аз не мога да й ги доставя, а и никога не съм се замислял по този въпрос.

— Е, Франи си има поне Стиви и Сузана — отбеляза Аурелия и отпи глътка шери. — Не искам да мисля какво ще стане, когато Стиви отиде в интерната. Сигурно ще й липсва болезнено.

Гревил посегна отново към вестника, сякаш разговорът не го интересуваше ни най-малко. Всеки път, когато тя говореше за семейството си, реагираше така — учтиво, но недвусмислено й даваше да разбере, че му е скучно. Днес обаче Аурелия беше твърдо решена да научи повече за него.

— Разкажи ми за майка си — помоли тя. — Никога не говориш за нея.

— Нямам какво да кажа — отвърна кратко той, без да вдига поглед от вестника.

Въпреки това Аурелия беше убедена, че той не чете.

— Болна ли беше?

— Така твърдяха. — Гревил вдигна вестника още малко и лицето му се скри напълно.

— Кой твърдеше? Баща ти ли, или други хора?

Гревил остави вестника с жест, който издаде нетърпението му. Страниците изшумоляха. Лицето му беше тъмно, гласът му прозвуча леденостудено:

— След като навърших две години, престанах да виждам майка си. Тя живееше в отделно крило на къщата и не ме допускаше там. Имаше си свои слуги и не се интересуваше нито от мен, нито от баща ми. Той от своя страна почти не се прибираше вкъщи. Смътно си спомням момента, когато ми съобщиха за смъртта му. По-късно разбрах, че дълго е боледувал. Задоволих ли любопитството ти, Аурелия?

Бузите й пламнаха.

— Това не беше разпит, Гревил. Но ние живеем под един покрив, говорим за деца и ми се стори естествено да се осведомя за детството ти. Съжалявам, че си бил самотен и си се чувствал зле. Вероятно това обяснява… — Тя млъкна рязко и прехапа устни.

— Какво обяснява? — попита той с много по-мек глас отпреди.

— Обяснява твоето равнодушие — отговори твърдо Аурелия. — И това, че понякога ти липсва съчувствие. Според мен не е добре, когато едно човешко същество се отрече изцяло от емоционалната връзка с близките си хора. Да, ясно ми е, че само като се откъснеш напълно, можеш да изпълняваш задачите си по най-добрия начин, но въпреки това… Защото, ако никога не си изпитвал потребност да се довериш на един човек, да му вярваш във всичко, за теб е просто да живееш във вакуум без чувства. За мен обаче е много трудно.

— Нима искаш да кажеш, че ти е прекалено трудно? — попита той със същия мек глас, но погледът му я прониза.

Аурелия го погледна едновременно с отчаяние, разочарование и стъписване.

— О, Гревил, ти не ме слушаш. Изобщо не исках да кажа, че не съм в състояние да изиграя ролята си в този маскарад и да издържа докрай. Говоря ти за това, коя съм аз, и за желанието си да разбера кой си ти. За мен е важно да знам кой си и защо си такъв, какъвто си. — Тя стана от дивана и остави чашата на масичката. — Този разговор е абсурден. И започва да става смешен. По-добре да ида да се преоблека за вечеря.

Аурелия излезе от салона с тихи стъпки и внимателно затвори вратата зад себе си.

 

 

Аурелия лежеше в медната вана, поставена пред камината в спалнята й. Хестър поливаше прясно измитата й коса с лимонова вода. Чувстваше се напълно извадена от равновесие и дори перспективата да отиде на прием, на който ще свири Паганини, не я привличаше особено. Приятелите й, естествено, щяха да забележат липсата й и Корнелия още утре сутринта щеше да почука на вратата й, но тя въпреки това нямаше да отиде. Все ще измисли някакъв претекст.

— Моля ви, Хестър, донесете ми вечерята на табла тук. — Аурелия излезе от ваната и уви дългата си коса в кърпа. — Нямам нужда от нищо друго. Спокойно идете да вечеряте. Ще се оправя сама.

— Ако наистина сте сигурна, мадам… Няма ли да излезете по-късно довечера?

— Сигурна съм, Хестър. Боли ме глава и предпочитам да си легна рано.

— Както кажете, мадам. — Хестър я загърна в дебелата, грижливо затоплена хавлия. — Нощницата и халатът са на леглото.

— Благодаря ви. А сега ви моля да ме оставите сама.

Аурелия притисна хавлията до гърдите си и се изправи пред огъня. След минута вратата към спалнята на Гревил се отвори и мъжът й застана на прага.

— Венера излиза от вълните — отбеляза той с доволна усмивка и отиде при нея. — Позволи ми да ти помогна.

Разви хавлията и започна грижливо да я подсушава. Обикновено това беше прелюдия към любовна игра, но тази вечер Аурелия нямаше никакво желание да се любят и това я учуди и уплаши.

— Съжалявам, Гревил, но не съм в настроение — спря го тя, загърна се отново в хавлията и отстъпи крачка назад.

Той също се отдалечи от нея и я измери с преценяващ поглед.

— Нямам намерение да ти се натрапвам, Аурелия.

— Не съм си го и помислила. — Аурелия махна кърпата от косата си и посегна за нова. — Все едно по какви причини, тази вечер се чувствам уморена, замаяна, извадена от равновесие. Не мога да си представя, че ще бъда добра партньорка в любовната игра.

Гревил се намръщи съвсем леко.

— Това е твое право, скъпа. А мога ли да попитам защо?

— Откъде да знам? — вдигна рамене Аурелия.

Лицето му потъмня.

— Не съм съвсем убеден, че казваш истината. Вероятно има нещо общо с нашия крайно незадоволителен разговор отпреди малко, или се лъжа?

— Може би си прав. — Аурелия захвърли хавлията и облече нощницата си. Облече и халата, завърза колана и посегна към четката за коса. — Хайде да не говорим повече за случилото се.

— Няма да оставя нещата така. — Той взе четката от ръката й. — Позволи ми да направя поне това. Обещавам ти, че няма да се опитвам да те съблазня. Просто обичам да реша косата ти.

Аурелия не се възпротиви. Настани се пред тоалетката и го остави да разреши дългите кичури на все още влажната коса. Тя се наслаждаваше на добре познатите движения и постепенно се успокои. Затвори очи и леко отпусна глава напред. Кожата на главата й се затопли, изпълниха я приятни усещания.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво в моите отговори днес следобед те ядоса? — попита той след дълги минути на мирно мълчание.

Аурелия отвори очи и срещна погледа му в огледалото.

— Аз не съм направила нищо особено, Гревил. Зададох ти един най-обикновен въпрос за детството ти. А ти реагира, сякаш съм поискала да изтръгна от сърцето ти най-дълбоките ти тайни. Хората, които трудно говорят за миналото си, са малко. Обикновено се приема, че разговорите за детството са безобидни. Ние с теб живеем заедно, Гревил. Аз, разбира се, съм наясно, че това няма да продължи дълго, и не очаквам емоционални изблици. Нямам никакво намерение да премина границите на нашия неписан договор, повярвай.

Ако подозирах колко ще се тормозя от безчувствеността му, дали щях да склоня да му помагам и да сключим този необичаен съюз?

Аурелия решително прогони този въпрос от главата си. Съзнаваше, че отговорът ще е много болезнен.

— Каквито и да са отношенията ни — продължи с твърд глас тя, — ние се харесваме. И по мое мнение това означава, че имам право да се интересувам какъв човек си, какво е било детството ти, как си станал този, когото харесвам. Нима ти не се интересуваш как съм станала жената, която днес стои насреща ти?

Гревил не спря да реши косата й. Погледът му беше устремен към копринените кичури в ръката му, които съхнеха бързо в топлата стая. Бледорусите коси, позлатени от светлината на лампите, излъчваха меко сияние.

— Прекрасна коса… — пошепна задавено той.

Аурелия вдигна вежди. Не се опита да скрие колко е разочарована.

— Благодаря за комплимента, Гревил, прозвуча много ласкателно. Позволи обаче да ти напомня, че именно ти започна този разговор, а сега отказваш да участваш.

— Права си, скъпа, както винаги — кимна сериозно той. — Аз също се интересувам много как си станала жената, която ценя и уважавам. В мой интерес е да те разбера, защото имам намерение да работя с теб. Трябва, да те опозная възможно най-добре, за да знам и да мога да предвидя как ще реагираш или ще постъпиш в различни ситуации.

— И това е всичко? — Аурелия улови погледа му в огледалото. Вече трепереше от ужас и невяра.

За момент Гревил не се помръдна. Кадифеният й поглед го държеше в плен.

Разбира се, че не е всичко, но нямам право да го призная. Не мога, защото ще изгубя вътрешната дистанция, която ми позволи да оцелея през всичките тези години и ме направи съвършения таен агент. Само тази вътрешна дистанция може да гарантира безопасността на Аурелия и детето й.

— Наистина ли това е всичко, Гревил? — повтори Аурелия, забелязала вълнението в ясния му поглед.

Гревил си представи дон Антонио Васкес, хищния поглед изпод полузатворените ресници. Щом лично бе излязъл да види Смока с доведената му дъщеря, значи обмисляше как да се възползва от евентуалната му слабост. А испанецът умееше да обръща обстоятелствата в своя полза.

Освен това той знаеше, че не може да си разреши никакви слабости. Защото случващото се засягаше и него. Беше виждал какво става с мъже, които се поддават на чувствата си.

— Така трябва — пошепна най-после той.

Аурелия скочи, обърна се към него и стисна ръцете му до болка.

— Не, Гревил, не трябва да бъде така.

— Напротив. — Той се освободи от ръцете й и я погледна втренчено. — Това не означава, че не желая да бъде другояче. Но искам да приемеш, че аз най-добре знам как да си върша работата. Защото това е работа, която не разрешава размекване и чувства. Това е работа, която върша по свой избор. Също като Фредерик.

— Нима твърдиш, че Фредерик ни е зачеркнал окончателно от живота си? Че е забравил топлотата, сърдечността? Че изобщо не е мислил за Франи и за мен?

Аурелия го пронизваше с поглед, опитваше се да открие истината зад непроницаемата фасада.

— Той нямаше друг избор — отвърна просто Гревил.

— И какво означава това? Че ако не беше загинал, ако беше доживял края на войната и се беше върнал вкъщи здрав и невредим, нямаше да усеща никаква емоционална връзка с жена си и детето си? Наистина ли твърдиш, че Фредерик е престанал да бъде съпруг и баща? — В гласа й прозвуча горчива подигравка.

Аурелия разтърси глава, отстъпи крачка назад и се загледа в огъня.

— Не ти вярвам. Фредерик никога не би го направил. Той не е човек, който би забравил живота си, приятелите си, семейството… Не е живял в манастир.

Тя се обърна отново към Гревил. В кафявите й очи святкаше гняв, русата коса падаше в безредие по раменете.

— Той знаеше, че за да бъде успешен таен агент, трябва да е мъртъв за теб — възрази тихо Гревил. — Взе решение, което нямаше да му позволи да се върне към предишния си живот. Фредерик Фарнъм загина при Трафалгар. Човекът, когото убиха при Коруна, не беше Фредерик Фарнъм.

— И ти ли си мъртъв за семейството си?

Той се усмихна иронично.

— Аз бях мъртъв за моето семейство още от раждането си. Майка ми едва не умряла, докато ме роди, и баща ми никога не ми прости. Последствията от раждането ми бяха ужасни. Мама се оттегли в някакъв свой свят и почти напълно забрави съществуването ми… или поне се стремеше да не ме забелязва. Лошото бе, че се държеше по същия начин и с баща ми. Пренебрегваше го изцяло. И за всичко бях виновен аз.

Гревил стисна ръце в юмруци и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Ето, казах ти, Аурелия. Искаш да чуеш историята на детството ми и аз ти я разказах с няколко думи. Нищо повече не мога да кажа.

Аурелия не знаеше как да реагира. Гревил беше гневен, вероятно защото тя го бе принудила да събуди болката, която от години беше заточил в най-далечното ъгълче на сърцето си. А може би се гневеше на себе си, защото се бе поддал на чувствата и бе нарушил собствените си правила. За момент бе допуснал слабост и бе изпълнил потребността й да види какво има зад студената, равнодушна маска.

— Много съжалявам — каза просто тя, устреми се към него и го прегърна. — Много съжалявам, че си имал толкова нерадостно детство. Но не съжалявам, задето ми разказа тази история.

Той остана напълно неподвижен и като не усети отговор в скованото му тяло, тя се отдръпна назад.

— Няма повече да се опитвам да прониквам в тайните ти. Очевидно е, че това те кара да се чувстваш неловко. Няма да те задържам повече.

Гревил очевидно се колебаеше. Зарови пръсти в късата си коса и попита почти безпомощно:

— Ще слезеш ли за вечеря?

— Не. Помолих Хестър да ми донесе табла тук.

Аурелия седна отново пред огледалото и нави косата си на кок на тила.

— Мислех, че искаш да отидеш на вечерта с Паганини.

— Не. Не се чувствам добре.

— О… — той помълча малко и рече тихо: — Надявах се да те придружа.

Звучи обезкуражено, помисли си Аурелия. Необичайно за него. Чувства се изгубен и това чувство му е напълно чуждо.

— Би могъл да отидеш без мен — предложи тя, докато закрепваше мрежичка върху кока. — Корнелия ще е там.

— Не, не искам… И аз ще прекарам една спокойно вечер у дома. — Той сложи ръка върху бравата и попита, без да се обърне: — Да дойда ли да те видя още веднъж, преди да си легна?

— Разбира се — съгласи се любезно тя. — Но съм много уморена и сигурно вече ще съм заспала.

— Ще си опитам късмета — отвърна сухо той и излезе.

Аурелия седя дълго пред тоалетката, загледана в образа си в огледалото. Искаше й се да разбере какво е станало. Двамата преминаха много важна граница. Говориха за чувства. Докоснаха се до болезнени точки. Въпреки проповедите му, че това е недопустимо. Че не бива да прекрачват границата на никаква цена. В момента й беше невъзможно да реши дали разговорът е бил полезен за нея, или й е навредил.

 

 

— Тази вечер не е нужно да съм облечен официално, нали, Аурелия?

В петък вечерта, преди соарето у семейство Лесингъм, Гревил влезе в стаята на съпругата си, облечен в жакет от тъмносива коприна, и въпросително вдигна вежди.

— Със сигурност не е нужно да се премениш като в Олмакс — отвърна с усмивка тя, обърна се да го погледне и в същото време протегна ръка, за да може Хестър да закопчее десетте копченца на дългия, стеснен в долната част ръкав.

— Изглеждаш много добре. Жакетът ти е с най-модерната в момента кройка.

С този прилепнал, подчертаващ раменете му жакет и с тесния гълъбовосив панталон няма как да сбърка, помисли си тя. Но може би тя трябваше да забрани на съпруга си да показва пред обществото забележителните си мускули и силното тяло.

— Ако позволиш, ще ти върна комплимента — засмя се тихо той и й кимна одобрително.

Аурелия, естествено, знаеше, че старата рокля от златна дамаска с широк колан на талията и красиво изрязано деколте, подчертано от тънка златна верижка с тъмния цвят на кехлибара, отива много на тена й. Беше прекарала цял час пред огледалото, докато Хестър навие косата й с машата и подреди къдричките така, че да образуват перфектната рамка за лицето й. Не страдаше от фалшива суетност, не беше убедена, че изглежда възможно най-добре.

За съжаление външният вид не отговаряше на вътрешното й състояние. След безплодната дискусия предишния ден Гревил се държеше така, сякаш двамата изобщо не са навлизали в опасния терен на чувствата. Тя копнееше да продължат разговора, но съзнаваше, че не бива да го прави. Ала неизречените думи зееха като пустиня помежду им — поне тя се чувстваше така.

— Не забравяй ветрилото. — Гревил посегна към фино изрисуваното японско ветрило с пръчки от слонова кост.

— Как мога да го забравя…

Двамата се бяха уговорили тя да му изпраща информация с ветрилото, особено ако сред гостите се появи някой си дон Антонио Васкес. Тази вечер ролята й се ограничаваше в това, да поведе разговор с испанеца, да флиртува с него, да му измъкне възможно повече сведения — с една дума, да се постави, на разположение като примамка. Гревил щеше да направи своя ход, щом сметнеше, че е настъпил подходящият момент. Аурелия владееше няколко десетки жеста с ветрилото, с които можеше да му предава необходимата информация, когато го сметнеше за нужно.

— Да тръгваме.

Гревил взе наметката й от ръцете на Хестър и я загърна грижливо. Когато се наведе да закопчее копчето на шията, сложи лека целувка върху тила й.

Както винаги, Аурелия потръпна в очакване, в слабините й лумна пламък. Въпреки това се отдели бързо от него и прибра ветрилото в платнената си чантичка.

— Готова съм на всичко — рече с усмивка тя.

Гревил въпросително вдигна вежди и й предложи ръката си.

Аурелия седна в каретата, настани се удобно и се заигра с шнуровете на чантичката си. Гревил седеше срещу нея и я наблюдаваше внимателно. Когато минаваха покрай газовите улични фенери, в каретата нахлуваше ярка светлина и двамата примигваха.

— Притесняваш ли се? — попита тихо той.

— Не особено. — Аурелия го погледна изненадано. — Трябва ли?

— Не. Ти си добре обучена. Играта е проста. Все едно се забавляваш с някоя от учебните игри на Франи.

— Прав си, засега всичко изглежда като детска игра — усмихна се Аурелия. — Не ми се вярва да настъпят усложнения.

— Е, тази вечер сигурно няма да се случи нищо. Но ти изглеждаш малко разсеяна. Искам да си съсредоточена. Ако нещо те мъчи, кажи ми го още сега.

Дявол да го вземе, каза си Аурелия, не може ли да мисли за нещо друго, освен за играта, която играем! Толкова ли му е трудно да си представи, че тя е объркана и несигурна в чувствата си?

— Не се тревожи за мен — отклони въпроса тя. — Нищо ми няма. Тази вечер просто трябва да въвлека един мъж в разговор. Усвоих това умение още когато започнах да си вдигам косата и мисля, че съм доста добра.

— Тук става въпрос за един много специален мъж. И за разговор, който да доведе до определен резултат.

— Няма особена разлика — вдигна рамене Аурелия. — И този разговор ще се води като всеки друг.

— Забележката ти е напълно уместна. — Гревил се облегна назад и допълни: — Освен това аз винаги ще съм наблизо. А сега ми покажи още веднъж с кой жест ще ми сигнализираш, че искаш да дойда при теб и да те подкрепя.

Аурелия извади ветрилото, отвори го, вдигна го на височината на дясното си рамо, завъртя китката си и махна два пъти пред лицето.

— Това достатъчно ли е, мистър суперагент?

Мрачното й настроение внезапно отлетя. Тя обичаше играта, обичаше да изпробва способностите си, обичаше да заблуждава хората, които си въобразяваха, че я познават много добре, макар че тя се бе преобразила в съвсем друга личност. Тази вечер имаше голямото предимство, че приятелите й не бяха поканени и тя можеше да играе маскарада си необезпокоявана.

Гревил забеляза блясъка в очите й, леката усмивка на устните и се успокои. Каквито и неясноти да имаше между тях, тази вечер Аурелия щеше да се съсредоточи изцяло върху ролята си.

— Повече от достатъчно — призна той и улови ръката й. — Убеден съм, че тази вечер ще блестиш. Ти си създадена за тази работа, скъпа моя.

И по-рано й го беше казвал, но всеки път, щом чуеше този комплимент, Аурелия се разтреперваше от възбуда и се изпълваше с нови сили. Тази вечер за нея щеше да има само едно: играта, която играеше в партньорство с него.

Каретата спря пред разкошната къща на семейство Лесингъм на Баркли Скуеър. Лакеят се спусна и отвори вратата, преди Джейми да е успял да скочи от капрата.

— Добър вечер, сър Гревил, лейди Фалконър — поздрави стегнато той и подаде ръка на Аурелия да слезе.

Аурелия му благодари с леко учудване. Как бе познал скромната им карета без герб на вратата?

Гревил слезе без чужда помощ.

— Благодаря ви — кимна той на лакея и пъхна една монета в ръката му.

Мъжът се поклони дълбоко.

— Получих заповед да следя кога ще пристигнете, сър. Повечето гости на соарето идват с наемен файтон или пеша.

Гревил се усмихна едва забележимо, предложи ръка на Аурелия и двамата тръгнаха след лакея към осветената зала.

— Защо пеша? — пошепна тя.

— Емигранти… някои са твърде бедни и не могат да си позволят файтон, камо ли частна карета. А сигурно има и такива, които могат да си позволят, но не искат да се знае, че имат пари. Знаеш ли, това е интересно… Опитай се да разбереш как се придвижва дон Антонио.

Аурелия се усмихна и стисна ръката му. Доня Бернардина ги очакваше на площадката пред стълбището, облечена в подчертаваща фигурата рокля от пурпурночервен сатен, допълнително пристегната на гърдите с фини воали. Като ги видя, домакинята разпери ръце като оперна певица, която ще изпълни ария.

Гревил спря да диша. Очакваше пищният бюст на дамата всеки момент да изскочи от деколтето. Но очевидно корсетът го държеше здраво, защото не се случи нищо.

— О, лейди Фалконър, колко се радвам, че се отзовахте на поканата ми! — Както винаги, доня Бернардина носеше черна мантиля, закрепена с рубинена брошка. Тежките диамантени обеци се поклащаха в такт с думите й. На шията й светеха три реда перли. Тя дари и Гревил със сияеща усмивка. — Сърдечно ви поздравявам с добре дошъл в моя дом, сър Гревил.

Гревил се наведе над пълната ръка, чиито пръсти завършваха с дълги нокти, намазани с ярковиолетов лак.

— Лейди Лесингъм…

Графинята поведе гостите си към големия салон. След като минаха през няколко двойни врати, се озоваха в помещение, натруфено като домакинята. Тежки завеси от блестяща дамаска, безброй високи кресла, отрупани със сатенени възглавнички, позлатени дивани и яркоцветни персийски килими контрастираха с големи маслени платна в златни рамки, от които мрачно гледаха достолепни джентълмени в старинно облекло — очевидно предците на граф Лесингъм.

Някои от гостите вече бяха пристигнали и разговаряха на групи. В далечния ъгъл на салона имаше пиано, на което свиреше млада жена. Меките звуци образуваха красив контрапункт с тихите разговори между гостите.

Гревил обходи гостите с бърз поглед. Дон Антонио Васкес не беше между тях. Затова се обърна към жена си с усмивка и й кимна.

— Ако позволиш, скъпа… — Той оправи грижливо златнокафявия персийски шал на раменете й и Аурелия веднага разбра. Специалният обект още не беше дошъл. Значи можеха спокойно да изпият по чаша шампанско и да се запознаят с останалите гости.

Почти час Аурелия се движеше между гостите, разменяше светски любезности и се опитваше да свикне с доста твърдия английски на някои от дамите и господата. Знаеше, че трябва да улови възможно най-много от водените разговори и да запомни всичко, което би могло да е знак за скрити дейности или необичаен интерес. Отсъствието на дон Антонио не означаваше, че могат да си губят времето. Нищо чудно някои от сериозните и замислени испански джентълмени да работи в тайните мрежи на Наполеон, затова тя беше постоянно нащрек — може пък да чуе нещо интересно.

Гревил също общуваше с гостите и от време на време поглеждаше към Аурелия, за да се увери, че тя се чувства добре. Когато икономът удари камбанката и възвести, че е пристигнал дон Антонио, той изобщо не обърна глава към вратата, а продължи да разговаря с възрастната дама, която оплакваше загубата на богатството си — била принудена да се откаже от всичко, когато заедно с цялото семейство последвала сина си в изгнание и едва успели да избягат от завоевателя.

Като чу името на новопристигналия, Аурелия усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Но и тя не се обърна веднага, а едва когато доня Бернардина застана в средата на салона, за да представи своя важен гост.

— Лейди и джентълмени, някои от вас сигурно вече познават дон Антонио…

Чу се одобрително мърморене. Гостът стисна ръцете на познатите си, размениха се поклони. Скоро дойде редът и на Аурелия да бъде представена. Подаде ръка на едър, строен мъж с испанска брадичка и гарвановочерни очи. Косата му, подстригана по най-новата мода, падаше на ситни къдрички по широкото чело. Дон Антонио бе облечен изцяло в черно, само ризата му беше снежнобяла. Отива му, помисли си Аурелия и се постара да запомни всяка подробност от външния му вид. Веднага забеляза жестоката линия на устата и дългия нос като клюн на хищна птица.

Не бих искала да го срещна сама в някоя тъмна улички, каза си тя и се напрегна. Той й въздействаше като хищник. Гъвкавите, леко забавени движения несъмнено криеха опасност. Когато ги представиха един на друг, инстинктът й подсказа, че той проявява интерес към нея. Хладната, суха ръка обхвана нейната. Пръстите бяха дълги и бели, на безименния пръст на дясната ръка грееше едър рубин в златен обков. Дон Антонио вдигна ръката й към устните си, целуна я и се поклони толкова старомодно, че в лондонските салони жестът му изглеждаше направо архаичен.

— Много се радвам да се запозная с вас, лейди Фалконър — прозвуча ласкателно гласът му. Акцентът му беше съвсем лек. Устните му се усмихнаха, но усмивката не стигна до очите.

— Аз също се радвам да се запознаем, дон Антонио — отвърна сърдечно Аурелия. — Откога пребивавате в Лондон?

— Едва от три седмици, мадам. — Гостът си взе чаша шампанско от таблата, която разнасяше лакеят. — Недостатъчно, за да се почувствам като у дома. А вие, лейди Фалконър, сигурно сте родена в Лондон?

— О, не — отговори с усмивка Аурелия. — Наистина живея от доста време в столицата, но семейството ми произхожда от провинцията, от областта около Ню Форест. Това е може би най-интересната, най-старинната част на Англия. Посещавали ли сте тези места?

— За съжаление, не. Видях само град Дувър, а от Лондон познавам улиците около Гросвенър скуеър… и красивия парк, който за съжаление не може да се сравни с просторните зелени площи в нашия славен Мадрид.

— Да, сигурно сте прав. Признавам, че много бих искала да видя столицата на Испания… — Аурелия долепи ветрилото до устните си — знак към Гревил, че битката е започнала, но засега не се нуждае от помощта му. — Какво казахте, че сте намерили квартира на Гросвенър Скуеър?

— Да. Мисля, че улицата се казваше Адамс Роу.

— О, да, има такава улица, и то съвсем близо до нас. Значи сме съседи. Живеем толкова близо, та не е нужно човек да наема файтон, за да измине разстоянието от едната къща до другата.

— Каква щастлива случайност! А е и практично, защото аз не притежавам карета. Ако позволите, много скоро ще дойда да ви изкажа почитанията си, мадам…

Този господин не е свикнал да се вози във вехтите, миришещи на мухъл лондонски файтони, помисли си Аурелия. Изобщо не можеше да си представи, че дон Антонио ще се принизи дотам елегантните му дрехи да влязат в досег с мазната седалка на файтона.

— С радост ще ви посрещна в дома си, сър — кимна му със сияеща усмивка тя. — Запознахте ли се вече със съпруга ми, полковник Гревил Фалконър?

— Мисля, че не — отвърна дон Антонио, проследи погледа й и попита: — Да не е високият джентълмен, който разговаря с нашата домакиня?

— Да, това е съпругът ми — потвърди Аурелия.

— Мисля, че вчера го видях в парка на Гросвенър скуеър. Придружаваше малко момиче с голямо куче. Детето и кучето разиграваха истински спектакъл. Нямаше как да не се загледам.

Сякаш повя студен вятър. Аурелия потрепери.

— Момичето е моята дъщеря.

— Прекрасно момиченце, мадам. Моите поздравления.

Не смей да се доближаваш до дъщеря ми! — беше готова да извика Аурелия.

Все пак успя да се овладее и се засмя, макар и малко глухо.

— Не ми се вярва, че заслугата е само моя — отбеляза тя.

— О, аз пък съм убеден, че детето винаги прилича на майката — отвърна галантно той.

Продължавай да играеш, заповяда си сърдито Аурелия. Представяй си, че си на бал с маски. Сведе глава, разтвори ветрилото си, скри лицето си наполовина и се престори на смутена.

— Ласкаете ме, сър…

Гревил, който стоеше в другия край на залата, не изпускаше от очи ветрилото й. Аурелия отново му съобщаваше, че всичко върви по план.

— Може би ще ви е приятно да ви разведа из Лондон, дон Антонио?

— За мен ще е чест, мадам. — Погледът на испанеца се плъзна към Гревил. — Стига съпругът ви да няма нищо против.

Аурелия отново се засмя изкуствено. Можеше само да се надява, че чуждият човек няма да го забележи.

— Трябва да знаете, сър, че лондонските дами не са зависими от съпрузите си.

Мъжът се поклони тържествено.

— Обществото в Мадрид е с много по-строги нрави, лейди Фалконър. Бих казал, че сме доста старомодни, в сравнение с живота в Лондон.

Аурелия свали ветрилото и примигна уж смутено.

— Това означава ли, че не одобрявате непринудеността и свободния живот в Лондон, сър?

— Разбира се, че не, мадам — отговори с известна студенина той. — Исках само да кажа, че ще ми е нужно малко време да свикна с тукашните нрави. Предполагам, че многото красиви и изискани лондонски дами ще ми помогнат да свикна по-бързо.

По гърба на Аурелия отново пробяга студена тръпка. В главата й заседна страшната мисъл, че дон Антонио Васкес си играе с нея. Досега беше убедена, че тя води играта, но вече не беше толкова сигурна. След като усети, че вече не контролира положението, тя размаха ветрилото със завъртане на китката към дясното си рамо и започна да си вее с леки движения.

Гревил стигна до нея много по-бързо, отколкото беше очаквала.

— Мисля, че още не се познавам с твоя компаньон, скъпа…

Гласът му звучи някак странно, установи учудено Аурелия. Погледна го и забеляза, че очите му изглеждат стъклени, сякаш е пил повече, отколкото трябва. После ще разбере какво става. Сега трябваше да представи двамата мъже.

— Дон Антонио Васкес е наш съсед — оповести весело тя. — Наел е къща на Адамс Роу.

— Сега вече съм сигурен, че вчера ви видях на Гросвенър Скуеър — допълни испанецът. — С едно прекрасно момиченце и кучето му.

Гревил го погледна над ръба на чашата си и поклати глава.

— Май не съм ви забелязал — рече той и примигна, сякаш се опитваше да си спомни. — Надявам се да не го възприемете като обида.

— Ни най-малко — увери го дон Антонио. — Вниманието ми бе привлечено от кучето. Не всеки ден имам възможността да наблюдавам ирландска вълча порода.

Гревил се засмя фалшиво. Ръката му трепереше и малко шампанско се изля на пода.

— Да, това е доста рядка порода…

Аурелия се вцепени. Можеше да се закълне, че полковник Гревил Фалконър никога не се е напивал. Играеше ролята си толкова убедително, че всеки би му повярвал — включително и тя. Но защо? Нима само за да привлече вниманието на испанеца изцяло върху себе си и да й даде възможност да си възвърне самообладанието, което почти бе изгубила?

Тя се обърна към дон Антонио и го дари със сияеща усмивка.

— Много се надявам да ме посетите на Саут Одли стрийт, дон Антонио, и то скоро. Ще се радвам да ви покажа забележителностите на Лондон. Притежавам собствена карета, така че ви обещавам приятна разходка. Ако позволите, някой ден просто ще мина да ви взема. — С тези думи тя даде на Гревил да разбере, че е научила как се придвижва испанецът.

Дон Антонио се поклони тържествено.

— Много съм ви задължен за любезността, мадам. Сигурен съм, че щом ме видят с вас, джентълмените от обществото ще позеленеят от завист.

Аурелия игриво го удари с ветрилото по ръката. Харесваше й да се прави на глупачка.

— Протестирам, сър! Ласкателствата ви звучат безсрамно!

Испанецът стисна ръката й и я поднесе към устните си.

— Аз би трябвало да протестирам, мадам. Моля ви, простете ми. Аз съм напълно искрен.

— Тогава ще се радвам да ви видя в дома си, дон Антонио. Сутрин към единайсет винаги съм вкъщи за приятелите си.

Испанецът се поклони отново, кимна на Гревил и се оттегли.

— Върви! — пошепна Гревил съвсем тихо, за да го чуе само тя.

Защо? Аурелия не го попита гласно. Веднага се отдели от него и тръгна към другия край на салона, където домакинята бе събрала група гости около пианото.

— О, лейди Фалконър, присъединете се към нас. — Доня Бернардина й протегна ръка. — Искаме да ни кажете мнението си за Лопе де Вега. Ние смятаме, че твърде малко англичани познават великите умове на Испания. С изключение на Сервантес, разбира се.

— Англичаните твърдят, че много обичат книгата, но не са в състояние да произнесат правилно „Дон Кихот“ — намеси се млад мъж и се засмя пренебрежително.

— Трябва да ни простите незнанието — отвърна хладно Аурелия. — Признавам, че англичаните не държат много да овладеят чужди езици. Нашият език се говори навсякъде по света и вече не ни се налага да говорим с чужденците на техния език.

— Но вие говорите малко испански, нали, лейди Фалконър?

След като изпълни патриотичния си дълг и защити арогантната и достойна за съжаление незаинтересованост на своите сънародници към изучаването на чужди езици, Аурелия беше готова да си върви.

— Не, всъщност не. Говоря малко френски и италиански.

Само след няколко минути тя се сбогува учтиво с компанията и си тръгна. Гласът на Гревил се чуваше от другия край на салона, доста по-пронизителен отпреди. Засега не можеха да го обвинят, че заваля думите, но тромавите изрази даваха да се разбере, че му е трудно да се владее. Едрият, солиден мъж се полюляваше като младо дръвче под поривите на вятъра.

Аурелия беше готова да избухне в смях. Гревил играеше ролята си възхитително, но за съжаление причините съвсем не бяха забавни.