Дейвид Балдачи
Забравените (24)

24

Телефонът му звънна в момента, в който напускаше кафенето.

— Пулър — натисна бутона той.

— Обажда се Грифин Мейсън, господин Пулър. Пожелали сте да поговорим за леля ви.

— Точно така. Възможно ли е да се срещнем тази вечер, или ви е късно?

— Елате в кантората. Аз все още съм тук. Знаете ли адреса?

— След двайсет минути съм при вас.

Корветът взе разстоянието за осемнайсет. Кантората на Мейсън се оказа в някогашен жилищен квартал, който постепенно се беше превърнал в нещо като средище на малкия бизнес. Мястото се намираше само на две преки от крайбрежния булевард, което означаваше, че земята със сигурност струва повече от сградите върху нея. Но това правило важеше за почти всички жилищни сгради, построени върху тясната ивица земя между залива Чоктахачи от север и Мексиканския залив от юг. На циментираната алея беше паркиран последен модел инфинити купе.

Входната врата беше отворена и Пулър влезе в малка приемна, която обаче се оказа празна. Сътрудникът или сътрудниците на адвоката отдавна си бяха отишли.

— Господин Мейсън? — подвикна той.

Нисък отпуснат мъж се появи от една врата в дъното на приемната. Беше облечен с раиран панталон с тиранти и бяла колосана риза с навити ръкави. Имаше къса сивееща брада, а стъклата на очилата му бяха с толкова висок диоптър, че приличаха на дъната на бутилки от кока-кола.

— Господин Пулър?

— Аз съм.

— Заповядайте.

Настаниха се в кабинета на Мейсън, който беше с кожени кресла и скъпа ламперия в тъмен цвят. Етажерката до стената се огъваше под тежестта на огромно количество юридическа литература, а папките с дела бяха разпръснати навсякъде, включително и върху бюрото, на което имаше и компютър.

— Изглежда, се радвате на добър бизнес — подхвърли Пулър.

— Откровено казано, адвокатите, занимаващи се със завещания и наследства във Флорида, нямат нищо общо с бизнеса. Достатъчно е да имат пулс и някакво понятие от законите. Средната възраст на клиентите ми е седемдесет и шест години и непрекъснато прииждат нови. Налага се да отказвам на повечето от тях, въпреки че още преди две години си наех помощник. Ако нещата продължават по този начин, вероятно ще се наложи да наема още един адвокат.

— Всеки би искал да има такива проблеми — усмихна се Пулър. — Какво ще ми кажете за моята леля?

— Преди това искам да приключим с една дребна формалност. Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Пулър извади картата си за самоличност и му я показа.

— Леля ви говореше много хубави неща за вас — усмихна се адвокатът.

— Не бяхме се виждали доста време — отвърна Пулър и усети как отново го обзема чувство за вина.

— Явно това не е променило дори на йота възхищението й от това, което правите.

— Аз съм обикновен войник.

— Не бъдете толкова скромен, агент Пулър. Аз никога не съм служил, но баща ми е участвал във Втората световна война. От леля ви научих за многобройните ордени и медали, с които сте били награждаван. Много впечатляващо.

Откъде ли е разбрала леля му, запита се Пулър. Със сигурност не от баща му. Старецът нямаше никаква представа за живота на синовете си.

— Опитах се да й звънна по телефона веднага след като баща ми получи писмото й. Никой не вдигна. Тогава не ми направи впечатление. А след това разбрах какво се е случило. Леля ми е имала и помощница — някакво момиче на име Джейн Райън.

— Познавам я — кимна Мейсън. — Много способно момиче. Има клиенти из целия град.

— Надявам се да се срещна с нея — каза Пулър, замълча за момент и добави: — Новината за смъртта на леля ми беше шокираща за мен…

— За мен също — въздъхна адвокатът. — Тя имаше физически проблеми, но изключителен дух. Бях убеден, че ще доживее сто години. — Той размести документите, пръснати върху бюрото. — Казвате, че е писала на баща ви? Затова ли пристигнахте?

— Да. Реших, че е крайно време да й дойда на гости. — Пулър спря дотук, защото нямаше намерение да споделя съдържанието на писмото. Изчака известно време, после попита: — Оставила ли е завещание?

— Да. Мога да ви запозная със съдържанието му, защото го прегледах веднага след като се обадихте.

— Слушам ви.

— С изключение на няколко дребни дарения тя е оставила всичко на вас.

Пулър се втренчи в него. Изобщо не беше очаквал подобно нещо.

— На мен ли? — объркано прошепна той. — А не на баща ми?

— Не, освен ако баща ви не се казва старши следовател Джон Пулър-младши.

— Той е генерал-лейтенант от резерва — поклати глава Пулър. — А аз съм старши следовател.

— В такъв случай получавате всичко — отсече адвокатът и вдигна глава. — Изглеждате ми доста изненадан…

— Да, наистина — каза Пулър. — Вече ви споменах, че не сме поддържали контакт от много години. Дори не знаех, че е наясно със сегашната ми длъжност, която заемам съвсем отскоро.

— Не е имала деца, а съпругът й си отиде. Чувал съм я да казва, че би искала да има син като племенника си Джон. Гордееше се с вас и много ви обичаше.

След тези думи Пулър се сви, сякаш беше получил удар в бъбреците.

— Ясно — промърмори той, вероятно защото не знаеше какво друго да каже.

— Освен дома си тя имаше и някои инвестиции. Преди да влезете във владение на собствеността й, ще трябва да се премине през няколко юридически процедури и да се изготви нотариален акт. Страхувам се, че това може да отнеме цяла година.

— Не е проблем. Не ми трябват пари.

— Имам списък с личните й вещи. Правя го с всичките си клиенти. Така ще знаете с какво точно разполагате. Ако искате, мога да ви дам копие.

Пулър повдигна рамене, после кимна. Адвокатът извади от бюрото си няколко листа, пришити с телбод.

— Списъкът е съвсем актуален, правихме го преди около месец.

— Тя каза ли ви защо?

— Не. Обикновено се срещахме веднъж в годината, за да бъдем сигурни, че всичко е актуално и тя не е решила да предприеме някакви промени.

— Разбирам — кимна Пулър и сведе поглед към списъка. В него фигурираха най-различни неща — книги, картини, бижута, малка колекция от порцеланови фигурки и други подобни неща, които нито му трябваха, нито го интересуваха.

— Ще ми дадете координатите си, за да ви държа в течение относно хода на процедурите — добави Мейсън. — Когато прехвърлим къщата на ваше име, ще можете да правите каквото пожелаете — да живеете в нея, да я давате под наем, да я продавате…

— Ясно.

— Освен това Бетси притежава доста солиден портфейл от акции и ценни книжа. През годините е направила няколко много сполучливи инвестиции. За всичко това също имам подробен списък.

— Добре.

— Не ми правите впечатление на човек, който се интересува от тези неща — подхвърли адвокатът.

— Никога не съм имал собствен дом. И не съм сигурен, че знам как изглежда една акция…

— Започва да ми става забавно — засмя се Мейсън и го изгледа с интерес. — Повечето наследници ги искат сега и веднага.

— Кога за последен път разговаряхте с леля ми?

Адвокатът се облегна назад и сключи ръце на тила си. Под мишниците му имаше петна от пот, въпреки че в кабинета беше хладно.

— Нека си помисля — каза той. — Май беше миналия четвъртък. Тя ми се обади.

— Как ви звучеше?

— Ами как, нормално.

— За какво ви се обади?

— За рутинни неща. Имаше нужда от информация за стойността на капиталовложенията си.

— Не беше разтревожена от нещо, така ли?

— Не усетих нищо такова — отвърна Мейсън и свали ръцете си.

През годините Пулър беше разпитвал хиляди хора. Някои от тях казваха истината, но повечето лъжеха. И ги издаваха дребни неща. Леко ускорено дишане. Загуба на визуален контакт. Прибрани край тялото и напрегнати ръце. Един малък пашкул от жестове и мимики, предназначен да прикрие лъжата. Но в деветдесет процента от случаите добрият следовател я разкриваше.

Опирайки се на всичко това, Пулър беше сигурен, че адвокатът току-що го излъга. Но не знаеше до каква степен.

Не каза нищо. Остави на Мейсън да формулира въпроса, който би трябвало вече да е задал — разбира се, ако казваше истината.

— Мислите ли, че леля ви е била разтревожена от нещо?

Пулър не отговори веднага. Спомни си едно от заключенията на Бетси:

Хората не са такива, каквито изглеждат.

Запита се дали в тази категория попада и Грифин Мейсън.

Сега съжаляваше, че съдържанието на писмото стана достояние на полицията, но вече беше късно.

— Не знам — отговори на въпроса той. — Вече ви казах, че дълго време не поддържах никакъв контакт с нея.

Мейсън внимателно го погледна, после сви рамене.

— Наясно съм, че се случват инциденти, но това не ми помага да приема смъртта. Вие обаче имате утехата, че Бетси ви е чувствала достатъчно близък, за да ви остави всичко, което притежава.

— Случайно да имате ключове от дома й? — попита Пулър. — А също така и едно копие от завещанието за мен?

— Имам ключове — кимна Мейсън. — Преди известно време Бетси трябваше да се подложи на операция и ми остави един комплект за всеки случай. След операцията се опитах да й го върна, но тя настоя да остане при мен.

Адвокатът отвори чекмеджето на бюрото си и извади малка сребриста касета. Порови из съдържанието й и измъкна халка с два ключа.

— Ето ги. За предната и за задната врата. Дайте ми минута, за да направя копие на завещанието.

Ксероксът до стената забуча и няколко минути по-късно Пулър пое още топлите листове.

Той стана, извади една визитка от джоба си и я остави на бюрото.

— Това са координатите ми, от които със сигурност ще имате нужда в бъдеще.

Мейсън взе картичката.

— Сега ли ще отскочите до къщата? — попита той.

— Не. Утре сутринта.

— Колко време ще останете в Парадайз?

— Не знам — сви рамене Пулър. — Чувал съм, че дойдеш ли веднъж, много трудно си тръгваш от тук. Вярно е, нали?

После се обърна и напусна кантората.