Джеймс Ролинс
Окото Господне (10)

6.

18 ноември, 08:04 ч. хонконгско време

Дзюлун, Китайска народна република

Грей се готвеше да влезе в бърлогата на лъва.

Или по-точно на лъвицата.

Намираше се на булевард в дзюлунския квартал Монкок по време на сутрешния час пик. Покрай него притичваха хора, ниско привели глави заради ситния дъжд, някои с чадъри, други с конични бамбукови шапки. Където и да се спреше погледът му, виждаше движение. Колите пълзяха по тесните улици между небостъргачите, по балконите плющеше простряно пране — като знамена на хиляди държави. Тълпите наоколо бяха като живи реки.

Дори миризмите се променяха с всеки повей на вятъра: запържена свинска мас, тайландски подправки, смрад от преливащите боклукчийски кофи, полъх на парфюм от минала наблизо жена. Кънтяха крясъци, главно умолителни предложения да купи нещо, предизвикани от бялото му лице.

„Ей, шефе, познай за колко го давам тоя костюм…“

„Искаш ли имитация на марков часовник…“

„Храната е страхотна, съвсем прясна… опитай…“

Дзюлунската какофония притъпяваше сетивата. Ню Йорк също се смяташе за многолюден, но в сравнение с тукашната блъсканица направо си беше призрачен град. Полуостров Дзюлун представляваше едната половина на Хонконг. Другата половина се намираше оттатък пристанището „Виктория“, остров Хонконг — осеян с имения, лъскави небостъргачи и зелени паркове, заобикалящи величествената планина Виктория.

Откраднатата от Грей и Ковалски моторница беше влязла в хонконгски води преди изгрев-слънце. В далечината ги примамваше силуетът на остров Хонконг — съвременен смарагдов град на Оз, обещаващ вълшебства и изпълняване на всяко желание — срещу съответната цена, естествено. Вместо това обаче Пиърс инструктира колегата си да спре на един изоставен кей в по-мрачната, градска част на Хонконг, в Дзюлун. Докато чакаха разузнавателна информация от Вашингтон, двамата подремнаха два часа в някакъв невзрачен хотел, после Грей отведе Ковалски в квартала на червените фенери в Монкок — хаос от караоке барове, публични домове, сауни и ресторанти.

— Насам — след като се консултира с картата си, каза Пиърс и навлезе в лабиринта от тесни улички встрани от шумотевицата на булеварда. Крясъците на продавачите стихваха с всеки следващ завой, поканите бяха заменени от намусени подозрителни погледи, вперени в светлите им лица.

— Май е онази сграда пред нас — каза Грей.

След последния завой стигнаха пред комплекс от три седемнайсететажни жилищни блока, свързани с мостове и паянтови конструкции. Приличаше на ръждива планина, сглобена от гофрирана ламарина, дъски и боклуци. Дори балконите бяха затворени с решетки, за разлика от околните сгради, но и на тях имаше метални простори или въжета с пране, което се вееше на вятъра.

— Прилича на затвор — отбеляза Ковалски.

И в много отношения навярно беше така. Грей си помисли, че обитателите на блоковете са затворени в тези бетонни килии колкото от железните решетки, толкова и от икономическа необходимост — освен онези, които според слуховете заемали последните етажи, най-близо до слънцето и свежия вятър. Разузнавателната информация от Сигма предполагаше, че там се помещава триадата Дуанджъ.

Пиърс идваше, за да се срещне с прочутата главатарка на бандата.

Д-р Хуан Пак беше продал на триадата групата на Грей, подмамвайки ги в капана в Макао. Главатарката криеше лицето си от света и явно не се отнасяше с благоразположение към никой, който се е приближил прекалено до нея. С идването си тук той поемаше огромен риск.

Ала нямаше друг избор.

Сейчан се намираше в лапите на някаква престъпна организация. Пиърс се съмняваше, че това е Дуанджъ. Сред похитителите бяха забелязали европейски лица, най-вероятно от португалски произход, а китайските триади мразеха западняците.

„Тогава кой я е отвлякъл… и къде?“

Той вярваше, че Сейчан е жива. Можеха да я застрелят на улицата в Макао, но не го бяха направили. И Грей отчаяно се вкопчваше в тази плаха надежда.

Сещаше се само за един източник на информация за нейните похитители. Знаеше, че в миналото триадата Дуанджъ е действала главно в Макао и съответно нейната главатарка най-вероятно е наясно със ситуацията и още има връзки в района. Нещо повече, тя също разполагаше с човешката сила и ресурсите, от които щеше да се нуждае Пиърс, за да проведе спасителна операция — операция по спасяването на нейната родна дъщеря.

„Но как да я накарам да ни изслуша, преди да ни убие?“

Обърна се към Ковалски.

— Последен шанс да се върнеш. Мога да отида сам. Сигурно даже ще е по-добре.

Беше му направил същото предложение в хотела.

И получи същия отговор.

— Майната ти. — Здравенякът се насочи към най-близката врата.

Грей го последва и двамата влязоха през стоманения портал, който стоеше отворен денем, но през нощта го заключваха. На всяка крачка ги наблюдаваха: някои с подозрение, други с омраза, повечето с безразличие.

Озоваха се в двора между трите жилищни блока. Мостовете и паянтовите конструкции почти напълно скриваха слабата слънчева светлина, затова пък не спираха дъждовните капки, които се стичаха от всички възможни повърхности. На първия етаж имаше импровизирани дюкяни, включително месарница с увиснали на куки оскубани гъски, магазин за алкохол и цигари, дори сладкарница, пълна с прекалено шарени стоки за това безрадостно място.

— Ей къде е стълбището — каза Ковалски.

До горните етажи очевидно се стигаше само по открити стълбища от външната страна на всяка сграда. Пиърс нямаше представа в кой от трите блока се помещава щабът на триадата Дуанджъ, нито дали това изобщо има значение. Затова отидоха при най-близкото. Възнамеряваха да се изкачват, докато се опитат да ги спрат — за предпочитане не някой, който първо стреля, а чак после задава въпроси.

Докато се катереха етаж след етаж, Грей имаше възможност да надникне през няколко отворени врати. Апартаментите представляваха странна гледка. От пода до тавана бяха наблъскани клетки от телена мрежа, напомнящи кафези за зайци, в които лежаха или спяха мъже. Явно не можеха да си позволят нищо повече, но полагаха усилия да ги превърнат в някакво подобие на истински дом, като ги украсяваха с бамбукови рогозки и ги изолираха с найлонови паравани. Тук-там дори светеха телевизори. Навсякъде плуваха гъсти облаци цигарен дим, който обаче почти не сподавяше вонята на човешки боклуци.

По стъпалата между тях пробяга тлъст кафяв плъх.

— Умна гадинка — подсмихна се Ковалски.

След десетия етаж Грей започна да забелязва стъклените очи на охранителни камери, насочени към стълбището.

Почеркът на триадата.

— Сигурно сме достатъчно високо — заяви той. — Явно вече ни наблюдават.

На следващия етаж тръгна по открития от едната дълга страна коридор, който гледаше към двора, спря пред камерата, бавно и внимателно посегна към кръста си, с два пръста измъкна китайския пистолет и го остави в краката си. Ковалски изпълни същия ритуал с автомата.

— Искам да разговарям с Гуанин, главатарката на Дуанджъ! — извика Грей към обектива и към всички, които евентуално го слушаха наоколо.

И веднага получи отговор.

Пред и зад тях рязко се отвориха врати и в коридора изскочиха четирима мъже с бейзболни бухалки и мачете.

„Е, явно няма да има разговор“.

Грей приклекна, изрита най-близкия мъж в коляното и когато той политна напред, го удари силно по гръкляна и го прати да се гърчи на пода; после вдигна пистолета си и пак се приведе, за да избегне атакуващото го мачете. Оказал се плътно до новия си нападател, Пиърс го хвана за ръката, завъртя го, сграбчи го през гърлото и опря дулото на оръжието си в ухото му.

Зад него Ковалски повали първия от двамата си противници, измъкна от ръката му стоманената бухалка и с яростен замах я стовари върху рамото на втория, чието мачете издрънча на пода. Американецът предупредително вдигна бухалката и мъжът припряно заотстъпва, прихванал ранената си ръка.

Грей се обърна към камерата и извика:

— Искам само да поговорим!

И за да демонстрира намеренията си, пусна пленника си и го отблъсна от себе си. След това пак се наведе, остави пистолета на пода и вдигна високо ръце с дланите напред.

Надяваше се, че изненадващото нападение е било изпитание.

Зачака. Усещаше струйката пот, която се стичаше по гърба му. Над целия комплекс се беше спуснала тишина, не се чуваха дори телевизорите и кънтящата от апартаментите музика.

— Никой от вас ли не знае английски, по дяволите? — внезапно изрева зад него Ковалски.

В дъното на коридора се отвори врата.

— Аз знам.

От сенките се появи фигура на висок мъж с бяла коса, завързана на опашка. Макар да бе шейсетинагодишен, всяка негова крачка излъчваше грациозно могъщество. В едната си ръка държеше дълга извита сабя, древна китайска „дао“. Другата му длан лежеше върху ръкохватката на прибрания в кобура му „Зиг Зауер“.

— Какво искате да кажете на нашата многоуважаема главатарка? — попита мъжът.

Грей разбираше, че ако даде грешен отговор, ще ги убият.

— Предайте й, че имам информация за дъщерята на Маи Фън Ли.

Ако се съдеше по безизразното лице на мъжа, това име не му говореше нищо. Той просто се обърна и спокойно потъна в сенките.

Отново ги оставиха да чакат. Един от охранителите излая нещо на китайски и ги принуди да отстъпят няколко крачки, тъй че друг да може да вземе оръжията им.

— Става все по-хубаво — подхвърли Ковалски.

Нервите им бяха обтегнати като струни.

Накрая мъжът със сабята се върна.

— Тя милостиво се съгласи да ви приеме.

Раменете на Пиърс се поотпуснаха.

— Но ако вашата информация не й хареса, лицето й ще е последното нещо, което ще видите — предупреди ги белокосият.

Грей не се съмняваше в това.

 

 

08:44 ч.

Сейчан дойде на себе си в пълен мрак.

Остана неподвижна, инстинкт за самосъхранение, датиращ от дивите й години по улиците на Банкок и Пномпен, и изчака мъглата в главата й да се разсее. Паметта й постепенно се просмука през черната стена. Бяха я отвлекли, упоили и завързали очите й. Китките и глезените й също трябва да бяха завързани, впитите в плътта й въжета й причиняваха болка. Не бяха свалили превръзката от очите й, но отстрани се процеждаше достатъчно светлина, за да разбере, че е ден.

„Само че дали е същият ден, в който ме отвлякоха?“

Представи си сблъсъка, отхвърчалите Грей и Ковалски.

Дали бяха живи?

Искаше й се да вярва в това.

Отчаянието разяждаше издръжливостта — а тя щеше да има нужда от цялата си твърдост, за да оцелее.

Напрегна притъпените си сетива, за да се ориентира. Лежеше върху нещо твърдо, метално, миришеше на машинно масло. Вибрациите и периодичните разтърсвания показваха, че е в превозно средство.

Може би ван или камион.

Но къде я водеха?

„Защо просто не ме убият?“

Естествено, знаеше отговора на този въпрос. Някой беше научил за обявената за главата й награда и искаше да я продаде.

— Вече можеш да престанеш да се преструваш на заспала — разнесе се съвсем отблизо мъжки глас.

Сейчан вътрешно потрепери. Сетивата й бяха изострени от жестоките улици и задни дворчета на нейната младост и все пак не беше усетила чуждото присъствие. Това я обезсърчи. Не само неговото мълчание, но и пълното му отсъствие. Все едно не съществуваше.

— Първо се отпусни — продължи мъжът на книжовен китайски с лек европейски акцент. Най-вероятно португалски, като се имаше предвид, че бяха в Макао.

— Не възнамеряваме да те убием или да ти причиним зло. Поне лично аз. Това е просто сделка.

Значи беше познала, че някой иска да я продаде. Малка утеха.

— Второ, що се отнася до твоите приятели…

Този път тя наистина потръпна, като си представи лицето на Грей и грубоватия Ковалски. Дали бяха живи?

Мъжът се позасмя, сякаш прочел мислите й.

— Живи са. Опасявам се обаче, само за момента. Отне ни известно време да ги открием — и се оказаха на абсолютно неочаквано място, при нашите конкуренти. Чудех се защо и чак после осъзнах, че няма значение. Има една стара китайска поговорка: yi jian shuang dioa. Струва ми се, че е много подходяща в случая.

Сейчан я преведе наум.

„Една стрела — два лешояда“.

Смисълът на думите я вледени. Този китайски израз си имаше английски аналог.

„Да убиеш две птици с един камък“.

 

 

08:58 ч.

Вратата на асансьора се отвори и от ада се озоваха направо в рая.

Грей последва мъжа със сабята на последния етаж на блока, който рязко контрастираше със задушаващата теснота и мръсотия на долните етажи. Цялото пространство беше отворено, мебелите бяха бели, с прости, чисти линии, подът — от полиран бамбук. Тук-там имаше саксии с пъстри орхидеи. Аквариум с форма на надигаща се вълна, в който плуваха безброй снежнобели рибки, служеше като преградна стена на кухня с безупречно чисти европейски уреди.

Най-голямата разлика с адския пейзаж долу обаче беше обилната светлина, която дори дъждовното време не можеше да помрачи. Огромните прозорци гледаха към полуострова, чак до лъскавите небостъргачи на Хонконг. В средата се издигаше отворен към небето стъклен атриум с фонтан. Буйна зеленина заобикаляше езерце с лилии.

По водната повърхност леко се поклащаше фенер с форма на лотос.

Надвесената над него слаба фигура в роба, пристегната на кръста с колан, държеше дълга ароматична свещица, с която запали нова свещ във фенера.

Грей си представи празника в Макао, хилядите светлинки, всяка в памет на починал близък.

— Защо се катерихме четиринайсет етажа, след като имало асансьор, еба ти? — сърдито каза Ковалски.

Асансьорът най-вероятно се използваше само от триадата, но Пиърс не си направи труда да му го обясни. Цялото му внимание беше насочено към фигурата зад стъклената стена.

Мъжът със сабята ги спря на няколко метра от вратата на атриума.

— Не сядайте.

Жената — защото по малките й боси крака и заобления й ханш личеше, че е жена — остана надвесена над фенера, сплела пръсти около горящата ароматична свещица.

Накрая дълбоко се поклони пред езерцето, изправи се и се обърна. Беше вдигнала качулката на халата си, за да се предпази от дъжда, и лицето й не се виждаше. Отиде до вратата на атриума и бавно я отвори.

После грациозно влезе в помещението.

— Гуанин — напевно произнесе мъжът със сабята и сведе глава.

— M̀h’ gōi^[1], Джуан. — От ръкава се подаде светла ръка и го докосна по ръката, странно интимен жест.

Главатарката на Дуанджъ се обърна към Грей.

— Говорите за Маи Фън Ли — тихо и спокойно каза тя, но в гласа и се долавяше стоманена заплашителност. — Дошли сте да говорите за жена, която отдавна е мъртва.

— Не и в спомените на дъщеря й.

Гуанин не реагира, което показваше невероятното й самообладание.

— Пак говорите за мъртви хора — още по-тихо отвърна тя след дълго мълчание.

— Не беше мъртва допреди броени часове, когато пристигна в Макао да търси майка си.

Жената само леко сведе брадичка, навярно осъзнала, че за малко не е убила родната си дъщеря. И сега сигурно се чудеше дали Грей не я лъже.

— Значи в казино „Лишбоа“ сте били вие.

Пиърс кимна към Ковалски.

— Ние тримата. Доктор Хуан Пак беше познал висулката ви с форма на дракон и каза, че сте се срещали. Затова отидохме в Макао да открием истината.

Презрително изсумтяване.

— Но какво е „истина“?

В гласа й отекваше съмнение и недоверие.

— Ако позволите… — Грей посочи джоба на якето си. Бандитите долу го бяха обискирали, но не му взеха джиесема.

— Бавно — предупреди Джуан.

Пиърс извади телефона си, намери снимките и отвори папка със заглавие „Сейчан“. Запрехвърля фотосите, докато стигна до един, на който ясно се виждаше лицето й. Въпреки проболия го страх за живота й протегнатата му ръка дори не трепваше.

Гуанин пристъпи към него. Лицето й продължаваше да е скрито под качулката и Грей не виждаше изражението й, но в неувереността на тази единствена крачка той долови едва сдържаната й надежда. Майката може да познае дъщеря си дори след двайсет години.

Пиърс й подаде телефона.

— Има още снимки. Разгледайте ги.

Тя посегна, ада пръстите й се поколебаха, сякаш нещо в нея се боеше от истината. Ако дъщеря й беше жива, какво говореше това за майката, която я е предала?

Накрая Гуанин все пак взе джиесема и се обърна с гръб към него. Последва дълго мълчание… след това жената се разтрепери и се свлече на колене на бамбуковия под.

Джуан се приближи до нея толкова бързо, че Грей изобщо не забеляза придвижването му. Както стоеше до него… така се озова на едно коляно до своята господарка, насочил сабята си към тях, предупреждавайки ги да не мърдат от местата си.

— Тя е — промълви Гуанин. — Но как?…

Пиърс не можеше да си представи чувствата, които се сблъскваха в душата й: угризение, срам, надежда, радост, страх, гняв.

Последните две победиха. Тя бързо се овладя, изправи се и се обърна към тях. Джуан я последва, заемайки защитна позиция — но искрената загриженост в очите му показваше, че необходимостта да я пази надхвърля професионалните му задължения.

Гуанин отметна качулката си и отдолу се разля водопад от дълга черна коса с един-единствен сив кичур, спускащ се покрай лицето й — от същата страна, от която имаше тъмнолилав дъговиден белег, минаващ от бузата до лявата й вежда, без да засяга окото й. Изглеждаше прекалено умишлено извит, за да е рана, получена в схватка с ножове. Някой й го беше оставил нарочно и мъчително, спомен от някогашно изтезание. Но сякаш за да превърне белега в почетен знак — и може би да почерпи сила от старата болка, — жената бе татуирала лицето си и сега той представляваше опашка на дракон, нарисуван на бузата и челото й.

Също като сребърния дракон на шията й.

— Къде е сега тя? — попита главатарката. Гласът й звучеше уверено, отново излъчваше стоманена твърдост. — Къде е дъщеря ми?

Грей преглътна страхопочитанието, което беше изпитал при вида на лицето й, и накратко й обясни за нападението, неговите последици и похищението на улицата.

— Разкажи ми за мъжа, когото си видял да стои до колата — нареди Гуанин.

Той описа високия властен непознат с късо подстригана брада.

— Приличаше на португалец, може би с китайска кръв.

Жената кимна.

— Добре го познавам. Джуланг Делгадо, босът на Макао.

По лицето й плъзна сянка на загриженост.

Щом тази сурова жена се тревожеше, това не вещаеше нищо добро.

 

 

09:18 ч.

Колата спря с писък на спирачки.

Сейчан чу непознатия тихо да разговаря с шофьора на португалски. Не знаеше нито дума на този език. Отвориха се врати, после се затръшнаха.

Нечия ръка я пипна по лицето. Тя рязко се дръпна, но пръстите само смъкнаха превръзката от очите й. Внезапната светлина я накара да запримигва.

— Спокойно — каза похитителят й. — Остава ни още много път.

Носеше ушит по поръчка копринен костюм и яке. Имаше дълга кестенява коса и идеално оформена съвсем къса брада. Тъмнокафявите му очи бяха леко дръпнати, което издаваше смесения му произход.

Сейчан се огледа и установи, че лежи в каросерия на ван.

Задната врата се отвори и ярката светлина отново я принуди да стисне клепачи. Навън стоеше друг мъж: по-млад, с гладко обръснато жестоко лице, късо подстригана черна коса и грамадни плещи, които опъваха сакото му. Имаше пронизващи леденосини очи.

— Готови ли сме за полета, Томас? — попита мъжът с копринения костюм.

Кимване.

— Sim, сеньор Делгадо. Самолетът чака.

Делгадо се обърна към Сейчан.

— Аз ще те придружавам. За да съм сигурен, че ще получа цялата награда, но и защото смятам, че е добре точно сега да не съм в Макао. Заради онова, което ще се случи в Хонконг. Известно време ще се лее кръв.

— Къде ме водите?

Без да обърне внимание на въпроса, Делгадо хвана завързаните й глезени и я изтегли на утринната светлина. В ръцете му се появи кинжал и той преряза найлоновото въже. Китките й останаха завързани зад гърба.

Грубо я изправиха на крака и Сейчан видя, че се намират на уединена самолетна писта. На трийсетина метра чакаше лъскав самолет със спусната стълба, готов да приеме пасажерите си. На отворената врата се появи мъж.

Счупеният му нос беше шиниран.

Д-р Хуан Пак.

— А, нашият благодетел. — Делгадо тръгна към самолета и погледна ролекса на китката си. — Хайде, след няколко минути трябва да сме далече от Хонконг.

 

 

09:22 ч.

— Само това ли знаеш?

Майчината любов осезаемо се долавяше в гласа на Гуанин. През последните няколко минути тя съсредоточено разпитваше Грей за миналото на Сейчан и се опитваше да проумее как е възможно дъщеря й да е останала жива.

Бяха се настанили на един от диваните.

Джуан стоеше на пост до господарката си. Ковалски разглеждаше аквариума и почукваше по стъклото, долепил нос до него.

На Пиърс му се искаше да е в състояние да запълни още празноти, но дори той не знаеше цялата история на Сейчан, а само откъслечни фрагменти: върволицата от сиропиталища, жестокия живот на улицата, привличането в престъпната организация. Докато й разказваше, Гуанин очевидно разбираше всичко. В известен смисъл майка и дъщеря бяха извървели успоредни пътища: бяха изплували, оцелели и преуспели.

Накрая обаче Грей не можа да нарисува достатъчно пълна картина, за да задоволи майка, пропуснала толкова много от живота на дъщеря си. Съмняваше се, че тази празнота може да се запълни с каквито и да е думи.

— Ще я намеря — закле се Гуанин.

Главатарката вече беше заповядала на своите хора да открият къде може да е отвел дъщеря й Джуланг Делгадо. Всеки момент очакваха информация.

— Веднъж я предадох — промълви Гуанин и избърса с показалец сълзата от края на драконовия си белег. — Виетнамските инквизитори бяха жестоки… тогава дори не подозирах колко жестоки… Казаха ми, че дъщеря ми е мъртва.

— За да ви отчаят и пречупят.

— Това само ме разгневи, изпълни ме с решимост да избягам и да отмъстя, както и направих впоследствие. — В измъчените й очи проблеснаха пламъчета.

— Все още не се предавах, издирвах я, но по онова време беше трудно, защото след бягството си не смеех да се върна във Виетнам. Накрая трябваше да се откажа.

— Било е прекалено мъчително да продължавате да я търсите.

— Надеждата понякога е и проклятие — въздъхна Гуанин. — Беше по-лесно да я погреба в сърцето си.

Мълчанието се проточи, подчертавано от бълбукащия в атриума фонтан.

— А ти? — тихо попита жената. — Поел си огромен риск да я доведеш тук и после да дойдеш при мен.

Грей нямаше нужда да потвърждава думите й.

Тя вдигна лице и го погледна в очите.

— Обичаш ли я?

Той я погледна в очите. Знаеше, че не може да я излъже…

И тогава в комплекса отекна първата експлозия.

Взривът разтърси целия блок. Водата в аквариума се разплиска. Дългите стебла на орхидеите се залюляха.

— Какво става, по дяволите?! — изрева Ковалски.

Гуанин скочи на крака.

Вечната й сянка Джуан вече говореше по телефона и тичаше към прозорците. Отдолу се вдигаше дим.

Избухна нова експлозия, този път по-далече.

Главатарката на Дуанджъ отиде при своя помощник. Грей и Ковалски я последваха. Тя им преведе информацията на Джуан.

— Пред всички входове са спрели бетоновози. Дошли едновременно от всички посоки.

Пиърс си представи огромните машини, провиращи се през тесните каньони, които водеха към тази планина, за да се съберат тук за координирана атака. Само че всъщност не бяха бетоновози…

От друга посока изтътна още един взрив.

…а самоходни бомби.

Някой искаше да изравни целия комплекс със земята. Грей се досещаше кой: Джуланг Делгадо. Сигурно беше научил, че двамата с Ковалски са дошли тук. Преминаването на светлите им лица през азиатските тълпи нямаше как да остане незабелязано.

— Трябва да се махнем оттук! — заяви Пиърс. — Бързо!

Джуан се съгласи с него и се обърна към господарката си.

— Трябва да ви отведем на безопасно място.

Гуанин беше възвърнала самообладанието си. На разгневеното й лице драконът изпъкваше още повече.

— Мобилизирай триадата — нареди тя. — Евакуирай колкото може повече хора от блока.

Грей си представи човешката гмеж на долните етажи.

— Използвай подземните тунели — прибави главатарката.

Естествено, триадата трябваше да разполага с тайни входове и изходи от тази твърдина.

— Вие трябва да тръгнете първа — настоя Джуан.

— След като предадеш заповедта.

Явно капитанът беше готов да потъне с кораба си — който наистина потъваше. Отделни части от комплекса се срутваха с грохот. Черният дим вече покриваше всички прозорци, сякаш тласкан нагоре от приглушените крясъци на долните етажи.

Джуан пак хвана телефона — трябваше да вика, за да го чуят. След минута из блока отекна аудиоуредба, по която съобщиха на всички нареждането на главатарката.

Едва тогава Гуанин отстъпи.

Джуан благоразумно реши да не използват асансьора и я поведе по същото стълбище, по което се бяха качили Грей и Ковалски.

— Бързо! Трябва да стигнем до тунелите!

Затичаха надолу.

На двора цареше истински ад. Горяха пожари, няколко етажа бяха срутени, един от мостовете между блоковете внезапно рухна, отнасяйки неколцина нещастници в огнената бездна. Съседният блок започна да се накланя настрани и постепенно да се откъсва от другите две сгради.

Грей ускори ход. Гуанин и Джуан не изоставаха, следвани от Ковалски.

Мощен взрив разтърси стъпалата под краката им и ги събори на колене. Цялото стълбище бавно започна да се отделя от стената.

— Насам! — изкрещя Пиърс, прескочи образувалата се пролука и влетя във външния коридор, който гледаше към двора.

Другите последваха примера му. Гуанин се препъна, изплъзна се от ръцете на Джуан и се олюля на ръба, но Ковалски я подхвана и я пренесе със себе си.

— Благодаря — каза тя, когато здравенякът я остави от отсрещната страна.

— Няма да стигнем до тунелите — изсумтя Грей.

Никой не възрази — явно всички споделяха мрачната му преценка. Долу бушуваха свирепи пожари, подклаждани от сипещите се останки, вдигаше се гъст дим.

— Накъде тогава? — попита Ковалски. — Имаме още десетина етажа, а съм си забравил крилата.

Оценил предложението му, Пиърс го потупа по рамото.

— Значи ще се наложи да импровизираме. — Обърна се към китаеца със сабята. — Заведи ни в най-близкия ъглов апартамент.

Свикнал безпрекословно да изпълнява нареждания, Джуан моментално се подчини и се втурна в лабиринта на блока. След няколко завоя стигнаха до една врата и той я посочи.

Беше заключена. Грей се отдръпна на една крачка и изрита бравата с пета. Старата дървена каса не оказа съпротива и вратата се отвори.

— Вътре! — извика Пиърс. — Трябват ми чаршафи, дрехи, пране, всякакви парцали, от които да направим въже.

Остави тази задача на Ковалски и Гуанин и следван от Джуан, припряно излезе през плъзгащата се врата. Също като всички други балкони, които бяха видели от улицата, терасата беше превърната в метална клетка, затворена изцяло с телена мрежа.

— Помогни ми — каза Грей и се зае да освободи част от парапета.

Докато работеха, блокът тътнеше и се тресеше — разяждана от пожара долу, сградата бавно се рушеше.

Накрая Пиърс успя да откъсне парче от мрежата, хвърли я на обвития в дим двор и викна на двамата в апартамента:

— Какво става с въжето?

— Няма да стигне до земята! — извика в отговор Ковалски.

Планът не беше такъв.

Грей влезе вътре, за да провери докъде са стигнали, и установи, че са успели да завържат двайсетина метра. Блокът силно се разтърси и това му помогна да вземе окончателно решение.

— Това стига!

Хвана единия край на импровизираното въже, върна се на терасата и го завърза за парапета, после прехвърли останалата част навън.

— Какво правиш? — попита Ковалски.

Пиърс посочи отворените балкони на сградата оттатък тясната улица.

— Ти си луд за връзване!

Никой не възрази.

Грей погледна надолу и отново се зачуди колко бетоновоза са успели да минат през невероятно тесните улички, за да стигнат до блока. В момента обаче изпитваше признателност към хонконгските архитекти, които бяха допуснали гъстото застрояване на Дзюлун.

Възседна парапета, хвана самоделното въже, затаи дъх и започна да се спуска на ръце. На няколко пъти за малко да се изпусне и сърцето му се разтуптя силно, но продължаваше да преценява разстоянието до съседната сграда и свободната дължина от въжето, която щеше да му трябва.

Накрая реши, че се е спуснал достатъчно, оттласна се от поредния балкон и се залюля. Гъстият дим лютеше в очите му. Дъгата, която описваше тялото му, постепенно се уголемяваше и той се приближаваше към другия блок.

„Още малко!“

Димът продължаваше да го задушава, започваше да става толкова плътен, че Грей едва дишаше.

Но не смееше да спре.

Накрая носовете на обувките му докоснаха отсрещния балкон. Имаше нужда от повече опора, но успехът подхрани решимостта му. Грей отново се залюля и после се оттласна от мократа от дъжда решетка.

„Хайде…“

— Пиърс! — извика Ковалски от терасата. — Под теб!

Грей погледна надолу. Краят на въжето беше минал през горящ участък и нагоре към него вече пълзяха пламъци.

„О, не!…“

Опита се да вложи цялата си сила в оттласкването, за да спечели още няколко метра — знаеше, че това е последният му шанс.

И после полетя.

Инерцията го понесе покрай стената на горящия блок и оттам над улицата. Грей се преви в кръста, сви крака към брадичката си и се вторачи през тях. Като разчете времето колкото можеше по-точно, ги вдигна, за да минат над отсрещния парапет — след това сгъна колене и увисна на парапета.

Заля го облекчение.

И тъкмо в този момент на невнимание изгуби опората си. Прасците му се хлъзнаха по парапета и той остана да виси само на пети. Разбираше, че това няма да продължи много.

Горящият край на въжето все повече се приближаваше към него.

И тогава нечии ръце неочаквано го хванаха за глезените.

Обитателите на апартамента, съпруг и съпруга, му се бяха притекли на помощ и го издърпаха на балкона. Той скочи на крака, побърза да угаси с подметките си пламъците на въжето, после завърза края му за парапета. Двамата през цялото време му говореха нещо на китайски — явно го укоряваха за рискованата постъпка, като че ли я е извършил за забавление.

Щом завърза въжения мост колкото можеше по-здраво, Грей извика на другите:

— Един по един! С ръце и крака! Хайде!

Първа тръгна Гуанин и бързо като гимнастичка се придвижи по импровизирания мост почти без да го клати. Когато се изправи на терасата, се поклони признателно на семейството. Втори беше Джуан, преметнал сабята през гърдите си.

Ковалски мина последен, като се окуражаваше с порой от цветисти псувни. Това явно не се хареса на боговете, защото тъкмо наближаваше средата на моста, когато отсрещният край на въжето ненадейно се разръфа и се откъсна и здравенякът полетя към улицата като гюле.

Пиърс изтръпна от ужас и се наведе през парапета. Нищо не можеше да направи.

За щастие Ковалски не изпусна въжето, влетя с главата напред в един балкон три етажа по-надолу и се вряза сред събралата се там група зяпачи.

Разнесоха се панически викове.

— Добре ли си? — изрева Грей, като се надвеси над парапета.

— Другия път ти си последен! — извика му в отговор Ковалски.

Пиърс се обърна и видя, че Джуан внимателно увива лицето на господарката си с ален копринен шал, за да го скрие от света.

— Дължа ти живота си — каза на американеца тя.

— Но много други загубиха своя.

Жената кимна и двамата мрачно огледаха последиците от атаката. Ръждивата планина отсреща бавно се предаваше на пожарите и се срутваше.

Зад тях Джуан разговаряше по телефона — най-вероятно анализираше щетите.

След малко той се върна при своята господарка и двамата зашушукаха помежду си, навели глави един към друг. Накрая мъжът се отдръпна и Гуанин погледна Грей.

— Джуан е получил информация от Макао — съобщи му тя.

Пиърс се подготви за най-лошото.

— Дъщеря ми още е жива.

„Слава богу!“

— Но Джуланг я е извел от Китай.

— Къде…

Шалът не успя да заглуши ужаса в гласа й.

— В Северна Корея.

Грей си представи тази затворена страна, изолирана ничия земя на зловеща безнадеждност и диктаторско безумие, абсолютен контрол и строго охранявани граници.

— Ще ни е нужна цяла армия, за да я измъкнем — промълви той сред дима и пламъците.

Гуанин явно го чу, но не му обърна внимание.

— Ти така и не отговори на предишния ми въпрос.

Пиърс я погледна и видя срещу себе си само една ужасена майка.

— Обичаш ли дъщеря ми?

Не можеше да я излъже, но задушаващият страх стягаше гърлото му. Ала Гуанин прочете отговора в очите му и каза:

— Тогава ще ти дам армия.