Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Fall, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

9.
Затишие

Нощ.

Градът бе притихнал — лекуваше раните си. И двете страни се бяха оттеглили, бяха понесли неочаквани загуби и в момента бяха доволни да се окопаят и да си поемат дъх преди следващия щурм. Войниците и защитниците на града се бяха изтеглили от улиците, а драконите и хеликоптерите — от небето, след тях бе останала ранена, крехка тишина. Никой и нищо не се движеше по опустелите улици, единственият звук бе тихото пращене на пламъците в догарящите сгради. Мъждивият ален блясък се открояваше колебливо на фона на нощното небе, подобно на светлина от множество загасващи свещи. Като някакъв град насред самия Ад. Някъде в мрака някаква врата се блъскаше непрестанно и нямаше кой да я затвори. Поривите на вятъра подмятаха смачкана хартия по паважа, докато тя се омота около нечий изпружен, непомръдващ крак. На улицата пред къщата, в която се криеше Шон Морисън, навсякъде лежаха трупове. Лежаха неподвижно, прекършени, в локви засъхваща кръв, сякаш битката се бе пренесла другаде и те бяха забравени. Морисън продължаваше да чака някой да се появи и да отнесе телата, но никой не го стори.

Седеше на стол до един прозорец на приземния етаж на къща, която бе разрушена от снаряд, и се взираше навън в нощта. Горният етаж бе разрушен от експлозиите, на моменти от тавана се разнасяше внезапно бумтене и скърцане, докато развалините над тях непрестанно се наместваха, сякаш се опитваха да намерят по-удобна позиция. По някакво чудо огънят не бе успял да обхване приземния етаж и той бе почти невредим, ако не се смятаха пукнатите и счупени прозорци. Отоплението и лампите бяха изгаснали, но стаята бе огряна от лунната светлина, отразена от леда, покрил канала встрани от къщата. Морисън седеше и наблюдаваше пустата улица през пукнатото стъкло на един прозорец, очакваше да зърне Джеймс Харт. Нямаше го вече почти два часа, нямаше и следа от него или от помощта, която бе обещал да доведе.

В стаята ставаше все по-студено. Морисън виждаше дъха си във въздуха. Загърна се по-добре с одеялото, но това не помогна кой знае колко. Бе намерил одеяла на горния етаж — едно от малкото неща, които си заслужаваше да се спасяват. Прищя му се да се бе огледал малко по-старателно, но подът горе скърцаше зловещо при всяка негова стъпка и не искаше да си насилва късмета. Погледна насреща към Сузан Дюбоа и Поли Къзинс, които спяха изтощени на единствения достатъчно широк диван. Бяха се сгушили една в друга под одеялата, за да се топлят заедно. Сънят им бе дълбок, но неспокоен, сякаш обезпокояван от кошмари. И двете бяха демонстрирали удивителен запас от сили и спокойствие, откакто бяха изпълзели изпод развалините на Пещерата, и Морисън им завидя за това, но в края на краищата сънят ги победи. Ала при него не идваше. И така, той седеше сам и буден — както обикновено. Двете жени черпеха сили и спокойствие една от друга, но в известен смисъл това изключваше него. Не смяташе, че е нарочно. Просто те бяха отдавнашни близки приятелки, а той всъщност никога не бе бил близък с някого. Винаги избираше свой път, а понякога това означаваше, че изоставяше хората и продължаваше сам.

Само че сега него го оставиха сам. Сузан и Поли потънаха в сън, така че той трябваше да остане на пост. Във всеки случай не искаше да спи. След като прекара толкова време в капана на мрака под развалините на Пещерата, не смяташе, че ще му се прииска някога да заспи пак. Лунната светлина в стаята го успокояваше, умиротворяваща и постоянна, ярка и блещукаща по всеки ръб и във всеки ъгъл. По някакъв странен начин бе все едно се намира под водата, доста надълбоко и надалеч от всичко, което е на повърхността. Една от двете жени измърмори нещо насън, той стана от стола и се приближи до дивана, за да се увери, че всичко е наред. Лицето на Поли бе спокойно и безгрижно като на дете, но Сузан бе намръщена, сякаш не харесваше сънищата си. Една къдрица небрежно бе паднала на лицето й и Морисън нежно я отмести. Сузан измърмори нещо и с въздишка потъна в по-дълбок сън.

Шон се наведе до нея и в главата му нахлуха непознати досега мисли. Винаги я бе харесвал, ако го беше малко насърчила, можеше дори да я обикне. Ала не беше се случило. Тя винаги бе заета да се грижи за някого, за някоя от бездомните си патици или пък някой наранен, а той винаги имаше още някоя песен да изпее, друга чаша да пресуши, а най-често и двете. Сега вече бе твърде късно. Нещата се бяха променили, светът бе продължил напред и ако направеше онова, което смяташе да прави, никога нямаше да му се отдаде шанса да разбере дали би могъл да я обикне.

Стана и се върна на стола до прозореца. Чувстваше се уморен, изцеден и само мъничко стар. Във всеки случай, вече не беше млад. Бе забравил откога е в Шадоус Фол, особено след като прекарваше толкова време с елфите, но трябва да бяха минали доста години, откакто бе умрял твърде млад в Париж и се бе превърнал в легенда. Тя не просъществува дълго — само няколко години по-късно същите хора, които го бяха насърчавали да бърза да живее и да умре млад, си бяха си намерили друга легенда, в която да вярват. И той се озова в Шадоус Фол. Усмихна се леко, като си спомни какъв живот бе водил. Песните, стиховете, пиенето, наркотиците и страстните жени — но най-вече музиката. Не се бе отнасял особено добре с приятелите си, но им бе посветил няколко песни, които си струваха.

Придърпа стола до бюрото пред себе си. Бе зает да записва една песен през повечето време, откакто седеше, и искаше да я довърши, преди да си тръгне. Не смяташе, че му остава много време. Нито пък на града. И двете страни бяха забравили за какво се сражаваха. Дотолкова бяха обсебени от необходимостта да победят врага, че изглеждаха готови да унищожат Шадоус Фол, вместо да го видят как пада в ръцете на противника. Морисън не бе забравил. Градът трябваше да оцелее. Бе от значение за толкова много хора. Той дори имаше идея как да го спаси. Планът бе добър — щеше да разгроми Воините и да спаси Шадоус Фол от още разрушения — ако проработеше. Последният му план, да накара елфите да излязат от земята под хълма, би могъл да се опише само като частичен успех, но този път бе сигурен, че новият план ще проработи. Единственият проблем бе, че най-вероятно той самият щеше да бъде убит.

Намръщи се, като погледна навън към опустялата улица. Още не бе готов да умре. Имаше толкова неща да свърши. Вратата към вечността не преставаше да го зове, още откакто пристигна в Шадоус Фол, но той отказваше да чуе призива. Сега всичко бе различно. Погледна пак към дивана и въздъхна тихичко. Не бяха много нещата, които щяха да му липсват, но Сузан определено беше сред тях. Искаше му се да я бе срещнал преди тя да дойде в Шадоус Фол, когато и двамата бяха все още реални и тепърва щяха да бъдат погрешно разбрани като легенди.

Вече му се струваше, че е свършил всичко, което имаше значение. Някой друг можеше да продължи с песните и да бъде лошият пример за града. Оставаше само още едно нещо, което трябваше да се направи, и то бе да бъде спасен градът, който му бе дал втори шанс. Той неочаквано се усмихна. Кой би си помислил, че той ще се окаже героят? Поседя известно време, загледан в празното пространство. Бе уплашен, но това нямаше да го спре. Градът имаше значение, не той. Винаги бе знаел това.

Погледна листа хартия на бюрото пред себе си. Вероятно последната песен, която някога ще напише. Не от най-добрите, но достатъчно добра, за да я остави, преди да си отиде. Написа я за сбогом, защото се съмняваше, че ще успее лично да се сбогува. Щеше да я остави там, на бюрото, когато си тръгне, а Сузан и Поли щяха да я намерят, когато се събудят. Помисли си, че може да ги събуди, преди да излезе, но реши да не го прави. Те щяха да се опитат да го разубедят да не прави това, което е решил, и се боеше, че ще прояви слабост и ще ги послуша.

Стана и се приближи тихо до дивана. Свали одеялото от раменете си и загърна внимателно двете заспали фигури. Огледа се и се наслади на сребърното сияние на лунната светлина, въздъхна. Излезе от стаята, затвори тихо вратата след себе си, мина по коридора и излезе от къщата. На улицата бе студено и пусто. Наоколо нямаше никой, който да обезпокои почивката на Сузан и Поли, но той провери дали входната врата е заключена, просто за всеки случай. Отдалечи се надолу по улицата, тананикайки мелодията на новата си песен в такт със скриптенето на леда под краката му. Въздухът бе мразовит и много чист, а луната бе като прожектор.