Джеймс Ролинс
Окото Господне (27)

23.

19 ноември, 18:20 ч. местно време

Планината Хентий, Монголия

Батухан седеше на седлото — и конят, и ездачът бяха с традиционна кожена броня. Освен бронята носеше боен шлем, увенчан със стомана, и криеше лицето си под маска от истинска вълча кожа.

Трябваше да остане анонимен, особено сега, когато беше извършено убийство.

Тетивата още вибрираше до ухото му, напяваше кървава мелодия. Преди миг видя как стрелата пронизва гърба на жената, която стоеше до урвата. Изумена, тя падна на колене и това му достави искрена наслада. Батухан се усмихна под маската. Ударите на сърцето му кънтяха в ушите му.

— Чудесен изстрел — отбеляза Арслан от жребеца до него. Също като своя предводител, той носеше кожена броня и шлем, но всички можеха да видят раните на лицето му. Шевовете на бузата и челото му изглеждаха едновременно отвратително и страховито.

— Запазих Санджар за теб — каза му Батухан.

На ръба на скалата се бяха виждали само две мишени и той избра жената. Убийството го възбуждаше не по-малко от секса — проникването беше еднакво задоволяващо. Остави Санджар жив, защото знаеше, че Арслан го иска за себе си, че копнее да си отмъсти.

Сега на скалата нямаше никого. Ужасената им плячка най-вероятно се криеше. Ала нямаше къде да избяга.

Батухан плъзна поглед по дванайсетимата конници, строени на потъналия в мрак горист склон, който водеше към скалния перваз над тях. Това бяха най-добрите и най-верните хора от клана.

Дванайсет воини срещу трима мъже и две жени.

„И една жена“ — поправи се той.

Ако всичко минеше наред, щеше да пощади живота на втората жена и хората му щяха да отпразнуват победата си, както бяха правили някога войските на Чингис хан. Такава беше тяхната традиция, рожденото им право, заслужена награда след проливане на кръв.

После винаги можеха да я убият.

Батухан пришпори коня и обходи воините си. Високо изправен на седлото, той представляваше внушителна гледка, определено. Каза по няколко думи на всеки, изрази почит и получи в отговор същото. Добрият военачалник знае как да подготви войската си.

После се върна при Арслан и посочи нагоре към платото. Приклещена между покритите с лед чукари, плячката им сама беше влязла в капана. Друг път надолу нямаше, само през тази гора — освен да се хвърлят в стръмната урва. Щеше да е величествена сеч и писъците на техните жертви щяха да ехтят над върховете, може би чак до самата гробница на Чингис, където си представяше, че великият хан се наслаждава на кръвта и ужаса.

Батухан извика — нямаше смисъл да се крият.

Първата стрела вече беше полетяла и бе проляла кръв.

— Явяаа! — изрева той монголския боен вик. — Явяаа!

 

 

18:33 ч.

Отдолу ехтеше тропот на конски копита. Дънкан и Санджар бяха залегнали сред камънаците под линията на снеговете.

Бяха оставили Джейда край езерото от другата страна на стръмното скално свлачище, където не я заплашваше непосредствена опасност. Дънкан й беше дал пистолета си, след като набързо й показа как да го използва. Младата астрофизичка щеше да наглежда и тежко ранената Хайду, която спешно се нуждаеше от медицинска помощ.

След като се погрижиха за тях, Дънкан и Санджар се върнаха при Монк и се приготвиха за сражение. Знаеха какво ги очаква. Стрелата целеше да ги ужаси, да пролее първа кръв — обичайна тактика за монголските воини, или поне така им обясни Санджар.

Монголецът чу вика да кънти по склона и позна бойния зов за атака.

— Завържи го за ремъка на крака на Херу.

Дънкан вдигна мокрия челник, прекара през него увисналия кожен шнур и ловко го завърза, докато Санджар държеше закачуления сокол до тялото си.

— Готово — каза Рен.

Санджар свали качулката от главата на птицата и я подхвърли във въздуха. Дънкан се приведе под тежките удари на крилете й, после насочи вниманието си към разтворения върху коленете му лаптоп с намалена до минимум яркост на дисплея. Соколът се издигна в небето и монтираната на челника камера показа гората на склона под тях. Образът беше по-ясен, отколкото под водата.

Херу закръжи високо над дърветата и Рен се опита бързо да преброи конете, които препускаха към платото. Видя поне дванайсет, всички в пълно бойно снаряжение, също като ездачите. Като че ли нямаше други.

Повика по радиостанцията Монк, който преди малко беше напуснал убежището на камъните, за да подготви тържественото посрещане на приближаващите се воини.

— Не повече от тринайсет — докладва Дънкан. — Всички на коне. Забелязах лъкове, саби и няколко автомата.

„Явно и спазването на традициите си има граници“.

— Ясно — отговори Кокалис. — Почти свърших.

Рен проточи шия над камъка и видя, че партньорът му е приклекнал до свлачището. Беше заредил експлозиви по края му и сега поставяше безжичните детонатори. Носеха взривовете, за да унищожат останките от спътника в случай че не са в състояние да ги преместят или да ги вземат със себе си. Не можеха да рискуват китайците или руснаците да се доберат до секретната техника.

Само че нещата се бяха променили.

Възнамеряваха да се скрият тук и да подмамят нападателите към отсрещната страна, където бяха Джейда и Хайду. Щом врагът навлезеше в теснината между урвата и свлачището, щяха да взривят експлозивите и да убият колкото може повече конници, като в същото време затворят пътя към езерото и осигурят безопасността на двете жени.

Дънкан, Монк и Санджар щяха да се заемат с онези, които останеха от отсамната страна. Шансовете им не бяха особено добри, но не разполагаха с много възможности.

И трябваше идеално да разчетат времето.

Точно затова се нуждаеха от поглед отгоре.

Докато Кокалис тичаше обратно към тях, Дънкан наблюдаваше екрана. Конникът, който предвождаше атаката, като че ли носеше вълча маска. Явно господарят на Синия вълк беше решил този път да си поизцапа ръцете.

— Идват — прошепна Рен.

Тримата се приведоха още по-ниско, за да не ги забележат, докато отрядът излизаше на платото.

На дисплея конниците се позабавиха — бяха стигнали началото на откритото пространство. Един от тях вдигна автомата си и се заоглежда, другите държаха лъковете си в готовност. След като не откриха никого, водачът им посочи към свлачището и езерото оттатък и заповяда:

— Урагшаа! — „Напред!“

Господарят на Синия вълк изтегли кривата си сабя от ножницата и поведе хората си към езерото.

„Добре“ — помисли Дънкан.

Ако успееха да убият водача, може би останалите щяха да се разбягат.

Вперил очи в екрана, Монк държеше палец на детонатора и чакаше първите неколцина конници да навлязат в прохода между свлачището и урвата.

„Хайде!“ — мислено го подкани Рен.

Кокалис сякаш го чу и натисна бутона.

Не се случи нищо.

Или поне нищо особено.

Един капсул-детонатор изпука като фойерверк и проблесна в мрака. Шумът стресна най-близкия кон, който препусна напред и се блъсна в следващия от колоната. Другите животни заотстъпваха заднишком и останаха от отсамната страна.

— Капсул-детонаторът на първия експлозив е паднал — прошепна Монк. — Така става, когато човек работи на тъмно.

Завъртя превключвателя на втория взрив и отново натисна бутона. Този път отекна мощна експлозия, която разтърси платото. Отгоре се посипаха сняг и лед, откъснати от надвисналите скали.

Кокалис бързо взриви третия и четвъртия експлозив и ушите на Дънкан запищяха. Коне се изправяха на задните си крака и цвилеха, ездачи падаха от седлата.

— Напред! — нареди Монк.

Тримата напуснаха убежището си и откриха огън.

Докато стреляше, Дънкан се молеше Джейда и Хайду да са в безопасност.

 

 

18:39 ч.

Джейда видя иззад скалите да се появяват трима конници. Първият носеше страховита вълча маска. Преди секунда беше чула изпукване като от изстрел. Последваха разтърсващи експлозии и тя вдигна ръка пред лицето си. Скалите долу се взривиха сред облаци дим и прах, отгоре се затъркаляха канари, които преградиха пътя към езерото. Продължаваха да се сипят по-малки камъни, които цопваха във водата или рикошираха от гранитния перваз.

Затаила дъх, Джейда се надяваше, че тримата конници са загинали — ала от дима изплуваха три коня, които панически препускаха към нея.

Тя използва елемента на изненада и започна да натиска спусъка. За пръв път стреляше не само с пистолет, а и изобщо. Затова залагаше на количеството, вместо на качеството.

Все пак успя да улучи едно от животните и то се изправи на задните си крака. Ездачът отчаяно се вкопчи в шията му. И очевидно сбърка. Обезумелият от страх кон отскочи назад и се свлече от ръба на скалата, като отнесе със себе си и конника. Ужасеният крясък на монголеца огласи планината, като за миг заглуши ехото от пистолетните гърмежи.

Джейда отчаяно продължаваше да стреля.

Друг случаен куршум прониза втория ездач в гърлото в момента, в който той вдигаше лъка си. Мъжът се строполи от седлото и се просна по очи в езерото, като безсилно пляскаше с ръце във водата.

Третият ездач обаче препускаше към нея, вдигнал високо кривата си сабя. Вълчата маска скриваше лицето му и му придаваше вид на безпощадна природна стихия.

Младата жена отново натисна спусъка, но той не поддаде — затворът стърчеше изтеглен назад. Дънкан й беше обяснил какво означава това.

Край на патроните.

Ездачът замахна към нея и сабята му проблесна на лунната светлина.

В този миг покрай главата й изсвири стрела и перата я пернаха по ухото.

Стоманеният връх се заби в шията на коня.

Животното се сгромоляса и ездачът изхвърча през главата му към Джейда. Тя заотстъпва заднишком на колене и погледна настрани към Хайду, която се мъчеше пак да опъне лъка си. Ала първото опъване беше изчерпало последните сили на момичето. Пръстите му трепереха, по лицето му се стичаше пот и немощните му ръце изпуснаха оръжието.

Ездачът вече се изправяше. Зад него конят му лежеше на една страна и скалата лъщеше от кръвта, която изтичаше от сънната му артерия.

Хайду изхлипа със съжаление. Очевидно не се бе целила в животното, а в мъжа, който сега вдигна сабята си и тръгна към тях с длан, отпусната върху пистолета в кобура му.

Младата монголка се обърна към Джейда с красноречиво изражение. „Бягай…“

Тя я послуша, скочи и се хвърли в езерото.

Зад нея прозвуча жесток смях.

И двамата знаеха истината.

Къде можеше да отиде?

 

 

18:43 ч.

Дънкан тичаше сред хаоса от коне и хора. След взривяването на скалното свлачище от отсамната страна бяха останали седем или осем души, въоръжени със саби и автомати. В първите мигове след експлозиите тримата с Монк и Санджар бяха ликвидирали половината.

Сега играта ставаше по-опасна.

Един от нападателите скочи от коня си в края на платото, залегна на земята, откри огън по тях и ги принуди да преминат в отстъпление. На голото плато нямаше къде другаде да намерят убежище освен сред осемте коня и другарите на снайпериста.

„Само това проклето убежище да не се движеше и да не се опитваше да ме убие…“

Монк отскочи от един рикоширал в краката му куршум и се блъсна в Дънкан. За миг двамата се приведоха зад един от конете. Рен го хвана за юздите, за да го задържи между тях и снайпериста.

След секунди към тях се присъедини и Санджар.

— Дънк, иди да очистиш онзи стрелец — задъхано каза Кокалис.

„Да, този тип вече ми действа на нервите…“

— Ние със Санджар ще се опитаме да се прехвърлим оттатък. — Монк посочи.

Преди малко бяха чули изстрели откъм езерото. Някои от конниците сигурно бяха успели да минат от отсрещната страна, преди да се взривят експлозивите. Някой трябваше да помогне на Джейда и Хайду.

Дънкан разбираше, че за тази цел трябва да извадят от играта снайпериста, иначе Кокалис и Санджар нямаше как да се изкатерят по срутилите се канари и да стигнат при жените.

— Ясно, но ще се наложи да взема коня… и ей този шлем — измърмори Рен.

Смъкна шлема на един от убитите и го нахлупи на собствената си глава, после пъхна крак в стремето и след като Монк му кимна, се метна на седлото. Хвана юздите, обърна жребеца към снайпериста и го пришпори в галоп. Кожената броня плющеше при всяко изтропване на копитата.

Ниско приведен над шията на животното, Рен се надяваше, че противникът му вижда само коня и шлема. Онзи отново стреля, но се целеше в мелето зад него — най-вероятно бе забелязал, че Монк и Санджар тичат към свлачището.

Дънкан се съсредоточи върху проблясъците от дулото на автомата и пришпори жребеца още по-силно. Щеше да има само един шанс. Копитата звънливо закънтяха по гранита и шията на коня лъсна от пот.

След броени секунди се озова пред снайпериста.

Зърна лицето на мъжа, когато онзи със закъснение разбра измамата. В последния момент конят се опита да завие, но Рен здраво задържа юздите му. Триста и петдесет килограмовият монголски жребец прегази проснатия стрелец и под копитата му захрущяха кости и плът.

Дънкан профуча нататък и препусна надолу по склона към гората. Едва след няколко метра успя да намали и да обърне коня към платото. Скочи от седлото — не за да провери резултата от действията си, защото снайперистът нямаше как да е оцелял, а за да вземе оръжието му и да го използва срещу врага.

За съжаление конските копита бяха прегазили и автомата, който лежеше на скалата с разбит приклад и огъната цев. Въпреки това Рен го вдигна и използва прицела за нощно виждане, за да потърси другарите си.

Кокалис стоеше с димящ пистолет в ръка край едно неподвижно тяло. Санджар току-що беше прерязал гърлото на друг нападател и тъкмо пускаше трупа му на земята. В този момент Дънкан зърна последния от конниците да препуска зад тях и изрева:

— МОНК!

Цвиленето на конете и тропотът на копитата им заглушиха предупредителния му вик.

Можеше само безпомощно да наблюдава как мъжът разсича със сабя гърба на Санджар и с другата ръка вдига автомата си към Монк. Дънкан позна монголеца въпреки обезобразеното му лице — а може би заради него.

Арслан.

Затича натам, макар да знаеше, че е късно.

 

 

18:47 ч.

Човек трябва да се наслаждава на победата си.

Батухан се надвеси над младата монголка, всъщност още момиче. Дрехите на корема й бяха подгизнали от кръв. Определено я биваше с лъка, с един изстрел беше повалила коня му. Постави върха на сабята си между малките й гърди и натисна само колкото да пробие овчия кожух и кожата й и да опре острието в гръдната й кост.

Лицето й се изкриви от болка, ала тя само ледено го гледаше.

Корава, издръжлива порода.

За миг го обзе гордост от своя народ, не че нямаше да изпита удоволствие от убийството й. Спомни си своя любим цитат от Чингис хан: „Не е достатъчно аз да успея — всички други трябва да се провалят“.

Щеше да я награди с бърза смърт.

Виж, американката щеше да умре по-бавно.

Батухан държеше пистолета в другата си ръка, насочен към езерото. Спокойно щеше да залови беззащитната жена, нямаше къде да му избяга.

Усмихна се под маската и се наведе напред, готов за сладостното удоволствие от проникването на сабята в плът — и тогава зад него се разнесе силен плясък.

Господарят на Синия вълк се обърна… и видя тъмна фигура да изскача от езерото, истинска нубийска богиня.

Тя се хвърли към него и замахна към главата му с парче стомана.

 

 

18:49 ч.

Джейда яростно замахна с лоста към главата на звяра.

Когато се гмурна в езерото, тя си спомни, че Дънкан бе оставил стоманения лост на дъното при разбилия се спътник. Не можеше да стреля с пистолет, да, но от дълги години тренираше триатлон, бе издръжлива и плуваше отлично.

Излезе на повърхността няколко пъти, отпускайки се по гръб и подавайки отгоре само устата и носа си, колкото да си поеме дъх. Когато стигна до мястото, се гмурна и на лунната светлина лесно откри и взе оръжието.

После заплува обратно и изпълзя през плитчините, като разчиташе, че искрящите по повърхността отражения на звездите ще скрият приближаването й.

Изчака мъжът да се обърне с гръб към нея и едва тогава изскочи от водата и го нападна. Той обаче я чу в последния момент и се изправи достатъчно, за да поеме удара с шлема си.

Стоманата иззвънтя в стомана.

Вибрациите разтърсиха ръката й чак до рамото. Лостът се изплъзна от изтръпналите й пръсти и издрънча върху скалата.

Мощният удар все пак огъна шлема на монголеца и той залитна, изпусна сабята си и преплете крака — но за съжаление пистолетът остана в ръката му. Мъжът я изруга на родния си език и лицето му сякаш отново се преобрази в маска, само че този път на ярост и мъст.

Той насочи оръжието към нея — а после смаяно потрепери и тежко се свлече на колене.

Зад него Хайду държеше окървавената му сабя — беше прерязала незащитените с броня сухожилия зад коленете.

Джейда изрита пистолета от пръстите му с подгизналата си обувка и оръжието цопна в езерото. Тя вдигна изпуснатия стоманен лост, замахна отдолу нагоре и силно го удари по брадата. Главата му отскочи назад, последвана от цялото му тяло.

Мъжът се строполи безчувствен върху скалата. От краката му шуртеше кръв.

Джейда бързо отиде при Хайду и й помогна да се изправи.

Още не бяха в безопасност.

 

 

18:52 ч.

Паниката беше забавила хода на времето и Дънкан сякаш тичаше във вода към съсечения Санджар, прекалено бавно завъртащия се Монк и насочващия автомата си към гърба му Арслан.

Скалите под краката му бяха хлъзгави от кръвта на хора и коне. Обезумелите от страх животни се блъскаха наоколо.

„Няма да успея…“

Санджар се строполи на колене — после вдигна глава и извика:

— ХЕРУ!

Това име накара Арслан да потръпне. Той заотстъпва и се приведе, насочи автомата си нагоре, за да се защити от сокола.

„От птица, която не е там“.

Монк използва разсейването му, завъртя се и вдигна пистолета си.

Ала Санджар го изпревари. Скочи на крака, замахна с камата си и я заби до дръжката в тила на Арслан. Беше използвал името на птицата, за да уплаши братовчед си, знаейки, че това ще го паникьоса и ужаси.

Санджар повлече жертвата си надолу и завъртя ножа в раната. От устата и носа на Арслан потече гъста кръв и го задави. Когато той най-после се отпусна с изцъклени очи, Санджар го отблъсна от себе си и падна по гръб на скалата.

Под него започна да се събира тъмна локва.

Дънкан най-после дотича при тях и се плъзна на колене към ранения монголец. В последния момент обаче го изпревариха.

От небето се спусна крилата сянка и кацна върху гърдите на стопанина си. Соколът разроши перата си, наведе глава и докосна брадичката и бузата на Санджар.

Младият монголец вдигна ръце и обгърна в шепи птицата. Пръстите му освободиха кожените ремъци от краката на Херу, той притегли сокола към устните си и му зашепна нещо.

След това кратко сбогуване Санджар отпусна главата си назад и на устните му заигра едва забележима усмивка, докато очите му се взираха в звездното небе. Остана така няколко секунди, после дланите му се разтвориха, изхлузиха се от гърдите му и освободиха крилатия му другар.

Херу подскочи и се издигна високо в същото това звездно небе.

Санджар продължаваше да гледа нагоре, ала вече и той се рееше там.

 

 

19:10 ч.

Страхът караше всички да бързат.

Джейда се преоблече в сухи дрехи и припряно нарами раницата си, като се увери, че блокът с жироскопа е вътре. За да се доберат до него, бяха пролели много кръв и тя нямаше да допусне тези жертви да отидат напразно.

„Бедният Санджар…“

През цялото време стоеше обърната с гръб към касапницата на платото, но не можеше да избяга от миризмата на смърт. Погледът й често неволно попадаше върху трупа, който лежеше премазан наблизо.

Преди няколко минути с облекчение видя Дънкан да се катери по скалното свлачище, за да им се притече на помощ. Закъсня, но поне й помогна да пренесат Хайду.

Монк още се занимаваше с раната на момичето. Очевидно разбираше от медицина, защото сръчно го превърза, след като отчупи стоманения връх и пернатия край на стрелата, оставяйки дървената част в корема му.

— Пригответе се за тръгване! — извика Кокалис, когато приключи с подготовката на Хайду за обратния път до цивилизацията.

Дънкан кимна и отиде при коня си. Беше наблюдавал склоновете с прицел за нощно виждане. В тъмната гора можеше да се крият още противници, а имаше вероятност да се появят и подкрепления.

Ала не само този страх ги караше да бързат.

От гората се носеше вой, който се усилваше все повече. Миризмата на кръв и месо привличаше вълците.

Не смееха да се бавят повече.

Монк повери Хайду на Дънкан, който прегърна момичето в скута си върху седлото.

Джейда също яхна своя кон. Младата астрофизичка имаше собствени причини да бърза. Постави ръка върху жироскопния блок. Ако това спечелено с много мъки съкровище криеше някакви тайни, трябваше да го отнесе на сигурно място — в своята лаборатория в Щатите.

И то колкото се може по-скоро.

Нямаше да позволи нещо да й попречи.

Кокалис махна с ръка и посочи надолу.

— Да вървим!

 

 

19:25 ч.

Батухан се свести от тътен на гръмотевица.

Замаян, той се претърколи, седна край забуленото в пара езеро и намръщено се вторачи в ясното небе.

„Не е гръмотевица…“

Когато главата му се проясни, Батухан разпозна заглъхващото ехо на конски копита. Отдалечаваха се.

— Чакайте — изхриптя той, уплашен, че хората му го изоставят.

При произнасянето на тази единствена дума в брадичката го прониза болка и когато я опипа, установи, че е разцепена и окървавена. И тогава постепенно започна да си спомня.

„Гадна кучка…“

Батухан се изправи… или поне се опита. По краката му потече огън и той зяпна невярващо подгизналите си от кръв крачоли. После заопипва бедрата и прасците си и откри дълбоки рани зад коленете. Сухожилията му бяха прерязани и краката му бяха превърнати в неподвижни израстъци, които отказваха да носят тежестта му.

„Не…“

Трябваше да се свърже със своите хора.

„Тези глупаци са ме помислили за мъртъв и са ме зарязали!“

Господарят на Синия вълк с мъка повлече натежалото си тяло към падналия си кон, като се опираше само на ръцете си. Челото му се покри с пот, от брадичката му капеше кръв. Имаше усещането, че от кръста надолу е потопен в пламъци.

„Само да се добера до телефона си…“

И после всичко щеше да се оправи. Можеше да почива, докато му се притекат на помощ.

Вдигна глава и забеляза движещи се сенки на отсрещния бряг на езерото, в горния край на скалното свлачище.

Там имаше някой.

Батухан протегна ръка — и тогава чу гърлено ръмжене.

Откъм свлачището се приближаваха още тъмни силуети.

Вълци.

Обзе го първичен ужас.

„Не по този начин…“

Претърколи се към ръба на скалата. Предпочиташе бърза смърт от собствената си ръка, отколкото да го разкъсат жив. Безполезните му крака само му пречеха и оставяха кървава диря. Сенките скъсяваха разстоянието. Движеха се невероятно безшумно за толкова едри зверове.

Накрая все пак стигна до урвата и се прехвърли през ръба, обзет от странно облекчение. Точно тогава обаче нещо захапа провлачилата му се по скалата ръка, стегна китката му като в менгеме, прониза плътта и стигна до костта.

Други челюсти захапаха кожената броня на китката му, задържаха го и го изтеглиха от пропастта.

Намериха го още зъби, претърколиха го по гръб.

Водачът на глутницата се надвеси над лицето му, оголи острите си зъби и заръмжа.

Това не беше маска.

А истинското лице на Чингис хан.

Безпощадно, неумолимо, непоколебимо.

И те вкупом впиха зъби в плътта му.