Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Пулър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forgotten, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013 г.)

Издание:

Дейвид Балдачи. Забравените

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Здравка Славянова

Техн. Редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-331-9

История

  1. — Добавяне

На леля Пеги, един ангел на тази земя, ако изобщо има ангели

1

Той имаше вид на човек, който се опасява, че тази нощ ще е последната в живота му. И то напълно основателно. Вероятността това да се случи беше петдесет на петдесет, но процентът можеше да се увеличи. Всичко зависеше от развоя на събитията в следващия час. Не биваше да допуска грешка през него.

Грохотът на двата мощни двигателя, които работеха на почти максимални обороти, раздираше нощната тишина. По това време на годината Мексиканският залив рядко беше толкова спокоен. Беше сезонът на ураганите, които ежегодно бушуваха над залива. Въпреки че няколко бури се зараждаха в открития океан, нито една не бе навлязла в залива. Милиони хора по крайбрежието се молеха този път да им се размине.

Корпусът от фибростъкло пореше гъстата солена вода. Корабчето беше достатъчно голямо, за да побере двайсетина души. Проблемът беше там, че пътниците на него бяха трийсет. Всеки от тях беше намерил за какво да се хване, за да не бъде изхвърлен зад борда. Когато толкова претоварен съд се движи с висока скорост, той не може да бъде стабилен дори в спокойно море.

Капитанът на мостика изобщо не мислеше за удобството на пътниците. Единственият му приоритет беше да останат живи. С едната си ръка придържаше руля, а другата лежеше върху ръчката на газта. Очите му загрижено следяха показанията на скоростомера.

Хайде, още малко! Знам, че можеш! Знам, че ще успееш.

Стрелката беше закована на трийсет и пет възела. Той плавно избута ръчката напред и скоростта се увеличи до трийсет и осем. Това беше почти всичко, което можеше да изцеди от двойката двигатели без прекомерен разход на гориво. Защото наблизо нямаше пристанища, от които би могъл да зареди.

Жегата беше трудно поносима въпреки полъха, предизвикан от движението на корабчето. Слава богу, че комарите бяха изчезнали — скоростта все пак вършеше своето, а и се намираха твърде далече от сушата. Капитанът местеше очи от човек на човек, но не за да ги разглежда. Интересуваше го бройката, макар че вече я знаеше. Екипажът му се състоеше от четирима моряци, които внимателно наблюдаваха „пътниците“ с автомати в ръце. В случай на бунт щяха да бъдат пет срещу един. Но пътниците не разполагаха с автомати. Един пълнител щеше да бъде повече от достатъчен за пълното им ликвидиране, а може би в него щяха да останат и още патрони. Освен това повечето от тях бяха жени и деца, защото такива се търсеха.

Не, капитанът не се тревожеше от бунт. Безпокоеше го разчетът на времето.

Той погледна светещия циферблат на часовника си. Решителният миг наближаваше. Бяха потеглили със закъснение. После навигационната система сякаш полудя и предварително начертаният маршрут изчезна от екрана в продължение на няколко късащи нервите минути. Разбира се, това доведе до сериозно отклонение от маршрута. Нямаше как да е другояче — безбрежният океан е еднакъв навсякъде, без обичайните отличителни знаци, които помагат за ориентация край сушата. Без електроника щяха да бъдат точно толкова безпомощни, колкото самолет с повредени навигационни прибори, попаднал в непрогледна мъгла. Изходът щеше да е катастрофален. За щастие, успяха да рестартират системата и да коригират курса. Капитанът здраво натисна ръчката на газта. Малко по-късно реши да вдигне допълнително оборотите, почти до максимума. Не откъсваше поглед от контролното табло — следеше налягането на маслото, количеството на горивото и температурата на двигателите. И най-дребната повреда в този момент би имала катастрофални последици. Беше изключено да търсят помощ от Бреговата охрана.

От време на време вдигаше глава към небето, все едно да открие очите, които го следяха. Сателитни очи, които бездушно пращаха електронни сигнали за това, което виждат. Което означаваше, че той едва ли ще може да реагира на появата на ударния екип. Корабчето му беше напълно безпомощно пред бързите и повратливи катери на Бреговата охрана. Един поглед щеше да бъде достатъчен за изясняване на ситуацията на борда. След което той щеше да влезе в затвора за много дълго време, най-вероятно до живот.

Но страхът му от Бреговата охрана изобщо не можеше да се сравни с онзи, който изпитваше от едни други хора.

Увеличи скоростта до четирийсет и три възела и отправи безмълвна молитва към небето двигателите да издържат на натоварването. После отново погледна часовника си, отброи наум две минути и се взря в тъмните води.

— Ще нахранят акулите с мен — промърмори полугласно той и за пореден път изпита съжаление, че е приел поръчката.

Но парите бяха толкова добри, че просто не можа да откаже. Вече беше направил петнайсет курса като този и беше изчислил, че след още толкова в близко бъдеще спокойно ще може да се оттегли на някое спокойно местенце във Флорида Кийс и да си живее царски. Отдавна му беше дошло до гуша да разхожда бледокожи туристи от Севера, пристигнали тук с надеждата да хванат някой марлин или гигантска риба тон, но най-често изповръщаха червата си и оплескваха цялото корабче, особено когато морето беше бурно.

Но сега най-важното е да закарам тези хора където трябва.

Зелените и червените сигнални светлини на носа излъчваха слабо сияние в безлунната нощ. Капитанът продължи да брои минутите наум, но без да откъсва поглед от показанията на уредите.

Стомахът му се сви на топка, тъй като стрелката на горивото стремително падаше към червената зона. Корабчето беше претоварено. Проблемът с навигационната система доведе до отклоняване от графика и до преразход на скъпоценно гориво. Той винаги зареждаше с десет процента повече от необходимото, но сега имаше опасност и това допълнително количество да не им стигне. Отново огледа пътниците. Повечето бяха жени и деца, но сред тях имаше и няколко доста едри мъже, които със сигурност тежаха над сто кила. А един беше направо гигант. Но изхвърлянето на пътници, за да се пести гориво, беше напълно изключено. Все едно да опре пистолета в слепоочието си и да натисне спусъка.

В главата му машинално се появиха поредните изчисления — така както го правят пилотите в момента, в който получат списъка на пътниците и каргото. Проблемът с претоварването е един и същ, независимо дали пътуваш по море, или летиш на десет хиляди метра над него.

Ще ми стигне ли горивото?

Срещна погледа на един от моряците и му махна да се приближи.

Човекът изслуша проблема на шефа си, а след това направи собствените си изчисления и мрачно поклати глава.

— Ще бъде на косъм.

— Няма как да изхвърлим някого през борда — промърмори капитанът.

— Изключено — съгласи се морякът. — Те разполагат с копие на списъка и знаят точно колко души превозваме. Започнем ли да ги изхвърляме, по-добре да скочим заедно с тях.

— Кажи ми нещо, което не знам! — раздразнено отвърна капитанът.

После направи последни изчисления и леко върна газта. Скоростта намаля до трийсет и пет възела и грохотът на двигателите понамаля. Корабчето продължаваше да лети по вълните. За невъоръженото око беше трудно да направи разлика между трийсет и пет и четирийсет и три възела, но пониженият разход на гориво може би щеше да се окаже достатъчен, за да стигнат до крайната цел. Там щяха да заредят отново, а връщането без пътници нямаше да представлява проблем.

— По-добре да закъснеем, отколкото да не стигнем — промърмори капитанът.

Забележката прозвуча някак кухо и неубедително и морякът веднага го усети. Пръстите му се стегнаха върху ръкохватката на автомата. Капитанът погледна встрани, усещайки как гърлото му се стяга, а по челото му избива студена пот.

Навременното им пристигане беше важно за хората, които го бяха наели. Дори и най-малкото закъснение щеше да им създаде сериозни проблеми.

В момента му се струваше, че огромната печалба вече не означава нищо. Мъртъвците не харчат пари.

Трийсетина минути по-късно двигателите започнаха да засмукват въздух вместо гориво, а капитанът зърна крайната цел, която се издигаше над водата като някакъв странен трон на Нептун.

Бяха пристигнали, макар и с голямо закъснение.

Капитанът насочи вниманието си към пътниците, които ококорени зяпаха странното съоръжение в морето. Смайването им беше напълно разбираемо. Гледката беше чудовищна, особено нощем. Самият той усети как го побиват тръпки, въпреки че не му беше за пръв път. Единственото му желание беше да разтовари стоката, да зареди с гориво и час по-скоро да се махне от тук. В момента, в който тези двайсет и пет души напуснеха борда, те се превръщаха в чужд проблем.

Той намали оборотите и започна предпазлива маневра за приближаване към ниската метална рампа, залепена за огромното съоръжение. Не след дълго бордът на корабчето опря в нея и беше надеждно закрепен с дебели въжета. Пътниците започнаха да слизат, подкрепяни от няколко чифта опитни ръце. Рампата се полюшваше леко на вълните, причинени от маневрата по скачването.

Капитанът забеляза, че наоколо не се вижда по-големият кораб, който обикновено поемаше пътниците. Вероятно беше потеглил, натоварен с друга партида жива стока.

Докато подписваше документите и получаваше парите си, опаковани с найлон и тиксо, той отново погледна към пътниците, които се бяха струпали пред дългата метална стълба. Всички изглеждаха парализирани от ужас.

Няма как да не е така, мрачно си помисли той. Неизвестното никога не е толкова ужасно, колкото известното. А тези хора бяха съвсем наясно какво ще се случи с тях. Освен това знаеха, че никого не го е грижа за съдбата им.

Те не бяха богати.

Те не бяха известни.

Те бяха тотално забравени.

Капитанът отвори един от найлоновите пакети. В първия момент съзнанието му изобщо не регистрира това, което видяха очите му. После изведнъж осъзна, че държи в ръцете си не пари, а нарязани вестници. Вдигна глава.

Дулото на картечния пистолет МР5 беше насочено в гърдите му. Държеше го един мъж, изправен на платформата на този трон на Нептун на има-няма три метра от него. Капитанът имаше време само колкото да вдигне ръка. Сякаш с надеждата, че плътта и костите ще спрат оловото, което летеше към него със скоростта на реактивен самолет. Но това нямаше как да се случи. Куршумът го прониза със силата на хиляди джаули кинетична енергия почти едновременно с още двайсетина други, които разкъсаха тялото му.

Откосът го вдигна във въздуха и го хвърли зад борда. Четиримата моряци се присъединиха към него още преди тялото му да потъне. Всичките надупчени като решето, всичките мъртви. Тази нощ акулите щяха да пируват.

В крайна сметка се оказа, че точността е не само добро качество, а и абсолютна необходимост.