Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (5)

Гневът на папата

Юлиан си мислеше, че на следващата сутрин най-после ще могат да закусят на спокойствие, но се бе излъгал.

Лоренцо ги събуди в ранни зори, после ги заведе в кухнята, където тикна в ръцете на всеки по парче хляб и след това ги натири в работилницата. Микеланджело бе там и вече ги очакваше.

— Нямаме никакво време — измърмори той и започна да разпределя задачите.

Приятелите трябваше да занесат до Сикстинската капела три чувала с пясък и вар.

А това бе тежка работа, увери се Юлиан, когато нарами чувала си, още повече, че се очертаваше денят да бъде горещ. Приведени, тримата затътриха крака по пътя към капелата, а Кия радостно подскачаше край тях.

Лоренцо носеше кофа, в която имаше множество по-малки съдинки с тайнствено съдържание, оцветени в различни цветове, а Микеланджело — някаква скица^[1], навита на руло.

— Мислиш ли, че Кия ни се надсмива? — попита Юлиан, задъхвайки се.

— Кия ли? Не, не би го направила — отвърна Ким, без обаче да е напълно сигурна. Когато ставаше въпрос за Кия, човек никога не можеше да е напълно сигурен.

Малко по-късно стигнаха до капелата.

— Двамата помощници са вече тук, но Пиеро и Джовани ги няма — разочаровано отбеляза майсторът. — Това е шансът ви — обърна се той към приятелите. — Можете да сте ми много полезни.

— Дано скелето вече е готово — каза Лоренцо и отвори вратата на капелата.

Какво бе облекчението на всички, когато видяха, че дърводелецът е завършил работата си.

— Поне това се уреди! — извика Микеланджело и започна да се катери нагоре по стълбата. — Един от новите остава долу, а другите двама идват с мен — разпореди се той.

Леон и Кия останаха долу при чувалите, а Ким и Юлиан се заизкачваха един след друг по тясната стълба.

Юлиан забеляза, че стълбата, която се извисяваше поне на петнайсет метра нагоре, бе само опряна на перваза, но не бе укрепена по никакъв начин. С омекнали колене той най-после стигна до тесния проход, непосредствено под прозореца. Погледна нагоре, но видя само платнището.

— Тук има въжета и скрипец за вдигане на тежести — обясни им Лоренцо. — С тях ще изтеглите чувалите горе.

— А след това?

— След това ще ги носите нагоре по стълбите към скелето — каза Лоренцо и тръгна след майстора.

— Това е къртовска работа! — ужаси се Юлиан.

Заедно с Ким той спусна въжето надолу. В края му висеше широк сандък. Леон натика в него един чувал, а Юлиан и Ким го изтеглиха горе. Направиха същото и с втория. Върху третия се бе настанила Кия и те я издърпаха заедно с него горе. Това, изглежда, много я забавляваше.

След това Леон получи задача да носи кофи с вода от кладенеца пред църквата. Изтеглиха и тях нагоре с помощта на скрипеца. Когато всичко бе горе, Леон се изкачи по стълбата при тях.

После понесоха товарите нагоре по стълбите, към скелето. То стигаше непосредствено до свода на купола. Приятелите видяха, че върху елементите му бяха монтирани стъпала и мостчета, върху които Микеланджело и помощниците му можеха да се придвижват, без да има опасност да се подхлъзнат при извивките на скелето. Отделни части пък можеха да бъдат премествани на различни места под тавана — там, където се работеше в момента, обясни им Лоренцо.

Юлиан внимателно свали чувала с вар от гърба си и най-после успя да види фреските на майстора или поне първата част от тях.

— О, колко са красиви! — изплъзна се от устата на децата.

— Да, направо са невероятни — гордо отвърна Лоренцо. — Вече сме направили почти половината! Най-отпред, над вратата, виждате сцената, която майсторът нарече „Опиянението на Ной“. Следват „Потопът“, „Саможертвата на Ной“ и „Изкушението и изгонването от Райската градина“. В момента работим върху фреската „Сътворението на Ева“. Тя е почти готова.

Юлиан хвърли изумен поглед към Ким и Леон. Те също бяха впечатлени, фигурите, нарисувани от Микеланджело, изглеждаха невероятно живи. Подпийналият Ной, който се бе отпуснал с наведена глава върху една възглавница, бягащите хора в „Потопа“, в чиито жестове се четяха страх и паника, или неприкритият ужас върху лицето на Адам след изгонването му от Рая — всичко това бе предадено толкова реалистично, че дъхът на приятелите просто спря.

— Но това не е всичко — додаде Лоренцо. — Задачата ни е да изрисуваме не само тавана, но и люнетите^[2] — полукръглите фронтони над прозорците.

Като на снимка, помисли си Юлиан, който не можеше да откъсне поглед от сцената с потопа. Само че никоя снимка на света не притежаваше интензивността на боите на Микеланджело.

— Харесва ли ти? — разнесе се глас до тях и Юлиан се стресна. Не бе чул някой да се приближава.

Бе самият майстор.

— Да! — успя да отвърне момчето. — Как успяхте да сътворите това, искам да кажа…

— Трябва да обичаш това, което правиш — отвърна тихо Микеланджело. — Трябва да му отдадеш душата си, само така то ще оживее в очите на зрителите. В това е тайната. Погледни тук… — и той поведе момчето към почти готовата фреска на Ева.

— Това е моята Ева — замислено промърмори художникът и посочи към едно голо женско тяло, което се покланяше. — Покланя се пред Създателя, пред Бог, който е тук, отдясно. А днес ще добавя и фигурата на Адам, която вече съм скицирал. В момента той спи. Горната част на тялото му е облегната върху ствола на едно дърво. Но да се залавяме за работа. Лоренцо?

— Да, майсторе!

— Залавяй се с интонакото^[3]!

— Веднага! — извика мураторето и се приведе към приятелите, за да им обясни: — Това е мазилката!

После започна да забърква някаква смес от вода и вар.

— Ама че мирише! — изплъзна се от устата на Юлиан.

— Да — отвърна Лоренцо, — варта има остра миризма и разяждащо действие. С нея се посипват труповете на покосените от чумата, за да се ускори процесът на разлагане.

Много приятно, няма що, помисли Юлиан, но не каза нищо.

Зидарят започна да бърка сместа с нещо като лопата, докато не се образува гъста маса. След това добави пясък и отново започна да бърка.

— Хайде, хайде! — припираше го майсторът, застанал под почти готовата фреска на Ева.

— Ей сегичка! — извика Лоренцо и нанесе мазилката с мистрия върху все още неизрисуваната площ. След това я избърса с влажна кърпа.

— А сега вие ще разбърквате мазилката — извика Лоренцо на приятелите, които веднага се заловиха за работа.

Под вещото наблюдение на Микеланджело Лоренцо разпределяше мазилката.

— Много е грапава, трябва да е като кожата на малко дете! — недоволстваше майсторът.

Лоренцо мина още веднъж с кърпата върху мястото.

— Още не е добре! — продължи да намира кусури Микеланджело.

Лоренцо взе една копринена кърпа и внимателно заглади последните песъчинки.

Едва ли е голямо удоволствие да работиш с Микеланджело, помисли си Юлиан. Този човек бе истински перфекционист и очакваше същото и от останалите.

Нищо чудно, продължи да разсъждава момчето, че има толкова врагове. А един от тях не се е посвенил дори да среже скелето — нещо, което би могло да струва живота на Микеланджело или на някого от помощниците му.

Най-после Микеланджело бе удовлетворен от работата на Лоренцо. Заедно с двамата си помощници той закрепи с тънки гвоздейчета скицата с изображението на Адам върху прясната мазилка с площ около един квадратен метър. Юлиан се досети, че става въпрос за шаблон, нарисуван с въглен. Майсторът нанесе с молив очертанията на шаблона върху все още меката мазилка — Микеланджело рисуваше фреските, като пренасяше работата си от скиците върху свода.

Той поработи около двайсетина минути, без да вдига глава, а двамата му помощници бяха неотлъчно до него. Накрая махнаха шаблона.

— Сега ще трябва да почакаме около час, докато върху мазилката не се образува коричка, върху която ще мога да продължа да рисувам — каза той, оглеждайки внимателно работата си. — През това време вие ще поддържате сместа за мазилката мека, а аз ще приготвя четките.

Кия, която не се интересуваше особено от рисуване, се сви на кравай в един ъгъл, откъдето продължи да наблюдава случващото се, без да пречи на никого.

Докато Микеланджело се занимаваше с четките, Лоренцо показа на приятелите как да бъркат мазилката.

— И внимавайте да не изхабите материала! — предупреди ги той. — Много е скъп.

— Ще се постараем — отвърна бързо Юлиан и добави: — А вие рисували ли сте някога фреска?

— Не точно — отвърна уклончиво Лоренцо. — Но аз съм още млад, имам време. Един ден и това ще стане, защото съм талантлив и имам добър учител. Поне в това съм убеден.

— А другите не са ли?

Зидарят снижи глас:

— Има хора, които смятат, че Рафаело и Браманте са по-добри художници. Само че не казвайте това на висок глас. А и вдругиден устите на тези завистници ще бъдат затворени.

Юлиан наостри уши.

— Защо? Какво толкова ще се случи тогава?

— На 15 август е тържественото освещаване на първата половина от фреските. Към нея се отнася и сцената с Ева. Тя още не е напълно готова, но се надявам майсторът да успее да я завърши навреме. И тогава цял Рим ще види, че Браманте и Рафаело са само празни дърдорковци — заключи Лоренцо.

Юлиан продължи да разбърква мазилката. Погледът му се плъзна към Микеланджело, който се бе навел над сноп четки, лежащи пред него върху парче пергамент. Майсторът вдигна една четка и изпитателно я огледа на светлината, после огледа и втора. След това нежно приглади косъмчетата по върховете им, потопи ги в боята и направи няколко мазки, за да ги изпробва. Юлиан забеляза, че Микеланджело има навика да гризе дървения край на четката. Затова не бе чудно, че ъгълчетата на устните му бяха изцапани с бои.

Внезапно откъм входа се разнесоха гласове.

— Светият отец иска да говори с Микеланджело. Той тук ли е?

— Боже господи! — промълви Лоренцо. — Папата! Трябва да го поздравим. Да побързаме, майсторе!

— Спокойно — отвърна невъзмутимо Микеланджело, като продължи да разглежда една четка.

— Но вие знаете колко нетърпелив е светият отец! И колко е избухлив — прошепна Лоренцо. — Той е велик човек и ние всички го обичаме. Само че той има навика да удря с жезъла всеки, който го ядоса.

— Наистина ли? — попита Юлиан, който си спомни за не особено ласкателното прозвище, с което наричаха папата: „Ужасния папа“…

Зидарят кимна отривисто.

Чу се почукване.

— Тук ли е майстор Микеланджело?

— Идвам! — извика художникът с досада и заслиза по стълбата.

Приятелите и Лоренцо го последваха, колкото можеха по-бързо.

Лоренцо и Микеланджело коленичиха пред един около 65-годишен мъж, придружаван от двама войници от швейцарската гвардия^[4] в униформи на жълти и сини райета.

„Това е папата!“, помисли си Юлиан, докато коленичеше. Леон и Ким също последваха примера му. Юлиан с ужас забеляза, че Кия направи гърбица и изсъска срещу главата на Римокатолическата църква, а след това се обърна с гръб към него и започна да мие козината си.

— Добре, добре, можете да станете! — каза Юлий II.

Сега Юлиан можа да разгледа отблизо светия отец. Мъжът носеше бяло расо, което стигаше до петите му, а върху него моцета^[5] — късо, червено наметало, както и бял цингулум^[6] и бял пилеол^[7] — малка шапчица върху темето. Върху дясната му ръка блестеше пръстенът на рибаря^[8]. С лявата си ръка се подпираше върху жезъл. Лицето му — с отпуснати надолу ъгълчета на устните, хлътнали под тъмните тежки клепачи очи и снежнобяла брадичка — не будеше доверие.

Дебнещият му поглед се закова върху майстора.

— Докъде стигнахте, Микеланджело?

— Напредваме — отвърна уклончиво Микеланджело.

Папата потропа по пода с жезъла.

— Не отговорихте на въпроса ми! Искам да знам докъде сте стигнали! Горе не се вижда нищо!

Майсторът едва се сдържаше да не избухне.

— Ще ви хареса, Ваше Светейшество — увери го той. — Освен това не изоставаме от графика… почти не изоставаме.

— Какво казахте, почти ли? Сигурно се шегувате! — кипна папата. — Обсипвам ви с дукати, а вие си позволявате безочието да не спазвате графика. Не се отклонявайте от него, за да не ви се случи нещо!

Юлиан видя как Микеланджело ядно сви юмруци.

— За истинското изкуство е необходимо време!

Папата вдигна жезъла си и пристъпи към майстора.

— Не! Не изкуството се нуждае от време. А странните инциденти в моята капела, за които сте отговорен единствено вие. Нямаше как да не стигне до ушите ми, че част от скелето се е съборило. Пострадали са хора…

Адамовата ябълка на Микеланджело заподскача.

— Да, имаше инцидент. Много неприятен за съжаление, но…

— Никакво но! — излая папата. — Не се справяте добре, Микеланджело! Пълен некадърник сте, както по всичко изглежда. Защо ли не възложих задачата на Рафаело. Той е…

— Какво? — кипна Микеланджело. — Този…

— Този какъв? — прекъсна го светият отец. — Затваряйте си устата! Рафаело е изключително талантлив млад мъж. При това е добре възпитан, за разлика от вас.

— Той е едно нищо! — изрева майсторът. — Самохвалко и лъжец, нищо повече! Никога не съм си представял, че ще се хванете на въдицата му. Освен това…

В този момент жезълът на папата се стовари върху Микеланджело. Ударът попадна върху лявото му рамо.

Майсторът не се отмести и на милиметър и Юлиан видя как в очите му затрептя опасно пламъче.

Папата отново вдигна жезъла.

— Искате да кажете още нещо ли? — попита той със зла усмивка. — Само посмейте!

Виждаше се как майсторът се бори със себе си. Все пак успя да се овладее. Папата го потупа с жезъла си по гърдите.

— Ще съм тук вдругиден в 9 часа, когато ще отслужим тържествена меса по случай откриването на първата половина от фреските. Съветвам ви да не ме разочаровате. В противен случай Рафаело, когото толкова много ценя, ще трябва да довърши работата ви. Добре разбирате какво би означавало това за вас като художник.

Юлий II рязко се обърна и напусна капелата заедно с двамата си гвардейци.

Юлиан си пое дълбоко дъх и хвърли поглед към майстора. Лицето му бе бяло като тебешир. Ъгълчетата на устните му трепереха, а ръцете му бяха свити в юмруци. Той целият се тресеше.

— Рафаело! Прилошава ми само като чуя това име! — простена Микеланджело. — Той иска да ми отнеме работата, а светият отец, който е по-скоро овца, отколкото пастир, той…

— Майсторе! — извика ужасено Лоренцо. — Ако папата чуе това, ще ви изхвърли оттук.

— Той само това чака — рече тихо Микеланджело. Гневът му сякаш изведнъж се бе изпарил. Сега изглеждаше по-скоро изтощен и разочарован.

Възможно ли е това да е вярно, запита се момчето. И дали папата наистина иска да се отърве от Микеланджело? Ако е така, може би той е в дъното на покушението срещу Микеланджело. В такъв случай художникът очевидно е попаднал в мрежите на опасна интрига, чиито фини нишки са били изплетени в дворците на Ватикана.

Осъзнавайки това, Юлиан потрепери.

— Хайде, да се залавяме за работа! — извика майсторът и хукна нагоре към скелето.

Когато се изкачиха горе, той първо провери мазилката, а след това започна да рисува. Успя обаче да направи само няколко мазки. Мазилката още не беше изсъхнала и внезапно се пропука. Микеланджело не беше на себе си от яд. Сега всичко трябваше да се прави наново.

Този ден художникът не успя да нарисува нито една мазка повече — или мазилката не бе достатъчно твърда, или художникът бе твърде нетърпелив и разрушаваше фината основа. Малко преди мръкване, отчаян и изнервен, Микеланджело прекрати работата.