Саймън Грийн
Шадоус Фол (3)

1.
Карнавал

Отново е времето на Карнавала в Шадоус Фол. Време за празненства, пирове, паради и панаири, вълшебници, костюми и чудеса. В края на града по целия Лампкин Хил се бяха появили палатки и сергии — сякаш по чудо изникнали за една нощ като гъби, от които те спохождат неспокойни сънища, щом ги изядеш. Свиреха оркестри, двойки танцуваха, децата тичаха и крещяха сред веселите тълпи, толкова преизпълнени с щастие и възбуда, че им се струваше, че всеки миг ще експлодират и ще обсипят всички хора с див възторг и жизнерадост.

Беше ранна вечер в средата на ноември, сумрачното небе бе достатъчно притъмняло, за да се откроят светещите хартиени фенери и припламващите от време на време фойерверки. Свеж ветрец развяваше знамена, флагчета и дамски рокли, разнасяше мирис на барбекю и печени кестени из прохладния нощен въздух, в който се долавяше острия мраз на приближаващата зима. Различни мелодии се подемаха и замираха, никога в дисхармония, неизменно в съзвучие.

Бе време да празнуваш живота и това, че живееш; време за последно сбогом за преминаващите през Вратата към вечността, за утеха на тези, които оставаха след тях или онези, на които все още им липсваше смелостта да се доближат до нея. Дори и онези, които са само отчасти живи, пак изпитваха боязън от безвъзвратния мрак, от последното тайнство. Никога не е имало принуда, никой не е бил пришпорван. Вратата винаги си е съществувала и щеше да продължи да си е там. Междувременно бе времето на Карнавала, време да похапнеш, да пийнеш, да се повеселиш, защото утре е още един ден в Шадоус Фол.

Ленард Аш стоеше сам край една яркоцветна шатра, която предлагаше греяно вино, забравил за изпускащата пара чаша в ръката си. Той наблюдаваше Карнавала, следеше как хората идват и си отиват и му се искаше да е като тях — щастливи с всекидневието си, изпълнени с надежда, устрем и смисъл. Аш вече нямаше бъдеще и при все, че се опитваше усилено да не унива прекалено, имаше моменти, в които му липсваха елементарните удоволствия от това да планира какво да прави, местата, които да посети и хората, с които да се срещне. Както стояха нещата, той живееше ден за ден и се опитваше да е доволен от положението.

Аш бе мъртъв вече от три години, но не обичаше да се оплаква. Като всички останали, които не бяха съвсем реални, той усещаше непрестанния зов на Вратата към вечността, но не можеше да напусне Шадоус Фол. Все още не. Погледна надолу към тълпите в града, ширнал се в настъпващия здрач — уличните светлини грееха ярко в приближаващата се нощ. Никой не знаеше колко древен е Шадоус Фол; всъщност бе по-стар от всички свои регистри. Някога Аш намираше усещането за вечност за успокоително, съзнавайки, че поне едно нещо остава неизменно в постоянно променящия се свят. Но след своята смърт откри, че негодуванието му расте при мисълта, че градът ще продължи да съществува щастливо и без него, без ни най-малко да се нуждае от него или да изпитва някаква липса. Струваше му се, че когато най-после настъпи моментът да напусне този свят, би следвало отсъствието му да остави празнота. Би могъл да приеме мисълта, че животът му не е бил значим, но му бе приятно да мисли, че поне са го забелязвали. Усмихна се кисело. Винаги бе бил самотник, по избор и темперамент, и малко беше късно да се променя сега. Макар че би му се понравило да се смеси с тълпата на Карнавала и да забрави проблемите си сред безгрижното веселие, това не бе в кръвта му. Винаги бе избирал свой собствен път, извървявал го бе по своя си начин и не бе му присъщо да се чувства удобно сред тълпите.

Край него се заклатушка мъж на кокили, който от време на време привеждаше глава, за да избегне мрежата от кабелите на лампите, опънати над шатрите и сергиите. Мъжът свали извехтялата си шапка за поздрав и Аш кимна учтиво в отговор. Никога не си бе падал по високото. Погледна нарочно в друга посока и се усмихна, зървайки леля Сали^[1] да стърчи пред десетина малки деца — натъпканият й със слама търбух бе прицел за бързите им ръце. Всяко от тях успяваше да грабне по някоя играчка или бонбон и никое не оставаше разочаровано. Плашилото погледна към Аш с доволна усмивка на парцаленото си лице. Вдигна парцалива ръка за поздрав и Аш се усмихна сковано в отговор. Дори едно чучело бе по-живо от него. Осъзна, че отново изпитва самосъжаление, но не можеше да не му пука. Беше се заел с мръсна работа, но все някой трябваше да я свърши.

Огледа се да открие нещо, което да го поразсее. В крайна сметка затова бе излязъл. В подножието на хълма едно Йети и една Голяма стъпка развличаха децата, като ги носеха на раменете си. Една мишка от анимационно филмче с огромен дървен чук преследваше котка. Шест различни варианта на Робин Худ провеждаха импровизирано състезание с лък и стрели и спореха — къде благо, къде не — кой от тях е най-реален. С други думи, все обичайни лица. Просто още една вечер в Шадоус Фол.

Ленард Аш бе висок, дълъг като върлина, с приветливо лице и коса, която сякаш непрестанно се нуждаеше от старателно разресване. Дори и в най-добрия си вид изглеждаше сякаш набързо е изхвърчал от дома си. Очите му бяха спокойни, вглъбени, понякога сиви, друг път — сини, и малко неща убягваха от погледа му. Живееше, ако това изобщо е правилната дума, със своите родители, имаше малцина приятели, но за това си беше виновен само той и никой друг. Никога не бе бил особено общителен, дори и преди да умре. Бе на трийсет и две, почти три години вече. Нищо особено, в което да се загледаш, просто още едно лице сред тълпата. Ако го попитате, би казал, че обикновено е щастлив, но би се замислил за миг, преди да ви отговори. Погледна към шатрите и сергиите и целия народ там — един обикновен на вид човек, чиято най-голяма тъга бе, че нямаше с кого да танцува. Това положение щеше да се промени драматично. Нямаше никакво право да е изненадан. Нищо никога не остава задълго същото в Шадоус Фол.

Недалеч кметът Рия Фрейзиър размени усмивка и някаква шега с една възрастна двойка, чиито лица й бяха познати, макар да не си спомняше имената им. Колебаеше се как най-добре да се отърве от смутения на вид мъж, който стърчеше до нея. Той току-що бе пристигнал в Шадоус Фол и не изглеждаше напълно сигурен какво го е довело тук. Междувременно Рия бе допуснала грешката да прояви състрадание и той се бе лепнал за нея като за отдавна изгубен приятел. Тя нямаше нищо против, само дето й пречеше да изпълнява задълженията си на кмет; трябваше да се ръкува и да разменя учтивости с възможно най-много избиратели, а едновременно с това да им напомня за наближаващите избори за кмет и за своята отлична репутация на този пост. Гласоподавателите бяха склонни да забравят добрите неща, които си направил за тях, ако нямаш грижата да им припомняш от време на време.

Рия Фрейзиър бе енергична, хубава цветнокожа жена в средата на трийсетте, с късо подстригана коса, прям поглед и професионална усмивка. Бе облечена със стил и достойнство в модерни дрехи, имаше проницателен ум, нищо не й убягваше, бе непоколебима, внушаваща доверие и безпощадна. Заедно с шериф Ериксон тя олицетворяваше властта в Шадоус Фол. Градът си имаше свой начин да се справя с проблемите си — това бе заложено в неговата природа. Въпреки това съществуваха моменти, в които нещата заплашваха да излязат извън контрол, и тогава се намесваха Рия или шерифът. Тя олицетворяваше гласа на разума и предлагаше състрадание и безпристрастност, докато шерифът гледаше всички гневно и застрашително.

В Шадоус Фол имаше съдебна палата и градски затвор, но нито едното, нито другото се използваха често. Малцина изгаряха от желание да се срещат с шерифа, затова Рия отделяше доста време да изслушва проблемите и после да насочва хората към онези от общността, които най-добре биха им помогнали. Тя обичаше работата си и бе твърдо решена да продължи да я върши, докато е възможно. Като цяло градът изглеждаше напълно доволен от нея — и добре, че беше така. В Шадоус Фол си имаха ефикасни, но не особено приятни начини да се справят с кметове, които не могат да оправдаят очакванията.

Рия погледна дискретно към мъжа до себе си и помисли, че е време да направи нещо по отношение на него. Ейдриън Стоун бе нисък мъж на средна възраст с олисяваща коса и тъжни очи. Той непрестанно се озърташе колебливо и с надежда, но не бе в състояние да каже на Рия какво търси или кое го е призовало да дойде в Шадоус Фол. Неговата ситуация не бе необичайна. Възрастната двойка се сбогува и отиде сред тълпата, а Рия реши, че е по-добре да побутне новия си приятел в подходящата посока. Като повечето посетители, той бе изгубил нещо или някого, който му е бил много скъп, и бе дошъл в Шадоус Фол да го търси. Само трябваше да му помогне да си спомни какво или кой бе това.

— Кажи ми, Ейдриън, женен ли си?

Стоун се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да се извини:

— Не. Не можах да открия подходящата жена. Или пък тя не можа да ме намери. Както и да е, винаги съм бил сам.

— Ами родителите ти? Бяхте ли много близки?

Стоун сви объркано рамене и отмести поглед.

— Баща ми винаги отсъстваше, а майка ми не беше… от тези, които изразяват чувствата си. Нямах братя и сестри и тъй като непрестанно се местехме, в действителност нямах и никакви приятели. Никога не съм пожелавал нещо, което може да се купи с пари, но нали парите не са всичко.

— Трябва да си бил близък с някого — продължи Рия търпеливо. — Ами хората, с които си работил?

— Не бих могъл да ги нарека приятели — отвърна Стоун. — Те бяха просто хората от офиса, на които да се усмихваш, с които да разговаряш, да им махаш за довиждане в края на работния ден. Не споделяхме, гледахме да си свършим работата. Ръководството не обичаше да си губим времето или да мързелуваме. Нямах нищо против, че е така. Винаги съм се чувствал… неловко в компания, а работата ми беше интересна… Предимно.

Рия го погледна настойчиво, бе започнала да губи търпение.

— Трябва да е имало някого, някакъв момент в твоя живот, когато си бил щастлив! Помисли си, Ейдриън! Ако би могъл отново да изживееш някой период от живота си, който и да е той, какво би избрал?

Стоун остана дълго мълчалив, обърнал взор някъде навътре в себе си. После помръкналото му чело се проясни, той внезапно се усмихна — изглеждаше някак по-млад, успокоен.

— Когато бях малък имах куче на име Принс. Страхотно огромно куче, боксер, с грозна муцуна и сърце, голямо колкото него. Бях на шест години и навсякъде ходехме заедно. Можех да му говоря, да му разказвам неща, които не бих споделил с никого. Обичах кучето си и то ме обичаше.

Стоун се усмихна срамежливо на Рия и тя забеляза, без да се изненадва, че сега изглеждаше на половината на предишните си години — крехък младеж в средата на двайсетте. Имаше гъста коса, стоеше малко по-изправен, но очите му бяха все така тъжни.

— Да речем, че всички си мислят, че тяхното куче е специално, но Принс наистина беше такъв за мен. Научих го на разни номера и никога не се боях, нито бях несигурен или самотен, когато той бе до мен. Умря точно преди седмия ми рожден ден. Имаше едно образувание, тумор в стомаха. Очевидно боксерите са предразположени към такива неща, макар че не знаех това по онова време.

Той се намръщи при спомена. Сега приличаше на тийнейджър и докато говореше продължаваше да изглежда все по-малък на години.

— Един ден се върнах от училище и Принс не беше там. Татко ми каза, че го е завел на ветеринар и са го приспали. Принс беше болен от известно време, отслабваше и силите го напускаха, но аз просто си мислех, че ще се оправи. В края на краищата, бях само на шест години. Баща ми ми обясни, че Принс няма да оздравее никога, че много страда и че не е честно да удължаваме страданията му. Каза, че той се е държал много добре чак до края. Ветеринарят му дал свръхдоза приспивателно, Принс затворил очи и заспал завинаги. Не знам какво е направил ветеринарят с тялото. Баща ми изобщо не го донесе вкъщи. Може да си е помислил, че ще ме разстрои.

Ейдриън Стоун погледна към Рия, устните му потръпваха — едно шестгодишно момче с очи пълни със сълзи, които нямаше да пролее.

— Обичах кучето си и то ме обичаше. Единственото същество, което някога ме е обичало.

Рия коленичи до него.

— Как изглеждаше Принс? Имаше ли някакъв отличителен белег?

— Да, имаше бяло петно на челото. Като звезда.

Рия го хвана за раменете и нежно го обърна назад. Тълпата от хора се раздели на две и пред тях се появи голям боксер с било петно на челото.

— Това той ли е, Ейдриън?

— Принс!

Кучето вирна уши като чу момчето да го вика по име, хвърли се стремглаво напред и заподскача около него като малкото кученце, криещо се в този огромен пес. Ейдриън Стоун, шестгодишен сега, най-после щастлив, се затича с кучето и изчезна в тълпата.

Рия се изправи на крака, тръсна глава и се усмихна леко. Де да можеха всичките й проблеми да бъдат разрешени така лесно. С крайчеца на окото си зърна, че някой й маха с ръка, огледа се и видя шериф Ричард Ериксон да си проправя път към нея. Тя изпъшка тихичко и се запита какво ли се бе объркало този път. През последните дни определено й се струваше, че Ричард я издирва единствено когато има неразрешим проблем, стоварва й го, обръща му гръб и изчиства съвестта си. Невинаги бе било така. Някога бяха приятели, вероятно все още бяха, ако поразтеглим малко понятието. Тя се постара лицето й да не издаде мислите й и кимна резервирано на Ериксон, когато той се приближи.

Шерифът бе висок, широкоплещест мъж в средата на трийсетте, с тъмна коса и още по-тъмни очи. Бе красив, такова впечатление оставяше, а огромната му мускулеста фигура правеше присъствието му заплашително. Не че Рия някога допускаше да бъде сплашена от Ериксон или който и да е друг. Усмихна му се леко, той кимна спокойно в отговор, сякаш случайно се бе озовал на пътя й.

— Здравей, Рия. Много си елегантна, както винаги.

— Благодаря ти, Ричард. Ти си си същият.

Той не се усмихна. Вместо това погледна към тълпата замислено, господарски.

— Добро присъствие, Рия. Повечето хора са тук тази нощ.

— Надявам се — отвърна тя. — В крайна сметка е време за Карнавал. От малкото поводи през годината, когато се събираме да разпуснем и да се отърсим от проблемите си. Нощ като тази помага повече от дузина сеанса на диванчето на психолога. Но ти не вярваш във фриволните неща като забавите, нали?

— Не и когато аз съм този, който трябва да пази мира и спокойствието и да разчиства след това. Аз трябва да държа под око пияните, заговорниците, смутителите на реда и да следя паранормалните да не уреждат стари сметки. По дяволите, половината общност носи рани и жажда за мъст от времето преди да дойдат тук, а с магията на този град, освободена и развихрена тази нощ, все едно хвърляш фойерверки в буен огън. Карнавалът е опасно време да се разхождаш със спомените си. Не знаеш кой може да нахлуе.

Рия сви рамене.

— Водили сме този разговор и преди, Ричард, и без съмнение ще го водим отново. И двамата имаме право или пък грешим, но в крайна сметка такъв си е Шадоус Фол. Каквото и да говорим или да мислим, празненства като Карнавала са необходими тук. Те са предпазна клапа, отдушник, най-безболезненият начин да изпуснеш парата преди напрежението да е станало огромно. Безпокоиш се твърде много, Ричард. Градът е в състояние да се грижи за себе си.

— Да — съгласи се Ериксон. — Вероятно е така. Но градът прави онова, което е най-добро за него, а не за хората, които живеят тук. Ние сме между тях и града и това е единственото, което прави живота тук поносим. Хората не са създадени да живеят толкова близо до магията — тя изважда на бял свят не само най-доброто, но и най-лошото у всеки.

Рия го изгледа замислено.

— Не мога да повярвам, че просто си стоим тук и бъбрим за разнообразие. Сигурен ли си, че няма някой потресаващ извънреден случай, който да ми стовариш ненадейно и да се отървеш?

Ериксон се усмихна леко, но очите му останаха безизразни.

— Всичко изглежда наред. Поне дотолкова, доколкото това е възможно в Шадоус Фол. Имам обаче лошо предчувствие за тази вечер и то не ме напуска. Дори става по-зле. Забеляза ли колко много паранормали са излезли тази нощ, дори и тези, които не биха се появили, освен в случай на божествена намеса? Видях физиономии, които си мислех, че никога няма да срещна, и някои, за които смятах, че са просто слухове.

— Какво правят? — попита Рия и се намръщи.

Опита се да се огледа наоколо незабелязано.

— Нищо — отвърна Ериксон. — Просто… чакат. Чакат нещо, което ще се случи. Можеш да доловиш как очакването е нажежило въздуха, щом ги доближиш. Нещо е тръгнало към Карнавала, Рия. Нещо лошо.

Рия се намръщи и се взря открито и гневно в тълпата наоколо. Макар и да не й се искаше да признае, шерифът имаше право. Нещо се носеше из въздуха. Твърде много тревожни погледи, престорени усмивки и смях, който отекваше пресилено високо и продължително. Нищо специално, нищо осезаемо, просто… нещо си. Рия потръпна неволно от ужас и се опита да превъзмогне нарастващия порив да погледне през рамо дали някой не я дебне там. Пое дълбоко въздух и решително се отърси от мисълта. Нямаше нищо тревожно. Беше само в мислите им. Тя се чувстваше напълно щастлива на Карнавала, преди да се появи Ричард и да я зарази със своята параноя. Мътните я взели, ако допусне да й провали вечерта.

Огледа се наоколо към тълпата да открие повод да промени темата и се усмихна иронично, когато погледът й попадна на Ленард Аш, който разговаряше оживено с една бронзова глава върху пиедестал. Естествено, щом всички други бяха наизлезли, логично е и той да е тук. Някога тя, Аш и Ериксон бяха близки приятели, толкова близки, че на практика бяха като семейство. Ала нещата се промениха, както обикновено става, независимо дали желаем това или не. Ериксон стана шериф, тя — кмет, а Аш умря. Спомняше си как стоеше с Ричард на погребението, бе облечена в черна официална рокля, която никак не й отиваше, и хвърли шепа пръст в изкопания гроб. Помнеше, че плака. Но после той се върна от света на мъртвите и тя не знаеше какво да му каже. Мъжът, когото познаваше, бе мъртъв, а този непознат с познато лице нямаше право да заеме мястото на Ленард в чувствата й. Така че тя, Аш и Ериксон се отдалечиха, разделяни от общото си минало. Всеки си имаше свой собствен живот и едва-едва си кимваха един на друг, щом се срещнеха на улицата.

Рия поклати глава. Човек би помислил, че щом живееш в място като Шадоус Фол, следва да си свикнал с неща като призраци и завърнали се от света на мъртвите, но бе съвсем различно, щом се отнасяше до теб или някого, когото познаваш. Наистина ли бяха минали три години? Как измина толкова време?… Обикновено Аш винаги бе сред организаторите на Карнавала, но след като умря загуби интерес към много неща. Внезапно изпита нужда да си поговори отново с него, с Ленард Аш или онова, което представляваше сега. Тя изправи рамене и хвърли делови поглед към шерифа.

— Правиш от мухата слон, Ричард. Няма нищо тревожно тук, само хора, които се забавляват. Сега, ако ме извиниш, бих искала да поговоря с един човек.

Ериксон погледна към Аш, после пак към нея.

— Наистина ли смяташ, че е добра идея, Рия?

— Да — отвърна тя решително.

Шерифът я изгледа продължително, тя се почувства неловко и той отмести поглед. Въздъхна тихичко.

— Понякога ми се ще той просто да мине през Вратата и да приключим с него. Не е честно спрямо теб.

Обърна се и се отдалечи, преди да може да му отговори, а тя изпита благодарност към него. Поне това. Във всеки случай нямаше да знае какво да му отговори. Може би това доказваше доколко се бяха отчуждили един от друг. Някога можеха да си казват всичко, наистина всичко. Погледна пак към мястото, където беше застанал Аш, и в същия миг изпита облекчение като видя, че вече го нямаше. Но пък и не знаеше какво би му казала. Поклати глава горчиво, но и неволно удивена. Обикновено не се случваше да й липсват думи да се изрази. В края на краищата това бе една от причините да я изберат за кмет — тя съумяваше да срази всички свои опоненти.

Въздъхна, сви рамене и се огледа за нещо да я поразсее. Предполагаше се, че това е една от малкото нощи през годината, когато никой нямаше нужда да посети кабинета й, когато би могла да остави задълженията и служебните си ангажименти на заден план и за разнообразие да поразпусне. Една редица танцуващи конга^[2] се заизвива край нея, безкрайна върволица от пламнали, опиянени от смях лица. Рия внезапно изпита непреодолимо желание да се присъедини, да се смее, да пее и да подскача с тях. Сякаш много, много отдавна не бе правила нещо простичко и спонтанно само за удоволствие. При все това се поколеба, възпря я авторитетът на служебния й пост, и докато се отърси, редицата танцуващи хора отмина, тя остана назад, остана сама.

Някой се изкашля учтиво зад нея, тя се извърна сепната от факта, че са я хванали неподготвена. Видя Ленард Аш да се усмихва и познатото лице за миг разчувства сърцето й, преди да се вкопчи в спомените си и да му отвърне с учтива, неангажираща усмивка.

— Здравей, Ленард. Наслаждаваш ли се на Карнавала?

— Много е пищен. Ти как си, Рия? Мина време…

— Кметският пост означава пълен работен ден, особено в град като този.

— Не идваш да ме видиш — каза Аш, гледайки я право в очите, без да мигне. — Чаках те дълго време, но ти изобщо не дойде.

— Бях на погребението ти — отвърна Рия с усилие, гърлото я стягаше. — Тогава си взех сбогом завинаги.

— Но аз все още съм тук, пак съм си аз.

— Не, не си. Моят приятел умря, ние го погребахме и това беше краят!

— Не тук, не и в Шадоус Фол, Рия. Всичко може да се случи тук, стига много да го желаеш.

— Не — възрази тя. — Не всичко. В противен случай нямаше да стоиш тук с лицето и гласа на моя мъртъв приятел и да се преструваш на него.

— Рия, как да те убедя, че това съм аз? Наистина съм аз.

— Не би могъл.

Те замълчаха и останаха така задълго, нито един от двамата не искаше пръв да отмести поглед. Накрая Рия извади от ръкава си кърпичка и се престори, че издухва носа си.

— Е — обади се след известно време Аш, — как е животът при теб сега?

— О, както обикновено — отвърна Рия, прибирайки съсредоточено кърпичката в ръкава си. — Хубави и лоши дни. Заета съм с работа.

— Да. Чух за проблемите с Лука.

Размениха мрачно усмивки, събрани за миг заедно от проблем, който караше техния да изглежда почти тривиален. Всички в Шадоус Фол знаеха за Лука дьо Френц. Приживе не бе нищо особено. Бе собственик на местната дрогерия и обичаше да дава втора версия на лекарските диагнози. После умря в нелепа катастрофа, от тези, които биха могли да бъдат избегнати, ако всички бяха внимавали малко повече. Ала Лука погледна в погрешна посока, когато слезе от тротоара, а шофьорът блееше някъде и Лука издъхна в линейката на път за болницата.

Седмица по-късно се върна от света на мъртвите. В началото никой не му обърна много внимание — в края на краищата това беше Шадоус Фол. Вярно, че рядко се срещаха разхождащи се мъртъвци, но всички бяха чували за тях. Не бе минало много време, когато се разчу, че когато Лука се е завърнал от света на мъртвите, е довел нещо със себе си. Бе обладан от ангел на име Михаил^[3]. Ангелът бе невъобразимо могъщ, способен бе да твори чудеса и би могъл да изплаши пълна зала, само като влезе в нея. Той се нарече пратеник на Бога — убиец, дошъл да раздава справедливост сред недостойните. Всъщност не бе убил никого все още, но всички бяха подготвени възмездието да се стовари всеки момент.

— Срещал ли си Михаил? — попита Рия. — Бих казала, че имате много общо.

— Едва ли — възрази Аш. — Аз съм просто завърнал се от света на мъртвите, спомен за човек от кръв и плът. Не знам какъв е Михаил. Или Лука, щом стана въпрос. Доколкото разбирам, ти вече си го срещала.

— Веднъж. Адски се изплаших. Влезе в офиса ми една сутрин и цветята във всички саксии измряха, температурата падна под нулата, а той светеше така ярко, че не можех да го погледна. Не ми трябваше да го виждам, присъствието му изпълни офиса. Глух и сляп да си, би разбрал кой е той. Докато беше там, буквално не можех да мисля за никого или нищо друго, освен него. Той обяви, че е пристигнал да се заеме с раздаване на справедливост в този град, нареди ми да ходя на църква по-често, усмихна се и си излезе. Винаги съм смятала, че ангелите са топли, мили същества с криле, ореол и арфа в ръцете. Никой не ме е предупреждавал за неща като Михаил.

— Трябва да си препрочиташ Библията по-често — каза й Аш. — За Архангел Михаил се предполага, че е убил с копието си дракон и е влизал в двубой със самия Сатана. Трудничко е да си представиш някой такъв да се е излегнал на някой облак в дълга бяла роба. Знаеш ли, че е тук, на Карнавала?

— О, страхотно — възкликна Рия. — Точно от това имах нужда. И какво прави?

— Нищо кой знае колко обезпокоително. Разхождаше си се, взираше се в хората. Сякаш търсеше някого. Всички се отдръпваха надалече, за да мине той.

— Не съм изненадана.

Рия се поколеба за миг, а Аш неволно потръпна. Разпозна безпогрешно изражението. Винаги се изписваше на лицата на хората, когато се канеха да зададат въпроса. Този, който рано или късно всички му задаваха.

— Ленард, какво е усещането, когато си мъртъв?

— За покой — отвърна простичко Аш. — Голяма доза напрежение изчезва, когато знаеш, че от теб вече нищо не се очаква. Естествено, понякога е отчайващо като знаеш, че животът ти е свършен във всякакъв смисъл, но нали съм все още тук. Нямам много неща, които да върша. Не ям, не пия, освен ако не искам да го правя, но в повечето случаи не виждам смисъл. Гладът и жаждата са неща от моето минало, както и сънят. Той ми липсва като възможност да избягаш от всичко за малко. Мечтите също. Но най-много ми липсва усещането за цел. Нищо вече не е от значение. Не мога да бъда наранен, но и не мога да остарея. Никога не мога да бъда повече от това, което съм сега. Просто отбелязвам времето в очакване да бъда освободен, за да мога да премина през Вратата към вечността в онова, каквото и да е то, което е отвъд нея.

— Колко още остава, докато родителите ти те пуснат да си отидеш? Как мислиш?

— Не знам — отвърна Аш. — Основно майка ми. Тя толкова се нуждаеше от мен, че ме върна, и именно нейната воля, нейната любов и отхвърляне ме задържат тук.

Той замълча и не позволи на Рия да отмести поглед.

— Наистина съм аз в смисъла, който има значение. Спомням си всичко случило се, докато бях жив. Спомням си теб и Ричард. Нещата, които правехме или които възнамерявахме да направим.

— Точно там е проблемът, нали? — отвърна му Рия. — Ти повече няма да правиш тези неща. Не можеш. Ти замина и ме изостави, Ленард. И даже не го направи както трябва.

Устните й затрепериха и тя се опита да сдържи внезапно появилите се сълзи. Ленард протегна ръце да я прегърне, но ги отпусна, защото тя го изгледа сърдито. Подсмърча за кратко, после отново се овладя, сякаш изобщо не се беше случвало.

— Съжалявам — каза рязко. — Не може да ти е по-леко отколкото на мен, който и да си всъщност.

— Просто се научаваш да живееш с това — отвърна й Аш мрачно.

Рия се усмихна насила.

— Уцелих точно, нали?

Усмихнаха се един на друг. Беше миг, в който можеше да настъпи обрат, и двамата го разбраха. Рия понечи да каже нещо учтиво, което би й дало възможност да се отдалечи, и бе искрено удивена, когато се оказа, че пита нещо съвсем различно.

— Боиш ли се, Ленард, като знаеш, че ще умреш отново… завинаги… когато преминеш през Вратата?

— Дяволски права си, че се плаша — отвърна Аш. — Аз съм мъртъв, не съм луд. Не че имам избор по този въпрос. Не мога да продължавам по този начин и не бих продължавал, ако можех да си го позволя. Моето място не е тук. Знаеш ли, никога не спирам да се удивлявам, че в град като този, претъпкан със странни и чудни хора, не мога да открия нито един човек, който да има ясна представа за онова, което е отвъд Вратата към вечността. Има много теории и множество религиозни твърдения, но няма истински доказателства. Единственият, който би могъл да ми каже, е Лукас, а досега не успях да събера смелост да го попитам. Може би защото се боя от това какъв може да бъде отговорът му. Противна ми е мисълта, че Раят може да е пълен с хора като Михаил. Но тук е по-зле. Това… чистилище… Нещата ми се размиват. Започвам да забравям — спомени, черти на характера, дребните неща, които ме правеха онова, което бях. Ако не премина скоро през Вратата, имам ужасното предчувствие, че просто ще избледнявам малко по малко, ден след ден, докато не остане съвсем нищо. Това действително ме плаши. — Той млъкна рязко и се усмихна на Рия.

— Съжалявам, разбъбрих се. Толкова отдавна чаках възможност да поговоря с теб. Имам да ти казвам толкова неща…

Замълча пак, когато забеляза как изражението й се промени. Топлотата бе изчезнала от усмивката й, завесата се бе спуснала и в очите й не бе останала и следа от нея, само учтива и любезна маска като за пред непознати.

— Ти още не можеш да повярваш, че това съм аз — промълви гой. — Или не можеш да си го позволиш. Защото тогава ще трябва отново да разтвориш сърцето си и да рискуваш да бъдеш наранена пак, когато трябва да си тръгна.

— В действителност не се замислям чак дотам — отвърна му Рия. — Ленард Аш бе част от миналото ми и там му е мястото — сред спомените. Сега, ако ме извиниш…

Аш кимна уморено и понечи да се ръкува, когато осъзна, че все още държи чашата с греяно вино. Предложи й я.

— Искаш ли? Не съм пил от нея. Във всеки случай не ми се опитваше. Купих го заради аромата. Винаги съм обичал уханието на вино с подправки.

Рия понечи да откаже, но все пак прие чашата. Беше жадна. Отпи предпазливо и преглътна с усилие, когато виното опари езика й. Приятна топлина се разля в гърлото й и потече надолу в гърдите й. Тя се усмихна на Аш, после се извърна. В очите й се появиха сълзи от подправките във виното. Аш направи крачка да я последва, после и двамата спряха, защото една фигура изхвърча от тълпата и се втурна към тях.

Сузан Дюбоа намали устремния си бяг и спря до Рия. Трябваше да постои, да си поеме дъх, преди да може да говори. Бе рошава, раздърпана и разтревожена, но тя често изглеждаше така. Сузан бе висока, с дълги крака, в средата на трийсетте и се обличаше в дрипи и парцали, сякаш прибрани от кутия за дрехи, отказани от всички в Армията на Спасението^[4]. Бе хубава, с някаква скандинавска красота, със съвсем светли очи и изпъкнали скули. Носеше косата си на плитки, които сякаш бе изгубила търпение и бе зарязала сплетени наполовина. Изкарваше си прехраната с гадаене на карти таро и бе неофициална майка за всеки, който имаше нужда от такава. Тя изглеждаше… Рия усети как внезапно коремът я присви от напрежение, щом осъзна, че Сузан не бе просто изплашена. Тя изглеждаше ужасена. Рия бързо подаде чашата си на Аш, улови ръцете на Сузан и й се усмихна успокоително.

— По-спокойно, скъпа. Поеми си въздух, ще почакам. Какво се е случило?

— Шерифът ме изпрати да те намеря — проговори накрая Сузан, като с усилие произнасяше думите. — Трябва да дойдеш веднага. Не мога да го обясня тук. Може да ме чуят.

Рия и Аш автоматично се огледаха, но никой сред тълпата наоколо не им обръщаше кой знае какво внимание.

— Добре — каза Рия утешително. — Ще дойда. Води ме.

— И аз ще дойда — отзова се Аш.

— Това влиза в задълженията ми — възпря го Рия. — Не е нужно да се замесваш.

— Престани да спориш и тръгвай с мен! — сряза я Сузан и потъна отново сред тълпата, без да поглежда назад дали я следват.

Рия погледна гневно към Аш и побърза да настигне Сузан. Аш захвърли чашата с вино и тръгна след нея. Лесно я настигнаха. Сузан бе твърде превъзбудена, за да поддържа дълго същото бясно темпо. Те минаха от двете й страни и се опитаха да й вдъхнат сигурност с присъствието си. Тя направи опит да им се усмихне, да покаже, че оценява намерението им, но страхът не изчезваше нито за миг от лицето й.

— Само кажи колко е сериозно — настоя Рия, вече и тя разтревожена.

— Зле е — отвърна Сузан. — Много зле.

Поведе ги надолу по хълма, покрай ярките шатри и чергила. Хората автоматично им правеха път — реагираха както на устрема на Сузан, така и на авторитета на Рия. Неколцина се провикнаха след тях от любопитство, но Рия раздаваше набързо усмивки и не спираше. Домът на Сузан бе наблизо, стърчеше самотен сред избуялата трева по брега на река Тон. Не беше кой знае какво — дървена едностайна колиба, покрита с катран и крепена от ръждясали гвоздеи. Приятелите на Сузан от години се опитваха да я убедят да се премести на някое по-цивилизовано място, но относно това, както и относно много други неща, тя проявяваше мълчаливо упорство и никой не можеше да я накара да промени мнението си.

Имаше само една врата и един прозорец. Зад спуснатите завеси светеше лампа, а вратата беше затворена. Сузан почука два пъти, изчака миг и почука отново. Рия и Аш се спогледаха зад гърба й. Чу се как в ключалката превъртяха ключ, дръпнаха резето и после вратата се отвори и ярката светлина на лампата се разпиля във вечерния здрач. Сузан се втурна в бараката, а Рия и Аш я последваха вътре. И двамата подскочиха, когато някой затръшна вратата зад тях.

Извърнаха се и видяха шериф Ериксон да заключва и да спуска резето отново. Той кимна на Сузан и Рия, погледна въпросително Аш, после посочи тялото на пода — горната му половина бе покрита с одеяло. Там, където се намираше главата, то бе просмукано с кръв, кръв имаше и на пода. Сузан се отпусна на един стол явно изтощена, а Рия коленичи до тялото. Аш се възползва от възможността да се огледа наоколо. Бе минало известно време, откакто бе посещавал дома на Сузан, но нищо не бе променено. Все така цареше бъркотия. До отсрещната стена имаше неоправено легло, а до него — очукана тоалетка. Голямото огледало на нея бе изписано с червило със съобщения от Сузан до самата нея и бе отрупано с пъстра колекция от стари снимки с подгънати краища. Имаше три стола с различен дизайн и в различна степен удобни, заринати със стари дрехи и всякакви боклуци. Празни картонени кутии от храна бяха разхвърляни по голия дървен под. Стените бяха покрити с избелели афиши за никога не прожектирани филми и никога несъстояли се представления. Мястото бе кочина, но някак мило и повечето от посетителите на Сузан го намираха за уютно. Аш винаги се бе чувствал като у дома си тук.

Най-накрая, тъй като не можеше повече да отлага, Аш погледна към тялото. Рия бе отметнала одеялото и сега се виждаше главата на мъртвеца. Черепът бе размазан и обезобразен, явно от многократно нанесени удари. В косата имаше кръв и мозък, а едната страна на лицето му бе кървава пихтия, но въпреки всичко Аш веднага разпозна кой бе това. Лука дьо Френц човекът, който твърдеше, че е обладан от духа на Архангел Михаил.

Сузан се клатушкаше напред-назад в стола си, обгърнала здраво с ръце тялото си, за да не трепери, и се стараеше да не поглежда към трупа. Рия отмести поглед към шерифа, лицето й бе спокойно и безизразно, като на професионалист.

— Имаме ли свидетели кога и как е умрял?

— Не — отвърна тихо Ериксон. — Сузан се върнала вкъщи преди половин час и го заварила да лежи там. Мъртъв е отскоро. Кръвта е още лепкава на места. Каквото и да се е случило тук, не е обир, при който нещо се е объркало. Портфейлът му е у него. Парите и кредитните карти не са докосвани.

— Искаш да кажеш, че е убийство? — попита Рия, изправи се и се вторачи в Ериксон видимо шокирана. — От векове не е имало убийство в Шадоус Фол. Заложено е в същността на този град. Такива неща не могат да се случват тук!

— Изглежда твърде мъчителен начин за самоубийство — изкоментира Аш.

Рия го изгледа гневно.

— Изпратих да доведат доктор Мирин — побърза да обясни шерифът. — Скоро трябва да пристигне. Макар че не би могъл да стори кой знае какво. Нямаме подобаващо оборудване за съдебно разследване. Ще трябва да потърсим помощ извън града.

— Не — незабавно реагира Рия. — Ако се разчуе дори и дума, в града ще нахлуят цели тълпи отвън. Не можем да допуснем това да се случи. Има други начини да получим информация от мъртвите. Ще използваме тях.

Последва дълго мълчание, всички в стаята се бяха втренчили в мъртвото тяло.

— Кой, по дяволите, ще е толкова луд да убие един архангел? — попита Аш.

— Добър въпрос — обади се Ериксон. — Михаил винаги ме е ужасявал.

— Значи не е възможно нашият убиец да е обикновен човек — отбеляза Рия. — Който и да е сторил това, трябва да е бил дяволски силен, за да се приближи до Лука. Толкова силен, че дори пратеникът на Бога не би могъл да го спре…

Сузан внезапно потрепери.

— И точно сега този убиец се разхожда свободно из Шадоус Фол, вероятно набелязва своята следваща жертва. Трябва да предупредим хората.

— Ако се разчуе нещо, много бързо ще настъпи паника — подчерта Ериксон.

— Шерифът е прав — потвърди Рия. — Трябва да запазим всичко в тайна, докато това е възможно. Щом естеството на града се е променило така фундаментално, трябва да открием какво е довело до тази промяна. И какво друго е възможно да се случи сега в Шадоус Фол.

— Лука веднъж се завърна от света на мъртвите — обади се тихичко Сузан. — Може да го направи пак.

— Възможно е — съгласи се Ериксон. — Но не мисля, че може да разчитаме на това. В историята на града са отбелязани мнозина завърнали се от света на мъртвите, но никога не съм чувал някой да се е завръщал два пъти. Освен ако ти, Ленард, не знаеш по-добре, а?

Аш поклати глава.

— Това, че съм мъртъв не ме прави експерт. Знам точно колкото теб. Има, обаче, един въпрос, който никой от вас не зададе досега. Защо Лука е убит тук?

— Някой трябва да го е повикал да дойде — каза бавно шерифът. — Някой, който е знаел, че Сузан няма да си е вкъщи.

— Което предполага някого, на когото Лука се е доверявал добави Рия.

— Искаш да кажеш, че е познавал убиеца си? — попита Аш.

Рия сви рамене. Ериксон погледна замислено Сузан.

— Бяхте ли близки с Лука, Сузан?

— Не особено. Познавах го доста добре преди да умре, но когато се върна заедно с Михаил бе променен, студен… Даже не ми харесваше да съм в една стая с него. Като на всички.

— Иначе казано — обади се Аш, — не страдаме от липса на заподозрени. Михаил казваше, че е дошъл да съди недостойните, а такива никога не са липсвали в Шадоус Фол. Очевидно някой от тях го е пребил до смърт.