Фабиан Ленк
Походът на Ханибал (3)

Хората вълци

— Къде сме? — объркано попита Леон.

Леденостуденият порив на вятъра го прониза до кости.

— Хубав въпрос — отвърна тихо Ким и се огледа наоколо.

Намираха се върху някакво плато, заобиколено от остри върхове, покрити със сняг. Ким разпозна на запад тризъбеца на Мон Пелву. Слънцето тъкмо залязваше — самотно огненочервено кълбо, чиито последни отблясъци изчезваха сред острите зъбери на каменните исполини.

Около приятелите имаше цяло градче от палатки. Пред палатките бяха забучени копия с подпрени на тях щитове. На много места димяха огньове, миришеше на влажно дърво и печено месо.

Наблизо цвилеха коне. Само на няколко метра от тях преминаха няколко брадати войници, които сякаш не забелязаха приятелите. Бяха облечени в дълги панталони и кожуси и държаха в ръце копия.

— Това трябва да е лагерът на Ханибал — прошепна Ким, която още държеше Кия в ръце. — По всяка вероятност се подготвят за нощувка.

— Да — съгласи се Леон. — Имате ли представа през какво ни изпрати Темпус дотук?

Приятелите се обърнаха. Зад тях можеше да се види нещо като кула от дърво, кацнала върху ниски дървени стълбове.

— Това е бойна кула. Видях такава в книгата за Ханибал, която разглеждах в библиотеката — спомни си Юлиан. — Привързват я към гърба на слона и в нея се настаняват стрелци с лъкове. Трябва добре да запомним тази кула — заради връщането.

Момчето огледа приятелите си. Както винаги, Темпус се бе погрижил да са подходящо облечени точно за мястото, където се озовават. Двамата с Леон носеха здрави кожени ботуши, дебело подплатени панталони от здрав лен в тъмен цвят, бели вълнени ризи и наметала от кафява вълна. Ким беше облечена в дълга светлокафява вълнена рокля и нещо като палтенце, дълго до ханша й, също дебело подплатено. Вместо колан на кръста си имаше тъмночервена лента, широка около двайсет сантиметра. Красив червен шал предпазваше главата й от режещия вятър.

Зад тях се разнесе тръбният зов на слон.

Леон се засмя.

— Няма съмнение, че сме на правилното място. Но сега спешно трябва да се погрижим за подслон през нощта, че тя обещава да е студена.

— Прав си — съгласи се с него Юлиан. — Трябва да се опитаме да предложим някъде услугите си. За отплата вероятно бихме могли да се подслоним в някоя от палатките.

— Добра идея, ще се радвам да храня слоновете — каза Ким. — Те винаги са гладни, както вече научихме от госпожа Веленберг-Отенбрьок, така че край тях сигурно винаги може да се намери работа. Да попитаме някой от водачите дали не иска да му помагаме.

Приятелите тръгнаха в посока на слонското тръбене. Но не вървяха дълго.

— Ей, кои сте вие? — спря ги един недружелюбен глас.

Децата се заковаха на място. Приближи ги едър широкоплещест мъж, въоръжен с дълъг меч. Когато застана пред тях, забелязаха, че дясното му око липсва.

— Ние ли? — невинно пропя Ким. — Ние сме новите… ъ-ъ-ъ… гледачи на слонове… — опита се тя да налучка подходящите думи. — Ще помагаме при слоновете… — смотолеви полугласно момичето.

Мъжът я погледна с единственото си око.

— Какво, какво? — гласът му бе дрезгав.

Ким му подари една от най-сладките си усмивки.

— Ами ще храним слоновете.

— Така ли? — отвърна едноокият, като проточи думите. — Познавам всички водачи на слонове. Те се само трийсет и седем. Само че не познавам теб и приятелите ти. И какво означава това?

— Хм, какво ли би могло да означава това? — повтори думите му Ким, подобно на ехо, и му изпрати още една очарователна усмивка.

— Едно-единствено нещо! Лъжете! — прокънтя гласът на мъжа. — Вероятно сте крадци или шпиони на римляните и замисляте нещо лошо. Само че тая няма да я бъде! — Дясната му лапа се сключи здраво около китката на Ким.

Момичето изкрещя от болка.

— Пусни ме! Какво си намислил? — изкрещя тя и го ритна по глезена.

В същия момент Леон го блъсна с все сила и мъжът се олюля като топола по време на буря. Великанът отпусна желязната си хватка. Ким му се изплъзна и побягна. Леон, Юлиан и Кия я последваха.

— Стойте! — изрева войникът и тромаво се понесе след тях.

Приятелите стремглаво тичаха през палатковото градче, като прескачаха двуколки, заграждения и лагерни огньове.

— Дръжте ги! — кънтяха зад тях виковете на едноокия.

— Кого? Трите деца ли? — попита някой през смях. — Да не би да са те ступали?

— Стига глупости! — долетя ядосаният отговор. — Може да са шпиони!

Приятелите продължиха да тичат. Никой не успя да ги задържи. Кия тичаше най-отпред и ги отведе до един от стражите в края на лагера. Те профучаха покрай него, така че и той не успя да пипне никого от тях, и стигнаха до заледен стръмен скат, над който се спускаше мрак.

— По дяволите, да се връщаме! — извика Юлиан.

Леон се попипа по челото.

— Да се връщаме ли? Я погледни назад.

Едноокият и двама часови се носеха към тях.

— Имаме само един изход — каза Леон и започна да се спуска надолу по ската. Останалите го последваха.

Не бяха изминали и два метра, когато се подхлъзнаха и стремително полетяха надолу.

Леон се опита да се хване за нещо, но напразно — и той, и приятелите му продължиха стремглаво да се плъзгат надолу. Единствено Кия успя да се вкопчи в една туфа трева. Докато летеше надолу, без да може да направи каквото и да било, Юлиан чуваше сърцераздирателното мяукане на котката.

В следващия момент се блъсна в дънера на едно дърво, излетя във въздуха, прелетя два метра и се приземи в една снежна пряспа. После се изтръска от снега, подобно на мокро куче.

— Ким? Юлиан?

— Тук съм — отвърна му слаб глас.

Гласът на Юлиан!

Приятелят му се бе прострял по гръб на няколко крачки от него.

— Добре ли си? — разтревожено попита Леон. Самият той бе здрав и читав.

— Не — отвърна Юлиан. — Чувствам се като разглобен. Но май нямам нищо счупено — и момчето полека се изправи.

Ким също се изправи, а край нея подскачаше Кия!

— Поздравления — каза Ким. — Представях си го малко по-различно — и тя хвърли поглед към върха на склона. Дано поне не ни преследват повече, помисли си момичето. И какво ще правим сега?

— Ще замръзнем тук — рече с тревога Юлиан.

В този момент Кия отново измяука, само че този път мяукането й не бе изплашено, а настоятелно. После котката се втурна по ската.

— Струва ми се, че ще е добре да я последваме — отбеляза Леон. — И друг път ни е спасявала.

Котката се шмугна между две ели и ги поведе към слаба светлинка, мъждукаща на около двеста метра пред тях.

— Охо, това сигурно е някаква хижа! — зарадва се Леон. — Бихме могли да се подслоним в нея. Ти отново ни спаси, Кия!

И той се наведе и погали котката.

— Да не прибързваме — спря го Юлиан. — Нека първо стигнем до хижата.

Тримата се приближиха към дървената къщичка. Снегът проскърцваше под краката им.

Едва ли е по-голяма от стаята ми, помисли си Юлиан. Постройката беше с наклонен покрив и едно-единствено прозорче, недалеч от вратата. Приятелите се отправиха към нея.

— Внимание, вътре свети! — каза Ким и се скри зад един храст. — Кой ли би могъл да е там? Може би някой войник на Ханибал. В такъв случай можем да си имаме неприятности.

— Едва ли е войник — прошепна Леон, сгушен до Ким и Юлиан. — Войниците трябва да са в лагера. Сигурно е ловец.

— За бога, какво ще търси ловец посред нощ в планината? — попита Юлиан.

— Студено ми е, момчета! — измърмори Ким. — Предлагам да погледнем през прозорчето. Само така ще разберем кой е вътре.

Приятелите се запромъкваха приведени към хижата.

Прозорецът всъщност беше една квадратна дупка в стената, затворена с кепенци. От процепите се процеждаше светлина.

Леон допря лице до една цепнатина и надникна вътре.

Светлината идваше от една факла, около която се бяха настанили трима мъже, приседнали в полукръг. Мъжете бяха с гръб към Леон. И тримата носеха дълги наметки от вълчи кожи.

— … съвсем наблизо, това е добре дошло за нас — казваше в този момент единият от мъжете.

— Не знам, струва ми се, че е рано за нападение — отвърна друг от мъжете.

„Нападение ли?“, стрелна се през съзнанието на Леон. „Кого искат да нападат, Ханибал ли?“

— Едва ли ще имаме по-добра възможност — прекъсна го нетърпеливо първият. — Те изобщо няма да го очакват. Не и през нощта.

— Откъде знаеш? — изръмжа третият. — Ханибал е разположил навсякъде стражи. Ще ни чуят, когато се приближаваме, и ще вдигнат тревога. Може да загубим много хора. Не трябва да рискуваме.

— Точно затова трябва да ги изненадаме. Не трябва да даваме възможност на стражите да ни надушат и да вдигнат тревога. И тогава ще го ликвидираме…

„Кого?“, помисли си Юлиан. Обзе го лошо предчувствие. Вероятно имаха предвид Ханибал! Изглежда, се бяха натъкнали на врагове на великия пълководец!

— Точно така! — продължи мъжът. — И тогава проклетите картагенци и войниците им ще се предадат. Обзалагам се!

— Едва ли — възрази му един от другите мъже. — Имам по-добра идея. Когато колоната от войници се озове в прохода, ние ще… Ей, какво беше това?

— Какво?

— Някакъв шум. Откъм прозореца!

„Уф!“, трепна Леон и прехапа долната си устна. Това, което бе изпукало, бе кокалчето на глезена му!

— Сигурно е вятърът.

— Може да е, а може и да не е. По-добре да проверя.

Леон с ужас видя как мъжът се надигна.

— Да се махаме! — прошепна момчето.

В този момент вратата се отвори и върху приятелите падна лъч светлина.

— Подслушвали са ни! — изкрещя един от мъжете. — Трябва да ги пипнем!

Без да спира да тича, Леон хвърли поглед назад. Три фигури в дълги наметки от вълчи кожи бягаха след тях. Мъжете бяха изтеглили мечовете си и бързо се приближаваха към приятелите.