Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (6)

Кражбата

Тази нощ жегата в града не намаля. Приятелите оставиха вратата и прозореца на стаята отворени, за да става течение. Ким, Юлиан и дори Кия скоро заспаха. Само Леон бе буден, заради един комар, който упорито и стръвно кръжеше над главата му. А мислите на Леон кръжаха около случилото се през деня.

Когато по мръкване се върнаха вкъщи, Микеланджело получи някакво съобщение, което още повече влоши настроението му. Двамата помощници, които бяха ранени при падането на скелето, щяха да отсъстват поне седмица.

За приятелите тази новина съвсем не бе лоша — тя означаваше, че можеха да останат около Микеланджело още няколко дни. Още повече, че той се бе уверил, че се справят добре и ще са му от полза.

Някакъв шум накара Леон да наостри уши. Идваше отдолу, от работилницата. Дали Микеланджело не продължава да работи? Не бе изключено, като се има предвид колко честолюбив и обсебен от работата си бе големият художник. Най-вероятно довършваше някоя скица.

Дали няма да може да погледне през рамото му? Най-много да го изгони. Леон стана и тихо заслиза по стълбите в тъмнината.

За негова изненада изпод вратата на работилницата не се процеждаше светлина.

Леон се спря и се ослуша.

Отново се разнесе същият звук. Сякаш някой разместваше нещо. След това се чу леко издрънчаване, сякаш две чаши се бяха ударили една в друга.

Какво ли става в работилницата?

Момчето направи още няколко крачки и допря ухо до вратата.

Сега звуците се чуваха по-ясно. В работилницата имаше някого. Кой ли може да е? И защо няма осветление?

Леон се наведе към ключалката на вратата и надникна вътре. Видя очертанията на отворените прозорци, през които проникваше слаба лунна светлина. Сърцето му заби по-бързо — някаква сянка се суетеше около полиците.

Крадец, помисли си Леон. Ами сега какво да прави? Да извика ли за помощ? Но в такъв случай крадецът щеше да си плюе на петите, при това с ценната си плячка. Леон реши да атакува. Връхлетя в стаята и извика:

— Крадец, помощ!

Сянката се замята насам-натам, но поради тъмнината Леон не можеше да разбере с кого си има работа. Крадецът вдигна ръка и нещо полетя към Леон. В последната секунда момчето успя да се наведе. Нещо докосна главата му и се блъсна в стената зад него, където се пръсна на хиляди парченца. Ето, че полетя и втори снаряд.

Леон се хвърли на земята. В коридора се чуха стъпки.

— Какво става тук? — разнесе се гласът на Микеланджело.

Момчето вдигна глава и видя как крадецът изчезва през прозореца. Майсторът се стрелна покрай Леон и се втурна в работилницата. В този момент по стълбите затрополяха още стъпки. Вероятно шумът бе събудил и останалите.

— Избяга! — извика Микеланджело. После бързо запали една свещ.

Леон се изправи на крака и видя приятелите си, които идваха към него.

— О, не! — извика в този момент майсторът и посочи към една празна лавица. — Някой е откраднал боите ми. Смалтиното^[1] е изчезнало. А също и печената сиена^[2]! Това е пълна катастрофа, боите са безбожно скъпи!

Той закръстосва насам-натам и прикова с поглед приятелите.

— Трябват ми нови бои! При това бързо. И без това вече изоставам със срока, боите ще са ми нужни за сцената с Ева. На разсъмване отивате при Франческа. Никой тук не предлага по-добри бои от нея. Това ще ме съсипе финансово, но извършителят цели точно това. Няма да се оставя да бъда победен, защото тогава подлецът ще постигне своето.

Приятелите кимнаха.

— Добре, но къде, за бога, е Лоренцо, този поспаливец? — зачуди се майсторът и изпрати Леон в спалнята на Лоренцо.

Момчето доведе мураторето.

— Маледиционе^[3]! — изруга Лоренцо, когато разбра какво се е случило. След това попита: — Извикахте ли стражите?

Но Микеланджело само махна с ръка.

— Извършителят отдавна е зад девет планини в десета. Това със сигурност е Рафаело. А може би самият папа е замесен във всичко това?

Лоренцо скри глава в ръцете си.

— Дори и не си помисляйте такова нещо, майсторе!

Леон хвърли нервен поглед към Ким и Юлиан. Какво става тук? Първо срязаното скеле, а сега и кражбата на боите. Някой очевидно по всякакъв начин се опитва да попречи на майстора да завърши фреските…

 

 

Микеланджело събуди децата на разсъмване. След като закусиха набързо, той пъхна в ръката на Леон списък с необходимите бои и последните си двайсет дуката, като не пропусна да му го напомни. После им обясни как да стигнат до къщата на Франческа. Тя живееше недалеч от прочутия Пантеон^[4].

Приятелите веднага се отправиха нататък и потънаха в лабиринта от малки улички. Някои от тях не бяха дълги повече от два метра и тъй като покривите на отсрещните къщи почти се допираха, до уличките достигаше съвсем малко светлина. Деца играеха на криеница пред къщите или гонеха безпризорни кучета. Навсякъде бяха опънати въжета за простиране, върху които се поклащаха всевъзможни дрехи. От един отворен прозорец се разнасяше миризма на лук, а от друг се чуваше ожесточена кавга.

— А сега накъде? — попита Юлиан, когато стигнаха до един кръстопът.

— Добър въпрос, задай следващия — отвърна Ким язвително.

Леон също нямаше представа дали да вървят надясно, или наляво.

В този момент Кия измяука, за да привлече вниманието им, и решително зави надясно. Благодарение на нея и след като питаха няколко минувачи, най-после стигнаха до площад „Навона“^[5], който се намираше недалеч от целта им.

Децата спряха за кратко, наблюдавайки оживлението, което цареше на площада. Заслушаха се във виковете на продавачите, предлагащи пресни плодове и зеленчуци, вдъхнаха сладкия аромат на бусоли — дребни курабийки с анасон, и се възхитиха на умението на един бижутер, който изработваше изящни гривни.

Но Леон забеляза и още нещо. Един мъж бързо се обърна, когато той случайно погледна към него. Който и да бе, очевидно не искаше лицето му да бъде видяно.

Странно, нервно си помисли Леон. Дали пък отново нямаха опашка?

Приятелите бързо продължиха напред и скоро стигнаха до величествения Пантеон. Бронзовото покритие на огромния му купол блестеше на слънцето. Шестнайсет сиви гранитни колони с мраморни капители поддържаха портика пред внушителната бронзова врата, високата над шест метра.

— Хайде, Юлиан! — подкани го Леон, като видя, че приятелят му не може да откъсне очи от гледката. — Иначе Микеланджело ще се сърди!

— Сега, сега… — отвърна отнесено Юлиан.

Леон въздъхна и се огледа наоколо. Някакъв мъж се скри зад една двуколка, когато погледът му се спря върху него. Това ли бе сянката, която мерна на площада? Не беше напълно сигурен. А за преследвача им нямаше нищо по-лесно от това, отново да изчезне в тълпата. Леон реши да не разказва засега на Ким и Юлиан. Вероятно просто му се привиждаше след произшествията през изминалата нощ.

Някакъв просяк им показа пътя към една невзрачна уличка и малко по-късно тримата застанаха пред стара, тясна и разкривена къщичка. Тук би трябвало да живее Франческа.

Леон вдигна ръка, за да почука, но в този момент вратата се отвори и на прага се появи хубава слаба жена, облечена в катраненочерни, дълги до глезените одежди. Имаше издължено лице, тъмни очи и чип нос.

— Клиенти, колко добре! — възкликна тя и ги измери с поглед. — Три деца и една котка, при това толкова красива…

— Вие сте Франческа, нали? — попита Леон.

Жената, която бе на около двайсет, кимна.

— Изпраща ни майстор Микеланджело — започна Леон. — Даде ни списък с необходимите му бои.

— В случай че ви е дал и дукати, сте добре дошли — засмя се Франческа.

Леон посочи към кожената кесия на колана си и Франческа ги пусна да влязат.

Пристъпиха в светла стая, изпълнена с миризма на оцет, пръст и смола. Навсякъде се виждаха бурканчета и гърненца, в които имаше всевъзможни бои: тъмен блестящ антрацит, синьо-кафява сепия^[6], яркочервен цинобър^[7], кадифенозелен малахит^[8]. Върху един тезгях бяха наредени хаванчета, сита, теглилка и съдинки, в които просветваха различни бои.

— Я да видя. — Франческа взе листчето от ръката на Леон.

— А, господинът иска печена сиена, жълт аурипигмент^[9] и лапис лазули^[10]. При това само от най-скъпите и фините. А тук, най-долу, виждам и смалтино — каза тя и се запъти към тезгяха. — Доброто старо, шантаво смалтино.

— Как така шантаво? — попита Леон.

— Смалтиното се прави от стрито синьо стъкло — продължи Франческа. После седна зад тезгяха и придърпа към себе си едно хаванче, в което сипа някакъв син прах. — Рудничарите намират късчетата руда, която оцветява стъклото в синьо, сред сребърните и медните руди. Ако не се отстранят, те пречат при изливането на среброто и медта. Рудокопачите смятат, че причината за това са коболдите — джуджета, които са зли духове. Затова и рудата, съдържаща оцветяващите рудни късчета, се нарича коболд. Доста шантава история…

Жената започна да стрива праха с чукалцето.

— Човек трябва да е много внимателен при приготвянето на боите — продължи да обяснява Франческа. — А също и при рисуването с тях. Някои бои са силно отровни. Но Микеланджело без съмнение знае това.

Леон преглътна. Значи майсторът рисува с отровни бои? При тази мисъл започна да му става зле. Колкото до Ким и Юлиан, ако правилно бе разбрал погледите им, те нямаха търпение по-бързо да излязат оттук. Това очевидно се отнасяше и за Кия, която неспокойно сновеше край вратата.

Без да обръща внимание на всичко това, Франческа съсредоточено продължи да работи. Тя счукваше някои от пигментите на ситен прах, а други оставяше на бучки. Разтваряше едни в оцет, други промиваше с вода и след това прецеждаше водата през сито, а трети нагряваше.

След около час тя връчи на Леон пакетче с безценните бои. Той трябваше да плати осемнайсет дуката. Едва след това вече можеха да напуснат царството на търговката.

— Уф, не знам защо, но тази жена ми се стори доста зловеща! — рече Юлиан.

— И на мен — призна Леон. — А сега да вървим към капелата.

И децата се втурнаха нататък. Леон притискаше безценните бои към гърдите си. Момчето не спираше да се оглежда и отново му се стори, че някой зорко следи всяка тяхна крачка.