Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (14)

Опасното вино

Когато малко по-късно се запътиха към „Златния лъв“, настроението на зидаря бе значително по-добро.

— Надявам се, че майсторът бързо ще си стъпи на краката — каза той. — За да поеме той ръководството на работата в Сикстинската капела, а не този надут младок.

Ако извършителят е Лоренцо, помисли си Леон, то тогава той е твърде добър актьор.

Приятелите бяха видели, че зидарят взима със себе си силно отровната стъкленичка с прахообразната боя. Ето защо бяха нащрек — едва ли би могло да се очаква нещо добро от човек, който носи в себе си отровна боя. Тримата бяха решени да не го изпускат от очи нито за миг.

В „Златния лъв“ цареше оживление. Леон огледа с търсещ поглед огромната зала, в която имаше двайсетина маси, всяка с по шест стола край нея. Имаше и дълъг тезгях, зад който бяха наредени множество бурета с различна големина. Там се разпореждаше някакъв великан с гола глава и пищни мустаци. Най-вероятно собственикът. Миришеше на лук, чесън и риба. Персоналът сновеше насам-натам и разнасяше блюда и чаши.

— Насам! — извика им един глас.

Леон погледна надясно и видя Рафаело, който се бе настанил на една маса в най-отдалечения ъгъл, да им маха.

Лоренцо се запъти към масата и седна срещу Рафаело.

— Добре дошли! — извика Рафаело и разпери широко ръце, сякаш искаше да прегърне и четиримата.

Зидарят му кимна и изкриви устни в нещо като усмивка.

Младият художник ги изгледа изпитателно, но ведро.

— А, взели сте и котката си — каза той на Ким, в чийто скут се бе настанила Кия, широко отворила смарагдовозелените си очи. Всеки сантиметър от тялото й издаваше бдителност.

— Тя е също толкова красива, колкото и ти.

Ким учтиво благодари за комплимента, а Леон потрепери. Намираше дрънкането на Рафаело за ужасно. За щастие, Рафаело смени темата.

— Поръчайте си каквото искате. Аз плащам — каза той и махна на една от слугините.

Тя припряно му кимна, но преди да дойде, отнесе към тезгяха огромен куп празни чинии, наредени една върху друга.

След десетина минути младата жена най-после се появи отново.

— Извинете — каза тя, — но днес има много работа.

— Вино, донеси ни от хубавото червено вино и не се скъпи — извика Рафаело. — Най-добре една голяма кана.

— А за нас мляко, моля! — поръча Леон.

След това младата жена прие и останалата част от поръчката. Избраха за предястие риба тон с бял боб, артишок с пресни смокини в зехтин. Поръчаха и основното ястие — салтимбока ала романа и спецатино — вкусна яхния, както разбраха по-късно.

Виното и предястията се появиха почти веднага. Рафаело напълни догоре чашата на Лоренцо и вдигна наздравица:

— Наздраве! — извика той.

Леон не изпускаше зидаря от поглед. Той видя как Лоренцо бавно вдигна чашата си и се чукна с Рафаело. Двамата мъже се гледаха дружески и се усмихваха, сякаш бяха приятели. Но Леон знаеше, че са врагове и че един от двамата бе готов да мине и през трупове, за да постигне целта си.

Настойчиво мяукане привлече вниманието му. Кия протегна шия към блюдото с риба. Леон взе парче риба и го даде на Кия. След това си взе порция шунка със смокини.

— Е, какъв е графикът за фреската, какво предстои да се прави? — попита Рафаело и отпи голяма глътка вино.

Лоренцо също отпи от чашата си, преди да отвърне. После подробно обясни докъде е стигнала работата. След това Рафаело зададе още няколко въпроса, свързани със скелето и мазилката. Той умело насочи разговора към професионални теми.

В някакъв момент Леон престана да следи какво си говорят. От вниманието му все пак не убягна, че първата кана с вино вече бе изпразнена. Рафаело поръча още една, когато слугинята дойде да донесе основното ястие. Жената бързо се упъти към тезгяха, но втората кана с вино се забави доста.

— Каква гадост! — оплака се Рафаело. — Днес е особен ден, а виното още се бави!

— Хм, тук е доста пълно наистина — подхвърли Лоренцо и след това изрече на един дъх: — Мога да отида и да донеса една кана с вино!

Той припряно стана.

Леон улови предупредителните погледи на приятелите си. Какво ли бе намислил зидарят?

— Не, не, приятелю! Това е работа на слугите!

— Няма проблем, отивам! — каза Лоренцо и се запровира към тезгяха, който не се виждаше от масата им.

Не бяха минали и три минути и зидарят се върна — в ръцете си носеше две по-малки кани.

Това се стори подозрително на Леон. Две кани… Защо Лоренцо не бе взел една голяма кана?

— Много добре, сега вече имаме вино! — със задоволство рече Рафаело и лицето му засия.

Лоренцо седна на мястото си и напълни догоре чашата му. На себе си наля от другата кана.

Леон се изпълни с лошо предчувствие. Смалтиното…

— Наздраве! — извика Лоренцо и вдигна чашата си.

— Наздраве! — отвърна Рафаело. — За фреските в Сикстинската капела! Успех!

— Не, не, спрете, Рафаело, не пийте! — извика Леон и скочи от мястото си.

Художникът развеселено го погледна.

— Остави ме на мира, момче! — ръката му обгърна чашата и той я вдигна към устните си.

След това нещата се развиха с мълниеносна бързина. Кия скочи от скута на Ким и се хвърли към Рафаело, бърза като стрела.

Художникът изкрещя и изпусна чашата, която се удари в масата, а след това падна на пода и се разби на малки парченца.

— Господи, вижте ризата ми! — изръмжа той ядосано и посочи към червените петна върху ризата си.

— Какво й стана на глупавата котка? — извика Лоренцо и посегна към Кия.

Тя пъргаво избегна ръката му и скочи обратно в прегръдката на Ким, която сключи ръце около нея.

Леон събра цялата си смелост.

— Тази котка не е никак глупава — каза твърдо той. — Току-що предотврати коварен опит да бъдете убит, Рафаело.

Рафаело го погледна с недоумение.

— Какви ги дрънкаш?

Лоренцо сложи ръка на челото си.

Момчето посочи с обвинителен жест към зидаря.

— Той искаше да ви убие с виното.

В този момент Лоренцо се изправи пред момчето. В стойката му се четеше заплаха.

— До гуша ми дойде от глупавите ти брътвежи! Изчезвайте оттук, не искам да ви виждам повече!

Но Леон не помръдна и на милиметър, още повече че Юлиан, Ким и Кия застанаха до него.

— Ако е така — промълви Леон, а гласът му леко потрепери, — защо тогава не отпиете една глътка от каната, от която наляхте на Рафаело?

Зидарят се поколеба.

Погледът на Рафаело се премести от Леон към Лоренцо и после отново към Леон.

— Какво… означава… всичко това… нищо, не разбирам — запелтечи той.

— Пийте! — настоя Леон.

Лоренцо обаче нямаше намерение да пие.

— В тази кана има отрова — каза Леон. — Силно отровно смалтино, боята на смъртта!

— Глупости! — изкрещя зидарят.

Рафаело попиваше със салфетката виното от ризата си. Изглеждаше замислен.

— Един от вас е лъжец — каза той най-сетне. — Няма да се окаже трудно да разберем кой точно. Ако в каната има само вино, то тогава нищо няма да ви попречи да пиете от нея, Лоренцо…

Зидарят започна да трепери. Бе пребледнял като мъртвец.

— Е, Лоренцо, целият съм в очакване…

Лоренцо се отпусна на стола си.

Рафаело го погледна смаяно.

— Значи е вярно, че в каната има отрова!

Зидарят кимна бавно.

— Той открадна смалтиното от работилницата и дойде с него в кръчмата — хвърли обвинението си Леон. — И по всяка вероятност, докато е бил при тезгяха, е изсипал праха във виното. В тъмночервеното вино синьото смалтино няма как да се забележи.

Лоренцо се предаде. Той примирено измъкна малката стъкленица изпод ризата си. Тя бе празна. Само по ръбовете й можеха да се видят няколко сини частички.

— Това е, това е… — Рафаело не можеше да намери думи. — … просто нечувано! Лоренцо, защо го направихте?

Зидарят бавно вдигна глава.

— Искахте да ми отнемете поръчката. Аз трябваше да завърша фреската.

Рафаело само поклати глава.

— В такъв случай вие сте бил този, който се е опитал да премахне Микеланджело — тихо отбеляза Леон.

— Да! — изстреля Лоренцо. — Дойде ми до гуша да ме командва непрекъснато. Отнасяше се с мен като с някаква отрепка. А аз съм голям художник и щях да свърша работата също толкова добре, колкото и той.

— Как ли пък не, вие сте едно нищо! — отбеляза хладно Рафаело.

— Не е вярно! — простена зидарят. — Ако бях завършил фреските, щях да покажа на целия свят какъв гений се крие в мен.

Рафаело се засмя саркастично.

— Вие срязахте скелето, нали? — продължи Леон. — Микеланджело е трябвало да падне и всичко да изглежда като нещастен случай.

Зидарят отново кимна.

Ким го погледна презрително.

— И вие бяхте този, който непрекъснато ни следеше, нали?

Лоренцо призна и това:

— Забелязах, че сте на път да разгадаете намеренията ми. Исках да разбера какво точно знаете.

— В такъв случай вие сте откраднали боите, а след това и четката от катеричи косми, нали? — извика Юлиан.

— Да, влязох отвън, за да не падне подозрението върху някой, който е в къщата — обясни Лоренцо. — След като откраднах боите, се изкатерих по фасадата на къщата до стаята си и си легнах в леглото.

— Вие сте взели четката, боядисали сте я със смалтиното, а след това сте я върнали обратно! — предположи Леон.

— Да, така беше… — прошепна Лоренцо.

Рафаело помисли, че не е чул добре.

— Какво казахте?

Приятелите му разказаха какво бяха открили. При това не пропуснаха да признаят, че са подозирали известно време него. Заради кафявата боя по ръцете му.

— Мен ли? Никога не бих извършил подобно нещо — каза бързо Рафаело. — Но не ви се сърдя. Защото съм много виновен пред вас. А и трябва да ви благодаря, че спасихте живота ми — и той одобрително ги погали по главите.

— Ще трябва да ви предадем на швейцарската гвардия, Лоренцо. Папата сам ще отсъди какво да прави с вас!

Зидарят мълчеше.

Рафаело подвикна на гостилничаря и се погрижи гвардията да дойде и да отведе Лоренцо.

Преди да тръгне, той хвърли на приятелите ключовете от къщата на Микеланджело.

— Няма да ми трябват повече — мрачно каза той.

Имаш право, помисли си Леон, и прибра ключовете.

После Рафаело плати сметката и всички заедно излязоха навън.

Навън бе чудно топло. Бе хубав и спокоен ден. Леон хвърли последен поглед към „Златния лъв“. На косъм се размина извършването на ново престъпление. За радост бяха успели да го предотвратят. Леон все още не можеше да се успокои напълно. Безпокоеше се за Микеланджело.

— Знаете ли в коя болница е Микеланджело?

— Разбира се, целият Рим знае. Искате да го посетите ли?

Приятелите кимнаха.

Рафаело се усмихна.

— Добра идея, ще дойда с вас. Още повече че някои неща между нас с Микеланджело трябва да бъдат изяснени. Надявам се да е оживял!

Младият художник заведе децата в болницата, в която бе настанен Микеланджело. Той се намираше в единична стая на долния етаж. В коридора срещнаха лекаря, който го лекуваше. От него разбраха, че майсторът се чувства добре. Бил се отровил от нещо, но не било много ясно от какво.

— Дадохме му една отвара от билки, която му се отрази добре — осведоми ги лекарят. — Можете да се видите с него за кратко.

Кия първа се шмугна през полуотворената врата и тръгна към Микеланджело.

— Ей, какво е това… а, това сте били вие! — извика Микеланджело, когато след нея се появиха Леон, Юлиан и Ким. — Но нали аз ви бях… — Той не успя да довърши, защото в този момент съзря Рафаело. Лицето му пламна.

— Моля ви, не се вълнувайте! — извика Леон и успокоително вдигна ръце.

Микеланджело очевидно не бе толкова зле, щом бе в състояние отново да се ядосва.

Приятелите застанаха в кръг край леглото на майстора. Той недоверчиво ги стрелкаше с очи. Но когато му разказаха всичко, чертите на лицето му се отпуснаха и накрая той дори се засмя.

— Радвам се, че всичко завърши толкова добре — каза той. — Моля ви да ми простите, че ви изгоних. — После въздъхна и добави: — Кой би допуснал, че зад всичко това стои Лоренцо? Никога не бих го допуснал!

— Да, в началото ние също подозирахме друго — каза Леон и погледна към Рафаело, който до този момент стоеше встрани и мълчеше.

Сега той се приближи. После си пое дълбоко дъх и каза:

— Както вече чухте, нямам нищо общо с всичко това. За мен е важно да го знаете, Микеланджело.

Майсторът изкриви лице, сякаш го мъчеше някаква болка.

— Само че все пак искахте да завършите фреската вместо мен. Помолихте светия отец да ви възложи поръчката.

Рафаело се засмя чаровно.

— Беше само предложение, в случай че не сте в състояние да го направите вие. Работата в тази толкова важна църква все пак трябва да бъде завършена. Предложих скромния си талант в услуга на църквата, нищо повече.

Микеланджело вдигна вежди.

— О, да, нищо повече! — хапливо отвърна той.

— Както изглежда, вие отново сте добре! — извика бързо Леон.

— Така е — отвърна майсторът. — За мой късмет, проклетият Лоренцо не е използвал достатъчно количество смалтино. Вдругиден смятам да се заловя за работа. Адам очаква да бъде създаден! А вие — обърна се той към приятелите, — можете да живеете в къщата ми колкото искате. Още повече че ключовете на Лоренцо са у вас. Ще ви дам малко дукати, за да можете да си купите нещо за ядене.

— Благодарим, това е твърде великодушно от ваша страна, но не е необходимо да го правите — опита се да го разубеди Леон.

Майсторът обаче остана непреклонен и пъхна в ръката му три дуката.

— Вървете и се подгответе, има още толкава много работа! — каза им той на раздяла и им намигна.

Приятелите и Рафаело си тръгнаха. Когато излязоха на улицата, Рафаело отново им благодари, а след това се прости с тях. Но когато измина няколко метра, се обърна и им помаха.

— Уф, каква налудничава история — каза Леон.

— Да, наистина — съгласи се с него Юлиан. — Нашият мил приятел Паоло имаше право. Наистина е имало опит за покушение срещу Микеланджело.

Ким посочи към моста на ангелите:

— Случаят е разрешен. Мисля, че вече можем да напуснем Вечния град.

Леон въздъхна.

— Така изглежда. Жалко…

— Както винаги — отвърна Юлиан. — Но преди да се отправим обратно към къщи, трябва да върнем ключовете и дукатите на Микеланджело.

След като приключиха с това, приятелите се втурнаха към моста над Тибър. И този ден там се тълпяха хора. Приятелите се смесиха с множеството и най-после стигнаха до фигурата на ангела, през която бяха дошли в Рим.

Хвърлиха последен поглед назад. Никой не обръщаше внимание на трите деца и котката и те се устремиха към ангела. Нищо не ги спря. Влязоха в каменната фигура и Темпус ги върна обратно в Зибентан.