Джеймс Ролинс
Окото Господне (21)

17.

19 ноември, 00:17 ч. местно време

Аралско море, Казахстан

Рейчъл и другите припряно се спуснаха в претъпканата светая светих на отец Тараско. Воят на вятъра долиташе до тях дълбоко в лабиринта от проходи и помещения — бурята стоварваше гнева си върху изоставения кораб. Виелицата свиреше из ръждивия корпус, разтърсваше свободно висящи железни платна, разклащаше изпочупени парапети.

Пилотът беше приземил хеликоптера от подветрената страна на тази планина от корозирала стомана и правеше всичко възможно да защити двигателя и движещите се части от навяващите пясък и сол.

На най-долните равнища на лабиринта се бяха събрали още от хората на Йосип, които сякаш не обръщаха внимание на грохота и опасността — явно бяха свикнали да се оттеглят тук, когато природата горе се развилнее. Излежаваха се, играеха карти или запълваха времето си с дребни домакински задачи.

Спокойствието им изобщо не действаше на Рейчъл.

— Да сложим ковчежето на масата — каза Монк на Дънкан.

Докато двамата пренасяха патинираното сребърно сандъче, Джейда изтърси пясъка от косата си и изтупа праха и солта от дрехите си.

Бурята не беше разрошила само нея.

Санджар остави ослепения с качулка сокол на един прът и Херу гневно размаха крилете си няколко пъти, но острите му нокти бяха забити в дървото — знаеше, че не бива да лети на сляпо. Неговият стопанин успокоително му шепнеше и го чешеше зад тила.

Рейчъл застана до него, възхитена от умението му.

Вуйчо й имаше други грижи. Даде знак на Йосип да дойде при масата и каза:

— Трябва да проучим това нещо колкото може по-подробно и да открием всички възможни указания.

Старият му приятел кимна, но пак с онова разсеяно изражение, сякаш мислите му витаят другаде. Докато Кокалис и Рен пренасяха ковчежето при първите реликви, той се взираше в една висока етажерка, обърнат с гръб към масата.

Арслан се приближи до свещеника, като че ли искаше да го попита нещо, но вместо това опря дулото на черен пистолет отстрани на корема му и изкрещя:

— Всички да се махнат от масата! Горе ръцете! Високо!

Изненадани, в първия момент те не реагираха — а после през отворената врата на помещението нахлуха мъже с автомати или ятагани. Явно бяха от черноработниците, наети от Йосип за археологическите му разкопки.

В коридора прозвучаха изстрели.

Съдбата на останалите работници изглеждаше очевидна. Рейчъл си спомни гранатата в университета, живите бомби в Актау. Враговете явно бяха по-близо, отколкото си мислеха те.

Отец Тараско объркано погледна младежа.

— Какво става, Арслан?

В отговор онзи го зашлеви през устата и му сцепи устната. После грубо го сграбчи за ръката, завъртя го и притисна пистолета към гърба му.

— Какво правиш, братовчеде? — викна невярващо Санджар.

— Изпълнявам заповедите на господаря на Синия вълк — отвърна Арслан. — И ти ще ми се подчиняваш. Заклел си се във вярност, също като мен.

Йосип наскърбено се обърна към Санджар.

Арслан кимна към вратата и заповяда:

— Върви, братовчеде. Иначе ще бъдеш погребан тук заедно с тях.

Санджар отстъпи назад.

— Съгласих се да наблюдавам, да съобщавам какво прави отец Йосип… но не и това. Никога! Той е добър човек. Другите също не са ни направили нищо лошо.

— Тогава ще умреш с тях — презрително заяви Арслан. — Винаги си бил слабоволен, Санджар, главата ти витае в облаците заедно с тази твоя птица. Разглезили са те богатите ти родители, които гледаха отвисоко своите по-бедни роднини. Никога не си бил истински воин на хана.

И извика нещо на своите хора на монголски. Четирима от тях незабавно се втурнаха към масата, грабнаха реликвите и се оттеглиха към изхода.

Спечелените с много усилия съкровища изчезнаха.

Арслан ги последва, като буташе Йосип пред себе си и го използваше като жив щит. Хората му започнаха да затварят тежката стоманена врата. Ако се съдеше по нитовете и ръждата, тя трябваше да е наследство от кораба.

От прага Арслан отправи последна заплаха към братовчед си. Всъщност тя се отнасяше за всички:

— Докато ви нямаше, моите воини заредиха експлозиви из този лисичарник. Скалата ще се разпадне на прах, всичко ще се срути. И накрая тежкият кораб ще се срути отгоре ти, ще стане твой надгробен камък. Никой не ще научи какво се е случило тук.

Неколцина от хората му грубо се изсмяха.

Държаха автоматите си насочени към групата, особено към Монк и Дънкан — явно разбираха коя е най-голямата опасност за плановете им.

— Убийте ги — заповяда им Арслан. — И после ни настигнете горе.

Санджар погледна Рейчъл, вдигна очи към тавана и след това погледна сокола.

Трябваше й само миг, за да го разбере.

Никой не й обръщаше внимание. Тя се пресегна и смъкна качулката от главата на Херу.

Санджар извика някаква команда на родния си език и посочи Арслан. Птицата устремно изхвърча от пръта и се понесе към скалния таван.

Дулата на автоматите последваха сокола. Гърмежите почти оглушиха Рейчъл.

Невредим, Херу се спусна като перната стрела, изстреляна от лъка на Санджар. Ноктите му се забиха в главата на Арслан и разкъсаха бузата и скалпа му. Мощните криле зашибаха лицето му и го принудиха да падне на колене и да закрещи от болка.

В този момент в средата на помещението също се разнесоха изстрели.

 

 

00:38 ч.

Дънкан реагира още щом най-близкият до него автомат се насочи към тавана — хвърли се върху мъжа с оръжието и го повали. Главата на монголеца се блъсна в ръба на масата толкова силно, че черепът му изхрущя, и мъжът безжизнено се отпусна под тялото му.

Рен грабна автомата му, претърколи се настрани и легнал по гръб, очисти друг от убийците с откос в гърдите. В следващия миг в камъка между краката му се забиха куршуми и го принудиха да запълзи заднишком и да се скрие под масата. Оттам улучи стрелеца в капачката на лявото коляно и докато онзи се строполяваше на пода, Дънкан го прониза между очите.

Пред погледа му се появи нов противник, който приклекна и откри огън под масата. След секунда недалечната етажерка се сгромоляса върху него. Монк се покатери отгоре й, удари зашеметения мъж в гърлото с изкуствената си ръка и премаза ларинкса му. Мъжът се претърколи настрани, като се давеше в кръв.

Един от хората на Арслан на изхода най-после успя да прогони сокола от лицето на своя командир.

Отец Тараско използва хаоса, за да се освободи, и се затича навътре в помещението.

Отекнаха два изстрела, от гърдите на свещеника бликна кръв и той се блъсна в Монк, който го подхвана под мишниците.

Зад тях пистолетът на Арслан още димеше, докато хората му измъкваха окървавеното му тяло навън. Дънкан стреля след тях, ала стоманената врата шумно се затръшна.

Рен скочи на крака, засили се и удари вратата с рамо. Тя отказа да поддаде, най-вероятно подпряна отвън. Бяха в капан.

Джейда се изправи иззад друга етажерка — там я беше натикал Монк в самото начало на престрелката.

Санджар стоеше на колене до зашеметения Херу, който пляскаше с криле на каменния под.

Рейчъл изтича с вуйчо си при тежко дишащия Йосип.

Под тялото на свещеника се събираше локва кръв и тя разбра, че не му остава много — което навярно се отнасяше за всички.

 

 

00:40 ч.

„Не, не, не…“

Вигор беше коленичил до своя приятел, завърнал се от мъртвите само за да умре отново, човек, жестоко наказан от съдбата, надарен едновременно с гениалност и лудост. Не заслужаваше такъв край.

Хвана ръката на Йосип и започна да чете молитва.

Отец Тараско го зяпаше смаяно. От устните му се стичаше кръв, не можеше да говори — гърдите му бяха разкъсани от куршумите на предателя.

— Не се движи, скъпи приятелю.

Кокалис държеше мършавия старец в скута си.

Монсиньор Верона стисна ръката на приятеля си и насочи цялата си любов към него. Не можеше да направи нищо повече. Беше видял истината в очите на Монк.

Лишен от глас, Йосип събра сили и притегли дланта му към окървавените си гърди. Вигор усети туптенето на сърцето му и каза:

— И ти ще ми липсваш.

Виждаше в очите на стария си колега съпротивата, съжалението. Отец Тараско знаеше каква опасност е надвиснала над света и че не може да помогне с нищо.

— Ти си носил това бреме достатъчно дълго, приятелю. Оттук нататък ще го поема аз.

Йосип продължаваше да се взира в него, докато Вигор внимателно очертаваше кръст на челото му.

— Почивай в мир — прошепна монсиньор Верона. И свещеникът издъхна.

 

 

00:42 ч.

Дънкан помогна на Монк да вдигнат тялото на отец Йосип върху масата.

— Съжалявам — каза Рен. — Ще ми се да имахме време да му направим прилично погребение.

Вигор преглътна сълзите си и кимна, загледан в опустошената библиотека.

— Това е подходящо място за него.

— Но не бива да се превърне и в наш гроб — напомни им Кокалис.

Дънкан се обърна към Санджар.

— Има ли друг изход?

Младежът беше завил сокола си с одеяло.

— Не, съжалявам. Другите тунели просто водят към още помещения. Единственият изход е през тази врата.

Рен разбираше, че в най-добрия случай имат още няколко минути, за да се измъкнат. Щом напуснеха кораба, Арслан и неговите хора щяха да взривят подземието. Имаше само една надежда — убийците да събират всичко ценно по пътя си и да се забавят, ала не можеха да разчитат на това.

Джейда стоеше с широко отворени очи, обгърнала тялото си с ръце.

— Искаха да ни убият — разтреперана, почти изпаднала в шок, каза младата жена.

— И все още може да успеят — прибави Дънкан. Нямаше смисъл да се заблуждават за положението си.

Тя му се намръщи.

— Нямах предвид това. Помисли. Ако не бяхме оказали съпротива, сега щяхме да сме мъртви. Експлозивите са предназначени да погребат труповете ни в този необозначен гроб.

Рен продължаваше да не я разбира.

— Вече не трябваше да сме живи — разгорещи се астрофизичката и махна с ръка наоколо. — Онзи кретен каза, че били заредили бомби из цялото подземие. Тогава защо не и тук? Това е най-долното ниво. Той е смятал, че вече ще сме мъртви.

„Естествено…“

Монк изруга и се зае да оглежда стените.

Като проклинаше глупостта си, Дънкан провери от отсрещната страна. Отне му по-малко от трийсет секунди да открие един от зарядите, поставен в основата на дебел дървен стълб, който носеше тавана на огромното помещение.

— Намерих един! — извика той.

— Тук има още един! — отговори му Кокалис.

— Махни трансивъра! — инструктира го Дънкан. — И внимавай!

Рейчъл се приближи до него.

— Мислиш ли, че ще успеете да обезвредите всички навреме?

— Нямам и намерение — отвърна той. — Най-вероятно са заредили взривове из цялото подземие.

Младият мъж предпазливо отлепи парчето пластичен експлозив, като внимаваше с капсул-детонатора и трансивъра. После изтича с него при стоманената врата.

Там го чакаше Монк с друг трансивър в ръка.

Рен залепи експлозива за яките панти и отвори капачето на трансивъра, устройство, представляващо комбинация от предавател и приемник. Промени настройките на приемника с нокът, тъй че да са различни от тези на другите заряди в подземието.

„Иначе ще взривя целия лабиринт“.

След това взе трансивъра от Монк.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита партньорът му.

— Не съм следвал електроинженерство, за да стана продавач в магазин за електроуреди. — Дънкан бързо настрои предавателя на новата честота и даде знак на всички. — Прикрийте се и си запушете ушите!

Оттегли се заедно с тях и се скри зад една здрава етажерка. После плъзна палеца си към червеното бутонче на трансивъра. На тази честота трябваше да реагира само поставеният от него експлозив… но когато се отнасяше за взривни вещества и радиоустройства, и с добрите инженери понякога се случват лоши неща.

Дънкан натисна бутона.

Последва разтърсваща експлозия и Рен си помисли, че се е провалил, че е вдигнал във въздуха всичко. Наоколо се кълбяха дим и прах. Той се изправи, размаха ръка и се закашля.

Вратата в отсрещния край на помещението я нямаше, заедно с голяма част от стената.

— Гадовете сигурно са го чули! — прозвуча като под вода гласът на приближилия се Монк.

Дънкан кимна.

С други думи — „Да бягаме!“

 

 

00:46 ч.

Джейда тичаше нагоре по стълбището след Дънкан, който водеше групата с единственото им фенерче. Зад тях Монк и Рейчъл помагаха на Вигор по стръмните стъпала — по-точно направо го носеха. Последен беше Санджар.

Младата астрофизичка очакваше светът всеки момент да се сгромоляса и да я погребе под тонове камък, пясък и сол.

Изходът, който водеше към ръждивия трюм на кораба, й се струваше невъобразимо далече. Лабиринтът придоби невероятни размери, уголемяваше се пропорционално на ужаса, който изпитваше. Вятърът виеше и свиреше из корозиралия корабен корпус и я подканваше да тича по-бързо.

— Още малко! — задъхано съобщи Дънкан, като взимаше по две стъпала наведнъж, стиснал автомата си в ръка.

Тя вдигна лице, но едрото му тяло препречваше погледа й.

След пет метра видя, че Рен е прав. Скалните стъпала се смениха със стоманени. Те продължиха нагоре и…

… стълбището под тях яростно се разтърси, разнесе се грохот, сякаш се разцепваше самата земя…

Всички се строполиха на колене върху покритото със сол стълбище. Отдолу изригнаха облаци пясък, прах и дим — задавящи, ослепяващи.

Джейда запълзя на четири крака по оставащите няколко стъпала, като се ориентираше по светлината на фенерчето. Нечия ръка хвана нейната и я изтегли нагоре с лекота, сякаш е безтегловна. Тя със залитане се дръпна настрани, докато Рен помагаше на другите да се измъкнат в трюма.

— Към изхода! — извика той и посочи дупката, пробита в левия борд на корпуса.

Астрофизичката се обърна натам, но светът внезапно се наклони и тя се подхлъзна. Кърмата рязко пропадна зад нея, носът се издигна. Тя си представи как задната половина на тежкия кораб потъва и се смачква в дупката, образувана от взривения подземен лабиринт.

Пясъкът, който вятърът в продължение на половин век беше навявал в корпуса, изведнъж се раздвижи и потече към кърмата.

Повлечена от тази пясъчна вълна, Джейда вече не можеше да се задържи на мястото си. Падна на колене и се запързаля по стръмния склон. Другите бяха в същото положение, понесени от превърналите се във водопад пясъци, които ставаха все по-дълбоки, изсипваха се все по-бързо и затрупваха крайниците им, тласкаха ги назад към потъващата кърма.

Джейда се съпротивляваше, размахваше ръце, чувстваше се като давещ се плувец.

И може би наистина я очакваше такава участ.

Вилнеещата долу пясъчна буря чакаше да я погълне, а другата половина от пясъка в кораба се свличаше подире й, готова да я залее.

В този момент покрай нея профуча Дънкан, наполовина пързаляйки се, наполовина сърфирайки по гребена на пясъчната вълна, без да се съпротивлява като другите.

След миг изчезна в прашния облак.

„Нима просто се е предал?!“

 

 

00:50 ч.

Носен от пясъка, Дънкан се насочваше към единствената им надежда за спасение.

Беше си спомнил пристигането им предишния ден, когато ландроувърът се появи от импровизиран гараж в корабната кърма и се отправи към тях.

Когато преди секунди светът започна да се преобръща, Рен забеляза джипа, паркиран на същото място, и се устреми към него. Блъсна се силно в бронята, хвърли се върху предния капак, после пропълзя странично през левия прозорец и се вмъкна зад волана.

Ключът беше на мястото си.

„Слава богу…“

Дънкан запали двигателя, настъпи газта и усети, че оребрените гуми бясно се завъртат, изхвърляйки струи пясък назад. Ландроувърът потегли нагоре, като почти плуваше в прииждащия пясък.

Монк вече беше забелязал какво прави и бързо се пързаляше по склона, без да се съпротивлява на пясъчното течение. Стигна до джипа, изтегли се върху решетъчната броня, претърколи се по корем върху капака, даде знак на партньора си с палец нагоре и викна:

— Дънкан, напред!

Дънкан бавно подкара по наклонената палуба, а Кокалис помагаше на другите да се измъкнат от пясъчния водопад. Вигор се изпързаля върху капака и опря гръб в предното стъкло. Рейчъл го последва. С помощта на Джейда Монк изтегли Санджар, който не изпускаше от ръцете си увития в одеяло сокол.

След като всички се събраха, Рен даде повече газ и потегли на ниска предавка по все по-стръмния склон; представяше си как кърмата потъва в срутващия се подземен комплекс.

Въпреки специално предназначените за пясък гуми и двойната предавка ландроувърът се хлъзгаше странично под напора на пясъчното течение. Дънкан затаяваше дъх при всяко поднасяне — знаеше, че ако се свлекат в задния край на кораба, сигурно никога няма да се измъкнат. Натрупваните цели пет десетилетия пясък, тиня и сол бързо щяха да ги погребат живи.

Ръждивият корпус скърцаше пронизително, трюмът се огласяше от екота на смачкващата се стомана. Плочите на корпуса с пукот изскачаха от гнездата си и се плъзгаха към кърмата. Корабът се разпадаше пред очите им.

Рен бавно завиваше наляво и накрая стигна до пробитата в корпуса дупка. Поради накланящия се кораб тя вече беше на доста голямо разстояние над земята, но трябваше да поемат този риск.

Той с усилие успя да задържи предницата обърната към изхода, докато Монк изтикваше всички в бушуващата навън буря.

— Сега ти! — надвика воя на вихъра Кокалис.

Дънкан му махна с ръка.

— Давай! Аз ще те последвам!

Лъжеше, разбира се. Ако отпуснеше газта, джипът веднага щеше да се плъзне назад.

Монк се вгледа през предното стъкло, видя категоричната му решимост, намръщено се обърна и се хвърли към отвора. Но вместо да изскочи навън, се хвана с изкуствената си ръка за долния му ръб, протегна другата назад и изрева:

— Дай малко по-насам и се хвани за мен!

Дънкан знаеше, че такава маневра най-вероятно ще доведе до гибелта и на двамата.

— Не ме карай да скачам за теб! — изкрещя Монк.

И сигурно щеше да го направи.

Уверен в това, Рен настъпи газта и спечели около два метра, буксувайки в плъзгащия се пясък. Стиснал волана с една ръка, той протегна другата през прозореца.

Монк успя да достигне пръстите му, после здраво стисна дланта му. Дънкан се помоли наум, пусна кормилото, вдигна крак от педала и се изтласка през прозореца. Както предполагаше, ландроувърът незабавно полетя назад и той увисна на ръката на партньора си.

Въздъхна облекчено.

Но още беше рано да се радва.

Докато той висеше във въздуха, корабът се разпадна на две.

 

 

01:04 ч.

Само от няколко метра, приведена ниско заради бурята, Джейда видя как ръждивият корпус се разцепва по средата с писък на разкъсана стомана. Целият нос се стовари върху пясъка, вдигайки още облаци прах.

Всички заотстъпваха заднишком, обсипани от останки, жестоко брулени от виелицата. Навсякъде се вихреше пясък и почти напълно ги ослепяваше.

„Дънкан… Монк…“

Силният вятър бързо разнесе праха и тя затърси с поглед сред развалините на кораба.

С периферното си зрение зърна движение край корпуса и насочи вниманието си към две фигури, които изпълзяха от трюма и скочиха навън. За щастие корабът се беше разцепил над изхода и това ги бе спасило.

Монк помогна на Дънкан да мине между острите късове стомана, осейващи всичко наоколо — младият мъж куцаше.

Джейда затича към тях, като заслоняваше лице от вятъра. Сърцето й се сви, като видя подгизналия от кръв крачол на Рен.

Другите се събраха при тях.

— Какво стана? — попита астрофизичката.

— Опитах се да потъна заедно с кораба — пошегува се Дънкан. — Обаче Монк ме разубеди.

— Да тръгваме — подкани ги Кокалис. После забеляза, че един липсва. — Къде е Санджар?

Джейда се заоглежда. Не беше забелязала изчезването му.

— Отиде да потърси пилота — отговори Вигор.

Младата жена с угризение се обърна към хеликоптера. Изобщо не се бе замислила за съдбата на техния пилот. Сигурно подсъзнателно го смяташе за мъртъв, убит от работниците на Йосип.

Монк и Дънкан тръгнаха към вертолета. По пътя откриха три трупа, проснати в локви кръв.

И тримата бяха застреляни.

Рен ги заобиколи с накуцване.

— Нашият безстрашен летец явно е оказал сериозна съпротива.

— И ни е спасил живота — прибави Кокалис. — Най-вероятно тъкмо това е забавило взривяването на кораба и ни позволи да се измъкнем.

Джейда изпита два пъти по-силно угризение. Дори не знаеше името на пилота.

Стигнаха до хеликоптера и видяха, че бордовете му са надупчени от куршуми, а покривът е разбит на парчета. Съдраните платнища плющяха на вятъра.

Нямаше и следа от Санджар.

И тогава от мрака на бурята се появиха два тъмни силуета, които се крепяха един друг, приведени под напора на вятъра и брулени от навяващата сол.

Санджар и пилотът.

Монк остави Дънкан с Джейда и отиде да им помогне.

— Тръгнах по кървавата му диря — обясни Санджар, когато двамата дойдоха при тях. — Водеше от хеликоптера и изчезваше в пустинята…

— Раниха ме в горната част на бедрото — поясни пилотът. — Приклещиха ме под хеликоптера и вече се бях отписал, когато от кораба отекна силен взрив. Използвах разсейването им и изкуцуках в мрака с надеждата, че няма да тръгнат да ме търсят.

Джейда си спомни взривената врата в подземието.

„Значи в крайна сметка май сме се спасили взаимно“.

— Вертолетът ще може ли да лети? — попита Монк.

Пилотът се намръщи.

— Не и в това време. Но с малко силикон и лепило сигурно ще успея да го вдигна във въздуха.

— Браво на тебе — отбеляза Кокалис.

Всички се скриха от бурята в хеликоптерната кабина. Но черната виелица беше най-малкият им проблем.

Монк се обърна към Санджар, който тъкмо вдигаше от една седалка сокола си, все още увит в одеяло — беше оставил птицата на завет, преди да се отправи по следите на пилота.

— Знаеш ли къде ще занесе реликвите Арслан?

— Не съм сигурен, но най-вероятно в Улан Батор.

— А там? — присъедини се към разговора монсиньор Верона. — На кого ще ги даде?

— Виж, това вече знам със сигурност. Ще ги отнесе на предводителя на моя клан, човек, който носи титлата Борджигин — „господар на Синия вълк“.

— Титлата на Чингис хан — промълви Вигор.

Санджар кимна.

— Как е истинското му име? — попита Кокалис.

— Нямам представа. Винаги идва при нас с вълча маска. Само Арслан е посветен в истинската му самоличност.

— Това не ни върши никаква работа — изсумтя Дънкан, докато превързваше дълбоката порезна рана на крака си.

— Без последната реликва сме обречени — въздъхна монсиньор Верона.

Джейда погледна през прозореца. Бурята отминаваше и в нощното небе постепенно просияваше кометата. Като учен, тя вярваше само на факти и числа, на категорични доказателства и безспорни изчисления. Беше се отнасяла презрително към суеверията, които ги бяха довели на тази екскурзия до Аралско море.

Ала докато се взираше в небето, я обзе отчаяние. Сега разбираше истината с цялото си същество.

Монсиньорът имаше право.

„Обречени сме“.