Саймън Грийн
Шадоус Фол (8)

6.
Спомени

В покрайнините на Шадоус Фол имаше две къщи на скромно разстояние една от друга. Едната — пуста, а другата — обитавана, но и в двете витаеше духът на миналото, което не можеше да бъде забравено или пренебрегнато. Домът вдясно бе мъничко, скромно място, малко позанемарено и порутено може би, но всичко би могло да се оправи с малко грижа и усилие. Не бе далеч от града, но никой не го посещаваше, ако не се налагаше. Три жени и младо момиче поред надникнаха от прозорците на първия етаж, но там живееше само една жена. Казваше се Поли Къзинс и нещо ужасно й се бе случило като дете. Не можеше да си спомни какво, но къщата не бе забравила. Поли живееше на приземния етаж, но понякога отиваше на първия и се разхождаше от стая в стая, поглеждаше през прозорците, понякога в дирене на спомен, друг път — да избяга от такъв. В стаята без прозорец нещо дишаше бавно и равномерно.

Поли стоеше в пролетната стая и гледаше първите признаци на напъпили листенца по дъба навън. Въздухът бе свеж и прохладен, пълен с обещания за предстоящата година. Осемгодишната Поли трябваше да се изправи на пръсти, за да надникне през прозореца. Бе доста приятно дете с откровено хубаво личице и дълга руса коса, грижливо сресана назад и сплетена на две дълги плитки. Бе облечена в най-красивата си рокля, която също така й беше любима. Бе едва на осем и нещо ужасно бе нахлуло в живота й. Тя погледна през прозореца, но никой не се задаваше по пътя откъм града, независимо колко дълго гледаше и чакаше.

Бе сама в къщата. (Само дето това не бе истина, не и в действителност.) Гледката от пролетната стая бе най-обещаваща, но също така след известно време ставаше най-досадна, а прагът на търпимост към досадата при осемгодишните е много нисък. Не за пръв път й хрумна, че може да отвори прозореца и да излезе навън сред пролетния пейзаж пред нея. Ала никога не го правеше. Имаше нещо в къщата, което я задържаше тук. Поли Къзинс, осемгодишна, въздъхна и ритна стената с краче, обуто в елегантна, но практична обувка, после обърна гръб на пролетта и излезе от стаята.

Докато излизаше, внезапно и със зашеметяваща бързина израсна до ръста на възрастен човек. Протегна ръка да се подпре на стената в коридора, намираше успокоение и увереност в този вечен и неизменен път. Промяната бързо приключи и тя пое дълбоко въздух, замаяна от нахлулата в новата й плът нова кръв. Отново бе на осемнайсет години, върнала се бе от роднини, за да живее с майка си в старата им къща. В къщата имаше още нещо, но тогава не знаеше какво. Бе висока пет фута и десет инча, с горда осанка, с дълга руса коса, пусната свободно край пълничко приятно лице. Не бе красавица и нямаше да се промени, но би изглеждала хубава, ако не бяха очите й. Бяха светли, размито-сини, много студени и винаги бдителни. Очите на човек, който мисли много и казва малко. Тя мина по коридора, отвори друга врата и влезе в лятната стая.

Ярко слънце блестеше на толкова синьо небе, че бе болезнено да гледаш към него. Слънчевата светлина се изливаше над ливадата долу като гъст, течен мед, а в сияйното небе се рееха птици, сякаш плаващи петънца. Поли погледна навън към света на лятото — единствено за него бе мечтала винаги, но къщата (или нещо в нея) не я пускаха навън. Извърна се от прозореца. Не можеше да понесе да гледа дълго лятото. Връщаше спомените от последния път, когато бе щастлива. Когато се бе върнала в този дом, без да знае какво я чака. Обърна гръб на лятото и излезе от стаята.

Навън в коридора раменете й поувиснаха леко, тъй като в миг изминаха четири години и тя пак бе на двайсет и две. Очите й бяха смутени и объркани, а косата й бе съвсем късо подстригана. Това направиха в болницата, в онова официално свежо и жизнерадостно учреждение, където я отведоха след нервния срив. Не й пукаше. Не я бе грижа за нищо друго тогава, освен да се измъкне от къщата. Бе живяла сама там, след като майка й умря и й бе дошло твърде много. Когато й казаха, че са я излекували, тя все пак се върна там, защото нямаше къде другаде да отиде. Принадлежеше на това място. Изправи рамене и влезе в отсрещната стая. Погледна през прозореца към есента. Поизсъхнали листа в златисто и бронзово все още висяха по клоните на дъба, но повечето ги нямаше, а клоните бяха оголени като кости. Харесваше най-много есента. Бе време за отдих. Изискваше по-малко от нея. Така изглеждаше, когато имаше нужда светът да не я безпокои с присъствието си. В същото време преходният характер на есента й бе вдъхнал увереност, че светът може да се промени, без да се налага да е силна. Тя се взря навън, а после неохотно отмести поглед. Никога не оставаше дълго от страх, че гледката може да загуби очарование и да я направи неспокойна. Излезе от стаята в коридора и още тринайсет години увиснаха на плещите й. Отново бе на действителната си възраст, оставаше й само още един прозорец.

Върна се по коридора и влезе в следващата стая, празна като всички останали, и погледна през прозореца към зимата. Беше студено и мразовито, небето бе свъсено и надвиснало застрашително. Слана покриваше ливадата и блестеше по алеята. Тази сцена й се нравеше най-малко, защото това бе настоящето и светът продължаваше да съществува без нея, без да го е грижа за нейните нужди. Зимата ставаше пролет, после идваше лято, а то преминаваше в есен, отново и отново, един свят без край. Можеше да слезе долу и да излезе от къщата навън в зимата по което и време да реши. Само че всъщност не можеше да го направи. Къщата и това, което се намираше в нея, не я пускаха. Пазаруваше по телефона, плащаше по пощата и никога не излизаше навън.

Поли Къзинс, трийсет и пет годишна, на вид с десет години по-възрастна. Болезнено слаба, почти мършава; носеше твърде тежко бреме, за да го понесе. Не бе ни най-малко онова, в което осемгодишното момиченце бе очаквало, че ще се превърне.

Забеляза някакво движение и видя с лека изненада как някакъв мъж идва по улицата към къщата. Първо си помисли, че може да се е изгубил. Никой не идваше насам, освен ако не се налагаше. Нямаше какво да се види освен двете къщи, а всеки, който знаеше за тях, предпочиташе да не поема риска да ги обезпокои. Но мъжът продължаваше напред, без да бърза, без да дава никакъв признак за страх или страхопочитание. Изглеждаше доста приятен, даже красив, смугъл, замислен. Накрая спря пред къщата отсреща и се загледа продължително в нея. Домът на семейство Харт.

Поли усети, че я обзема разочарование, че не е дошъл да види нея, после се намръщи, като осъзна, че лицето на мъжа й е смътно познато. Навъси се, когато той обърна гръб, и се опита да улови мисълта, която й се изплъзваше, но не успя, както ставаше с много от мислите й. Остави я да си отиде. Щеше да се върне, ако е важно. Мъжът внезапно закрачи напред, изкачи стъпалата и отключи входната врата. Поли примига стъписана. Никой не бе стъпвал в дома на семейство Харт от двайсет и пет години, доколкото знаеше. Любопитството я зачовърка като трепет от присъствието на нов приятел, тя се обърна и излезе от зимната стая. Тръгна надолу по коридора към стълбите, стараейки се да не бърза. Следваше да мине покрай последната стая, тази без прозорец, но вратата бе заключена и тя я подмина с високо вдигната глава. Долови нечие дишане, тежко и забавено, но не надникна в стаята. Вътре нямаше нищо. Съвсем нищо. Чуваше дишането по целия път надолу по стълбите.

На долния етаж всички прозорци показваха една и съща гледка и един и същи сезон. Приземният етаж показваше светът такъв, какъвто е, нищо повече. Поли живееше долу и бе направила една от стаите спалня. Прекарваше възможно най-малко време горе. Имаше толкова спомени там. Ала понякога чувстваше, че я зове и тогава трябваше да се качи, независимо дали иска, или не.

Отиде до прозореца и се загледа към къщата на Харт отсреща. В този момент непознатият надзърна през прозореца и тя видя лицето му отново. Бе сигурна, че го познава отнякъде. Или от някога. Дишането й се учести. Вероятно бе част от миналото й, от годините, които бяха изгубени за нея. От времето, за което бе предпочела да не си спомня вече. Мъжът се отдръпна от прозореца и изчезна навътре в къщата, но лицето му остана да танцува почти предизвикателно в мисълта й. Беше го виждала преди, когато бе много млада. Бе лицето на Джонатан Харт, който някога живееше със семейството си в отсрещната къща, когато тя бе на осем години.

 

 

Дали местата си мечтаят за хората, докато те се завърнат?

Джеймс Харт стоеше в коридора на къщата, в която бе израснал, и изобщо не можеше да я познае. Почувства се разочарован и предаден, макар да си бе повтарял да не очаква твърде много толкова бързо. Що се отнасяше до спомените му, никога преди не бе идвал в този дом, но се надяваше, че като е тук, нещо може да се размърда в паметта му. Освен ако онова, което се бе случило тук, не е било толкова ужасно, че някаква част от него бе решила да забрави. Все още не знаеше защо семейството му е напуснало така набързо. От онова, което каза Времето, пророчеството е било доста обезпокоително и е изплашило всички, но какво бе накарало родителите му да решат просто да зарежат всичко и да избягат? Заплашил ли ги е някой? Някой, който е вярвал, че семейство Харт застрашават Вратата към вечността и самия Шадоус Фол? Или пък родителите му са повярвали и са напуснали града, за да го предпазят? Той сви мислено рамене и опита първата врата вляво. Тя се отвори лесно, дори без да скръцне.

Стаята бе светла, просторна, с приятни, обикновени мебели и доста сладникави гравюри по стените. Над претрупаната камина тиктакаше бавно, отмерено часовник. Харт се намръщи. Не харесваше този звук. Бе убеден, че е така, защото зъболекарят, при когото го водеха, имаше бавно тиктакащ часовник в чакалнята и може би му напомняше някогашния страх… В стаята бе тихо и спокойно, сякаш обитателите бяха току-що излезли и всеки момент можеха да се върнат. Мисълта леко го обезпокои, той погледна през рамо, сякаш очакваше някой, някакъв дух, да го наблюдава. Нямаше никого. Излезе от стаята и затвори старателно вратата след себе си.

Мина през къщата от стая в стая и никоя част нея не му изглеждаше ни най-малко позната. Навсякъде бе чисто и подредено, сякаш прислужницата току-що бе минала оттам. При все това, според Времето, никой не бе посещавал къщата на семейство Харт, откакто семейството я бе напуснало, макар че старецът бе озадачаващо потаен относно причината за това. Нямаше дори прах… нищо, което да подскаже, че някаква промяна е настъпила за тези двайсет и пет години. Застана горе на стълбите и се запита какво да прави по-нататък. Бе минал през всички стаи, вдигна някои неща, после ги остави и все така не се появи и следа от спомен. Струваше му се, че може да е всякоя друга, чужда къща. Но той бе прекарал първите десет години от своя живот тук, трябваше да е оставил някакъв следа. Постоя дълго намръщен, потупваше ядно с юмрук хълбока си. Нямаше къде другаде да погледне… Изведнъж го осени вдъхновение, погледна нагоре и точно над главата си видя вратичката към таванската стая.

Не му отне много време, за да проумее как да я отвори, да издърпа сгъваемата стълба и да се изкатери горе. Бе тъмно, тясно и определено миришеше на мухъл, но нещо в това място го привличаше. Усети го. Протегна ръка и включи единствената крушка — едва когато го стори осъзна, че е знаел мястото на ключа и не се е наложило да го търси. Огледа се бавно. Тясното пространство бе запълнено със стари кашони и десетки книжни пакети, завързани с връв. Наведе се над най-близкия кашон и махна парчето плат, което скриваше съдържанието му. Оказа се, че са още купчини хартия, поставени в книжни торби с дати върху тях. Харт измъкна една и набързо ги прелисти. Възстановени данъци, финансови извлечения, разписки. Остави ги — те не означаваха нищо за него. Премина към следващия кашон и дръпна плата. Бе пълен догоре с играчки.

Остана на мястото си, приведен над кашона. Всички играчки, които някога си имал или си изгубил, се озовават накрая в Шадоус Фол. Счупените и онези, които майка ти е изхвърлила, плюшената играчка, обичана чак докато се разпадне, и триколката също. Нищо никога не се губи наистина. Всичко се озовава в Шадоус Фол рано или късно. Такова място е то. Харт коленичи до щайгата, без да откъсва нито за миг поглед от играчките, сякаш се боеше, че могат да изчезнат, ако за миг спре да ги гледа. Посегна и извади първото нещо, което му попадна. Бе механична играчка — Батман, стар и грозен, функционален, от груба пластмаса в ярки цветове. Нави стърчащия отстрани ключ и плоските ходила запристъпваха тежко нагоре-надолу. Харт бавно се усмихна. Спомняше си го. Спомняше си как седи пред телевизора, гледа шоуто на Батман с Адам Уест и Бърт Уорд. По едно и също време, един и същи канал. („Не сядай толкова близо, Джими. Вредно е за очите.“) Спомените бяха кратки и ясни, като кадри от някакъв филм. Постави фигурката на пода и тя се отдалечи наперено, като бръмчеше силно и се поклащаше тромаво. За миг се запита дали самият Батман живее в Шадоус Фол, но май не. Героят все още бе популярен. Хората все така вярваха в него.

Следващото нещо, което измъкна от щайгата, бе старо издание на Далек^[1] с твърди корици. Поредицата по Доктор Ху от времето на черно-белите филми, докато все още бе страшен. Харт бавно прелисти книгата и с това откъслечни спомени нахлуха внезапно — как седеше в леглото прекалено рано в коледното утро, четеше новата си книжка вместо, както трябваше, още да спи. В мига, в който ги откри, историите му се сториха познати, но само спомените изплуваха. Те не му казваха нищо за момчето, което ги бе прочело.

Колички Тъндърбърд. Астън Мартинът на Джеймс Бонд със седалката катапулт. Батмобилът, който изстрелваше ракети и имаше трион за метал, скрит под капака. Кутия, пълна с различни модели войничета — имаха вид сякаш бяха водили дълъг и активен живот. Оръжие с формата на реактивен самолет, което изстрелваше лепящи се стрелички. Домашни и диви животни, разхвърляни небрежно. Влакчета, все още в кутиите. Колекция от пластмасовите чудовища на Аврора^[2].

Спомените изплуваха и изчезваха, връщаха неясния, но все по-конкретен образ на едно малко момче, дребно за възрастта си, срамежливо и затворено, което играеше със своите играчки, защото имаше малко деца на неговата възраст, с които можеше да поиграе. Но и защото още тогава имаше нещо странно в него… Харт седна до кашона, загреба с ръка елементи от лего и ги остави да падат между пръстите му като пясъка в пясъчен часовник. Спомените изплуваха бавно, краткотрайни и несвързани, оставяха смътно усещане за детето, което някога е бил. Причиняваше му дискомфорт. На малкия Джеймс Харт не му липсваха грижи и любов, но повечето от времето си прекарваше сам. Не си спомняше защо, но имаше неприятното предчувствие, че няма да му хареса да научи отговора. В неговото детство имаше нещо странно. Нещо потайно около самия него.

Прекалено загадъчно дори и за Шадоус Фол.

Внезапно го побиха тръпки от ужас, сякаш нещо се бе размърдало за миг дълбоко в него. Задържа дъх в очакване да види дали ще се повтори и ще придобие по-определена форма, но нищо не се случи. Порови с безразличие в останалите играчки, но никакви други спомени не изплуваха. Погледна към разпръснатите по пода на таванската стая и единственото, което му хрумна бе, че в света отвън има колекционери, които биха платили цяло богатство за такива стари вещи. Някои от чудовищата на Аврора дори не бяха сглобени, все още си стояха в кутиите. Той заразглежда ярките рисунки по капаците на кутиите, познатите образи на Франкенщайн, Дракула, Човека вълк, и внезапно се усмихна, защото му хрумна, че самите герои може да се разхождат някъде из Шадоус Фол и да живеят в комфортно уединение. Вероятно би могъл да ги накара да поставят автографите си върху някои кутии…

Той вдигна играчките и ги прибра внимателно на място. Погледна към останалите кашони и пакети, но не изпита желание да надникне в тях. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че няма нищо полезно за него там. Играчките го бяха довели до таванската стаичка и бе получил всичко, което можеше да му се даде. Тръгна по стълбата надолу, качи се пак да изключи лампата, слезе отново и прибра сгъваемата стълба. Заслиза по стълбището и спря в подножието. Имаше силно предчувствие, че все още не е приключил тук. Оставаше още нещо, нещо важно. Той се огледа и коридорът отвърна на погледа му, открито и невинно. Тръгна бавно напред, привлечен от огледалото, което висеше на стената. Оттам го гледаше собственото му отражение, навъсено и озадачено. И докато гледаше, лицето се променяше незабележимо — от огледалото го гледаше баща му. Неговият баща, по-млад и енергичен и може би мъничко изплашен.

— Здравей, Джими — каза баща му. — Съжалявам, че се появявам така изневиделица, но времето не е на наша страна. Ти знаеш. Оставям това съобщение за теб точно преди да тръгнем, програмирано е да се включи само в твое присъствие. Има толкова неща, които искам да ти кажа. Щом си се върнал, значи майка ти и аз вероятно сме мъртви. Надявам се, че живяхме добре заедно, докъдето и да сме стигнали. За мен ти си все същото малко момче, но предполагам, че вече си станал мъж. Каквото и да се случи, помни, че майка ти и аз те обичаме много.

Напускаме това място заради пророчеството. Надявам се никога да не ти се наложи да се върнеш и това съобщение никога да не бъде активирано, но твоят дядо, моят баща, много настоява да избереш сам дали да се върнеш. И така, предсказанието е твърде неясно. На практика се казва само, че съдбата ти е свързана с тази на Вратата към вечността и на теб е предопределено в някакъв бъдещ момент да изведеш Шадоус Фол до края. Това ще изплаши много хора, а хората пристъпват към насилие, когато са изплашени. Новината за предсказанието все още не е стигнала далеч, затова тръгваме сега, преди някой да реши да опита да ни спре. Не зная как ще те посрещнат, ако избереш да се върнеш, но каквото и да се случи, дядо ти ще бъде тук да те защити.

Джонатан Харт замълча, погледна през рамо, после отново към сина си.

— Джими… трябва да тръгваме. Бъди щастлив.

Внезапно от огледалото го гледаше отново неговото собствено лице. Изглеждаше пребледнял и шокиран. Не бе виждал баща си като млад. Нямаше никакви снимки от този период и сега Харт разбра защо. В очите му напираха сълзи, когато се извърна от огледалото. Не можа да се сбогува с баща си, нито с майка си. Те потеглиха с колата, както всеки друг ден, а той разбра, че се е случило нещо лошо едва когато дойде полиция и му съобщиха, че са загинали в катастрофа. В началото не им повярва, не преставаше да повтаря, че баща му е твърде добър шофьор, за да допусне автомобилно произшествие. Не спираше да повтаря това до мига, в който трябваше да идентифицира телата в моргата. След това доста време не каза нищо повече за каквото и да е.

— Сбогом, тате. Сбогом.

Подсмърча малко, запримига бързо. Нямаше време за това. Скоро същите хора, които бяха прогонили семейството му от Шадоус Фол, щяха да научат, че се е върнал, и тогава адът щеше да се разтвори. Той трябваше да открие истината за своето семейство и за пророчеството, а това означаваше да потърси дядо си. Бащата на баща му, този който бе оставил картата и инструкциите, довели го обратно в Шадоус Фол. Посланието в огледалото изглежда подсказваше не само че дядо му все още живее тук, но и че в действителност има достатъчно власт, за да е в състояние да защити своя внук. Харт се намръщи. Родителите му никога не говореха много по семейни въпроси. Бе израсъл без баба и дядо, без вуйчовци и лели, братя и сестри и не бе му се сторило странно, докато приятелите му от училище не му обърнаха внимание. Тогава бе задал някои въпроси, но отговори не получи. Родителите му просто отказваха да разговарят за това. Измисляше си всякакви фантазии след това. Представяше си, че е осиновен или отвлечен, или пък че баща му е бил свидетел на някакво престъпление и е помогнал да тикнат някой голям бос на мафията зад решетките и трябва да се укрие някъде, за да не го убият. Накрая реши, че гледа твърде много телевизия, и заряза темата. Предполагаше, че все някой ден родителите му ще се решат да му кажат. И после изведнъж вече ги нямаше.

Осени го мисъл. Щом дядо му все още е тук, сигурно има и други от семейството. Може би братовчеди, достатъчно далечни, за да са останали незабелязани за врага. Тази дума го смрази. Врагове… Хора, които биха го наранили, дори убили заради онова, което някой ден би могъл да стори. Предполагаше, че би следвало да се чувства застрашен, дори изплашен, но това бе нещо съвсем ново, твърде странно. Не би могъл да го вземе насериозно. В противен случай ще се изправи срещу сенките.

Сенки… Думата отекна в него като звън на огромна желязна камбана, в мислите му внезапно колебливо се мярнаха спомени, като разбъркана колода карти. Опита да ги сграбчи, но те се изплъзнаха, недооформени и незавършени и тогава един от тях го порази с яснота и вдъхновение. Той бе самотен като дете, затова си бе измислил въображаем приятел. Назова го с логиката си на дете, в която отсъстваха всякакви сложни думи, просто така: „Френд“^[3]. Разговаряше с него, доверяваше му се и неговата сянка Френд го пазеше от всички чудовища, които го плашеха нощем. Споменът го изненада и очарова. Никога не бе смятал себе си за изобретателен. Жалко, че неговият приятел не бе наоколо, би могъл да се възползва от малко защита.

Импулсивно вдигна ръце и изобрази някаква сянка на стената пред себе си. Не бе правил това от дете, но старите умения бързо се върнаха, сякаш бе едва вчера. Заек с потрепващи уши, птица с разперени криле, маймуна и патица. Сенките подскачаха и танцуваха на стената пред него съвсем като истински. Харт се усмихна и отпусна ръце. А сенките останаха по местата си.

Харт отстъпи крачка назад, дъхът му секна в гърлото. Ръцете му бяха встрани до тялото, а сенките все така стояха на стената, макар че вече нямаше причина да са там. Размърдаха се отново и повториха изображението с гъвкавост и лекота, после се спуснаха бавно надолу по стената и оформиха друга една сянка — неговата собствена. Той рязко дръпна краката си назад, за да избегне контакта с нея, а тя се изправи назад — човешка фигура, висока колкото него, със скръстени на гърдите ръце.

Частица от Харт искаше да се обърне и да избяга, но след нещата, които бе видял в Шадоус Фол, една сянка със собствена воля всъщност не бе толкова страховита. А имаше и нещо почти… познато в нея. Беше виждал това като дете. Помнеше го. Неговият Френд.

— И къде, по дяволите, беше ти? — чу се леден глас. — Обръщам гръб за пет минути и ти изчезваш за двайсет и пет години! Поне можеше да оставиш бележка. Това ли ти е благодарността за това, че се грижих за теб през всичките тези години? Когато баща ти беше на работа, а майка ти бе твърде заета? Винаги бях до теб и каква ми е наградата? Двайсет и пет години в една празна къща. Нямаш с кого да говориш, нямаш компания. Ако не трябваше да чистя и да подреждам къщата, щях да съм се побъркал. Никой не се отбива, единствената съседка е онази луда жена отсреща, горкото дете… и единственият канал по телевизията дава само сапунки. Плюс това че неведнъж, а цели три пъти отец Калахан се опита да ми приложи екзорсизъм. Трябва да е щастлив. Аз съм сянка, а не дух, което във всички случаи води до по-интересен живот. Е? Няма ли какво да ми кажеш?

— Очаквах да ми се отвори възможност да вметна нещо — каза Харт.

— Моля, извини ме задето дишам… което всъщност не правя в моя случай. Ако ти беше прекарал двайсет и пет години сам вкъщи — и ти щеше да си приказваш сам.

— Френд — назова го Харт. — Липсваше ми. Дори когато не можех да си спомня за теб, някъде дълбоко вътре в мен усещах липсата ти. Как бих могъл да те забравя?

— Не бих се докосвал до такава тънка струнка за нищо на света. Е, не стой така. Къде беше, какво прави досега, разкажи ми всичко.

— Има пророчество. Трябваше да напуснем града набързо — или хората щяха да ни сторят зло. Щях да те взема със себе си, ако можех, но дори тогава знаех, че ти не би оцелял извън Шадоус Фол. Забравих всичко, когато заминах, но продължавах понякога да сънувам за теб.

— Отвели са те — повтори тихичко Френд. — Знаех си, че не би си заминал просто така и не би ме изоставил. О, Джими, толкова ми липсваше!

Сянката се хвърли напред и го обгърна като жив плащ от тъмнина. Усети я как натежа в ръцете му, сърцето й биеше учестено до неговото. Трябваше да е малко страшничко или поне тревожно, но не беше. Бе сякаш притискаш в шепата си едно топло паленце с блеснали очи и изпълнено с огромна любов. Накрая Френд се поуспокои, оттегли се и зае отново мястото си на драперия върху стената.

— Хубаво е, че си пак тук, Джими. Тук ли ще останеш?

— Предполагам. Къщата сега е моя. Майка ми и баща ми са мъртви.

— О, Джими, съжалявам. Наистина. Виж, явно много неща са се случили и искам да чуя всичко, но няма защо да бързаме, нали? Разполагай се в голямата стая и си почини, а аз ще ти приготвя едно хубаво кафе.

Харт вдигна учудено вежди.

— Как ще го направиш, като нямаш тяло?

— Ще импровизирам — отвърна невъзмутимо Френд. — Имам толкова тяло, колкото ми е нужно, за да си върша работата. Как си мислиш, че поддържах къщата чиста и подредена през всичките тези години? Въпрос на желание. Сега прави каквото ти казвам и може да получиш шоколадови бисквитки с кафето. Винаги си ги харесвал.

— Няма ли да са доста твърдички след цели двайсет и пет години престой в кухнята?

— Толкова си остър и рязък, ще се порежеш в някой от следващите дни. Бисквитките са си чудесни, както и всичко останало в тази къща. Всичко е точно както си го оставил. Знаех си, че някой ден ще се върнеш.

Сянката се плъзна по стената, както дъждът се стича по прозореца, и изчезна към кухнята. Харт примига няколко пъти, после се върна по коридора и влезе пак в голямата стая. Не можеш да скучаеш в Шадоус Фол… Отпусна се в онова, което някога, преди двайсет и пет години, бе неговият стол. Изглеждаше доста по-малък, отколкото си го спомняше, но така и трябваше да е, нали? Стаята и мебелите изглеждаха елегантни, но старомодни, като обстановката в ситкомите от шейсетте години. Телевизорът бе голям и солиден и наподобяваше нещо от каменната ера. Той се загледа в него замислено с надеждата да събуди някои спомени за програмите, които е гледал като дете, както и за детето, което ги е гледало. Телевизорът отвърна безучастно на погледа му, но нещо бавно се размърда у Харт. Телевизионни програми, за които не беше се сещал откакто бе на десет години, дори от по-рано.

Шампион, конят чудо. Момчето от цирка. Товарният вагон. Бонанза…

Те се мярнаха в мислите му последователно, ярки и весели и по-големи от реалността (Ласи и Самотният рейнджър), но не си спомни нищо за това, какво му е доставяло гледането на тези програми преди толкова години. Бяха черно-бели кадри, завършени. Харт въздъхна и се облегна назад в стола. Може би сянката Френд ще е ключът, който му е необходим да отключи миналото си. Той изглежда знаеше всякакви неща. Може дори да знае кой е дядо му. Сянката… сенките винаги го плашеха като дете. Не му харесваше как внезапно се раздвижват, ако се помръднеш, или как се прокрадват край теб. Те го наблюдаваха през цялото време, но той не можеше да види очите им. Как е възможно да забрави нещо, което така бе запълвало предишния му живот? Сенките бяха навсякъде, след като залезеше слънцето, наблюдаваха внимателно. Чакаха. Понякога нощем не можеше да заспи, макар че лампата в стаята му светеше, защото се боеше, че те могат да се хвърлят отгоре му, ако отмести поглед. Можеше да се отърве от тях като изключи лампата, но понякога му се струваше, че тъмнината е още една голяма сянка. Затова създаде сянката Френд — да го пази от останалите. Само дето, понеже се намираше в Шадоус Фол, в крайна сметка се оказа с един реален въображаем Френд.

Вдигна поглед сепнато, защото чу стъпки в коридора. Не бе възможно да е Френд, сянката се движеше бавно. Още някой бе в къщата с него. Той стана и се приближи тихо до вратата, продължи да стои там и отдръпна ръка от дръжката. Ако Френд бе реален, вероятно страховитите сенки също бяха реални… Внезапно потрепери от ужас, но решително се отърси. Вече не беше дете. Сега имаше истински врагове и винаги съществуваше вероятността те да наблюдават дома на Харт, просто в случай, че е достатъчно глупав да се върне тук сам и невъоръжен… Отхвърли и тази мисъл. По-вероятно бе да е съседката от отсрещната къща, дошла за чаша захар назаем и да огледа своя нов съсед.

„Онази луда жена отсреща. Горкото дете…“

Харт поклати глава. По-добре да надникне в коридора, докато все още може. Още малко от тоя сорт мисли и ще си плюе на петите от страх, скачайки от най-близкия прозорец. Отвори вратата и излезе бързо в коридора. Нямаше никого. Усмихна се засрамено и не знаеше дали да се почувства облекчен или глупав. Беше стара къща, със сигурност скърцаше и се наместваше от време на време. Тогава погледна надолу по коридора и видя, че входната врата е леко открехната. Опита се да си спомни дали я бе оставил отворена, но не можа да реши със сигурност. Мина предпазливо по коридора към вратата, отвори я и погледна. Бе тихо. Никакъв признак, че някой е наоколо. Погледна към отсрещната къща, но съседката не се виждаше на никой прозорец. Харт сви рамене неспокойно, затвори входната врата решително и се обърна тъкмо навреме, за да види ножа насочен към гърлото му.

Хвърли се настрани светкавично, с рефлекси, които не бе подозирал, че има, и ножът пропусна на косъм. Нападателят му залитна напред, загуби равновесие от замаха да нанесе удара и Харт отпусна юмрука си. В този миг се поколеба, когато осъзна, че нападателят е слаба, изпита жена, която изглеждаше почти толкова изплашена, колкото него. Острието блесна в ръката й, като се подготви да нанесе повторен удар и паническата решителност на лицето й измъкна Харт от вцепенението му. Той не се съмняваше, че тя има намерение да го убие, въпреки че никога в живота си не я беше виждал.

Ножът се стрелна напред отново. Харт се извъртя и острието се заби в дървената врата зад него. Нападателката се опита да го изтегли, но той се бе забил дълбоко. Харт пристъпи бързо напред и я стисна в здрава хватка, притисна ръцете й към тялото. Тя се бореше свирепо, но той бе по-силен от нея. Тя се поукроти и двамата дишаха един другиму в лицето за миг. Той разчете в погледа й, че се кани да го удари с коляно, още преди тя да е узряла за идеята и я оттласна от себе си. Тя се нахвърли върху него с юмруци и се опита да го изблъска от вратата, така че да стигне до ножа. Харт отби ударите съвсем лесно, но въпреки това те бяха достатъчно силни и ръцете го заболяха. Тогава Френд се спусна по коридора като смолисточерна приливна вълна, връхлетя върху жената и я обгърна като мантия. Тя се бореше отчаяно да се освободи, но Френд бе твърде силен за нея и обуздаваше движенията й с лекота. Тя спря да се бори и нещо се чу откъм вътрешността на сянката — наподобяваше хлипове.

— Спомняш ли си за смахнатата жена отсреща, за която ти казах? — попита Френд. — Е, това е тя. Поли Къзинс. Прекарва доста време до прозореца и гледа как светът минава навън. Не излиза много, но сигурно и сам се сещаш. Като риба на сухо, ако питаш мен. Какво искаш да правя с нея?

— Засега стой над нея в здрава хватка — отвърна Харт като си пое въздух. — Освен това съм отворен за предложения. Телефонът работи ли? Ако е така, май трябва да се обадя на шерифа.

— Не! Моля ви, не го правете — гласът на Поли бе като на малко дете. — Ще бъда добра, обещавам.

Тя изглеждаше толкова трогателна и безпомощна, че Харт се почувства като побойник. Само един поглед към дългия нож, забит на входната врата, бе достатъчен да го накара да се отърси от тази мисъл.

— Заведи я в голямата стая, Френд, но не я изпускай нито за миг. Имам няколко въпроса, които се нуждаят от отговори, преди да реша какво да правя по-нататък.

— Твоя работа — отвърна бодро Френд. — Моят съвет е да я предадеш на шерифа, да я затвори някъде на сигурно място, да глътне ключа, но какво ли знам аз? Аз съм само един измислен приятел.

Сянката се втурна обратно по коридора, повличайки Поли със себе си. Тя не оказа никаква съпротива, но Харт ги последва на прилично разстояние, за всеки случай. Когато стигнаха стаята, Френд пусна Поли в един стол и се настани в скута й като постлано килимче, притискайки я здраво на мястото й. Харт издърпа друг стол и седна срещу тях.

— Кажи ми, Поли Къзинс — обърна се той спокойно към нея, — защо се опита да ме убиеш, щом, доколкото си спомням, дори не съм те зървал в живота си. И докато се опитваш да ми отговориш, посочи ми поне една добра причина да не те предам на властите като опасна лунатичка?

— Съжалявам — каза Поли почти шепнешком. — Обзе ме паника. Гледах през прозореца и те познах. Много приличаш на баща си, а аз го помня много добре. Когато разбрах кой си, кой би трябвало да си, пророчеството бе единствената мисъл в главата ми… Онова, в което се казва, че ти ще унищожиш Вратата към вечността и ще си причина за края на Шадоус Фол. Уплаших се. Нужна ми е Вратата към вечността и влиянието, което тя има върху града, единствено това прави живота ми поносим. Пази здравия ми разум. Имам го, повече или по-малко — тя се усмихна тъжно за миг. — Макар да разбирам, че може и да ти е трудно да повярваш. Забележи… невинаги съм себе си и ти ме хвана в лош момент. Вече се владея. Ако ме освободиш, обещавам да се държа прилично.

Харт се облегна назад в стола. Изглеждаше достатъчно нормална в момента. Ножът й беше на безопасно разстояние, Френд бе при нея, готов всеки миг да се хвърли отгоре й…

— Имам силно предчувствие, че ще се разкайвам за това, но… добре. Френд, пусни я. Стой нащрек за всеки случай.

— Хрумва ми, че си луд колкото нея, но ти командваш. Само не обвинявай мен, ако измъкне отнякъде друг нож. На такава ми прилича. Но, естествено, никой не слуша мен. Аз съм просто сянка, какво ли знам?

— Френд, действай.

Сянката изсумтя неодобрително (Харт се зачуди с какво), плъзна се, освободи Поли и се настани върху стената зад нея, придобивайки отново човешка форма. Поли се протегна предпазливо.

— Интересен приятел си имаш тук, Джими. Спомням си, че ми разказа като дете, а аз не бях убедена, че трябва да ти повярвам. Ти все разказваше едни истории…

— Предпочитам да ме наричаш Джеймс — поясни Харт. — Помниш ме като дете? Какъв бях? Не си спомням нищо от онези дни.

— Ходехме на училище заедно, играехме понякога, когато родителите ни имаха нужда да ни зарежат някъде наблизо. Сузан Дюбоа ми каза, че си се върнал в Шадоус Фол. Прочела го в картите си. Знаех си, че рано или късно ще се върнеш вкъщи, но си беше малък шок да те видя отново. Разни слухове и истории те превърнаха в нещо като страшилище, докато те нямаше, дамоклев меч, надвиснал над всички нас и всичко, което ни е скъпо. Не бях разбрала колко изплашена от теб е частица от мен, докато не се оказа, че пресичам пътя и идвам до входната ти врата с кухненски нож в ръката. Но вече се владея. В мен има… повече от един… от един човек. Единият е дете и лесно се плаши.

— Имаш предвид, че си много хора едновременно? — попита заинтригувано Харт. — Чувал съм за тях.

— Не е толкова просто — каза колебливо Поли. — Свързано е с къщата, нали разбираш. Моята къща, „Четирите сезона“. Времето се е объркало тук — коя съм и на каква възраст съм зависи от това къде в къщата се намирам.

Харт погледна към Френд.

— Чуваш ли какви ги говори?

— О, разбира се, много по-интересно е от сапунките по телевизията и не е ни най-малко сложно. Мисля, че трябва да отидем отсреща и да поразгледаме къщата й.

— Ти можеш ли да излизаш оттук? Мислех, че си залепен за това място.

— Бях, докато ти не се върна, но сега мога да отида навсякъде, където ти отиваш. Аз съм твоята сянка. Хайде, Джими, да отиваме. Искам да кажа Джеймс. Не съм излизал от тази къща двайсет и пет години и къщата на Поли ми звучи очарователно.

— Не и преди пет минути, когато искаше да я заключим някъде и да забравим за нея. Ала си прав, звучи прекрасно. Води ни, Поли. Но само ако за миг ти хрумне да вземеш пак някой нож, ще накарам Френд да се стовари върху теб като цял тон тухли. Ясно ли ти е?

— Разбира се, Джеймс. Оценявам необходимостта от предпазливост. Моля те, разбери, не ми е лесно. Не съм посрещала хора в дома си не помня откога и не ме е грижа. Ще ми се наложи да говоря за неща, които дори със себе си не обсъждам. Смятам обаче, че е време да поговоря с някого. Щом си могъщ, както се предполага, може ти да успееш да откриеш начин да ме измъкнеш от ада, който съм си създала.

— Не съм всемогъщ, Поли — каза Харт. — Не съм специален. Просто съм си аз.

— Надявам се да грешиш — настоя тя. — И заради двама ни.

Тя се надигна колебливо на крака, сякаш очакваше всеки миг той да промени намерението си, после тръгна напред и излезе в коридора. Харт вървеше точно зад нея, готов да я сграбчи или да се хвърли встрани от нея — според случая. Тя изглеждаше съвсем с всичкия си сега, но ножът й му бе направил силно впечатление. Хора с ножове винаги взимаше насериозно. Поли спря на входната врата, погледна към забития в дървото нож, после отвори вратата и излезе на улицата. Харт я последва, Френд се поклащаше по петите му като всяка друга сянка. Той внимателно заключи след себе си вратата, после тримата пресякоха пътя към къщата на Поли. На Харт му изглеждаше съвсем обикновена, но бе стоял достатъчно в Шадоус Фол, за да знае, че това изобщо нищо не значи. Времето се е объркало тук… Поли отвори входната врата и влезе вътре. Харт и Френд я следваха на няколко крачки.

Определено нещо бе сбъркано в къщата, наречена „Четирите сезона“. Харт го долавяше във въздуха — безкрайно напрежение. Усещаше как нещо го притиска, долавяше нещо целенасочено. Някой или нещо чакаше тук. Пристъпи в коридора, ярко огрян от следобедното слънце, и трябваше да устои на порива да поглежда назад през рамо. Как можеше Поли да живее на такова място? Той едва бе пристигнал и вече му се искаше да се обърне и да излезе веднага. Поли погледна назад да каже нещо и той побърза да прикрие безпокойството си. За пръв път си даде сметка, че разбира нейното напрежение, правещо я непрекъснато нервна и възбудена, подобно струна на китара, опъната докрай и доста дълго време останала в това положение. Тя се изчерви леко от погледа му и пооправи с ръка разрошената си косата, сякаш за пръв път си даваше сметка как изглежда в неговите очи.

— Съжалявам, доста е разхвърляно тук, видът ми също е занемарен. Ако знаех, че ще имам гости, щях да се постарая. Малцина идват тук, в повечето случаи така ми харесва. Хората смятат, че съм луда. Понякога и аз мисля така.

Тя се огледа, сякаш се опитваше да реши къде да го въведе.

— Трябва да се опиташ да разбереш, Джеймс — това място е опасно. Времето се движи различно тук. Нещо се случи в тази къща много отдавна, когато бях малко момиченце. Нещо ужасно. Ала не си спомням какво. Сузан ми каза, че си изгубил спомените си от детството. Аз нямах този късмет. Още помня. Спомените ме преследват, тази къща също. На горния етаж има четири различни стаи и във всяка от тях аз съм друг човек. Четири различни версии на мен самата. Тук долу нещата са по-стабилни. Позволява ми се да съм самата аз. Ела в кухнята. Там ще сме в безопасност, а е и в най-отдалечената част на къщата, тя няма да може да ни чува като говорим.

Поли го поведе надолу по коридора към кухнята, като бъбреше възбудено през цялото време. Харт не успяваше да следи и половината от онова, което казваше, но все пак слушаше внимателно, за да открие какво се е случило преди много време с Поли и нейната къща. В кухнята беше разхвърляно, но бъркотията бе приятна — от онези места, където знаеш кое къде е и не ти се налага да търсиш. Всяка свободна повърхност бе зарита от вещи, но нямаше никаква мръсотия, а подът бе безукорно чист. Поли махна един стар пуловер от някакъв стол, пусна го небрежно върху дъската за изцеждане и покани с жест Харт да седне. Той седна и незабелязано побърза да се увери, че Френд е още с него и наблюдава как Поли се суети из кухнята, докато прави кафе. Не спираше да приказва, може би защото се страхуваше от това, какво ще изпълни тишината, ако тя не се погрижеше за това.

— Нещо лошо ми се случи, когато бях на осем години, и още продължава да е в една от стаите горе. Тази без прозорец. Откакто се случи, не съм влизала в нея, но нещо там ме очаква.

Поли вече звучеше странно спокойна, сякаш облекчена от това, че е с някого, с когото да поговори за всичко.

— В миналото се опитвах да се изправя срещу него. Опитах, като бях на осем, после на двайсет и две и наскоро, миналата година. Не можах. Не бях достатъчно силна и всеки път когато се провалях, някоя стая отнемаше частица от мен и я задържеше в плен подобно мушичка в кехлибар. Когато се кача горе, къщата отново ме превръща в тези хора. Не като наказание. Отне ми доста време да разбера това. Къщата се опитва да ме излекува, да ме накара да преодолея това, което се е случило тук, като се изправя с лице срещу него. Ала аз не мога.

Тя замълча и Харт се постара да подбере думите си много внимателно.

— Какво всъщност ти се е случило, когато си била на осем години? Спомняш ли си нещо?

— Не. Майка ми беше излязла, бях сама вкъщи с баща ми. Нещо ужасно се случи между нас. Толкова лошо, че не мога да понеса мисълта да си спомня, нещо ужасяващо, което все още витае в тази къща и ме преследва.

„О, Боже — помисли си Харт. — Говори за сексуално насилие. Баща й трябва да я е… нищо чудно, че не иска да си спомня.“

— Защо не си тръгнеш? — попита я накрая, когато се увери, че гласът му няма да го издаде. — Просто да си опаковаш нещата и да заминеш, да оставиш всичко зад гърба си?

— Не мога. Къщата не ме пуска. Докато има тези части от мен там горе, не съм цяла. Една част от къщата иска да ме излекува, другата се храни от мен. И така, аз продължавам да се боря със страховете си и всеки път, когато се провалям, фрагмент от мен остава в тази къща. Скоро няма да можеш да се движиш тук заради различните версии на мен самата, задръстили това място.

Опита се да се усмихне на собствената си шега, но без особен успех. Прехапа устни и се извърна рязко, за да не види Харт, че в очите й напират сълзи. Той седеше там неловко, искаше да помогне, но не знаеше какво е най-добре да каже или да направи. Внезапно Френд доплува по кухненската маса и загърна като шал потръпващите й рамене.

— Хайде, хайде, не си го слагай толкова присърце, миличка. Всичко е наред, вече не си сама. Бедата е, че твърде дълго си се опитвала да се справиш с това сама. Никой ли не е пробвал да поговори с теб за това преди?

— Не. Никога не съм допускала никого тук, дори и Сузан, най-добрата ми приятелка. Единственият, който би могъл да помогне, е майка ми, но тя не би ме разбрала. А можеше и да каже, че аз съм виновна за всичко. Почина, когато бях на осемнайсет. Точно когато за пръв път се опитах да вляза в стаята и се провалих. И тази част от мен наблюдаваше погребалната й процесия от своя собствен прозорец, докато детето гледаше от друг. Оттогава само аз съм тук и ставам все по-самотна, когато парченца от мен се откъсват и попадат в плен. Никой не идва, чувстват силата на къщата „Четирите сезона“. Това е ревност, тя не иска някой, който би могъл да се опита да ме освободи, да идва тук. Изненадана съм, че ти успя да влезеш. Трябва да си много силен. Дори когато се опитвах да те убия, част от мен знаеше, че си специален.

— Аз знаех това още когато той беше дете — каза Френд. — Всичко ще бъде наред. Джеймс и аз ще се погрижим да се справиш. Ще започнем оттам, когато си била на осем, ще минем и през останалите ти същности, докато накрая стигнем до онова, което те е изплашило в началото. Тогава ще му сритаме задника.

— Извинете за минутка — обади се Харт. — Може ли да поговоря с теб насаме, Френд? Вън, в коридора?

— Разбира се, Джеймс, но не може ли да почака?

— Не, не мисля.

— О, добре тогава. Извини ни, скъпа, няма да се бавим. Ще се справиш ли за малко сама?

— Да — отвърна Поли. — Имам доста практика в това да съм сама.

Харт се изправи и излезе в коридора, Френд се плъзна по стените след него. Джеймс грижливо затвори вратата на кухнята след себе си, отдалечи се предпазливо по коридора, после погледна гневно сянката си.

— Какво, по дяволите, смяташ, че правиш? Тази жена има нужда от компетентна психиатрична помощ! Очевидно е била подложена на сексуален тормоз като дете и от страх, срам и чувство на вина е предпочела да потисне спомена, вместо да се изправи пред него. Тези другите фрагменти не са нищо друго, освен проява на раздвоение на личността. Има нужда от професионална помощ. Не може да се предвиди каква вреда биха й нанесли двойка аматьори с добри намерения!

— Ако отдръпването можеше да помогне, тя щеше да се е справила досега — отвърна спокойно Френд. — Опитва се цял живот да го преодолее, така че може да си сигурен, че е пробвала всичко. Ние можем да й помогнем, Джими. Ние сме специални. Ти, защото също си изгубил своето детство, а аз — защото не съм напълно реален. Нищо не може да ми навреди или да ме изплаши и аз мога да предпазя Поли буквално от всичко. Научих се да правя доста неща, докато те чаках да се върнеш. Тя е права, Джими. В теб има сила. Не знам каква е тя, но я усещам, като бръмчене на скрит механизъм в очакване някой да натисне подходящото копче. Трябва да свършим тази работа, Джими. Поли има нужда от нас.

Харт си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Наистина имам лошо предчувствие, Френд. В тази къща има нещо друго — освен Поли. Усещам как наблюдава и чака. Ако в мен има някаква сила, това е новина за мен. Обаче си прав — не можем просто да обърнем гръб на Поли. Дори и само защото може да ти забие нож в него. Ако ще си имам съсед, бих предпочел да не е лунатичка с нож.

— Станал си много циничен, Джими. Не съм сигурен, че одобрявам.

— Прав си, но мисля, че се разбрахме да ме наричаш Джеймс, а не Джими. Виж какво, казах, че ще помогнем, нали? Просто смятам, че за всички ни е по-безопасно да си отваряме очите, като се заемаме с това. Е, добре, да се залавяме с шоуто, преди да имам пристъп на здрав разум.

Той се усмихна, Френд поклати глава и двамата се върнаха в кухнята. Поли стоеше обърната с гръб и гледаше през прозореца. Бе обгърнала с ръце тялото си, сякаш внезапно й бе станало студено или просто за да спре да трепери. Тя не се огледа, когато те влязоха.

— Преди да дойдеш, вечно се боях — каза бавно. — От онова, което може би се е случило в миналото, от онова, което се намира в стаята без прозорец, и от това, че във всеки момент ще ме извика отново и ще трябва да отида. Ала не знаех какво е наистина страх, докато ти не дойде и не ми предложи помощ. Толкова много искам да се освободя от всичките етапи на миналото си, но мисълта, че ще опитам и ще се проваля ме плаши толкова много, че едва дишам.

— Не се тревожи — каза Харт. — Каквото и да се случи, няма да те оставя тук сама. Ако не мога да намеря начин да те измъкна, добре си дошла в дома ми отсреща. Там ще си в безопасност.

— Ти не разбираш — възрази Поли.

Обърна се и го погледна, а в безизразния поглед нямаше никаква надежда.

— Не мога да си тръгна оттук. Къщата не ме пуска. Каквото и да има в нея, аз помогнах да се създаде, аз му дадох власт над себе си. И зная — без всякакво съмнение, — че по-скоро би убило и двама ни, отколкото да ме пусне.

На Харт му се прииска да пристъпи напред, да я прегърне и утеши, но болката по лицето й бе бариера, която не можеше да преодолее.

— Е, добре — отвърна той енергично. — Ето какво ще направим. Ще се качим горе и ще влезем в стаята, където си на осем години, после ще минем по останалите, за да съберем всички частички от теб и ще ги направим отново едно цяло. Ще те възстановим пак, после ще проверим какво има в последната стая и ще се справим с него.

Усмихна се леко.

— Опитвам се упорито да звуча уверено, сякаш знам какво правя, но всичко зависи от теб. Повярвай ми, Поли. Не се сещам за нито една причина защо трябва да го правим, но опитай. Някога сме били приятели, макар и да не си спомням, но се заклевам, че ще направя всичко, което мога, за да ти помогна. Френд също. Проваляла си се преди, защото си била сама, но сега ние сме тук. Няма да те разочароваме. Няма да допуснем да се провалиш. Готова ли си?

— Не — отвърна Поли. — Но, както и да е, да го направим.

Тя отпусна кръстосаните си ръце, отиде и застана с лице срещу него.

— Беше мърляво малко момче. Дрехите ти винаги бяха мръсни, а косата ти — рошава. Аз бях неизменно спретната и чиста, тип-топ. Единствено с теб предпочитах да играя и споделях неща, които не би ми хрумнало да споделя с друг. Когато ти си замина, мислех, че е настъпил краят на света и те мразех заради това, че си отиде и ме остави тук — с онова ужасно нещо, което се бе случило. Мисля, че отчасти затова се опитах да те убия преди малко, щом трябва да сме честни един с друг. Но сега си тук и аз пак храня надежди. Къщата е друга, откакто влезе в нея. Може би е било предопределено да се върнеш тук и да ми помогнеш. Такъв си е Шадоус Фол понякога. Но, Джеймс… в теб може да има сила, ала и тук определено има, изграждана с години от чувство за вина и от страдание. Тя е истинска като мен самата и не иска да стана отново едно цяло. Не зная какво ще стори, щом реши, че си враг. Не се налага да правиш това, Джеймс.

— Налага се — възрази той. — Ние сме приятели, макар и да не си спомням. Води ме, Поли.

Тя се усмихна, докосна с пръст устните си, после го притисна към неговите. Излезе в коридора, не погледна назад. Харт и Френд я последваха и не изоставаха. Поли бе изправила гръб, главата й бе високо вдигната и само напрежението в раменете й издаваше силите и емоциите, които воюваха в нея. Коридорът изглеждаше някак по-тъмен и по-страховито тесен и Харт изпита непреодолима нужда да докосне с ръка стените, за да се увери, че те не се приближават една към друга. При все това не го направи. Не искаше да стори нещо, което би могло да разсее вниманието на Поли сега, когато бе събрала смелост да стигне докрай. Нямаше ясна представа доколко храброст има тя да се изправи срещу един страх, с който бе живяла през по-голямата част от живота си, но бе повече от достатъчно, за да го впечатли подобаващо. Не бе сигурен защо Поли му хареса, особено след епизода с ножа, но бе решен независимо от това какво ще му коства, да я освободи от нейното минало. Каквото и да му струва това. Тя спря внезапно до една затворена врата и Харт едва не се блъсна в нея.

— Ето откъде започна всичко — каза тихо Поли. — Бях на осем. Играех си сама, а майка ми я нямаше вкъщи. Татко беше горе. Извика ме и аз се качих. И тогава се случи, не знам какво точно, но животът ми вече не бе същият.

Тя пое дълбоко въздух, отвори вратата и пристъпи непоколебимо вътре. Отстъпи крачка встрани, за да може Харт да застане до нея. Той влезе с ръце, стиснати в юмруци, макар че не знаеше защо. Стаята бе почти обидно обикновена, с хубави, удобни мебели сред обстановка, създадена с вкус. Следобедното слънце светеше ярко през прозореца и лъчите му образуваха сияйни вадички по килима, сякаш от златисто вино. Поли направи крачка напред и коленичи пред празната камина.

— Ето тук бях, пухкаво малко създание с безупречни плитки, редях си някакъв пъзел, не особено успешно. Беше много сложен за възрастта ми наистина, но не исках да го призная. Тогава приемах предизвикателствата съвсем лично. Част от мен е все още тук, взима парчетата от пъзела и ги поставя долу. Чакам татко да ме извика.

„Поли! Ела горе. Нуждая се от теб.“

Гласът бе дрезгав и напрегнат. Глас на мъж. Той сякаш отекна в стаята — отзвук от миналото, резониращ в настоящето. Поли се изправи на крака и излезе през вратата. Харт побърза да я последва. Тя мина по коридора, без да бърза, и спря в подножието на стълбите. Без да се оглежда, протегна ръка към Харт. Той я хвана и двамата се заизкачваха заедно нагоре към миналото. Изглеждаше по-тъмно, сякаш слънцето се бе скрило. Навсякъде имаше сенки. Френд ги следваше по петите като куче пазач. Харт усещаше как напрежението й расте, сякаш тя бе тетива на лък, опъната докрай, но също така долови и сила. Дори да бе усилие да контролира отчаянието, а не истинска смелост, все пак стори необходимото. Харт стисна силно ръката й и се опита да й вдъхне част от своята решителност.

„Ако си още там, татко на Поли, идвам при теб. Ако по някакъв начин си още жив, ще те убия, а ако си мъртъв, ще те изровя и ще се изплюя отгоре ти. Не си спомням за теб изобщо, но те ненавиждам за онова, което си й причинил. Ще сторя всичко необходимо, за да я освободя от теб. Каквото и да ми коства.“

Бяха вече горе и Поли стисна ръката му силно, до болка. Тя тръгна напред, без да го изчака и отвори вратата пред себе си. Поколеба се на прага, докато вратата зейна широко, а Харт се напрегна в очакване нещо да се случи. Не последва нищо.

— Бях на осем години, съвсем сама и чух татко да ме вика. Първо дойдох тук, защото се опитвах да отложа за по-късно да отида при него. Не помня защо, помня само колко изплашена бях. Боя се и сега.

— Този път не си сама — напомни й Харт. — Френд и аз сме до теб.

— И все пак ме е страх. Само че този път нищо няма да ме спре.

Тя влезе в стаята, наведе се рязко, сякаш внезапно я сви стомах. Смали се, спихна се като надуваема играчка. Умалената й ръчичка се изплъзна от неговата и тя застана пред него — отново малко момиченце, облечено с рокличка в ярки, весели цветове. Погледна го кратичко с очите на възрастен, после се извърна и надзърна през прозореца. Харт се приближи и застана зад нея. Погледна навън — беше пролет.

— Била съм тук толкова пъти — каза малкото момиченце. — Гласът ме призоваваше, аз идвах, само защото ако не дойдех, той не преставаше да ме вика, докато не се подчиня. Странно чувство е да знаеш, че каквото и да се случи, никога няма да ми се наложи пак да дойда тук като дете. Никога не съм знаела какво е да изоставиш детството си завинаги, никога да не го преживееш отново. На част от мен ще й липсва, но ще си струва свободата.

Тя му протегна малката си ръчичка да я хване отново и той внимателно я пое в дланта си. Беше много мъничка и много крехка и в него отново пламна гняв и измести страха и неувереността. Поли се обърна и излезе от стаята с пролетта и тръгна по коридора. Погледът й се спря за миг на отсрещната стая, по тя го отмести и отиде до следващата врата. Харт погледна назад към затворената врата на стаята без прозорец. Чуваше как някой диша тежко зад нея. Не звучеше съвсем като човешко дишане. Той усети смесицата от страх и сила, която привличаше Поли към тази врата, макар че дори не й се искаше да я погледне.

Поли го отведе до следващата стая, отвори вратата и влезе решително. В миг се източи на ръст, а той усети как ръката й се плъзга и нараства в неговата и внезапно тя бе отново на осемнайсет. Той разпозна в нея белезите на жената, в която щеше да се превърне, с непоколебим поглед и дръзка брадичка. Вън под прозореца бе лято, стаята бе обляна в светлина. Напрежението трептеше във въздуха подобно трясък от затръшната врата. Поли погледна навън към едно отдавнашно лято с изражение на по-възрастна, а когато заговори гласът й бе тих, но съвършено спокоен.

— Това бе първият път, когато се опитах да се отзова, когато ме повика, да се изправя лице в лице срещу моя страх и да го овладея. Чувах го да вика понякога през годините, но нито веднъж не минах покрай тази стая. Прекалено много се страхувах. Чувствах се толкова засрамена, макар че не беше обикновен страх. Беше като ням писък, който продължаваше и не секваше, не спираше. Но майка ми бе мъртва, аз бях на осемнайсет, почти жена, и мислех, че трябва да превъзмогна детските страхове. Затова изкачих стълбите, влязох в първата стая и излязох бързо, за да не променя намерението си и тогава застанах втренчена в затворената врата отсреща. Нещо мърдаше вътре, чакаше. Накрая се обърнах и влязох тук. Смятам, че точно тогава разбрах, че никога няма да се освободя от страха. Застанах до прозореца и погледнах навън към лятото, а после се обърнах и слязох отново по стълбите.

Тя се извърна и излезе от стаята, тръгна по коридора. Ръката й сега трепереше, раменете й бяха увиснали, сякаш носеше тежък товар, но гърбът й бе все така изправен и решителното й изражение бе все така ледено и яростно, почти нечовешко. Блъсна вратата на стаята на есента, влезе вътре и още години й се струпаха отгоре. Внезапно изглеждаше много уморена, а косата й бе брутално къса.

— На двайсет и две имах нервен срив. Бях започнала да си спомням, нали разбираш, а нямах достатъчно сили да се справя с това. Рухнах внезапно един следобед. Нищо кой знае колко драматично. Просто започнах да плача и не можех да спра. Прибраха ме някъде на хубаво и спокойно място, докато успях отново да забравя. След известно време се върнах у дома, гласът пак ме повика, а аз бях толкова изтръпнала, че си помислих, че мога да се изправя срещу него. Грешах и част от мен завинаги остана в тази стая, изгубена, объркана и мъничко по-слаба от преди.

Тя се обърна и излезе, без да поглежда през прозореца и Харт трябваше да побърза да я настигне. Поли крачеше решително по коридора, отвори следващата врата и влезе в стаята на зимата. Тринайсет години се изнизаха в миг, косата й избуя и се разпиля по раменете й. Напрежението в стаята бе почти непоносимо, така смазващо, че Харт го усещаше с цялото си тяло. Все едно се бе изправил срещу ураганен вятър или се бореше с прилива, който те повлича безмилостно навътре в морето, без значение колко усърдно плуваш.

— Почти успях този последен път. Вече не ме беше грижа. Смятах, че не може да бъде по-зле от начина, по който живеех. Грешах. Отново. Останах в тази стая цял ден, до късно следобед, и не можах да се напъна да сторя единственото, което би могло да ме освободи. Толкова просто беше… само да вляза в следващата стая… Мразех се, че съм толкова слаба, толкова уплашена, но омразата не ми помогна. В крайна сметка отново слязох долу и оставих още една част от себе си. Дотук успях да стигна. Не мога да сторя нищо повече, не и сама. Помогни ми, Джими. Моля те!

Ръката й бе вцепенена в неговата, сякаш всички сили я бяха напуснали. Раменете й бяха увиснали, а главата й — сведена, като на кон в края на изгубено състезание.

„Поли! Ела тук. Нужна си ми.“

Гласът бе по-силен сега, точно там, в съседната стая. Харт се опита да долови някакъв смисъл или контекст в този зов, не само думите, но той оставаше все така тайнствен. Поли стоеше пред него — спокойна, отпусната, съвсем неподвижна, достигнала състояние, в което гневът не би я завладял, а страхът не би я помръднал. Каквото и да се случеше в следващия миг, то зависеше единствено от него.

„Не мога да понеса тази отговорност! Не знам какво да правя!“

— Тя стигна докъдето можа — обади се тихичко Френд, свит при нозете му — Трябва да решиш, Джеймс. Продължаваме или отстъпваме?

— Не знам! Мислех, че мога, но… погледни я. Щом само мисълта за следващата стая може да й причини това, какво ли въздействие ще има тя върху нея? Веднъж вече е рухвала, не мога да понеса отговорността за следващ срив.

— Тя стигна дотук, защото повярва, когато й каза, че ще си до нея. Ще я изоставиш сега?

Харт тръсна гневно глава.

— Какво, по дяволите, има в тази стая, че да е възможно да й причини това? Какво й е сторил баща й?

— Питах се същото — обади се Поли бавно, сякаш насън. — Години наред се питах какво може да има в онази стая, което да е толкова страховито. Дълго време се чудех дали не е някакво сексуално насилие. В днешно време много се говори за това. Ала не мога да го повярвам за баща си. Обичах го и той ме обичаше. Тогава защо само мисълта да го видя отново ме плаши толкова много, че не мога да дишам?

— Един е начинът да разберем — каза Харт. — Да го направим.

Той решително стисна ръката й и се отправи към вратата, а Поли тръгна с него покорно, като малко дете. В коридора се бе спуснала нощ. Единствената светлина струеше изпод вратата на петата стая. Равномерното дишане се чуваше по-силно, дрезгаво, сякаш в очакване да се появят. Харт вървеше бавно напред, Поли — до него. Коридорът се простираше пред тях безкраен. Харт не знаеше вече какво да мисли. Бе толкова уверен, че сексуалното насилие е в основата на всичко, но Поли се бе сетила за това и го бе отхвърлила. Тогава какво има в онази стая, какво диша така силно? Те продължиха в тъмното, а вратата много бавно се приближаваше, сякаш нещо отдалечаваше мига, за да му се наслади. Най-после застанаха пред нея, Харт се поколеба — не бе сигурен какво е най-добре да стори. Поли протегна уверено ръка, натисна дръжката и отвори вратата. Двамата с Харт влязоха заедно, за да се изправят срещу онова, което бе там. Вратата се затръшна зад тях.

Стаята бе ярко осветена, миришеше на болест и лекарства. В леглото лежеше мъж, изпит и измъчен от дългото страдание. Очите му бяха затворени, дишаше тежко, сякаш всяко вдишване му костваше усилие. Поли го погледна мълчаливо. Харт се огледа озадачено. В стаята нямаше нищо друго, само един изключително болен човек, който даже не знаеше, че те са тук.

— Спомням си — каза Поли. — Татко имаше рак. Лекарите не можеха да направят нищо тогава и го изпратиха вкъщи да умре. Това отне доста време. Плашех се от него. Боях се, че ще го изгубя, че ще си отиде завинаги. Трудно е да проумееш смъртта, когато си само на осем години, а когато става въпрос за собствения ти баща… Дълго време не можех да повярвам, че всъщност ще се случи, а после отказвах да повярвам. Ала накрая той се залежа и не ставаше, а аз осъзнах, че никога повече няма да стане. Тогава повярвах.

Молех се за чудо. Редях молитви една след друга, обещавах на Господ, че ще сторя всичко… всичко, което поиска. Даже казах, че ще стана монахиня, само да спаси моя татко. През цялото време ракът изяждаше баща ми и той се смаляваше в леглото. Не можех да гледам ръцете му върху завивките, виждах костите; не виждах лицето му, виждах черепа. Сякаш той се превръщаше в смърт. Престанах да влизам при него, защото толкова ме плашеше… Дори когато питаше за мен, не исках да вляза.

Тогава един ден майка ми трябваше да излезе и аз останах сама вкъщи. Сама с баща ми. Бях погълната от пъзела си. Него поне можех да реша, стига да се постарая усърдно. Точно по обяд той ме повика. Не исках да отида. Бях уплашена. Той не преставаше да ме вика и накрая аз станах и излязох в коридора. Стоях дълго в подножието на стълбите, после се качих, много бавно, стъпало по стъпало. Скрих се в отсрещната стая, а той ме извика отново. Застанах пред вратата му, чувах го как се бори за всяка глътка въздух. И после дишането спря. Влязох, беше мъртъв. Изобщо не приличаше на моя баща, не и по начина, по който си го спомнях. Сякаш онова мъртво нещо, ракът, бе дошло и бе заело неговото място. Единственото, което можех да си мисля, бе, че ако бях отишла при него, когато ме повика, можеше все още да е жив. Можех да направя нещо, да кажа… и той нямаше да е мъртъв. Но не го сторих… Избягах от стаята и си казах, че изобщо не съм била там. Продължавах да си го повтарям, докато си повярвах. Чувството за вина не ми позволи да забравя, не и напълно. Не мина много време и започнах да го чувам как ме вика отново. Вината и страхът ми създадоха нещо в тази стая и му дадоха власт над мен. За да бъда наказана, както заслужавам. Това там не е моят баща. Нещо друго е, нещо ужасно. Мисля, че някога може и да е било част от мен, но вече не е така. То принадлежи на себе си сега. И ме мрази.

Харт погледна към умиращия на леглото, после отново към Поли. Изражението на лицето й го разтревожи. В думите й се долавяше нещо странно, някаква заклинателна сила, сякаш тя призоваваше нещо. В този миг мъжът се изправи и седна в леглото. Поли отстъпи крачка назад и се вкопчи в ръката на Харт. Мъжът им се усмихна, а в погледа му се четеше някакъв ужасяващ глад. Внезапно под кожата се надигнаха ракови образувания като черни гроздове, разцъфнаха като циреи в плътта, сякаш под някакво вътрешно напрежение, на което не можеше да се устои. Лицето се разду и обезформи, налетите с кръв тъкани преобразиха чертите в демонична маска. Той продължаваше да се усмихва.

— Здравей, Поли — прошепна. — Най-после дойде да ме видиш. Ела да целунеш татко си и ще споделя това, което имам с теб. Знаеш, че го заслужаваш. После ти и аз можем да останем тук заедно в тъмното, ще се променим, ще сме различни и никога няма да умрем. Никога…

Поли го погледна безмълвна, по лицето й обилно се стичаха сълзи. Обезобразената от рак фигура се изкикоти.

— Ела при мен, Поли. Толкова си хубава, иде ми да те изям.

— Достатъчно! — отсече Френд и се хвърли върху обезобразената от рак фигура.

Мъжът се сепна и падна назад, Френд се извиси в огромна черна сянка над него с грамадни зъби и нокти. Стовари се върху жертвата си и демонът изчезна в тъмнината. За миг последва тишина, после Френд изпищя. Разпиля се, крещейки ужасяващо срещу зловещата фигура, която без видимо усилие изтръгна сянката от себе си. Френд се изхлузи до леглото като разплискана помия, пробяга по пода и се събра в краката на Харт, скимтейки като пребито дете.

— Сладичък — каза обезобразената фигура, — но малко лекичък и ефирен за моя вкус. Поли искам аз. Толкова отдавна чакам този момент, скъпа моя. Къщата се опита да те защити, предостави ти разни възможности да се измъкнеш, но ти не се възползва, затова сега си моя, телом и духом. Особено телом. Ще се насладя на плътта ти по всевъзможни начини и когато свърша с теб, няма да познаеш сама себе си.

— Върви по дяволите — извика Харт и пристъпи напред, за да застане между Поли и обезобразения от рака.

Демонът го изгледа преценяващо, а по разцъфналата в рани кожа блестеше влага. Въздухът се изпълни с воня на гниещо месо.

— Не ти е тук мястото — каза раковото чудовище. — Не си оттук. Тя ме създаде и ми принадлежи. Точно това й се иска, макар че не си го признава. Напусни веднага или ще те убия. Не ти се ще изобщо да узнаеш какво ще сторя с жалкото ти беззащитно тяло след това.

— Тя е била едно малко дете — възрази Харт. — Не е разбирала нищо. Страхувала се е.

— Твърде късно е вече за молби и извинения. Ще взема тази жена и ще заровя лепкавите си пръсти в нейната плът. Нищо не можеш да сториш, за да ме спреш.

Фигурата отметна завивките с подпухналата си ръка, спусна трудноподвижните си крака на пода. Изправи се, олюлявайки се, на крака, а раковите образувания издуваха плътта като изгнил плод. Тръгна напред — неизлечим кошмар в образ и форма и Харт вдигна ръка да го спре. Нещо се размърда вътре в него в този миг, но не можеше да го опише с думи. Бе някаква сила, потенциал, нещо неизвестно досега и то отвърна, когато го призова. Не заради себе си, заради Поли, която бе вече прекалено наранена. Протегна рязко ръка към обезобразената фигура, а гласът му отекна остро и властно:

— Ти! Излез оттам! Напусни това тяло веднага!

Черни струи изригнаха от обезобразената плът на бащата на Поли и живите ракови образувания се сгърчиха на пода при нозете му. Безформени тумори разкъсаха плътта и от всяка пора на болното тяло бликна и се изля мръсотия, докато тялото се извиваше в конвулсии, безпомощно във властта на по-могъща сила. Накрая бащата на Поли застана пред тях блед и разтреперан, но без всякакви белези, а на пода около него от безформените образувания се издигаше пара и те потръпваха като някакъв току-що роден кошмар от най-тъмните дебри на мрака. Пред очите на Харт и Поли зловещите форми постепенно престанаха да помръдват, безжизнени и мъртви — последната капчица живот, дадена им от Поли, ги напусна завинаги. Тя се обърна и погледна баща си, понечи да направи крачка към него и спря.

— Татко?

— Здравей, принцесо. Я вижте прекрасното ми малко момиченце как е пораснало изящно и високо. Много време мина, миличка, но вече се върнах. Тук съм.

Поли се хвърли в обятията му и те се прегърнаха силно, сякаш искаха да останат така завинаги. По лицата на двамата се стичаха сълзи, но те не им обръщаха внимание. Харт се извърна да ги остави насаме и погледна към безформената тъмна сянка, обгърнала нозете му.

— Добре ли си, Френд?

— Бил съм и по-добре. Попитай ме пак като ми дадеш шанс да се оправя, след година-две. Как, по дяволите, го направи? Не знаех, че си способен на това.

— Нито пък аз — каза Харт.

Погледна към Поли и баща й. Те се бяха освободили от прегръдките си, но все още стояха съвсем близо един до друг. Поли подсмърчаше и бършеше последните си сълзи.

— Татко, това е Джими Харт. Той те спаси. Доведе ме тук, повярва в мен тогава, когато и аз самата не бях уверена.

— Джими Харт?

Мъжът го изгледа странно.

— Много приличаш на баща си, Джими. Благодаря ти за това, което си направил за дъщеря ми.

— О, татко, толкова съжалявам. Знам, че трябваше да дойда при теб много по-рано, но толкова се страхувах…

— Тихо, принцесо, знам. Разбирам. Ти беше просто малко дете.

— И не ме виниш за това…

— Не ти се сърдя за нищо — каза той и погледна отново към Харт. — В крайна сметка се надявам някой да ми обясни точно какво се е случило, но засега просто се радвам, че съм тук и съм щастлив, че съм жив. Част от мен е тук от години, бях във властта на това… нещо, но не си спомням много. Повече ми приличаше на трескав сън, среднощен кошмар, от който не можех да се събудя.

— Всичко свърши — каза Поли. — Ти си жив и всичко ще е чудесно.

Тя внезапно помръкна.

— О, татко, ти не знаеш. Мама умря.

— Зная. Усетих, че си отива много отдавна, но тогава не можех да направя нищо. Няма нищо, Поли. Ако беше тук, сигурен съм, че и тя щеше да се гордее с теб колкото мен.

— Но аз се отнесох толкова зле с нея…

— Тя разбира — обясни баща й. — Където и да е, сигурен съм, че разбира.

Поли се усмихна на Харт.

— Благодаря ти, Джеймс. Благодаря ти за… всичко. Никога не съм си представяла… нямах представа, че имаш такава сила.

— Нито пък аз — отвърна Харт. — Май има доста неща, които не знам за себе си. Ще трябва да направя нещо по този въпрос.