Фабиан Ленк
Походът на Ханибал (5)

Капан в прохода

Призори Канми събуди приятелите.

Те се измъкнаха от приятно топлата постеля и всички заедно отидоха в палатката на Канми. Водачът на слонове им даде хляб, топло козе мляко и сушени плодове. Докато закусваха, той им разказа за издирването на хората вълци и че то е завършило без успех.

После Канми ги изпрати заедно с Калаби при Зирос.

Децата дадоха на слона прясна вода и сено. На дневна светлина животното се стори на Леон още по-голямо. Леко извитият му нагоре бивник бе дълъг повече от два метра и остър като копие.

— Ако искаш, можеш да го погалиш — предложи Калаби на Леон. — Зирос е много мил. Е, когато не му е заповядано да напада, разбира се.

Леон предпазливо се приближи към Зирос. В ръката си държеше една малко спаружена ябълка. „Сивият великан има симпатични очи с дълги мигли“, помисли си момчето. В този момент хоботът на слона се приближи до ръката му и се пресегна за ябълката. Момчето се престраши и пристъпи още една крачка напред.

— Най-много обича да го галят зад ушите — засмя се Калаби.

Леон непохватно започна да гали Зирос зад голямото ухо и слонът не се възпротиви ни най-малко.

— Добре, достатъчно! А сега да го изтъркаме — извика Калаби.

Докато търкаше силните крака на слона, Леон внезапно усети тежкия му хобот върху рамото си. Сърцето му буквално спря да бие.

— Изглежда, че те харесва — усмихнато каза Калаби.

Сега сивият великан обгърна Леон с хобота си и сякаш на шега го повдигна малко нагоре.

— Аз… аз също те харесвам — запелтечи Леон в огромното ухо на животното. — Само че, моля те, върни ме обратно на земята!

Зирос обаче нямаше такива намерения.

— Аз да не съм ти играчка — недоволстваше Леон, увиснал на метър над земята.

В този момент отекна кратка команда. Слонът незабавно остави Леон на земята и прибра силния си хобот.

Канми се приближи, държеше в ръка дълга пръчка с извит метален връх.

— Казах ли ви, Зирос се подчинява на всяка заповед на Канми — прошепна Калаби на новите си приятели.

— Донеси наметката! — разпореди й Канми.

Скоро Калаби се върна с великолепна червена наметка. Водачът на слонове накара Зирос да коленичи и хвърли наметката на гърба му. След това с общи усилия закрепиха на гърба му дървената кула, през която приятелите пристигнаха в света на Ханибал.

— След малко вътре ще седне Ханибал — каза им Калаби със светнали очи. — А ние ще водим Зирос.

„Много добре, помисли си Леон, така ще сме близо до Ханибал.“

Минаха обаче два часа, преди огромната върволица от хора и животни да се отправи на път. След като събраха палатката, им остана малко време да се помотаят из лагера. Калаби водеше малката групичка.

Приятелите бяха изумени. Лагерът приличаше на градче. Минаха край множество ограждения, в които бяха затворени животни за изхранването на огромната войска. Мучаха волове, квичаха свине, блееха овце. Имаше и стотици клетки с птици, чували със зърно, ядки и сушени плодове, кози мехове, пълни с вино, качета с осолена риба и двуколки, пълни със сено. Навсякъде сновяха войници, които трескаво се готвеха за потегляне. Те оседлаваха конете си или приготвяха снаряжението си.

— Войниците са групирани в отряди по сто, наричаме отрядите стотни — обясни Калаби. — Освен снаряжението си всеки войник е длъжен да носи вода и храна за един или два дни. Стотните разполагат с всичко, което им е необходимо за лагеруването: мотики, лопати, тенджери, палатки, колчета и мелници за мелене на зърното.

„Какво мъкнене пада само!“, помисли си Леон. Беше невероятен късмет, че щяха да водят само един слон!

— Ханибал има и много наемници — продължи Калаби. — Сред войските ни са бързите ездачи от Нумидия^[1]. Те не носят доспехи и са въоръжени само с копия.

— В такъв случай противникът може много лесно да ги победи! — вметна Леон.

— Нищо подобно, тъй като не носят доспехи, те са невероятно бързи — отвърна Калаби. — По-бързи са и от вятъра. Те всяват смут у противника, обграждат го, внезапно нанасят удари в гръб и веднага се оттеглят, за да нападнат малко след това отново.

— Така ли? — възкликна Леон, видимо впечатлен. — Прилича на тактиката, използвана от Александър Македонски.

— Освен това в редиците ни са и балеарците^[2] с техните прашки — продължи Калаби. — С острите си камъни те могат да уцелят плъх от петдесет метра разстояние. Използват различни прашки според разстоянието, на което се намира целта. И те, както и нумидийците, искат да видят вероломния Рим да моли за милост, затова се присъединиха към Ханибал.

По време на обиколката децата видяха и много занаятчии: дърводелци и майстори на лъкове, стрели, въжета и копия. Имаше и много готвачи, пекари и касапи. Пред една палатка видяха мъж, който бе наредил пред себе си билки и стъкленици.

— Той е лекар — обясни им Калаби. — А едрият мъж в ризницата отсреща е Магон^[3], той също е брат на Ханибал. Само че подкрепя Ханибал. Командва петхилядната армия от пехотинци. А онзи мъж с бялата туника^[4] се казва Масиниса^[5]. Той е предводител на нумидийските отряди.

Магон бе длъгнест и енергичен млад мъж с къдрава коса. Човекът, с когото разговаряше, бе пълна негова противоположност — дребен и набит. В белите си одежди той по-скоро приличаше на жрец. Мъжът възбудено обясняваше нещо на Магон.

— Карат ли се? — попита Леон.

Калаби сви рамене.

— Не знам. Но се говори, че Масиниса е много избухлив. Канми казва, че непрекъснато иска пари за войниците си.

 

 

Един час по-късно дългата войскова колона най-после потегли. Най-отпред Ханибал яздеше извисяващия се над всички Зирос. Пълководецът се бе настанил в дървената кула, а в ръката си държеше дългото копие със слънцето, символизиращо бога Мелкарт.

Канми водеше могъщия слон. До него вървяха Калаби и приятелите.

Пред тях крачеше мъж на име Райк. Беше от племето на боите^[6] и имаше задача да преведе обоза до високопланинския проход. Райк бе подвижен и пъргав, а краката му бяха извити във формата на буквата „О“. Носеше камшик, който използваше и като тояга. В сивите си дрехи той почти се сливаше със скалистата околност.

Пътят, широк не повече от десет метра, се изкачваше стръмно нагоре. Отляво и отдясно на Ханибал стрелци на коне охраняваха фланговете^[7]. Зад Зирос се бе проточила дългата повече от километър верига от слонове, войници, занаятчии, говедари. Картагенските войници се разпознаваха по виолетовите туники, кожените доспехи с бронзови плочки и шлемовете, подобни по форма на гърне, обърнато с дъното нагоре. Мечовете им бяха къси — явно служеха повече за пробождане, отколкото за посичане. Офицерите носеха дълги червени наметала.

Леон крачеше недалеч от Зирос. Огромното животно предпазливо пристъпваше по заледената земя, сякаш обмисляше всяка своя крачка. Силният студен вятър духаше в лицата им, а околните върхове бяха обвити в тежки сиви облаци. Докато обозът бавно, но сигурно напредваше, заваля сняг.

Леон погледна към приятелите си. Също като него, Ким и Юлиан пристъпваха с наведени глави. Кия бе най-добре — тя се бе настанила на топло в дрехата на Ким.

В този момент зад гърба им се разнесоха силни гласове. Хората се отместваха и през образувалия се проход към тях се приближи Масиниса, възседнал коня си.

— Ханибал — извика той. — Трябва да говоря с теб!

Пълководецът се наведе към него от бойната си кула.

— Какво има?

— Хората ми замръзват — оплака се предводителят на нумидийците. — Трябват ни кожи.

Самият той носеше палто от фина кожа над бялата си туника.

— Не разполагаме с излишни кожи — спокойно отвърна Ханибал.

— Не може да бъде! — извика ядосано Масиниса. — Носиш отговорност за войниците и трябва да се погрижиш за тях.

— Нося отговорност само за моите войници, за картагенците — възрази му пълководецът. — Нумидийците са твои войници, Масиниса. Знаеш, че ни предстои път през планините. Твоя задача е да предпазиш войниците си от студа. Както е задача и на всеки друг предводител на наемна войска.

На Леон не му убягна, че Масиниса побесня. Мъжът обвинително посочи към засилващия се снеговалеж.

— Това е сняг, по дяволите! Хората ми не са виждали подобно нещо. Те са от горещите пустини!

— Щом не можете да се справите, ще се наложи да се върнете — отвърна с презрение Ханибал.

— Никога! — изрева Масиниса. — Това сигурно те устройва, Ханибал! Защото няма да ни дадеш частта от плячката, която ни се полага. И след като стана въпрос за плячка — смятам, че ни даде твърде малка част след покоряването на Сагунт^[8].

— Това е просто смешно!

— Нищо подобно! Без моите конници никога нямаше да удържиш победа. Но ти раздели по-голямата част от златото между своите войници.

Сега вече и Ханибал се разгневи:

— Дръж си езика зад зъбите, Масиниса! Плячката бе разделена справедливо! Твърде алчен си!

Нумидиецът погледна нагоре към Ханибал и лицето му се сгърчи. Леон си помисли, че едва се сдържа да не изтегли красивия малък кинжал, висящ на широкия му кожен колан.

Все пак успя да се овладее:

— Ще се разкайваш за това, Ханибал! — изсъска Масиниса, преди да обърне коня си и да препусне в тръс към войниците си в задната част на колоната.

— Прекрасна атмосфера, няма що! — прошепна Леон на Ким и Юлиан.

— Да, наистина — съгласи се Юлиан. — Изглежда, че в армията има сериозни разногласия. Винаги е така: когато става въпрос за пари, никое приятелство не може да издържи.

— Ханибал по всяка вероятност има врагове и сред своите — каза Леон. — И в случай че…

Момчето внезапно замълча.

— Какво има?

— Не знам — каза той и посочи на север. — Стори ми се, че видях няколко сенки на гребена на хребета.

— Мислиш, че може да се заговорниците? Хората вълци? — изплашено го попита Юлиан.

— Там горе ли? Не виждам нищо, освен облаци — промърмори Ким. — Не превъртайте, момчета!

Леон нищо не каза, но продължи да оглежда внимателно местността. Видя стадо кози, след това лешояд, който внезапно се появи насред ниските облаци. Но зловещите сенки бяха изчезнали.

Повървяха още около час. Пътят се стесни, а времето ставаше все по-лошо. Вятърът запращаше в лицата им смесица от ледени зрънца, сняг и дъжд. Колоната все повече забавяше хода си, докато най-сетне Зирос спря. Канми се опитваше да го подкара, но слонът не помръдваше и крачка.

— Хм — каза Калаби, — изглежда, усеща опасност.

— По какво съдиш?

— Вижте хобота му — посочи Калаби. — Когато го протяга напред, означава, че е обезпокоен от нещо.

Леон се огледа наоколо.

— От какво?

Калаби поклати глава.

— Не знам…

В този момент хоботът на слона се раздвижи. Зирос започна да го поклаща насам-натам.

— В момента се разкъсва между любопитство и страх — преведе Калаби жеста му.

— Пътят — предположи Канми и посочи напред. — Ужасно е тесен и хлъзгав.

Той отново започна да говори нещо на огромния слон и животното най-после продължи напред, въпреки че се движеше много бавно и внимателно.

Пътеката бе широка не повече от три метра. Отляво се извисяваше черно-сива каменна стена. Вдясно зееше дълбока пропаст. Земята бе камениста и заледена. Райк пристъпваше пред тях с отмерена крачка, лявата му ръка докосваше каменната стена, а дясната здраво стискаше тоягата.

Леон се движеше колкото е възможно по-вляво, за да е далеч от пропастта. Непрекъснато се подхлъзваше. Целият плувна в пот въпреки студа.

Внезапно зад гърба му се разнесе отчаяно тръбене.

Леон се обърна и видя как един от индийските слонове полита в пропастта. Няколко впрегатни коня изпаднаха в паника — цвилеха, ритаха и се дърпаха. Двама от водачите им също полетяха в пропастта. Няколко войници се притекоха на помощ, но дълго време и те не успяха да усмирят животните.

Паниката постепенно обхвана целия обоз. Ужасени, приятелите видяха как все повече хора, животни и двуколки се прекатурват в пропастта. В колоната зейна празнина.

— Всички ще умрем, в името на Мелкарт! — прошепна ужасена Калаби.

— Глупости! — викна Канми. — Просто трябва да се стегнем.

Двамата с Райк се втурнаха към мястото на инцидента. Не след дълго положението бе овладяно. Щетите обаче бяха значителни.

Ханибал изтегли меча си и посочи към превала^[9]:

— Напред, воини! Нищо не е в състояние да ни спре! Нито бурята, нито планините! Още по-малко римляните!

И той решително се понесе напред през ледената вихрушка, а обозът го последва.

— Добре че поне Ханибал, Калаби, Канми и Зирос не пострадаха — каза тихо Леон на приятелите си.

— Така е — съгласи се Ким. — Освен това се радвам, че кулата, в която се е настанил Ханибал, е все още цяла. Все пак тя е обратният ни билет към Зибентан.

Леон кимна мълчаливо. След това отново заоглежда покритата със сняг и лед околност. С облекчение установи, че няколкостотин метра по-нататък пропастта свършва и отстъпва място на полегат склон.

Колоната продължи да върви още няколко часа. Придвижваха се изключително бавно. Изкачването изискваше огромни усилия. Напрежението бе неимоверно. Вледеняващият студ и безмилостната буря ги изтощаваха допълнително. Всеки път, когато обозът спираше, се раздаваха команди да продължат напред. Постоянно се случваше нещо, което забавяше колоната — счупи се оста на една двуколка, после един ездач падна в пропастта, а след него надолу полетя и един кон. Пътечката ту се превръщаше в ледена пързалка, ту хората внезапно затъваха до колене в сняг.

Най-после стигнаха до една падина. Вятърът утихна, сякаш искаше да даде възможност на Ханибал и хората му да си поемат дъх.

Леон се протегна, за да отпусне стегнатите си мускули.

И тогава ги видя.

Вляво от тях, в горичката от лиственици, бързо притичваха множество фигури.

— Ето ги пак! — извика Леон.

— Кои?

— Сенките! — отвърна Леон. — Казвам ви, някой е по петите ни и не ни изпуска от очи.

Ким го погледна със смесено чувство на недоверие и страх.

— Май ти се привиждат някакви призраци.

Леон подръпна крайчеца на ухото си.

— Бих искал да е така, но за съжаление съм сигурен, че там имаше някой.

Планинските склонове отново плътно се приближиха до колоната и приятелите имаха усещането, че се движат във вътрешността на фуния. Скоро стигнаха до една планинска урва^[10], не по-широка от десетина метра. Отляво и отдясно се извисяваха високи отвесни скали.

— Когато преминем урвата — извика Райк, — ще сме стигнали планинския хребет!

— Е, това звучи добре — подхвърли Леон на приятелите си.

Ким, Юлиан и Калаби кимнаха. Само Кия не изглеждаше въодушевена. Дори напротив — бе доста изнервена.

— Нещо не й харесва — забеляза Ким.

Леон погледна към Кия. Очите й бяха широко отворени и в тях се четеше паника!

Търсейки трескаво причина за страха на Кия, момчето се загледа нагоре. И това, което видя на върха на планинския склон, го накара да извика: сипеите внезапно се раздвижиха и като в забавен каданс^[11] към тях полетяха камъни.

— Внимание! Опасност! — извика Леон. После дръпна Ким и Юлиан под един скален навес.

В този момент камъните изтрополиха върху пътеката. Земята потрепери и се покри от облак прах. После приятелите чуха тръбенето на Зирос — слабо, почти истерично, изпълнено с уплаха.

„Не, само не Зирос!“, помисли си Леон и преглътна с усилие. „Ами Ханибал?“