Джеймс Ролинс
Окото Господне (9)

5.

17 ноември, 18:04 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Джейда затаи дъх.

„Какво правя тук?“

Имаше чувството, че е паднала през огледалото на Алиса.

Стоящият до нея в асансьора Пейнтър Кроу притисна ръка към дигиталния четец. Синята линия сканира дланта му и кабината полетя надолу към земните недра.

Полетът им от едното до другото крайбрежие продължи по-малко от пет часа. На летището ги посрещна частен автомобил, който ги закара до Националната алея и спря пред величествения Смитсънов замък, на чиято най-висока кула се вееше американското знаме. Когато слезе от колата, Джейда погледна с нови очи историческата сграда от червени тухли с нейните парапети, кулички и островърхи покриви. Завършена през 1855 г., тя се смяташе за един от най-красивите примери на американската неоготика и днес представляваше сърцето на многобройните музеи в Смитсъновия институт.

Израснала в Конгрес Хайтс, по-беден район в югоизточен Вашингтон, като малка тя често посещаваше Замъка. Входът за музеите беше безплатен и майка й, самотен родител, насърчаваше образованието на дъщеря си по всички възможни начини.

— Изобщо не знаех, че тук долу има такова нещо — прошепна Джейда, докато асансьорът ги отвеждаше в подземния свят на Замъка.

— Това са някогашни бункери и бомбоубежища. През Втората световна война тук дори се помещавал стратегически научен институт. После помещенията били изоставени и забравени.

— Такъв първокачествен вашингтонски имот?! — Астрофизичката му се ухили дяволито.

Той също й се усмихна. За мъж двайсет години по-възрастен от нея, Пейнтър изглеждаше добре с тъмната си коса, прошарена от един-единствен снежнобял кичур, и с тези свои сини очи. След дългия им разговор в самолета Джейда установи и че е изключително интелигентен и има познания в най-различни области — освен по история на джаза. Но тя можеше да му прости този пропуск, особено когато слънцето танцуваше в сините му очи.

— Щом открих тези потънали в прах подземия, реших, че са идеалното място за Сигма — каза той. — Оттук имаме пряк достъп и до лабораториите на Смитсъновия институт, и до коридорите на властта във Вашингтон.

Младата жена долови нотките на бащинска гордост в гласа му — явно обичаше да показва находката си на гости, което, подозираше тя, едва ли се случваше често.

Вратата на асансьора се отвори и пред тях се разкри дълъг централен коридор.

— Това е етажът на командването. — Пейнтър я поведе напред. — Натам е главният ни свързочен възел, нервният център на Сигма.

Когато се приближиха, от стаята излезе да ги посрещне слаба жена със синя военноморска униформа и някаква сурова красота, може би леко подчертана от късо подстриганата й кестенява коса. На Джейда й се стори, че забелязва по бузите й бледи белези.

— Радвам се, че отново сте при нас, директор Кроу.

— Това е капитан Катрин Брайънт — представи я Пейнтър. — Моята заместничка.

— Наричайте ме Кат. — Топлата й усмивка смекчи прекалено силното й ръкостискане. — Добре дошла, доктор Шоу.

Джейда облиза устни. Изгаряше от желание да разгледа по-подробно този подземен свят, но знаеше, че не разполагат с много време.

— Как върви подготовката? — попита Пейнтър. — Бих искал групата ни да потегли след по-малко от час.

— Чу ли за командир Пиърс? — попита тя и ги въведе в свързочния възел. Компютърни терминали с монитори опасваха не особено голямото овално помещение.

— Да. Ако се наложи, ще действаме без него. Предполагам, че му оказваш нужната подкрепа?

Кат го стрелна с изпепеляващ поглед, с който му показа, че въпросът е излишен, после седна на един от столовете пред мониторите като пилот, поемащ управлението на самолета си.

— Относно маршрута на тази мисия. Монсиньор Верона и неговата племенница ще вземат първия сутрешен полет от Рим за Казахстан. Пътят ще им отнеме пет часа. Ако тук всичко върви по график и успеем да задвижим нещата до един час, нашата група би трябвало да кацне приблизително заедно с тях — някъде следобед тамошно време.

Джейда се намръщи. Този момент от експедицията не й беше особено ясен.

— Доколкото разбирам, ще включим в групата тези хора, за да се легендираме като археолози, провеждащи проучване в монголските планини, така ли?

— Точно така — потвърди Кат. — Но освен това ще използваме останалото време от престоя в Казахстан, за да разследваме една загадка, която може би е свързана с настоящата опасност. Ако не излезе нищо, ще продължите нататък.

По време на полета Пейнтър накратко й бе обяснил за черепа и книгата, ала тя почти не му обърна внимание. Не вярваше много на тази история, но пък и решението не зависеше от нея.

— Още кой ще участва в експедицията? — попита младата астрофизичка.

— Например аз — отговори нечий глас зад гърба й.

Тя се обърна и видя мъж няколко сантиметра по-нисък от нея, но як като питбул. Носеше долнище на анцуг, тениска и бейзболна шапка на „Уошингтън Редскинс“, която не можеше да скрие идеално обръснатия му скалп. Джейда инстинктивно понечи да не му обърне внимание, но забеляза проблясъка на остър интелект в тъмните му очи — както и весели нотки.

Макар че нямаше представа защо, тя мигновено изпита странна нежност към него — като към леко чалнат по-голям брат.

И явно не само тя.

Кат Брайънт се отпусна на стола си и изви главата си назад. Непознатият се приближи и я целуна по устните.

Е, може би не точно като към брат.

Когато мъжът се изправи, Кат се озърна през рамо към Джейда.

— Той ще се грижи за вас.

— Няма как да не го каже, понеже ми е жена — прибави мъжът, гальовно поставил ръка на рамото й.

Джейда едва сега забеляза, че другата му ръка е протеза — с китката му я свързваше плътен електронен кожух. Изглеждаше толкова истинска, че почти не се различаваше.

Пейнтър кимна към него.

— Монк Кокалис е един от най-способните ни хора в Сигма.

— Един от най-способните ли? — обидено попита новодошлият.

Кроу не му обърна внимание.

— Ще имате и друг спътник, едно от най-новите ни попълнения. Специалист по електроинженерство и физика. Освен това доста разбира от астрономия и има някои, така да се каже, уникални дарби. Струва ми се, ще се убедите, че е безценен член на екипа.

— Казва се Дънкан Рен — прибави Кат.

— Като стана дума за него, къде е той? — попита Пейнтър. — Нали помолих всички участници да присъстват на инструктажа.

Тя се спогледа с мъжа си, после се обърна към мониторите и измърмори под нос:

— Аз вече го инструктирах. Дънкан има здравословен проблем, за който трябва да се погрижи, преди да замине.

Кроу се намръщи.

— Какъв здравословен проблем?

 

 

18:18 ч.

— Стига си мърдал!

Високият близо метър и деветдесет Дънкан трудно пазеше равновесие на миниатюрното сгъваемо столче с разклатен крак.

— Ще е по-лесно, Клайд, ако не забравяш, че не всичките ти клиенти са съсухрени наркомани.

Приятелят му носеше хирургическа маска и медицински увеличителни очила. На вид Клайд едва ли имаше четирийсет кила с мокри дрехи, при това по-голямата част от тях се дължеше на косата му, завързана на дълга опашка.

Той хвана едрата длан на Дънкан върху масата, сякаш се канеше да му гадае, но вместо това направи разрез със скалпела си в края на левия му показалец. По китката на Дънкан се стрелна изпепеляваща болка, ала ръката му остана неподвижна върху металната повърхност.

Клайд остави инструмента.

— Сега може да те заболи.

„Като че ли това не болеше…“

Приятелят му взе стерилизирана пинсета и бръкна с нея в отворената рана. Когато стоманата стигна до нервите му, Дънкан изскърца със зъби от болка. Стисна клепачи и овладя дишането си.

— Извадих го! — съобщи мъчителят му.

Дънкан отвори очи и видя в челюстите на пинсетата черна топчица, голяма колкото оризово зърно — парченце редкоземен магнит.

— Сега ще сменя изхабения с нов…

Със същата пинсета Клайд измъкна нов магнит от кутийката, донесена от Дънкан. Магнитите бяха осигурени от лабораторията на АИОП в Ню Брънзуик, въпреки че тази им употреба определено не беше одобрена.

Приятелят му вмъкна в раната миниатюрното топче, покрито от Дънкан с парилен-С, за да се избегне инфекция, после с няколко капки хирургическо лепило затвори разреза и запечата магнита под кожата — точно до соматосетивните нерви, на които се дължеше чувствителността на върха на пръста към натиск, температура и болка.

Последното сетиво определено реагираше силно.

— Мерси, Клайд.

Дънкан разтвори и стисна юмрук, за да преодолее донякъде пулсирането на раната. Не преживяваше тази операция за пръв път. И в десетте му пръста имаше магнити и от време на време се налагаше да ги сменя.

— Как е? — Клайд смъкна маската и разкри пиърсинга на носната си преграда и дебелата стоманена халка на долната си устна.

Не съвсем типичен лекар.

Бивш дентален хигиенист, сега Клайд работеше в един склад край летище „Роналд Рейгън“ и беше най-добрият „гриндер“ в тукашната биохакерска общност — човек, който разработваше и инсталираше телесни импланти.

Самият той предпочиташе да го наричат „еволюционен художник“.

В огромното помещение имаше още много наематели, чиито работни места бяха оградени с непрозрачни найлонови завеси: татуировчик, създал луминесцентно мастило, пиърсинг майстор, който „инкрустираше“ миниатюрни скъпоценни камъни в бялото на окото, друг имплантираше в тялото чипове за радиочестотна идентификация, които изпълняваха ролята на записващи устройства.

Въпреки че повечето клиенти идваха тук заради модата или преживяването, неколцина бяха превърнали биохакерството в нова религия и този склад беше техният храм. За Дънкан всичко се свеждаше просто до професионална необходимост. Като електроинженер, той използваше имплантите си като полезен инструмент, като нов начин за възприемане на света.

— Готов ли си да изпробваш новия си магнит? — попита Клайд.

— Раната сигурно още ще ме боли, но дай да видя какво си изваял.

Знаеше, че приятелят му всъщност иска да му покаже новата си творба.

„Хирургът“ му даде знак да се приближи до съседната маса, отрупана с печатни платки, голи бобини и различни на височина твърди дискове.

— Още не съм донастроил последното си произведение на изкуството.

— Включи го.

Клайд щракна един ключ.

— Ще минат няколко секунди, докато се генерира полето.

— Мисля, че ще изтърпя дотогава.

Противно на разпространеното мнение, магнитите в пръстите му не можеха да привличат монети, нито да размагнетизират кредитни карти. Не ги засичаха дори скенерите на летищата. Те обаче вибрираха при наличие на електромагнитно поле. Свръхслабите осцилации бяха достатъчни, за да възбудят нервните му окончания и да предизвикат уникално усещане, съвсем различно от допир — почти шесто чувство.

С опита постепенно беше установил, че електромагнитните полета задействат разнообразни усещания, всяко с различна големина, форма и сила. Трафопостовете бяха обгърнати от осезаеми мехури. Микровълновите фурни излъчваха ритмични вълни, които обливаха ръцете му. По кабелите с високо напрежение пулсираше копринена енергия, сякаш върховете на пръстите му се плъзгаха по гладката кожа на виеща се змия.

Като електроинженер, Дънкан използваше магнитите и за по-практични цели. С помощта на шестото си чувство можеше да определя мощността на течащия по електрически кабел ток и да преценява дали харддискът на лаптопа функционира нормално. Веднъж дори установи какъв е проблемът с дистрибуторната капачка на неговия форд „Мустанг Кобра Р“ модел 1995-а.

След като откри сложното богатство на този таен електромагнитен свят, той вече нямаше желание да се върне назад. Без магнитите си щеше да е сляп.

— Би трябвало да е готово — каза Клайд и посочи грижливо подредените устройства.

Дънкан протегна ръце над масата. Генерираната от системата енергия сякаш се притискаше към пръстите му и предизвикваше осезаемо усещане за форма. Той прокара магнитните си пръсти по тази повърхност и откри уникалната фигура, майсторски изваяна от Клайд чрез прецизно разполагане на хардуер и електрически ток.

Издигащите се енергийни вълни оформяха широки израстъци от двете страни. Колкото по-навътре под тези криле опипваше, толкова повече се затопляха върховете на пръстите му, дори се нагорещиха, когато ги спусна ниско над масата. Те придадоха форма и плътност на невидимото и в съзнанието му се очерта образ, не по-малко реален от всяка скулптура.

— Невероятно! — каза Дънкан.

— Нарекох тази творба „Феникс, надигащ се от пепелта на дигиталната епоха“.

— Винаги си бил поет, Клайд.

— Мерси, Дънк.

Дънкан плати на приятеля си, погледна си часовника и тръгна към изхода на склада.

Можеше да помоли някой в Сигма да му направи тази услуга. Монк Кокалис беше съдебномедицински експерт и определено нямаше да се затрудни. Дънкан обаче познаваше Клайд и неговите приятели от своя предишен живот, когато смяташе, че ще стигне върха като университетска баскетболна звезда в Ласал. Мускулестите му ръце още бяха в татуировки от лакътя нагоре — и в горната част на лявото си ухо още носеше сребърен пиърсинг с форма на орел, спомен за другарите, загинали по време на сражението на хребета Такур-Гар в Афганистан. Накрая се беше озовал в морската пехота, след като многообещаващата му баскетболна кариера се срина главоломно вследствие на поредица травми, които го извадиха от строя и го лишиха от стипендията му.

На двайсет и четири годишна възраст вече имаше отслужени шест мандата в Афганистан, последните два в разузнавателните части на морската пехота, но след Такур, след като не поднови договора си, на прага му се появи Пейнтър Кроу. В университета Дънкан учеше инженерство и трябва да беше проявил достатъчно големи способности, за да привлече вниманието на Сигма. След съкратен курс на обучение той завърши със степен по физика и електроинженерство — и сега му предстоеше първата официална мисия в отряда.

Да открие един разбил се спътник.

Искаше да е напълно подготвен, затова дойде тук.

Дънкан разтвори и сви юмрука си. Болката вече отшумяваше.

Когато излезе навън, видя две тъмни фигури, приклекнали до паркирания му форд. Имаше черния „Мустанг“ за нещо като близък роднина, част от мускулестото му минало, спомен като пиърсинга на ухото му. Беше го купил на старо за малкия си брат, когато вярваше, че подскачащата оранжева топка е неговото бъдеще. Ракът отнесе Били на осемнайсет години и завинаги угаси срамежливата му усмивка. Но колата остана, пълна с щастливи спомени за двама братя, мечтаещи да покорят света, както и с по-мрачни възпоминания за загуба, мъка и преждевременно сбогуване.

Обзет от гняв, Дънкан се приближи на пръсти към мъжете и застана зад тях. Те не го усетиха, явно затруднени от заключващия механизъм, който беше изобретил специално за форда си.

Не забелязаха присъствието му — докато не се прокашля.

Изненадан, единият се завъртя и замахна с ключ тип лула.

„Айде бе!“

След секунди крадците вече бягаха, потънали в кръв.

Дънкан посегна към бравата и тя се отключи преди да я докосне, задействана от покрития със стъкло миниатюрен чип за радиочестотна идентификация, вграден над лакътя му — поредния телесен имплант като магнитите.

Въпреки че определяше тези модификации като професионална потребност, дълбоко в себе си той знаеше, че това е нещо по-първично. Още преди да го потърсят от Сигма беше започнал да променя тялото си с татуировки. Тези промени по-скоро бяха свързани с Били, с неговата смърт, с факта, че тялото му е било опустошено от обезумели клетки. По този начин Дънкан демонстрираше контрол, противопоставяше се на рака. Това бе неговата броня срещу капризите на съдбата, които допускаха тялото внезапно да се обърне срещу самото себе си.

Първата му татуировка представляваше отпечатък от дланта на Били, нарисуван върху сърцето му. По-късно добави датата на смъртта му. Често се хващаше, че е притиснал собствената си ръка на това място, и се питаше каква прищявка на генетичната орис е оставила него жив, а е убила брат му.

Същото се отнасяше за другарите му, които не се завърнаха от Афганистан, онези неколцина, улучени от заблуден куршум или настъпили самоделна мина.

„Аз съм жив. Те умряха“.

Това определяше една фундаментална константа на вселената.

„Съдбата е жестока безсърдечна кучка“.

Тласкан от равни части адреналин и угризения, Дънкан рязко отвори вратата, вмъкна се вътре и потегли. Профуча през вашингтонските предградия, като често сменяше предавките и не обръщаше внимание на знаците „Стоп“.

Ала не можеше да избяга от призраците на миналото си — на загиналите му другари, на малкия му брат, който до самия край се присмиваше на смъртта.

Щом беше оцелял, сега трябваше да живее вместо всички тях.

Тази истина, тази отговорност ставаше по-тежка с всеки изминат километър, с всяка изтекла година. И вече му се струваше, че плещите му не издържат под нейното бреме.

Но Дънкан правеше единственото, което можеше.

Все по-силно настъпваше газта.

 

 

18:34 ч.

— Нещо ми изглеждаш измъчена — отбеляза Пейнтър.

„Че как иначе?“

Джейда се взираше в дебелата папка в скута си. Намираше се в подземния кабинет на директор Кроу. Изведнъж я обзе клаустрофобия, не толкова заради масата на Смитсъновия замък над главата й, колкото заради тежестта на документите върху коленете й.

И заради всичко, което означаваха те.

Предстоеше й да пропътува половината свят, за да търси разбит военен спътник, от който може би зависеше съдбата на човечеството — или поне собствената й кариера на астрофизик.

„Ами да, като онова някогашно къдрокосо момиче от Конгрес Хайтс, което всеки ден тичаше от училище до вкъщи, за да не го бият, понеже е отличничка и обича да чете… Малко ми е напрегнато“.

— С теб ще са страхотни хора — увери я Пейнтър. — Не всичко лежи върху твоите рамене — и не би трябвало да поемаш такова бреме. Имай доверие в екипа си.

— Щом твърдиш.

— Твърдя.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Мебелировката в кабинета на Кроу не се отличаваше с разточителност — само бюро, кантонерка и компютър, — но в атмосферата се долавяше някаква оръфана топлота, като износени, но удобни маратонки. Направиха й впечатление личните щрихи. Усуканата статуетка от черно стъкло върху кантонерката приличаше на скулптура, но по-скоро беше свързана с някакъв спомен. В стъклена витринка на стената имаше извит зъб от тропически звяр, само че невероятно дълъг. А на бюрото бяха подредени снимки на жена.

„Трябва да е годеницата му“.

По време на полета той често я споменаваше и очевидно я обичаше.

Щастливка.

Освен това кабинетът явно служеше за център на командването на Сигма. На стените около бюрото бяха монтирани три големи видеомонитора — като прозорци към света. Или по-точно, към вселената.

Първият дисплей излъчваше на живо кометата ИКОН, вторият — Центъра за космически и ракетни системи, а третият показваше последното изображение, заснето от падащия сателит.

Вниманието й привлече тътрене на обувки и тихи гласове и астрофизичката се обърна към вратата. Кат Брайънт водеше някого.

— Вижте кого открих — каза тя.

Пейнтър се изправи и се ръкува с високия мъж.

— Крайно време беше, сержант Рен.

Джейда установи, че също е станала.

Това трябваше да е другият член на групата им. Дънкан Рен. Оказа се изненадващо млад, може би само няколко години по-голям от нея. Джейда го измери с преценяващ поглед. Грамаден и як, Рен опъваше тениската си: изпод ръкавите й се подаваха татуировки. Но нямаше вид на човек, който ежедневно кисне във фитнеса, нищо подобно. Сигурно щяха да излязат наравно, ако се надбягваха — а нея си я биваше в спринта.

Джейда стисна ръката му и забеляза ожулените кокалчета на пръстите му.

— Джейда Шоу.

— Астрофизичката? — Той повдигна вежди.

В зелените му очи проблесна изненада и това я подразни. Често се случваше през кратката й кариера. Светът на физиката си оставаше мъжко царство.

Сякаш за да я огледа по-добре, Рен отметна от челото си няколко непослушни тъмноруси кичура, в които светлееха почти бели косми.

— Страхотно — заяви той без нотка на саркастично снизхождение и опря юмруци на кръста си. — Ами да вървим да търсим сателита.

— Самолетът вече чака — съобщи Кат. — Ще ви придружа.

Сърцето на Джейда се качи още по-високо в гърлото й. Всичко се развиваше адски бързо.

Сякаш усетил растящата й паника, Дънкан я докосна по лакътя.

Тя си спомни съвета на Пейнтър.

„Имай доверие в екипа си“.

А в самата себе си?

Рен загрижено се наведе към нея, но в очите му искреше момчешки ентусиазъм.

— Готова ли си?

— Ами, налага се.

— Повече не може и да се желае.

Преди да тръгнат, Кат ги заобиколи и остави върху бюрото на Пейнтър една папка.

— Последната информация за планираната операция на Грей в Хонконг.

Кроу кимна и едва забележимо въздъхна.

— Вече я прегледах на компютъра. Струва ми се опасно.

— Явно е готов на всичко за Сейчан.