Керелин Спаркс
Вампирите и градът (12)

Глава 12

Остин издърпа Дарси в скута си и покри лицето й с целувки, насочвайки ги все по-близо до устните й. Тя завъртя глава, за да го посрещне и топлината избухна между тях. Езиците им се сплетоха. Ръцете им се увиха в стегната прегръдка.

И все пак не бяха достатъчно близо. Той я повдигна леко и избута роклята й, за да може да възседне скута му. Прегръщаха се силно, така че гърдите й бяха притиснати към неговите. Можеше да долови учестеното й дишане, докато тя трепереше в ръцете му.

— Скъпа. — Той потърка нос във врата й. Толкова силно искаше тя да му се довери, но по някакъв начин, междувременно, това желание бе прераснало в нещо много по-силно. Нуждаеше се от това да го обича. Трябваше да я защити. Трябваше да я запази завинаги.

Дарси прокара ръце по раменете му, след това надолу по гърба му.

— Толкова си красив.

Усмихвайки се, той потърка брадичка в меката й коса.

— Как не те е срам. Това беше моята реплика.

Тя се облегна назад в скута му.

— Как не те бе срам теб да ме издърпаш тук, докато съм облечена с най-хубавата си рокля.

— Може да се погрижим за това. — Адам разкопча ципа на гърба й. Тя изви гръб щом той прокара ръка надолу по гръбнака й.

Дарси му се усмихна закачливо.

— Нали осъзнаваш, че тази рокля не би трябвало да бъде в топла вода.

— Тогава ще я пуснем на програмата със студена вода. — Той издърпа роклята през главата й и я метна в басейна.

Дарси се разсмя.

— Страхотно. Хлор. Това ще помогне много.

Той изучаваше мокрия й сутиен, прилепнал по кожата й.

— Аз съм доволен от резултатите. — Той потърка с палец зърното й и то се втвърди. Описваше кръгчета около настръхналата й плът, докато връхчето не се превърна в твърда пъпка. Стенейки, Дарси затвори очи.

Той я гризна по врата и продължи до ухото й, а след това прошепна:

— Искам да те вкуся.

Тя му отвърна с нежни целувки по бузата и челюстта му. Това трябва да означаваше „да“. Той я целуна дълбоко. Сърцето му бушуваше в ушите. Слабините му бяха подути, изискващи внимание. Той откопча сутиена й, издърпа го и го захвърли на цимента. Внезапен бриз раздвижи парата от горещата вана, правейки я да изглежда почти нереална. Магично видение на красотата, прекалено съвършено, за да му устои който и да било мъж.

Очите й се отвориха.

— Нещо нередно ли има?

За секунда той помисли, че е видял червен блясък в тях, но това бе само някакво странно отражение.

Неговите собствени снимки винаги излизаха с червени очи.

— Ти си съвършена. — Той обхвана гърдите й, после се наведе, за да постави целувка върху горната извивка на лявата й гърда. Можеше да усети туптенето на сърцето й. Собственото му сърце бумтеше оглушително в ушите му. И сякаш ставаше все по-силно и по-силно.

Той сграбчи кръста й и я повдигна, докато гърдите й се изравниха с устните му. Улови едното й зърно и го засмука. Тя изви гръб и изстена. Ръцете му се спуснаха по-надолу и притиснаха бедрата й към корема му. Плъзна ръце в бельото й и обхвана дупето й. Тя отвърна, като се раздвижи срещу него, отърквайки се в корема му.

Ерекцията му почти експлодира. Стискайки зъби, той постави буза върху гърдите й, борейки се за контрол. Точно тогава осъзна, че нощта е станала по-светла от преди. И бумтежа в ушите му не идва от него. Той погледна нагоре и се намръщи. Този звук не можеше да се сбърка. Внезапно надолу се спусна лъч светлина и освети горещата вана.

— Какво? — Дарси застина. Тя погледна нагоре, но Остин я закри с ръка.

— Недей. — Той присви очи към светлината. — Това е хеликоптер.

— Какво? — Тя го погледна ужасено. — Хеликоптер?

— Да — изруга Остин. — Трябваше да го чуя, че идва.

— О, боже мой! — Дарси покри уста с треперещата си ръка. — Казах на Бърни да наеме хеликоптер, но не мислех, че може да го направи тази вечер. Това е ужасно!

По-ужасно отколкото тя осъзнаваше. Доколкото Остин можеше да каже, двамата с Дарси бяха заснети. Той се потопи, заедно с нея във водата до брадичката.

— Ще се погрижа за това. Каквото и да правиш не поглеждай нагоре.

Тя изстена.

— Ще бъда съсипана. Никога повече няма да си намеря работа.

— Довери ми се. Нека те измъкна оттук.

— Как? Аз съм напълно гола.

— Донесох от стаята си голяма кърпа. Чакай тук. Стой ниско и не поглеждай нагоре.

— Добре. — Тя обви ръце около себе си и задържа брадичката си надолу.

Остин излезе от водата и се запъти към градинския стол, на който бе оставил кърпата. Държеше лицето си настрани от светлините на хеликоптера, докато бързаше обратно към джакузито. Разпъна кърпата, за да прикрие Дарси и когато тя излезе от водата, я обви около нея. Хеликоптерът вече бе достатъчно близо, за да предизвика силен вятър, който дърпаше кърпата и я караше да трепери. Тя обви раменете си и наведе глава.

— Дръж се за мен. — Той взе сакото й от стола и го наметна върху главата й. Намери сутиена и обувките й и й ги подаде. След това улови роклята й от басейна.

А хеликоптерът продължаваше да обикаля над тях. Лъч светлина следваше всеки ход на Остин. Той подаде на Дарси мократа й рокля и видя паниката, изписана на лицето й.

— Не ги оставяй да ти въздействат — извика й той над грохота на въртящите се перки. — Те не знаят коя си. Къде са отседнали другите дами?

— На етажа за персонала, три етажа по-долу.

Той хвърли поглед към източното стълбище.

— Добре. Ще отидем там. Всички ще си помислят, че си една от съдиите. После може да се върнеш в къщата при басейна.

— Добре — съгласи се тя и той я поведе към стълбите. Светлината от хеликоптера ги проследи. Остин погледна надолу. Заради светлината зад него тялото му хвърляше дълга сянка върху цимента.

Той се закова на място. Дарси спря.

— Какво не е наред?

Той стоеше там, без да може да отговори. Всичкият въздух излезе от дробовете му. Кръвта се оттегли от главата му. Земята се разклати и той залитна настрани.

— Добре ли си? — Тя се протегна да докосне ръката му.

Остин се отдръпна назад. Не, това не можеше да е истина. Той отново погледна към земята. Сянката му бе там, сама, надсмивайки му се, че е бил толкова сляп. Такъв глупак.

— Адам?

Тя изглеждаше толкова притеснена. По дяволите, защо се тревожеше за него? Тя бе тази с проблема. Дарси Нюхарт нямаше сянка. Мамка му, тя бе мъртва.

— Добре ли си? — извика тя над шума.

Той преглътна трудно.

— Тръгвай без мен. Аз… аз ще се убедя, че не сме оставили следи след себе си. — Или доказателства, че е бил там, сближавайки се с врага.

— Добре. — Тя се затича към стълбището и влезе вътре.

Вратата се затвори с трясък, а той стоеше там и се взираше в нея, докато проклетият хеликоптер кръжеше над главата му. Стомахът му се разбунтува. Света некрофилия. Той се бе натискал с мъртва жена.

Бавно осъзна, че хеликоптерът се отдалечаваше. Огледа района около басейна и забеляза чехлите си до градинския стол. Сграбчи ги и прекоси покрива. Полупълната луна го освети и сякаш му се подиграваше със зловещата истина. Дарси бе създание на нощта.

— Не! — Захвърли единия си чехъл към луната, който прелетя през стената и изчезна. Остин се затича и хвърли и другия след него. — Не, по дяволите!

Спусна се тичешком по стълбите, но тогава осъзна, че не може да прекара нощта в пентхауса. Не и с всички тези вампири. Не и когато неговата Дарси…

Той взе асансьора до приземния етаж, след това изтича на тротоара. Не обърна внимание на боцкането на цимента по босите му крака и продължи да бяга докато не стигна Сентрал парк. И тогава продължи да бяга. Бяга докато не плувна в пот и едва си поемаше дъх.

Накрая забави ход и се строполи върху една пейка. Да върви по дяволите. Нямаше измъкване от жестоката истина.

Дарси бе вампир.

* * *

— Мисля, че направих ужасна грешка. — Дарси стоеше в спалнята на Ванда и трепереше в мокрото си бельо и хавлия.

— Ето. — Ванда й подхвърли друга кърпа. — Изсуши се докато ти намеря нещо да облечеш. — Тя се разрови из шкафа си. — Тези трябва да ти подхождат. — Тя извади чифт бели памучни гащички. — Каква грешка?

— Бях извънредно дружелюбна с Адам в горещото джакузи.

Очите на Ванда се разшириха.

— Ох. В такъв случай… — Тя пусна белите гащички и извади червена копринена прашка. — Това ще е по-добре.

Дарси изсумтя, взе белите бикини и ги обу.

— Не трябваше да го правя. Сигурно съм полудяла.

— Нарича се страст, скъпа. — Ванда й подаде тениска и долнище от пижама. — В това няма нищо лошо.

— Много е лошо! — Дарси облече тениската. — Той е смъртен. Това никога няма да се получи. — Тя се хвърли на леглото на Ванда.

Ванда седна до нея.

— Изпитваш ли чувства към него?

Очите на Дарси се изпълниха със сълзи.

— Опитвах се да се боря с тях. Знам, че каквато и да е сериозна връзка с него, е невъзможна.

— Щом има любов, всичко е възможно.

Дарси поклати глава.

— Не и това.

Ванда се изправи и започна да обикаля из стаята.

— Разказвала ли съм ти какво се случи с мен?

— Не. — Дарси избърса лицето си. Ванда винаги я бе подкрепяла, но рядко споделяше нещо лично.

— Аз съм от малко селце южно от Краков. Бяхме голямо семейство. Много бедно. Когато майка ми почина през 1935 година, аз се превърнах в майка за по-малките ми братя и сестри.

— Това сигурно е било трудно — прошепна Дарси.

Ванда сви рамене.

— Тепърва щеше да става по-лошо. Щом немските танкове нападнаха селото ни, мъжете подготвиха съпротива. Баща ми ме умоляваше да избягам с двете ми по-малки сестри. Събрах малко храна и тръгнахме на юг към Карпатите. Аз… никога не видях повече баща си и братята ми.

Дарси примигна, за да спре сълзите си.

— Толкова съжалявам.

— Пътуването бе много тежко за тринадесетгодишната ми сестра — продължи Ванда. — Докато намеря някоя пещера, Фрида едва вървеше. Дадох й последната ни храна и вода. Петнадесетгодишната ми сестра Марта отиде да донесе вода и не се върна. Исках да я потърся, но се страхувах, че ако оставя Фрида тя ще умре. Най-накрая трябваше да отида. Намерих потока и напълних вода. Като се запътих обратно към пещерата, нощта вече бе паднала. Когато Марта излезе от сенките бях толкова щастлива да я видя. Но тя просто стоеше там, безкрайно бледа, със странно изражение на лицето. Приближи се до мен толкова бързо, че не осъзнах какво става. Събори ме на земята и впи зъбите си във врата ми. Почти бях в безсъзнание, когато ме пренесе — изведнъж бе станала много силна — до дълбока пещера и ме представи на вампира, който я бе трансформирал. Зигизмунд. Той превърна и мен онази нощ.

Дарси потрепери.

— Толкова съжалявам.

Ванда седна на леглото.

— На следващата вечер, побързах да се върна при малката си сестра, за да видя как е тя. Бе починала. Съвсем сама.

— О, не. Колко ужасно. — Дарси докосна рамото й.

Очите на Ванда блестяха от непролети сълзи.

— Намерих как да оползотворя глада, който ме измъчваше всяка нощ. Хранех се от нацистите и оставих доста от тях да умрат в южна Полша.

— Съжалявам, че си страдала толкова много — утеши я Дарси.

Ванда изсумтя в отговор:

— Мислиш, че ти разказах тези неща, за да ме съжаляваш ли? Онова, което исках да кажа, е, че бих минала през цялата тази болка и ужас отново безброй пъти, само това да върне сестра ми. Ако обичаш този Адам, трябва да прегърнеш чувството без нищо друго да е от значение. Няма нищо по-свещено от любовта.

* * *

По обяд на следващия ден, Остин влезе в кухнята на пентхауса и откри Ема да затопля малко китайска храна. Той й подаде гривната.

— Трябва да анализираме това.

— Няма проблем. — Тя пусна гривната в голямата си чанта и го погледна. — Изглеждаш ужасно.

— Чувствам се ужасно. — Той седна на масата.

Ема сложи малко скариди със сладко-кисел сос и пържен ориз в една чиния и я постави пред него.

— Искаш ли да споделиш?

— Не. — Той посочи към синината на ръката й, която бе придобила черни и зелени оттенъци. — Какво ти се е случило?

— Малка свада. Нищо, с което да не мога да се справя.

Той присви очи.

— Не си ходила отново на лов, нали?

— Изяж си храната, преди да е изстинала.

— Казах ти да не ходиш сама на лов.

Тя постави ръка на бедрото си.

— И кой ще дойде с мен, когато двамата с Гарет сте тук? Алиса не е навита.

— Изчакай докато приключим тази задача. Ще продължи само седмица или две.

Тя стисна устни.

— Не обичам да чакам. Освен това се справям отлично и сама.

— Убила ли си някого?

— Какво да е убила? — Джордж влезе в кухнята.

— Убих хлебарка в пералното. Но не се притеснявай. Щом се върна пак ще донеса някакви препарати.

— Добре. — Джордж си сипа сам. — Мразя хлебарките.

— Аз не мога да понасям никакви вредители. — Ема погледна Остин остро.

Вредители. Тя щеше да добави Дарси към списъка си с вредители. Мамка му. Какво щеше да прави? Как можеше да добави Дарси към списъка си с вампири? Това щеше да я направи мишена за унищожаване. Не беше ли достатъчно, че вече е убита веднъж в живота си? Припомни си всички касети, които бе гледал с радост. Тя бе толкова умна, щастлива и изпълнена с живот.

— Не се храниш — напомни му Ема.

— Изгубих апетит. — Изгубих сърцето си. Мамка му. Действителността се превръщаше в кошмар. Дали Дарси също се чувстваше толкова ужасно?

* * *

С помощта на оператора, Дарси подготви препятствията в зимната градина.

Бърни добави малко пръст към локвата и я направи кална.

— Познайте какво, госпожице Нюхарт? Уредих онези въздушни кадри, които искахте. — Двамата с другия оператор си размениха по една усмивка.

Барт се изкикоти и премести растенията по-далеч от локвата.

Дарси наблюдаваше внимателно и двамата. Те изобщо не поглеждаха към нея.

— Успял си да уредиш хеликоптер толкова бързо?

Бърни изсумтя.

— Мъжът ми каза, че бил ангажиран напълно за три месеца. Но след кратък контрол върху съзнанието беше много по-полезен.

Барт се разсмя.

— М-да, дори забрави да ни таксува.

Дарси се намръщи. Тя мразеше начина, по който вампирите нахлуваха в човешкия ум.

— Значи всичко мина добре?

— О, да. Направо страхотно. — Бърни хвърли знаещ поглед към Барт.

— Добре. — Дарси въздъхна с облекчение. Те не й се подхилваха. Явно не знаеха, че тя бе жената в горещото джакузи.

— Ехо? — Лейди Памела се обади от входа на зимната градина. — Казаха ми да дойда тук.

— Да. — Дарси поведе лейди Памела през зимната градина, докато й обясняваше как ще протече епизодът с препятствията. — Не се тревожи. Аз ще бъда наблизо заедно с операторите.

Тя усука копринената си чантичка в ръце.

— Къде ще бъдат останалите дами?

— Ще наблюдават всичко от етажа за персонала. Свързахме телевизора във всекидневната с директна връзка. Те ще виждат и чуват всичко.

— И щом приключим ще решим кои мъже да елиминираме?

— Да, двама мъже. — Дарси заведе лейди Памела до стълбището. Операторите ги последваха. — Тази вечер ти си съдията. Останалите дами най-вероятно ще последват твоите предложения за това кой трябва да си тръгне.

Лейди Памела кимна замислено.

— Ще направя всичко по силите си да разкрия кои са смъртните мъже, за да можем да се отървем от ужасното им присъствие.

Дарси я поведе надолу по ред стъпала.

— Истинската ти задача е да подложиш на изпитание добрите им обноски и реч.

— Разбирам това. Но е очевидно, че тези с лошите обноски и реч ще бъдат смъртните.

Дарси въздъхна.

— Добре. — Тя излезе на последния етаж на пентхауса. — Грегори доведе мъжете в билярдната. Те са точно тук. — Дарси посочи към следващата стая.

Барт и Бърни нахлуха с камерите си.

Лейди Памела влезе плавно в стаята и направи реверанс пред десетте участника.

— Как се чувствате?

Дарси остана до вратата да гледа. Някои от мъжете се поклониха в отговор. Тя огледа стаята, докато погледът й не стигна до Адам. Той стоеше тихо в ъгъла до Гарт, наблюдавайки другите мъже с напрегнат поглед. Гневен ли беше? Да не би нещо да го бе разстроило?

— Добър вечер — започна Грегори. — Тази вечер всеки от вас ще се разходи из зимната градина в компанията на лейди Памела. Всички изтеглихте номер от шапката. Този номер ще определи реда, по който ще протече вечерта. Кой изтегли номер едно?

Един от вампирите пристъпи напред.

— Аз.

Грегори провери номера на вампира.

— Лейди Памела, първият ви кавалер е Роберто от Буенос Айрес.

Дамата направи реверанс.

— Очарована съм.

Роберто я придружи до стълбището и отвори вратата, за да може тя да мине. Бърни изтича напред, за да може да заснеме двойката. Дарси ги последва заедно с Барт. Щом стигнаха до стълбите лейди Памела изпусна кърпичката си. Роберто я вдигна и й я подаде с поклон. Той премина през всички препятствия в зимната градина без инциденти.

Върнаха се до билярдната за участник номер две. Ото от Дюселдорф бе огромен, с врат и рамене на професионален спортист по вдигане на тежести. Дарси тайничко си го наричаше Вампирът на стероиди. Очевидно мъжът планираше да прекара вечността, развивайки мускулите си. Той върна успешно кърпичката на лейди Памела, когато тя я изпусна и продължиха към зимната градина.

— О, боже! — Лейди Памела спря пред калната локва. — Какво ще правим сега?

— Яа, тези кални локва е многош голема. — Ото явно бе забравил да тренира мускула в главата си.

— О, боже! Ще бъде ужасно да изцапам пантофките си. — Лейди Памела изглеждаше безпомощна, което в нейния случай не изискваше особено актьорско майсторство.

— Не зе плашете, фройлайн. Ото е тук. — Той я вдигна във въздуха толкова рязко, че тя извика. — Яа, вий харисва мои големи издутиш музкули, нали?

Дарси завъртя очи. Лейди Памела се изкикоти. Ото тръгна през калта и продължи надолу по пътеката.

— Моля да ме извините. — Лейди Памела му се усмихна свенливо. — Вече може да ме оставите на земята.

— О, вий ште лека като пердзе. Ото забрави, че ви носи. — Той я постави на земята. — Ото е многош зилен. — Мъжът сви бицепсите си.

— О, боже. — Лейди Памела докосна с върха на пръстите си изпъкналия мускул. — Това е толкова впечатляващо.

— Взички дами харисват мои музкули. — Той й намигна. — Замо почакайти докато ви покажа Ото зоната.

Дарси покри устата си, за да потуши кикота си. Ото прекара успешно всичките си мускули през останалите препятствия и върна лейди Памела в билярдната.

Участник номер три беше Антонио от Мадрид. Участници номер четири и пет бяха Ахмед от Кайро и Пиер от Брюксел. Те и двамата преминаха успешно през препятствията. Номер шест бе Никълъс от Чикаго, един от смъртните. Той вдигна кърпичката на лейди Памела навреме. След това достигнаха до калната локва. Никълъс свали сакото си и го сложи върху локвата.

— О, колко галантно. — Лейди Памела погледна одобрително.

— Може ли? — Той я вдигна на ръце, стъпи върху сакото си и се плъзна напред заради калта. Ръцете му се размахаха. Лейди Памела полетя във въздуха, пищейки, след това се приземи в калната локва със силен плясък.

— Ааа! — Тя се изправи на крака. — Виж ме! — Лицето и ръцете й бяха покрити с мръсотия. Струйки кал се стичаха по роклята й. — Ти непохватен простак! Това е ужасно, просто ужасно.

Треперейки вътрешно, Дарси остави лейди Памела да изразходва гнева си в продължение на пет минути. Все пак малко драма бе от полза за рейтинга.

— Добре — най-накрая се намеси тя. — Памела, защо не идеш долу да се преоблечеш, за да можем да продължим с шоуто?

Тя подсмръкна.

— За теб съм лейди Памела — каза и се запъти към стълбището.

— Никълъс, ти също може да идеш да се преоблечеш. — Тя му подаде калното сако.

Раменете му увиснаха. По панталоните и бялата му риза се стичаше кал.

— Няма да спечеля парите, нали?

— Това ще го решат съдиите. — Дарси го наблюдаваше как се влачи към стълбите. Докато чакаше лейди Памела да се върне, Дарси осъзна, че това ще е идеалният момент да вмъкне биографията й.

След половин час, лейди Памела се върна в билярдната, облечена в нова рокля. Участник номер седем бе помолен да пристъпи напред.

Беше Адам.