Саймън Грийн
Шадоус Фол (6)

4.
Сбогуване

Гробището Ол Соулс^[1] бе малко, само от няколкостотин гроба, скрито грижливо от погледа, за да не безпокои никого с присъствието си. Високи дървета го скриваха от минувачите, имаше една-единствена тясна пътечка, покрита с чакъл, която лъкатушеше из спретнатите редици надгробни камъни и извеждаше навън отново. Шадоус Фол бе построен за смъртта или поне заради преминаването през Вратата към вечността, но както и в толкова други места, на никого не му се искаше да му се налага да мисли за нея, докато не е принуден от обстоятелствата. Ол Соулс бе спретнато и подредено място, добре разположено, с правилни безобидни редици от надгробни камъни, без натрапчиви гробници, статуи или огромни паметници. Всъщност те не бяха забранени съгласно никакъв кодекс или закон, от само себе си се подразбираше, че Ол Соулс не е място за такава вулгарна показност. Всеки, комуто бяха нужни такива превземки и префърцуненост, невъзмутимо бе насърчаван да се насочи другаде. Такива места имаше, дори и в Шадоус Фол, но тактичните хора не говореха за тях. Гробището Ол Соулс бе място за покой и размисъл. Шериф Ериксон го смяташе за най-депресиращото място, на което някога е бил.

Той стоеше смирено до кмета Фрейзиър и наблюдаваше мрачно как отец Калахан извършва изрядно церемонията по повторното погребение на Лука дьо Френц — човекът, завърнал се от света на мъртвите, твърдящ, че в тялото му се е вселил ангел, забравил каква е мисията му, и бе убит преди да може да си спомни. Сега почиваше в мир в нов ковчег до предишния си гроб в очакване да бъде погребан отново, само че този път с надеждата да е за по-дълго. Ериксон погледна крадешком часовника си. Свещеникът продължаваше сякаш безкрайно да напява, водеше специалната служба за душите, чийто вечен покой е бил нарушен, с повече от обичайното внимание и старание, дори и с известна доза драматизъм. Вероятно защото не му се налагаше да извършва такава служба толкова често и бе решил да я извърши, както подобава. Завръщането от света на мъртвите не бе непознато нещо за Шадоус Фол, но все още бе твърде рядко и се считаше за необичайно.

Ериксон изсумтя и се размърда неспокойно от крак на крак. Не обичаше погребенията. Отчасти защото му напомняха, че е смъртен, но най-вече защото го отегчаваха до смърт. Щом си си отишъл, значи е така и това трябва да е краят. Ериксон обичаше нещата да са изрядно подредени, особено собствените му емоции. Без съмнение отец Калахан бе изпълнен с добри намерения, но безкрайните заупокойни слова бяха започнали да се сливат и на Ериксон просто му се искаше да приключи с това. Никога не е бил от хората, които се мотаят без да вършат нещо, нужно му бе да е активен и ангажиран. Не и че познаваше Лука така добре, но разследването му около повторната смърт на този човек не бе довело абсолютно доникъде, оставаше му единствено да присъства на погребението и да се надява, че ще се случи нещо интересно.

Погледна крадешком към кмета до себе си. Рия Фрейзиър бе облечена в черно, елегантно и консервативно, с мъничка кръгла шапчица и скромен воал. Изглеждаше спокойна и сдържана, но такава си беше винаги. Мишка можеше да се изкатери по крака й, шапчицата да й се подпали, но нищо не би я накарало да загуби самообладание. Още не беше му обяснила какво прави на погребението на Лука, но Ериксон бе решен да измъкне това от нея преди да си тръгне. Погледна я отново, завидя на хладнокръвието й пред отегчителната до смърт церемония. Такива си бяха всички политици — учтива усмивка, сърдечно ръкостискане и изражение, което не издава нищо. Познаваше Рия много отдавна, вече не помнеше откога и все още не можеше да проумее какво я поддържа във форма. Мисълта го обезпокои. Ериксон смяташе, че познава хората — в работата му да знаеш какъв ход ще предприеме някой, означаваше да доведеш нещата до желаната развръзка. А Рия стоеше до него, ръцете им почти се докосваха, бе приятелка от детинство, но все едно се намираше чак на луната.

Ериксон въздъхна тихо и се огледа, без да си прави труда и този път да е крадешком. Никой от семейство Дьо Френц не бе дошъл на церемонията. Бяха изстрадали погребението му веднъж и нямаха желание да се подлагат на изпитанието втори път. Бе разговарял с тях по-рано, държаха се учтиво, но бяха категорични. Бяха се сбогували с човека, когото познаваха и не проявяваха интерес към съдбата на завърналия се от света на мъртвите, който твърдеше, че е някой друг. Един от тях бе изпратил скромен венец цветя, но на него бе изписано само фамилното име и нямаше никаква бележка, която да идентифицира изпращача. Изглеждаше малък и изгубен, самотен до надгробния камък. Нямаше други цветя. Ериксон се запита колебливо дали не трябваше и той да донесе. Бе минало доста време, откакто се наложи да присъства на погребение, и не бе достатъчно наясно с етикета. После му хрумна, че Рия също не бе донесла цветя и мисълта го успокои. Тя винаги знаеше какво е редно да се направи.

Освен тях двамата и свещеника единствените други наблюдатели бяха двама гробокопачи, застанали на почтително разстояние, подаваха си един на друг обща цигара. Говореха си тихичко, думите им се губеха в силното пеене на свещеника. Двамата бяха високи и мускулести, добре облечени, но неофициални, и според Ериксон изобщо не приличаха на гробари. Не че имаше представа как трябва да изглеждат, само смътно се досещаше, че би следвало да са облегнати на лопати. Но от такива нямаше и следа наоколо. Вероятно тези неща се държат грижливо далеч от погледа, докато си тръгнат опечалените, за да не ги разстроят. Ериксон се усмихна ехидно. Не би му попречило, ако бяха дошли и с механична копачка. Улови свещеника да го гледа изпитателно, сякаш подозираше, че шерифът не отдава подобаващо внимание. Ериксон се поизпъна, придоби официално изражение и се запита тъжно колко време оставаше до обяд.

Дерек и Клайв Мандервил, гробокопачи и общи работници в гробището Ол Соулс, и около шестима други чакаха търпеливо да свърши службата, за да се залавят с работата си. Беше студен ден, сивото мрачно небе обещаваше дъжд и суграшица по-късно през деня, но двамата знаеха, че ще се поизпотят здравата, щом веднъж започнат. Беше еднакво трудно да запълниш гроб, както и да го изкопаеш, макар че малцина оценяваха това. Доста неща в работата на гробаря бяха подценявани, както Дерек често изтъкваше пред по-малкия си брат Клайв. Този факт бе особено валиден за градове като Шадоус Фол (макар на практика да нямаше други такива), където не може да си сигурен, че човекът ще си остане където си го заровил. Правиш си труда да изкопаеш прилична дупка, полагаш ги внимателно да си почиват в мир, покриваш ги почтително и после научаваш, че са се разровили и са се измъкнали навън, а навсякъде има кал и мръсотия. Дерек смяташе, че трябва да има закон за това, на което Клайв вечно отвръщаше, че вероятно има, но не би могло да се очаква на върналите се мъртви да им пука за незначителни неудобства от рода на някакъв си закон. „Точно така“, отвръщаше Дерек, кимаше решително, сякаш току-що бе направил особено убедително изказване. Докато подаваше единствената цигара Клайв си помисли, че има моменти, в които брат му го дразни много.

— Май трябваше да изкопаем тази по-дълбока — каза Дерек, като взе цигарата, защото бе негов ред. — Може би ако сложим още половин тон пръст отгоре му, ще успеем да го задържим там долу този път.

— Няма да му навреди — отвърна Клайв.

— Нямам нищо против, но не е първият, който ми създава проблеми — каза Дерек огорчено. — Онзи Ленард Аш, и той беше от нашите. Спомняш ли си го, само преди три години беше. Много хубав махагонов ковчег със златна резба. Прекрасна изработка. Преди три години го спуснахме и заровихме и още на следващия ден го видях да се разхожда нагло из града. Някои хора просто не оценяват какво правиш за тях.

— Прав си — подкрепи го Клайв като оглеждаше Рия Фрейзиър и се питаше дали тя оценява нещата. Видът й подсказваше, че може и да е така.

Дерек изръмжа тихо и поклати печално глава.

— Така, както се връщат напоследък, не знам защо си правят труда да им заковават ковчезите. Трябва просто да слагат една въртяща се врата и да приключат.

— Цял ден ли ще стискаш тази цигара?

— Ако не беше забравил, че е твой ред да донесеш един пакет, нямаше да сме на тоя хал. Изчакай си реда. Поне този се е озовал пак тук. Как му беше името?

— Дьо Френц. Смятал, че е ангел.

Дерек изсумтя презрително.

— Мания за величие. Е, виж какво ще ти кажа, Клайв, и то безплатно. Ако отново се изправи в тъпия си ковчег, ще го ударя с лопатата. Няма да копая повече дупки за него.

Клайв кимна решително, а Дерек накрая му подаде остатъка от цигарата. Те постояха известно време мълчаливо и слушаха как отец Калахан завършва службата. Прекрасно говори отчето. Такива вдъхновени слова. Е, Клайв предполагаше, че са. Половината бяха на латински. Звучаха възвишено и това беше от значение.

— Разбира се — каза Дерек, — ако сме честни, невинаги мъртвите объркват работата. Спомняш ли си онзи път като заровихме празен ковчег?

Клайв трепна.

— Откриха ли изобщо какво се е случило с тялото?

— Не, не можаха. Те са си виновни, че го ексхумираха. Ако го бяха оставили на мира, щеше да е най-мъдрата им постъпка някога, а ние всички щяхме да сме къде-къде по-щастливи. После пък случаят, когато погребахме онзи, дето се оказа, че не е сто процента умрял?

— Умря, докато успеем да го разровим.

— Точно това казах навремето. Не го приеха добре властите. Знае се, че нямат чувство за хумор.

Службата накрая приключи и отец Калахан прекръсти ритуално няколко пъти празния гроб. Обикновено не одобряваше използването на бяла магия в църковни ритуали, но службата за погребение на завърнали се мъртъвци бе твърде специфична и той си знаеше задълженията. Носеше отговорност, а чрез него и църквата, да се погрижат семейство Дьо Френц повече да не бъде обезпокоявано и Лука да заспи завинаги. Дори и да беше богохулник и нечестивец с мания за величие. Протегна навъсено ръка към ковчега и той бе обгърнат от бели пламъци, които го запечатаха за вечни времена на материално и духовно ниво. Още един жест и ковчегът се вдигна във въздуха и после бавно се спусна в очакващия го гроб. Бързо изчезна от погледа, удряйки се леко в стените на дупката, а отец Калахан започна да нарежда обвързващи и защитни заклинания, които щяха да послужат до деня на Страшния съд или докато се разбере причината.

Шериф Ериксон разбра, че официалната част от службата е приключила, и кимна на Рия, че могат да се отдалечат от гроба. Отидоха на почтително разстояние, лицата и на двамата бяха спокойни и непроницаеми, сякаш за успокоение на тях самите и един на друг. Погребенията винаги са тежки за живите, особено когато убиецът на мъртвия е все още на свобода. Ериксон спря до един обрасъл гроб и погледна безразлично надгробния камък. Годините и времето бяха похабили камъка и надписът едва се четеше.

НЕ СЪМ МЪРТЪВ, А САМО ЗАСПАЛ

„Никого не заблуждава, освен себе си“ — помисли си Ериксон.

— Има ли нещо в този гроб, което искаш да ми покажеш? — попита Рия.

— Не — побърза да отговори Ериксон. — Но все пак си мисля, че трябва за последно да си поговорим за Лукас. Още много не знаем, а мразя да оставям недовършени случаи. Изобщо не успяхме да докажем по някакъв начин дали наистина е обсебен, без значение от какво точно.

— Въобще не открихме и каква е била мисията му — каза Рия, след като кимна. — Единственото, което той си спомняше, бе, че е от жизненоважно значение за всички в Шадоус Фол. А когато те погледнеше с този негов леден поглед, трудно беше да му противоречиш. Твърдеше, че някой се е намесил в паметта му, неизвестни лица или сили, нали така? Все повече ми се струва, че човекът страдаше от мании. И в най-добрия случай завръщането ти от света на мъртвите не може да се отрази добре на здравия ти разум. Е, добре, гарантирам ти, че беше дяволски смущаващо да си в една стая с него, но това едва ли доказва, че е бил ангел, носител на Божията воля.

— Може би, ако Михаил наистина е ангел, той ще се върне в друго тяло — предположи Ериксон, а Рия направи гримаса.

— Само това ни трябва. Знаеш ли, семейство Дьо Френц искаха тялото на Лука да бъде кремирано, специално за да не може да бъде обсебено пак, но Времето отсече „Не“. Много високо и силно. Не изтъкна причина, естествено. Боже, дано старецът да започне да постъпва разумно и да благоволи да позволи на мас, простосмъртните, да разберем какво, по дяволите, става. Внимавай, ако това се случи някога, всички ще трябва да тичаме да се крием, защото вероятно ще означава, че краят на света наближава.

Двамата погледнаха към робота отсреща, застанал елегантно до едно дърво, недалеч от тях. Той беше вече там, когато пристигнаха за службата, но не беше направил опит да се присъедини към церемонията. Просто си стоеше сред дърветата, полускрит в сянката, без никакви емоции на нарисуваното лице, на вид толкова безжизнен, колкото и гробът пред него. Очите му обаче бяха очите на Времето, ушите — тези на Времето и самият факт, че бе там, беше значим. Старецът би могъл да наблюдава погребението чрез един от портретите в Галерията от кости, но вместо това бе изпратил едно от своите деца — физически намек за неговото присъствие и власт в Шадоус Фол.

„Той знае нещо — помисли си Рия. — Не позволи тялото на Лукас да бъде кремирано и иска да запомним това. Защо?“

„Можеше да е по-зле — помисли си Ериксон. — Можеше да изпрати Джак Феч.“

Рия и шерифът изучаваха робота известно време, но той не се помръдна да покаже, че ги вижда, нито пък ги игнорира и накрая те се обърнаха да гледат как отец Калахан чевръсто извършва своите магии над изкопания гроб. Затова не забелязаха втория наблюдател сред дърветата — висок, слаб мъж, облечен в черно, скрит навътре в сянката. Той следеше Рия, Ериксон и Калахан през миниатюрен бинокъл и от време на време записваше нещо в бележник. В кобура на кръста му имаше пистолет, а на дървото до него бе подпряна пушка. На лицето му се четеше изражение, което можеше да е гняв или страх, или пък и двете. Също така и нещо, което много приличаше на отвращение.

— Може да се окаже добра идея отсега нататък да следим всеки смъртен случай в Шадоус Фол — каза Рия спокойно и уверена, че няма да се наложи тя да е тази, която ще свърши работата. — Просто в случай, че Михаил се завърне в образа на някой друг.

— Всъщност вече се сетих за това — отвърна Ериксон. — Ти и Градският съвет ще одобрите ли допълнителните средства, които ще са нужни за заплати на помощник-шерифите и двайсет и четири часово наблюдение?

Рия трепна недоволно и каза:

— Ще се върнем на това по-късно. Бюджетът е малко ограничен тази година.

— Така е всяка година — възрази сухо Ериксон. — Особено когато аз искам нещо.

Рия се засмя тихичко и Ериксон трябваше да се усмихне. В миналото бяха водили много битки във връзка с пари по единия или другия въпрос, а понякога и по двата. Заради явната сложност и ожесточени вътрешни борби, няма друго такова нещо, като политиката на малкото градче — освен може би пираните, нападнали плячка. Шерифът и кметът, свързани от общи спомени, се усмихнаха неловко един на други нито един от двамата не бе сигурен, че е доволен от внезапно възникналата близост. Събитията от изминалите няколко седмици ги бяха сближили против волята им. Ериксон се опита да каже нещо, но трепна вътрешно, когато осъзна, че единствената тема, за която се сеща, едва ли би улеснила нещата помежду им. Трябваше обаче да я подхване — поне заради това, че такава му бе работата. А можеше и да се окаже важно.

— Щом заговорихме за завърнали се, да ти кажа, че видях Ленард онзи ден. Изглеждаше добре, като се има предвид всичко. Знаеш ли, че се е захванал с Джеймс Харт?

— Да — отвърна Рия, — знам. Сякаш нещата не са достатъчно зле, ами и Джеймс, проклетият му Харт, се е върнал и единствено, за което всички желаят да разговарят, е онова отдавнашно предсказание. Трябва да е имало нещо друго, което може да се е случило, да размъти водите още повече, но мътните ме взели, ако мога да ти кажа какво. Понякога имам силното чувство, че всички в този град са се побъркали. Такива неща винаги вървят по три, нали знаеш. Първо убийствата, после завръщането на Джеймс Харт. Какво ли следва? Целият град да бъде заличен от някой гигантски метеор, дяволите да го вземат?

— Шшшт — възпря я Ериксон. — Не подсказвай на съдбата такива идеи.

— Във всеки случай, мислех си за Ленард — каза Рия, а тонът й бе студен, спокоен, твърд. — Днешното погребение ми напомни за неговото. Там също нямаше опечалени. Само ти, аз и родителите му. Беше влажно, ветровито и цветарят бе объркал цветята. Не беше подобаващ начин да се сбогуваш.

— Трябва да поговориш с него — каза Ериксон.

— Не. Моят Ленард е мъртъв.

Тя го изгледа гневно, враждебно, а погледът й му подсказа, че ще промени темата.

— Доколкото разбирам, ти си се срещал с Джеймс Харт. Какъв е той?

— Изненадващо нормален. Доста приятен. Малко мълчалив, но щом за пръв път си попаднал в Шадоус Фол, как иначе да е. Изобщо не си спомня детството си тук. Ленард смята, че си го спомня като дете, но не мога да кажа същото за себе си. Ами ти?

— Не — Рия поклати глава. — Проверих регистрите веднага, щом чух, че се е върнал. Били сме в един и същ випуск, в едно и също училище и четиримата, но нито ти, нито аз, нито никой от тези, с които се свързах, не си го спомня. Не може да е просто съвпадение. Мисля, че Времето пак се намесва в спомените ни.

— Ленард си го спомня.

— Ленард е мъртъв. По-трудно е да скриваш нещата от мъртвите.

— Може би затова е завел Джеймс Харт да се срещне с Времето. Той винаги е бил от тези, дето стигат до същността на нещата. — Ериксон внезапно се усмихна. — Ще ми се да имах някой бръмбар на стената по време на този разговор. Но каквото и да се е случило там, те всички мълчат по въпроса. Харт е отишъл да види фамилния си дом. Надявам се да се е подготвил за шока. Никой не е живял там, откакто родителите му са заминали. Един от моите помощници го държи под око за всеки случай. Не знам какво му се е случило на Ленард. Не са го виждали по обичайните за него места. Все пак предполагам, че Харт би могъл да попадне и на по-лоша компания.

— Нали не смяташ, че те просто ей-така са се срещнали?

Ериксон се намръщи.

— Мислиш ли, че Времето се намесва директно?

— Времето или градът?

Рия поклати глава, сви рамене и промени темата отново. Ериксон не й попречи. Даже след всичкото това време споменаването на името на Аш й причиняваше болка. Тя погледна гробището и града отвъд него.

— Нещата се разпадат, Ричард. Пророчеството за Харт е изнервило доста хора. Боят се за себе си и за града. Никой не се доверява на никого вече. Ако бяха само убийствата или просто завръщането на Харт, мисля, че можехме да се справим, но от двете заедно градът е обезумял. И няма нищо, по дяволите, което бих могла да им кажа, за да ги успокоя. Сега не сме по-близо до убиеца, отколкото когато намерихме тялото на Лука да лежи в собствената си кръв на пода в дома на Сузан. Градът търси някого, на когото да припише вината, и ако скоро не им осигурим изкупителна жертва, те ще си намерят сами. Всички очакват следващото убийство, следващия етап. А когато това се случи, хората от този град ще се отправят към ръба като стадо, упоено от амфетамини.

— Винаги си имала дарба за интересни фрази — отбеляза Ериксон, само за да каже нещо.

Никога не беше виждал Рия толкова потисната, толкова сразена. Толкова уязвима.

— Правим, каквото можем — каза той сковано. — Помощниците ми ще пазят Харт от нападение, стига да не се набива на очи. Освен това наистина няма какво друго да правим. Разполагаме с всички медицински и магически доказателства и те задно не ни отведоха доникъде. Нямаме мотив, свидетел или оръжие на престъплението. Или нещо, което да свързва жертвите. Може да са случайни мишени, избрани по причини, които само луд може да проумее.

— Точно така — подкрепи го Рия. — Продължавай. Защо не ме поуспокоиш малко, а?

— Ако ти е нужен оптимизъм, дошла си не при когото трябва. Самият факт, че съм тук и се надявам да се случи чудо, трябва да ти подскаже нещо.

— Кой знае — каза Рия и сви уморено рамене. — Може и да имаме повече късмет. Гробищата са специални места навсякъде, но особено в Шадоус Фол. Реалността започва да се губи сред толкова смърт. А напоследък с всички тези идващи и заминаващи може би нещата са се объркали достатъчно, за да потърсим знаци, които можем да разгадаем. Наистина ли прозвуча толкова отчаяно, колкото си мисля? Не ми отговаряй, не искам да знам.

— Готова ли си за една наистина лоша новина? — попита Ериксон, без да я поглежда. — Нямах намерение да ти казвам, докато нямам солидно доказателство по един или друг начин, но… По дяволите! Трябва да говоря с някого или ще полудея. Още двама души липсват. Никого не са предупредили преди да изчезнат, няма причина да изчезнат от погледа и засега никаква следа от тях. Рано е да сме сигурни, но искаш ли да се обзаложим, че ще се окажат осма и девета жертва?

— Още две?

Рия стисна силно очи за миг, сякаш можеше да се скрие от истината. Ериксон понечи да протегне ръка към нея, но моментът на слабост премина, тя ги отвори и го погледна открито.

— Как се казват? Някой важен?

— Всъщност не. Един човекоподобен, Джони Скуеърфут и един Мерилин, последна европейска версия. Несъмнено и двамата са скъпи на своите приятели и семейства, но за града не са голяма загуба. Както и при всички останали няма явен мотив за изчезването или убийството им. Нямали проблеми, нито врагове. Просто още двама нещастници, изтръгнати измежду нас, без никой да е забелязал нещо.

Рия се намръщи, потропа замислено с крак по прясно окосената трева.

— Тяхното изчезване стана ли обществено достояние вече?

— Не още. Ще го запазя в тайна, докато това е възможно, но си има граници. Накрая някой винаги проговаря и всички научават. Имахме късмет, че се разминахме с размириците, след като бе оповестено последното убийство. Не ми се ще да мисля до какво биха довели още две.

— Трябва да има нещо, което да можем да направим!

— Отворен съм за предложения! Правя каквото мога. Ако това не ти се струва достатъчно, приеми значката и оставката ми на бюрото си след час.

— Не се обиждай, Ричард. Не съм ти ядосана. Аз просто се чувствам така… безпомощна.

Те постояха мълчаливо заедно известно време, без да поглеждат един към друг. Отец Калахан приключи своите ритуали с поредица от думи на латински и с драматичен жест, прекръсти се, кимна набързо към Рия и Ериксон и се отдалечи, без да поглежда назад. Двамата гробари погледнаха с надежда кмета и шерифа и въздъхнаха примирено — като разбраха, че нито тя, нито той дават признаци, че са готови да тръгват.

— Тъй като Михаил твърдеше, че е ангел — каза бавно Ериксон, — може би трябва да си поговорим с Августин.

Рия трепна. Августин беше светец, който живееше в Шадоус Фол. Той беше благ, свят и всеопрощаващ и изнервяше всички. Има нещо в безкрайната набожност и доброто настроение, което изкарва обикновените хора от нерви. Августин беше изпълнен с добри намерения, винаги весел и усмихнат и никой не беше чул лоша дума от него. Повечето хора можеха да понесат да са с него в една и съща стая само около половин час, преди да ги обхване непреодолимо желание да псуват, да разказват грозни майтапи за роднините си, да уринират в саксиите с цветя и като цяло да се държат ексцентрично. Ако не беше толкова добър в лечението на брадавици, ревматизъм и хемороиди, щеше отдавна да бъде прогонен от града.

Освен това можеше да превърне водата във вино. Цял галон^[2].

— Мисля да оставим Августин за в краен случай — каза решително Рия. — Нещата са достатъчно оплетени и без да го намесваме него. Нашият счетоводен отдел още не се е възстановил от случая, когато пожела да приложи екзорсизъм на компютрите в Отдел данъци и изтри паметта на всички дискове. Е, добре, компютрите спряха да печатат сквернословия и да умирисват офисите на сяра, но става въпрос за принципни неща. Знаеш ли какво, Ричард, с всички тези светци и ангели, изпълзели неочаквано напоследък, смяташ ли, че Бог ни обръща особено внимание?

— Е, май те преследват призраци — уточни Ериксон. — Но като се замислиш, прилича ми на работа на Времето. Знаем, че наблюдава, но кой знае какво и защо?

— Бог се проявява по мистериозни начини.

— И има много странно чувство за хумор.

— Тихо — каза Рия и се усмихна неволно. — Покажи малко уважение. В противен случай всички ще бъдем поразени от мълния.

Бруин Беър и Сий Гоут наблюдаваха двамата човеци да разговарят сериозно помежду си и се чудеха дали е уместно да се натрапят. Бруин Беър бе четири стъпки високо плюшено мече със златисто-медна козина и тъмни хитри очи. Носеше яркочервена туника и панталон и яркосин шал, омотан плътно около врата му. На мнозина от хората цветовете им се струваха малко крещящи след време, но Бруин не бе от техния вид. Макар че имаше една златна обица и Ролекс на ръката си. Някога, през петдесетте и шестдесетте, бе популярен герой от детска приказка, но не се движеше в крак с времето и скоро бе забравен от всички, освен от неколцина колекционери. Въпреки това се опита да си остане весел и все така бе зает да помага на хората в беда. Това бе вършил винаги в многото си приключения в Златната земя и нямаше да спре сега само защото е реален. Имаше много приятели в Шадоус Фол. Хората бяха готови на всичко за него, защото и той би направил всичко за тях. Такъв мечок си беше.

Негов другар от много години и още повече приключения бе Сий Гоут. Хората често обикваха Бруин Беър още щом го видеха, но малцина изпитваха топли чувства към Гоут. Загърнат и дълъг шлифер, той приличаше на човек от раменете надолу, стига да държи ръцете в джобовете си, но имаше огромна, яка козя глава с дълги извити рога и неизменна гадна усмивка. Сивата му козина там, където се подаваше, бе мръсна и сплъстена, а очите му бяха кървясали. Шлиферът бе омърлян и половината копчета липсваха. В едната си ръка държеше бутилка водка, която по някакво чудо никога не успяваше да пресуши. Беше приел тежко падението си от пиедестала на славата и не го бе грижа кой вижда това. Само дългогодишното му приятелство с Бруин Беър го спираше да потърси утеха при Вратата към вечността. Мечето не би отишло там, щом все още имаше някой, който се нуждае от неговата помощ и утеха, а Гоут не би отишъл сам. Поне отчасти заради това, че знаеше колко самотен ще е Бруин без него.

— Може би трябва да дойдем по-късно — каза Бруин, обзет от съмнения. — Изглеждат доста разстроени.

— Разбира се, че е така, по дяволите. Това е едно проклето погребение. Ти какво очакваше — празнични шапчици и танци ли?

— Мисля, че се разбрахме да не започваш да пиеш преди обяд.

— Трябва да е обяд все някъде в Шадоус Фол. Времето — поясни Сий Гоут важно — е относително понятие. А аз никога не съм се разбирал с моите роднини^[3]. Усмихни се, мътните те взели, Беър. Майтапите ми може да не са кой знае какви, но само те са ми останали. Е, ще поразведриш ли тези двамата, или ще се наложи аз да се заема?

— Аз ще го направя — каза Бруин Беър. — Моля те, остави ме само аз да говоря.

— Срамуваш се от мен, така ли?

— Не.

— Да, така е. Срамуваш се от мен. Аз съм твоят най-добър приятел и ти се срамуваш. Естествено, имаш право. Аз съм си за срам — истински мърляч. Това е то. Проклет мърляч.

Сий Гоут проля две огромни сълзи, които се стекоха бавно по дългата му муцуна. Бруин се протегна и ги избърса с крайчеца на шала си.

— Престани. Ти си мой приятел и винаги ще си останеш такъв. Така че край на сълзите или тайно от теб ще се изпикая в тая твоя водка.

Сий Гоут изпръхтя силно и се усмихна, показа огромните си здрави зъби.

— Скъпи Беър, това само ще подобри аромата. А сега ми покажи правилната посока и аз ще те подкрепя, докато се оправиш с динамичното проклето дуо.

Бруин Беър въздъхна тихичко, измъкна отнейде измъчена усмивка и тръгна към кмета и шерифа, а Сий Гоут се запрепъва след него. Двамата човеци се огледаха бързо, когато ги поздрави весело, и му отвърнаха с нещо, подобно на усмивка. Такъв мечок си беше той. Не обърнаха внимание на Сий Гоут, но той беше свикнал с това.

— Здравей, Бруин — каза Рия. — Какво правиш тук?

— Чухме, че Джони Скуеърфут е изчезнал. Безпокоим се, че вещо може да му се е случило. Можете ли да ни кажете нещичко?

— Не знаем нищо определено все още — отвърна, без да се ангажира, шерифът. — Щом научим нещо достоверно, от офиса ми ще направим изявление. Съжалявам, че не мога да ти кажа повече, но още е твърде рано да се тревожим сериозно. Не си изминал целия път до Ол Соулс само за да ме питаш това, нали?

Сий Гоут запя тихичко на келтски. Останалите го игнорираха и заговориха малко по-високо.

— Не — отвърна Бруин. — Имаше още едно погребение тук по-рано тази сутрин. Любезният Пуги почина вчера.

— Съжалявам — каза Рия. — Не знаех.

— Очаквахме това да се случи — обясни Беър, — но от това не ни беше по-леко. Стопи се толкова бързо към края си.

Рия кимна. Много пъти бе наблюдавала това да се случва. Анимационните и приказни герои, които завършваха живота си в Шадоус Фол, оставаха стабилни — докато някой някъде все още вярваше в тях. Веднъж щом тази последна реалност, която ги държеше живи, изчезнеше, те постепенно се превръщаха в своята изначална форма, в животното, от което са били моделирани. Постепенно изгубваха своята интелигентност и индивидуалност и живееха кратък щастлив живот като обикновени животни — освен ако не намереха достатъчно смелост да минат през Вратата към вечността.

Рия бе видяла Пуги да плаче на улицата преди няколко седмици. Да кажем, че изобщо не бе станал популярен — още един герой от анимационно филмче в събота сутрин, когото свалиха от екрана още след първата поредица. Беше наистина миличък, но много банален, за да просъществува самостоятелно. Рия го завари да плаче горко пред един магазин, защото не можеше правилно да сумира монетите в лапата си, за да разбере дали рестото му е точно. Когато дойде, познаваше цифрите, но вече не ги помнеше. Не след дълго забрави и как да говори. А сега беше мъртъв. Рия съжали, че не го смяташе за по-забавен.

В Шадоус Фол имаше всякакви животни с различна реалност и интелигентност. Те предимно си оставаха сами, живееха под земята в Подземния свят на измислените герои. Но сега, след като Джони Скуеърфут бе изчезнал, вероятно мъртъв, изглежда убийствата не бяха подминали и тях — най-невинните и уязвими изгубени души в Шадоус Фол.

— Не бяхме много на погребението на Пуги — каза Бруин Беър. — Повечето от нас се боят да излизат, даже и на дневна светлина. Не можехме обаче да оставим неговата кончина да остане незабелязана. Отец Калахан отслужи чудесно опело за него. Даже добави и чудесно кратко славословие накрая.

— Дааа — каза Сий Гоут. — Да ви обърна внимание, че щях да съм по-впечатлен, ако му помнеха името.

— Както и да е — обади се Беър, — отец Калахан ни каза, че ще има и друго погребение тук, затова двамата с Гоут изчакахме да отдадем почит. Г-н Дьо Френц ваш приятел ли беше?

— Всъщност не — отвърна Рия, — но сметнахме, че някой трябва да присъства.

— Точно така — подчерта Сий Гоут. — Със смъртта на всеки човек осиротяваме, но не е така с любезните малки герои. Как, по дяволите, може да забравите глупаво име като „Пуги“?

Той поклати глава и отпи голяма глътка от своята бутилка. Рия го изгледа гневно.

— Как можеш да пиеш по това време на деня?

— Практика, човече, тренинг — отвърна Сий Гоут.

Изсмя се сподавено и се оригна. Бруин Беър го изгледа строго.

— Моля да извините моя приятел — каза Беър. — Той е пияница и мърляч, но е добронамерен.

— Остава да им кажеш, че имам и златно сърце, мамка му.

— Познавахме Лука дьо Френц, преди да умре — продължи Бруин Беър с тон, подсказващ, че е решил да смени темата. — Имам предвид първия път. Добър човек беше. Винаги готов да поспре и да поговори. Мисля, че харесваше и Сий Гоут. Имаше огромно сърце. След като се завърна от света на мъртвите, отидохме да го видим, но не си спомняше за нас. Михаил не изглеждаше щастлив човек, който и да е бил. Смятате ли, че наистина е ангел?

Рия се канеше да отговори, когато изведнъж всичко се промени. Първо се чу музика. Хор от гласове, безчет гласове, но всеки звук бе ясен и отчетлив, сякаш изтръгнат от струните на гигантска арфа. Звукът се усилваше, ставаше мощен и отекваше и телата им. Всички запушиха уши с ръце, но не можеха да заглушат звука. Той вибрираше в плътта и резонираше в костите им. На небето се появи светлина, по-ярка от слънцето. Бе твърде ярка, за да е специфичен оттенък на цвят, изпепеляващ плисък като от падаща звезда, който изгаря очите, макар те да бяха стиснали своите здраво. Светлината и музиката изпълниха целия свят. Трябваше да отворят очи и да погледнат. Тогава се пуснаха ангелите — бяха по-ярки и по-прекрасни от всичко, нито едно човешко същество или животно би могло да понесе да гледа дълго.

Те се понесоха надолу като бляскави снежинки, величествени и сияйни, и всеки един от тях бе уникален и удивителен. На Рия й се прииска да отмести поглед, но не можеше да откъсне очи. По бузите й се стичаха сълзи, защото бяха така красиви, твърде красиви, за да са истински. Бяха повече от реални, сякаш тя и всичко останало бе един груб, недовършен шарж. Ериксон гледаше и също плачеше, Бруин Беър и Сий Гоут — и те. Бяха свидетели на величие и изящество, несравними с техния реален свят и знаеха това.

Ангелите закръжиха над открития гроб, пееха за любов и загуба, за недовършени неща. Те се рееха и се носеха из въздуха неуморно и безспир, размахваха бавно огромните си криле, после изведнъж се устремиха нагоре и изчезнаха отново в небето. Ослепителната светлина изчезна и мощният звук внезапно секна, реалният свят се възцари отново, макар че ехото от това величие все още отекваше в телата на тези, които го изживяха. Рия измъкна кърпичка от ръкава си и попи насълзените си очи и мокрите си бузи. Светът изглеждаше банален и скучен без ангелите, но тя не съжали, че са си отишли. Бяха прекалено красиви и съвършени. Плашеха я. В тях нямаше съчувствие и прошка за грешките и слабостите човешки. Нито състрадание или милост. Те бяха ангели, словото Божие, въплътено в образ и форма и не бяха от този свят. Рия погледна гроба пред себе си и бавно се усмихна, виждайки ясно безцветния пламък, който гореше необезпокояван от поривите на вятъра върху надгробния камък на Лука. Осъзна сама, без да е нужно да й казва някой, че ще гори така вечно в памет на един човек, който за малко е носил ангел в себе си.

— Е — обади се накрая Ериксон, а гласът му леко трепереше. — Мисля, че това беше отговорът на въпроса дали наистина е бил обладан от ангел.

— Дааа — отзова се Сий Гоут. — Уха. Сигурно са постигнали това със специални ефекти.

Той надигна бутилката към устата си, после я отдръпна без да отпие. Поне в този момент нямаше нужда от водка. Нещо далеч по-силно гореше у него. Той се ухили на Бруин Беър и тогава бутилката се пръсна в ръката му.

Звукът от изстрела дойде по-късно. Сий Гоут гледаше тъпо счупеното гърло, което ръката му още стискаше. Ериксон измъкна пистолета си и им изкрещя да залегнат. Коленичи на един крак и се огледа светкавично наоколо. Рия се хвърли на земята и застина неподвижно, заровила пръсти в тревата, сякаш искаше да я придърпа като покривало да се скрие. Беър дръпна Сий Гоут за ръката. Чу се нов изстрел и Сий Гоут се олюля, направи крачка назад. Погледна с широко отворени, уплашени очи надолу към уголемяващото се петно кръв в корема му. Бруин го сграбчи здраво за ръката и грубо го дръпна на земята.

Още два куршума изсвистяха над главите им, но надгробните камъни ги предпазваха. Ериксон най-после забеляза мъжа между дърветата и стреля два пъти по него. Фигурата с пушката дори не трепна. Ериксон изпсува и се прицели внимателно. Много по-трудно е, отколкото повечето хора си мислят, да уцелиш някого от разстояние с пистолет, дори и в Шадоус Фол. За беда снайперистът имаше пушка и, както изглежда, оптичен мерник. Когато на Ериксон му хрумна тази мисъл, той се отказа да се цели и се хвърли зад камъка, който му служеше за прикритие. Тъкмо бе снишил глава, когато два куршума изсвистяха във въздуха точно там, където бе главата му преди миг. Ериксон незабавно реши, че настоящата ситуация изисква здрав разум, а не героизъм. По-конкретно се налагаше да държи главата си наведена и да не се опитва да се мери с някого, който напълно го превъзхожда с първокласното си оръжие.

Той се озърна да се увери, че останалите са в безопасност. Рия лежеше просната на земята на няколко стъпки от него, защитена от редицата надгробни камъни. Видя, че устните й помръдват, но не бе ясно дали се моли или псува. Помисли си, че би могъл да отгатне все пак. Бруин Беър бе залегнал до стенещия Сий Гоут и се опитваше да предпази дългото му седем фута тяло със своя дребничък ръст. Двамата гробари се бяха скрили и изкопания гроб. При други обстоятелства това щеше да му се стори смешно, но точно в този момент нямаше време за такива мисли. Той насочи пистолета си иззад камъка и стреля два пъти напосоки, просто за да държи снайпериста нащрек.

Не последва ответен огън и след доста време Ериксон много предпазливо подаде глава иззад камъка. Снайперистът имаше радиопредавател и говореше по него. Шерифът се усмихна сурово — да си говори с когото ще, няма как да се измъкне от Шадоус Фол, след като вече е разкрит. С крайчеца на окото си долови някакво движение, огледа се бързо и видя робота на Времето да излиза иззад дърветата и да се отправя към снайпериста. Последният остави радиото, вдигна пушката и стреля. Куршумът уцели робота право в гърдите. Металната фигура потрепери при удара, но продължи да върви. Снайперистът стреля отново и главата на робота се пръсна. Той спря неуверено на мястото си, а снайперистът го простреля в коленете. Фигурата от часовникови механизми се срути на земята и остана там като потръпваше конвулсивно. Ериксон се намръщи. Роботите на Времето трудно можеха да бъдат повредени, но това, което можеха да понесат, си имаше предел. За тази работа бе нужен Джак Феч. Щеше да се появи скоро. Времето нямаше да търпи това. Ериксон неволно потрепери при тази мисъл. Снайперистът можеше да си мисли, че контролира ситуацията, но плашилото щеше да промени всичко това. Нямаше къде да избяга и Феч да не го намери. Тогава Ериксон чу приближаването на хеликоптера и веднага разбра как снайперистът възнамеряваше да се измъкне.

Звукът ставаше все по-силен и само след няколко секунди над гробището закръжи черен военен хеликоптер без никакви отличителни знаци. Дърветата полегнаха неохотно под напора на въртящите се перки, но снайперистът стоеше здраво на земята. Встрани на хеликоптера се отвори врата и оттам спуснаха въжена стълба. Стрелецът метна пушката през рамо и започна да се изкачва по стълбата. Ериксон насочи пистолета си и внимателно се прицели. „Не, приятелче. Толкова лесно няма да стане.“ Стреля веднъж, но стълбата се люлееше напред-назад и не уцели. Хеликоптерът се обърна срещу него и Ериксон внезапно осъзна защо.

„О, мамка му…“

Той се сви отново зад камъка, а картечниците на хеликоптера откриха огън. Край него засвистяха куршуми, трещяха по камъка и наоколо се разхвърчаха отломки. Ериксон се сви на топка и се опита да си представи, че е по-дребничък. „Кои, по дяволите, са тия хора? Наемници? Чии?“ Не бе нужно да поглежда към снайпериста — знаеше, че се катери по въжената стълба, но не можеше да направи нищо, за да го спре. Бе прикован долу, безпомощен пред лицето на превъзхождащата го военна сила. Нямаше какво да направи. Никой не можеше да предприеме нищо в такава ситуация.

Ала Бруин Беър не бе случаен.

Той се хвърли иззад надгробните камъни, късите му крака го понесоха изненадващо бързо към хеликоптера. Нямаше никакво оръжие, но на дребничкото му космато лице се четеше безкрайна решителност, без ни най-малка следа колебание. Куршумите се забиваха в земята от двете му страни, но нито един не го улучи, защото… ами защото той бе Бруин Беър и все още имаше от предишната си магическа сила. Прекоси разстоянието невероятно бързо и се метна на въжената стълба след снайпериста. Косматата му лапа се стрелна след него и сграбчи глезена му. Мъжът риташе и крещеше, но не можеше да се откопчи.

— Пусни ме, демон такъв! Дяволско изчадие!

В гласа на снайпериста се долавяше гняв, примесен със страх и погнуса. Мечокът се бе вкопчил в него безмилостно.

— Ти простреля приятеля ми — извика задъхано той. — Простреля приятеля ми!

И тогава от вратата на хеликоптера се появи военен в униформа, наведе се и насочи пистолет право в главата на Беър. Вълшебствата на Бруин си имаха граница и той знаеше това. Стисна силно с лапа, смаза глезена на снайпериста, после го пусна и падна на земята. Тупна тежко, но в миг скочи на крака и загледа безпомощно как хеликоптерът отлита.

Рия и Ериксон, скрити сред надгробните камъни, се надигнаха бавно и тъй като нямаше какво друго да правят, започнаха да се изтупват старателно.

— Кои, по дяволите, бяха тези? — попита Рия, а гласът й леко трепереше.

— Не знам — отвърна Ериксон, — но ще узная.

Бруин Беър дотърча при тях.

— Чухте ли го как ме нарече? Нарече ме „демон“! И „дяволско изчадие“! Приличам ли изобщо на демон? Аз съм само едно плюшено мече!

Той прелетя край Рия и Ериксон, без да изчака отговор, и коленичи до Сий Гоут, който бе успял да седне, опрял гръб в един надгробен камък. Отпред шлиферът му бе прогизнал от кръв. Дишаше учестено и повърхностно, но погледът му беше бистър. Бруин Беър взе чепатата му ръка в своята лапа и я стисна силно.

Рия проследи как двамата гробари се измъкват от изкопания гроб.

— Вие двамата! Доведете лекар. Или някой, който владее магии, ако намерите такъв. Кажете, че аз ви пращам, ако се наложи. Хайде, мърдайте!

Гробарите кимнаха и хукнаха, сякаш собственият им живот зависеше от това. Рия коленичи до Сий Гоут и започна да разкопчава копчетата му.

— Не бих го правил — каза тихо Ериксон. — Може само те да пречат да се разпадне. Остави тая работа за някой, който знае какво прави.

— Разбира се — съгласи се Рия. — Прав си. Аз само… ще ми се да можех да направя нещо.

— Опитай с някоя молитва — обади се дрезгаво Гоут. — Към което и да е божество. Не съм придирчив.

— Как се чувстваш? — попита Ериксон.

— Ужасно гадно. Поредният тъп, гаден въпрос.

— Пести си силите — обади се Бруин Беър.

— Видях те как тичаше — каза Гоут. — Твърде добре за дребен задник. Паднаха му гащите от страх на оня снайперист.

Разсмя се, после се сгърчи от болка и от устата му потече кръв.

— По дяволите — задави се той, — това не е добър знак. Вижте к’во, някой да ми направи услуга и да ме измъкне оттук, по дяволите. Определено отказвам да умра в гробище. Твърде гадно и нелепо, дори за мен.

— Не можем да рискуваме да те местим — обясни Беър. — А сега млъквай, лежи мирно или ще ти фрасна един.

— Не и ти, Бруин. Не е в твой стил. Но ти благодаря за грижите.

Рия стана и се отдалечи, като кимна на шерифа да я последва. След като спряха на достатъчно безопасно разстояние, за да не ги чуват, Рия погледна Ериксон право в очите.

— Без повече дипломация, Ричард. Какви са му шансовете?

— Недобри — призна шерифът. — Огнестрелна рана в корема винаги е зле. Куршумът е излязъл отзад и дупката е толкова голяма, че можеш да си пъхнеш юмрука, както кашля плюе кръв… Мога да се обзаложа, че куршумът със сигурност е засегнал белия му дроб. Ако беше човек, щеше наистина да е в беда, но тъй като е… каквото и да е там… той има шанс.

— Защо точно него? — попита Рия. — Ако снайперистът е дошъл чак до тук, за да убие някого, защо не е избрал някой по-важен, като теб и мен? Мишена, която да си струва труда?

— Добър въпрос — одобри Ериксон. — Не знам.

Рия поклати уморено глава.

— Какво, по дяволите, става в Шадоус Фол? Първо убийствата, после Джеймс Харт, а сега и снайперист с военно подкрепление. Всички ли са полудели?

— Не знам — отвърна шерифът. — Може би. Но мисля, че е по-вероятно някой да си играе игрички с определена цел. Този хеликоптер не би следвало да се промъкне тук, без да задейства всички аларми — естествени и свръхестествени. Или сигурността ни е занемарена, или…

— Или в Шадоус Фол има предател — промълви бавно Рия. — Някой ни е предал на външния свят.