Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Медуза (35)

34.

Гласът на пилота изпълни кабината на „Ситейшън Х“.

— Съжалявам, че трябва да ви събудя, но наближаваме Понпей и след няколко минути ще кацнем. Моля да си закопчаете коланите!

Остин се прозя и погледна към Дзавала, който не би се събудил и от земетресение. После впери поглед през прозореца към пистата на остров Декетик и дългата километър и половина пътека, която я свързваше с главния остров. По небето се виждаха само няколко облачета.

— Добре дошла на Бали Хай! — каза Остин на Сонг Лий, която търкаше сънено очите си.

Лий повдигна объркано вежди. После допря нос до прозореца. Островът под тях беше почти кръгъл и заобиколен от тънък бариерен риф, обграждащ обширна наситеносиня лагуна. Гъсти зелени гори покриваха издигащият се високо над острова планински връх, а сред зеленината проблясваха множество водопади.

— Прекрасен е! — възкликна тя.

— Преди няколко години спирахме тук с един изследователски кораб на НАМПД — заразказва Остин. — Високият вулканичен връх се нарича Нана Лауд. Той е вдъхновил европейските изследователи да кръстят острова Възнесение. Струвало им се е, че се издига към небесата.

— Има ли място на планетата, на което не си бил? — попита Лий.

— Ако наблизо има океан, значи съм стъпвал на него — засмя се Остин. — Виж, оттук се виждат останките на стария град Нан Мадол, на югоизточния край на острова. Наричат го Тихоокеанската Венеция. Може да го разгледаме, след като приключим с другата задача. Знаеш ли, ще те заведа да вечеряме на едно място с гледка към морето и ще те запозная със сакау. Това е местната огнена вода, която правят от пипер.

Сонг се загледа с любопитство в суровото лице на Кърт. Той се вълнуваше като ученик от това, че може да се върне на Нан Мадол. Фактът, че се беше нагърбил с непосилна задача и държеше в ръцете си съдбата на стотици хиляди хора, май не го притесняваше. „Явно самоувереността е заразна“, помисли си тя, защото каза:

— Да, с удоволствие. Може да посетим Нан Мадол по-скоро, отколкото предполагаме. Мисля, че имам идея как да решим „друга задача“, както я нарече.

— Как по-точно, доктор Лий?

— Това е една странна кратка история от първия помощник-капитан на „Принцес“. Островът, до който корабът пуснал котва, когато екипажът се разболял, се славел с негостоприемството си към китоловците. Затова, след като пристигнали, той и капитанът слезли за кратко на брега, за да проверят дали ще открият туземци. Не видели никого, но се натъкнали на руини. Капитанът бил впечатлен от странните каменни рисунки и казал, че приличат на тези, които е виждал върху един храм в Нан Мадол.

— Значи, ако открием остров, на който има руини като тези тук — каза Остин, — има шанс „Принцес“ да е спрял там.

— И аз си помислих същото — потвърди Лий.

— Това с какво ще ни помогне да открием лабораторията? Не забравяй, че това е основната причина да дойдем в Микронезия.

— Знам. Докато бях на Боунфиш Кий, чух, че в другата лаборатория не им достигат сини медузи и трябва да открият още.

— Кейн каза, че са създали мутирал вид — спомни си Остин. — Защо им трябват още от немутиралите?

— По това време нямаше никакви гаранции, че мутиралите медузи ще помогнат — каза Лий, — и затова трябваше да помислим и за други възможности. Имаше план да се съберат медузи от един новооткрит източник. Ако лабораторията все още работи върху ваксината, ще продължава да се нуждае от тези същества. Което означава, че ако открием къде има медузи, лабораторията може да е наблизо.

— Доктор Кейн може би знае къде е това място?

— Не е задължително. Той беше оставил повечето от задачите на доктор Мичъл.

Остин се замисли за момент и после каза:

— Познавам един екскурзовод на име Джеремая Уитълс, който живее в Колониа, столицата на Понпей и най-големият град на острова. При предишното ми идване тук, Уитълс ме заведе до руините. Той има енциклопедични познания за Нан Мадол. Мисля, че си струва да поговорим с него и да видим дали знае нещо, което може да ни помогне.

 

 

„Ситейшън Х“ направи още един кръг, после се спусна и се приземи меко върху единствената писта. Близо до края на полосата самолетът направи обратен завой и се отправи към терминала. Посрещна ги подвижна стълба. Остин отвори вратата на самолета и вдъхна топлия въздух, пълен с тежкия аромат на тропически цветя. Кърт имаше чувството, че влиза в парна баня, но не му беше до оплакване от топлината и влагата, след десетките часове в кабина с контролирана температура на въздуха.

Един любезен митничар им удари печати в паспортите и ги посрещна с добре дошли във Федерални щати Микронезия. Лий си беше оставила паспорта на Боунфиш Кий, но от Щатския департамент се бяха обадили в Хонолулу, където й издадоха временни документи, с които можеше да влезе и да излезе от Микронезия.

Фоайето беше безлюдно, с изключение на един мъж, който държеше табела с надпис „НАМПД“. Носеше бейзболна шапка, широки бермуди, сандали и бяла тениска, на която имаше светлосин правоъгълник с четири бели звезди — знамето на Микронезия.

Остин представи себе си и другите от групата.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна мъжът. — Аз съм мичман Франк Дейли. Извинете ме за дегизировката. Местните са свикнали да виждат моряци, но се опитваме да запазим тази операция в тайна.

Въпреки ваканционния му външния вид, изправената стойка, безупречната къса подстрижка и гладко избръснатото лице показваха, че Дейли е войник.

— Извинен сте, мичман — каза Остин. — Какво сте ни подготвили?

— Един хеликоптер ще ви откара до командния център на моя кораб, крайцерът „Конкорд“.

Отправиха се към сив „Сийхоук Сикорски“, който ги чакаше наблизо. Докато вървяха натам, Остин попита Дейли докъде са стигнали с търсенето.

— Покрихме стотици квадратни километра по вода и въздух — отвърна мичмана. — Но засега нищо!

— Спуснахте ли радио хидроакустични шамандури, с които да следите за движения под повърхността?

Дейли потупа носа на хеликоптера.

— Тази птичка е създадена за борба с подводници. Оборудвана е с най-новите апарати за засичане на звукови вълни. Информацията от сензорите се предава обратно на кораба и оттам влиза в мощна компютърна система. Засега не откриваме нищо, сър!

— Проучихте ли внимателно мястото, на което се е намирала лабораторията? — попита Дзавала.

— Доколкото е възможно да се огледа с робот — отговори Дейли.

— Чух, че един кораб на НАМПД помага в търсенето — каза Дзавала. — Ще видя дали мога да взема назаем техния подводен апарат, за да огледам отблизо дъното.

Остин мислеше за своя разговор с Лий.

— Доктор Лий откри една следа, която бихме искали да проверим на острова — каза той. — Можете ли да откарате Джо на кораба и да ни вземете след няколко часа?

— Обясниха ми, че целият флот е на ваше разположение, господин Остин — отвърна Дейли. — Хеликоптерът може да лети с триста и двайсет километра в час. За нула време ще се върнем на острова.

Остин се обърна към Дзавала, който беше започнал да товари багажа им в хеликоптера.

— Сонг е изровила някои интересни неща за Нан Мадол — каза той, — и мисля, че може да са свързани с лабораторията. Можеш ли да ръководиш операцията по издирването, докато ние огледаме наоколо?

— Почакай, Кърт. Ти ще отидеш на разходка с прекрасната доктор Лий, а аз ще се ровичкам в калта? Какво не е наред в тази картинка, приятелю?

— Доколкото виждам, нищо, приятелю — засмя се Остин.

— Трябва да призная, че имаш право — отвърна Дзавала също с усмивка. — Ще се видим след няколко часа.

Той се качи на хеликоптера с Дейли. Пилотът запали двата двигателя и въртящите се витла набраха скорост. Дългият двайсет метра летателен апарат се отдели от пистата, издигна се на височина от няколкостотин метра, наклони се бавно напред, прелетя над лагуната и се понесе към открито море.

Докато хеликоптерът пренасяше Джо към кораба, Остин и Лий напуснаха летището, за да потърсят такси. Един огромен мъж на не повече от двайсет години, който вероятно тежеше близо 160 килограма, се беше опрял на светлокафяв „Понтиак“ комби, облицован с изкуствено дърво. На вратата се четеше надпис „Таксиметрова компания Колониа“. Остин се приближи до мъжа и го попита дали познава екскурзовод на име Джеремая Уитълс.

— Старият Джери? Разбира се! Вече се пенсионира. Ако ви трябва някой, който да ви разведе, ще ви свържа с моя братовчед.

— Благодаря, но бих искал да говоря с Джери — каза Остин. — Можете ли да ни закарате при него?

— Няма проблем — отговори мъжът с широка усмивка. — Той живее в града. Качвайте се.

Остин отвори вратата пред Сонг Лий и после седна до нея. Шофьорът, който се представи като Елууд, намести тялото си зад волана, от което ресорите на комбито простенаха, а шасито се наклони на една страна. Докато Елууд потегляше, черен пикап „Шевролет Силверадо“ го последва по алеята и продължи да кара след него до Колониа, град с около шест хиляди жители, чиято осеяна с дупки главна улица имаше особено старовремско излъчване. Елууд зави към тих жилищен квартал и спря пред кокетна жълта къща с бели первази.

„Силверадото“ задмина „Понтиака“ и спря малко по-напред, откъдето шофьорът можеше да наблюдава как Остин и Лий се приближават към предната врата. Кърт натисна звънеца. Отвътре някой извика „секунда“. Малко по-късно, строен мъж на около осемдесет години отвори вратата.

Джеремая Уитълс първо се усмихна на Лий. После очите му се обърнаха към Остин и се разшириха от изненада.

— Кърт Остин от НАМПД? Боже мой, не мога да повярвам! Колко време мина?

— Твърде много, Уит. Как си?

— По-стар, но не много по-умен. Какво те води на моя прекрасен остров, Кърт?

— Все същите рутинни задачи на НАМПД. Показвам острова на доктор Лий. Тя се интересува от Нан Мадол и не се сещам за някой, който е по-запознат с темата от най-добрия екскурзовод на Понпей.

— По-точно най-добрият бивш екскурзовод — каза Уитълс. — Влизайте!

С розовото си теме, тънкия орлов нос, добродушните любопитни сини очи, надничащи зад очила с телени рамки, и леко прегърбените си рамене, Уитълс напомняше за дружелюбен мишелов.

— Чух, че си се пенсионирал — каза Остин.

— Мозъкът ми все още е пълен с факти, като старо гърне с яхния, но гръбначният ми стълб започна да се сковава и вече не мога да обърна глава, без да ме заболи, а както знаеш това е важно, за да показвам различните забележителности. Трябваше да се въртя от кръста като дървен войник. После зрението ми започна да отслабва. Никой не иска да наема полусляп екскурзовод, затова реших да се откажа.

Уитълс поведе гостите си през стаи, отрупани с красиви произведения на микронезийското народно изкуство. На всяка стена и във всеки ъгъл имаше маски, тотеми и издялани фигури. Той покани двамата да седнат на заградената веранда и отиде да им донесе студена минерална вода.

По време на своите пътувания по света, Остин беше виждал клонинги на Уитълс, англичани перипатетици, които работят като екскурзоводи в известни катедрали, древни замъци или забравени храмове, попиващи всеки факт, важен и не чак толкова, и които се превръщат в местни знаменитости.

Остин беше срещнал Уитълс по време на една обиколка на Нан Мадол и остана впечатлен от необятните му знания за културата и историята на острова. Преди много години, Уитълс беше служил като навигатор на търговски кораб, който спрял край Понпей и той бил впечатлен от красотата и историята му. Оттегляйки се рано от морската търговия и разчитайки на спестяванията си, Уитълс се преместил на острова и започнал да води уединен живот, концентриран около руините. Нан Мадол се беше превърнал не само в източник на доходи, но и в смисъл на целия му живот.

Уитълс се върна с водата, седна на един стол и попита Лий какво знае за Нан Мадол.

— Не много, признавам — започна тя. — Знам, че го наричат „Тихоокеанската Венеция“.

— Нан Мадол по нищо не прилича на адриатическия град — каза Уитълс, — но въпреки това е изумителен. Състои се от деветдесет и два изкуствени острова, създадени през дванайсети век. Строителите пренесли шестоъгълни базалтови колони до плитчините и рифа на Тенуен, като някои от тях били с дължина над шест метра и ги натрупали хоризонтално, за да направят изкуствени острови с равен връх. Мрежа от плитки канали свързва островите един с друг. Тъй като градът е отдалечен и се намира на място, на което нищо подобно не би трябвало да съществува, се появили теории, че Нан Мадол е част от изчезналия континент Му или Лемурия.

— Вие как мислите, господин Уитълс? — попита Лий.

— Мисля, че реалността е много по-прозаична, но въпреки това изумителна. В града е имало храмове, административни сгради, погребални камери, къщи за жреци и благородници, както и басейн, в който е живяла свещена змиорка… С какво мога да ви помогна, доктор Лий?

— Виждали ли сте на друг остров руини, в които са издялани необичайни рисунки, подобни на тези?

— Само на едно място — отвърна Уитълс. — Храмът, познат като Храмът на лекуващите жреци. Чувал съм, че има подобен храм и на друго място, но така и не успях да потвърдя тази информация.

— Какво точно е представлявал този култ? — попита Остин.

— Зародил се е на един от островите близо до Понпей. Жреците обикаляли архипелага, за да лекуват болните и се прочули с чудотворните си умения.

Остин и Лий се спогледаха.

— Като лекар — каза тя, — съм много заинтригувана от тази история.

— Бих искал да мога ви кажа повече — отвърна Уитълс, — но цивилизацията им е изчезнала по време на една кръвопролитна война. Въпреки че има голям шанс вярванията и церемониите на култа да са се запазили в една по-примитивна форма, повечето от това, което знаем днес, се е предавало от уста на уста. Няма никакви писмени сведения.

— Рисунките не се ли считат за писмени сведения? — попита Остин.

— Разбира се — отвърна Уитълс, — но от това, което съм виждал, те са по-скоро символични и алегорични, отколкото исторически.

— Какво изобразяват рисунките в Нан Мадол? — попита Лий.

— По-добре да ви ги покажа, отколкото да ви ги описвам — каза Уитълс.

Той влезе в кабинета си и се зарови в шкафовете. Накрая се върна с един кафяв плик. Старецът го отвори и измъкна отвътре купчина снимки. Избра една и я подаде на Лий.

— Това е фасадата на храма, снимана от канала — обясни той. — Под пода на сградата има кухо пространство, което явно е било басейн. На снимката се виждат рисунките по камъните.

Лий се загледа в снимката, а после я подаде на Остин, който разгледа фигурите с форма на камбана и после вдигна глава.

— Медузи? — каза той.

— На това приличат — потвърди Уитълс. — Не съм сигурен защо са украсили стените на храма с тези създания. Но, както вече казах, има един басейн, посветен на свещената змиорка, така че защо да няма и такъв за медузи?

— Действително, защо не? — попита Лий, като тъмните й очи блестяха от вълнение.

— Бих искал да видя това място — каза Остин. — Можеш ли да ни кажеш къде е?

— Мога да ви покажа точното място, но се надявам да си носите бански. Изкуственият остров, на който е бил изграден храмът, потъна по време на едно земетресение преди години. Не много надълбоко. На около четири метра.

Остин погледна Лий.

— Какво ще предпочетете, госпожо? Да се върнете на кораба, или да разгледате Нан Мадол?

— Мисля, че отговорът на този въпрос е ясен — отговори тя.

Той не беше изненадан от думите й.

Остин помоли за телефонен указател и след няколко минути вече беше уредил лодка под наем и екипировка за гмуркане. Уитълс отбеляза местонахождението на храма върху една туристическа карта на древния град. Те му благодариха и се сбогуваха. После се върнаха в „Понтиака“. Таксито потегли към пристанището, а „Шевролетът Силверадо“ се отдели от бордюра и ги последва на известно разстояние.